Ричард Адамс
Хълмът Уотършип (10)

7. Лендрито и реката

Колкото до смелостта, той считаше за много рядко явлението, което наричаше „смелост в два часа след полунощ“; тоест смелостта при изненадващи обстоятелства.

Наполеон Бонапарт

Когато Глухарчето завърши разказа си, изведнъж Жълъда, застанал от подветрената страна на групата, се стресна и седна на задните си лапи, с наострени уши и потрепващи ноздри. Странният и остър мирис се бе засилил и след малко те всички чуха наблизо движение на нещо тежко. Изведнъж от другата страна на пътеката папратът се разтвори и се появи дълга глава, подобна като на куче, но на бели и черни ивици. Наведена надолу и озъбена, муцуната бе съвсем близо до земята. А отзад зайците едвам забелязваха грамадни, мощни лапи и рошаво черно тяло. Очите бяха втренчени в тях, пълни с диво лукавство. Главата се задвижи бавно, огледа мрачния простор на гората и в двете посоки и после се втренчи пак към тях със свирепо и ужасно изражение. Челюстите се отвориха широко и те можаха да видят зъбите, с техния бял отблясък, подобен на ивиците по главата. Няколко продължителни мига животното се бе втренчило и зайците стояха неподвижни, отвръщайки безшумно на погледа. После Голям Перчем, застанал най-близо до пътеката, се обърна и се шмугна сред останалите.

— Това е лендри — прошепна той, докато минаваше покрай тях. — Може да е опасно, а може и да не е, но аз не бих рискувал. Да се махаме.

Те го последваха през папрата и много скоро стигнаха до друга пътека, успоредна на предишната. Голям Перчем зави по нея и се затича. Глухарчето го настигна и двамата изчезнаха всред дъбовете. Леско и останалите го последваха с максимална възможна бързина, като най-отзад се клатушкаше, накуцвайки, Съдинката — подгонен от страха, въпреки болката в лапата си.

Леско изскочи от другата страна на дъбовете и продължи по един завой на пътеката. После се спря на място и седна на задните си лапи. Точно пред него, Голям Перчем и Глухарчето гледаха вторачено напред, застанали до ръба на стръмен и висок бряг на поток. Това всъщност бе малката рекичка Енборн, с ширина 12 до 15 фута и по това време на годината дълбока до два-три фута поради пролетните дъждове, но на зайците тя изглеждаше огромна река, каквато никога не си бяха въобразявали, че съществува. Луната бе почти залязла и нощта бе станала по-тъмна, но все пак те виждаха как течащата вода слабо блещука и едвам забелязваха на другия бряг пояс от леска и елша. Някъде оттатък реката се обади три-четири пъти дъждосвирец (калугерица), а после замлъкна.

Един по един пристигаха и останалите зайци, спираха на брега и безмълвно поглеждаха към водата. Духаше хладен ветрец и много от тях потреперваха от студ.

— Е, хубава изненада, Леско, няма що — каза накрая Голям Перчем. — Или може би си очаквал това като ни поведе в гората?

Леско с досада осъзна, че Голям Перчем вероятно ще създава проблеми. Той, без съмнение, не бе страхливец, но можеше да запази спокойствие само ако ясно вижда пътя си и е сигурен какво да прави. За него колебанието или двоумението бяха по-лоши и от опасността, а започнеше ли да се колебае, обикновено се ядосваше. Предния ден, предупреждението на Петко го бе смутило, той бе говорил с Триара в ядосано състояние и бе напуснал Ауслата.

…и се появи дълга глава, подобна като на куче, но на бели и черни ивици.

После, докато още се колебаеше дали да напуска заешкото селище, капитан Зеленика пристигна точно в същия момент, Голям Перчем бе атакуван и това реши въпроса за тяхното заминаване. Сега, пред появилата се река, увереността на Голям Перчем отново бе нарушена и трябваше да бъде възстановена по някакъв начин, за да се избегнат неприятностите. Сещайки се за Триара и за неговата хитра любезност, Леско каза:

— Не знам какво щяхме да правим без теб, Голям Перчем. Какво беше това животно? Щеше ли да ни убие?

— Беше лендри — отговори Голям Перчем. — Чувал съм за тях в Ауслата. Те не са истински опасни. Не могат да хванат бягащ заек и почти винаги можеш да ги надушиш, когато се приближават. Направо смешни животни са — чувал съм за зайци, живеещи в непосредствена близост с тях, без изобщо да пострадат. Но все пак е по-добре да се избягват. Могат да изровят малки зайчета от скривалището им, или да убият ранен заек, ако го намерят. При всички случаи и те влизат в Хилядата. Трябваше по миризмата да се досетя, че това бе лендри, но този вид мирис е нов за мен.

— То вече бе убило преди да ни срещне — каза Глухарчето и потръпна. — Видях кръв по устните му.

— Може би плъх или фазанови пиленца. За нас бе късмет, че бе убило, иначе можеше да е по-бързо. Все пак, ние направихме точно каквото трябваше. Наистина се отървахме доста добре! — заключи Голям Перчем.

Петко пристигна по пътеката, накуцвайки заедно със Съдинката. Те също погледнаха какво има нататък и се стреснаха при вида на реката.

— Ще трябва да я прекосим — каза Петко. — Но не мисля, че аз ще мога да плувам, Леско. Изтощен съм, а Съдинката е дори по-зле и от мен.

— Да я прекосим? — провикна се Голям Перчем. — Да я прекосим? Кой ще я прекосява? Защо искате да я прекосявате? Никога не съм чувал такива глупости.

Както всички диви животни, и зайците могат да плуват, ако се наложи. Някои дори плуват по свое желание. Известни са случаи със зайци, живеещи в покрайнините на гора, които редовно преплуват съседния поток, за да се хранят в полето зад потока. Но повечето зайци избягват плуването, а сигурно е, че един изтощен заек не би могъл да преплува река Енборн.

— Не искам да скоча във водата — обади се Великденчето.

— Защо да не вървим покрай брега? — запита Крепис.

Според Леско, щом Петко чувстваше, че трябва да прекосят реката, вероятно бе опасно да не го направят. Но как да убеди останалите? И точно в този момент, докато той се чудеше какво да им каже, изведнъж почувства как нещо проясни духа му. Какво бе то? Мирис? Звук? И после разбра. Наблизо, отвъд реката, бе започнала да чурулика и извисява глас чучулига. Съмваше се. Кос изпя един-два дълбоки и бавни тона, последван от гривяк. Скоро започна да се прояснява наоколо и се видя, че потокът огражда края на гората. От другата му страна се простираха открити поля.