Ричард Адамс
Хълмът Уотършип (33)

30. Отново на път

Начинание, включващо голямо приключение, но никой не знае какво точно ще е то.

Фирмен проспект на „Мехурче от южните морета“

Когато рано на следната сутрин Леско потегли на път, от южния край на буковата горичка, с него тръгнаха точно същите зайци (с изключение, разбира се, на отсъстващия Зърнастец и присъединилия се Синчец), които го бяха придружили и при напускането на Сендълфорд, приблизително пет седмици по-рано. Той не бе казал нищо допълнително, за да ги убеждава. Бе почувствал, че е най-добре да остави нещата да улегнат и зайците сами да се убедят в правилността на неговото предложение. Знаеше, че ги е страх, защото и сам той се страхуваше. Всъщност разбираше, че и останалите, подобно на него, не можеха да се освободят от мисълта за Ефрафа и нейната зловеща Аусла. Но техният стремеж бе да преодолеят този страх, а също и да намерят повече зайки, каквито имаше предостатъчно в Ефрафа. А освен това, съществуваше и тяхното чувство за пакостливост. Всички зайци обичат да нарушават правилата и да крадат. Ето защо, като се стигне до такъв момент, много малко биха си признали, че ги е страх да постъпят така. Освен ако знаят (какъвто бе случаят със Зърнастеца и Ягодата), че действително не са в състояние да се включат и че малкото им физически сили могат да ги доведат до безизходно положение. Също така, като спомена за тайния си план, Леско предизвика тяхното любопитство. Надявал се бе, като има и поддръжката на Петко, да успее да ги съблазни с намеци и обещания. Това се оказа правилен подход. Зайците имаха доверие както на него, така и на Петко. Нали ги бяха извели от Сендълфорд точно навреме, после ги бяха водили успешно при прекосяването на река Енборн и общинската мера, бяха спасили Голям Перчем от примката, бяха основали новото селище на хълмовете, бяха привлекли Киа за съюзник и в крайна сметка бяха докарали и две зайки. При това положение, от тях двамата с Петко можеше да се очаква да постигнат дори и невъзможното. Явно бяха намислили нещо и след като Голям Перчем и Къпината също ги подкрепяха, на никой от останалите не му се искаше да откаже участие. Още повече, след като Леско съвсем ясно бе казал, че който иска, може да остане в селището. С това той очевидно намекваше, че ако някой е толкова малодушен да не иска да участва в подвига, то тогава могат да минат и без него. Зелениката, за когото лоялността бе като втора природа, не бе казал повече нищо по въпроса, за да не обърква духовете. Той ги придружи до края на горичката, с цялата бодрост на духа, която успяваше да събере в такъв момент. Само веднъж помоли Леско, без никой друг да чуе, да не подценява опасностите. А после допълни:

— Изпращайте вести по Киа и си елате скоро.

При все това, когато Сребърен Блясък ги поведе на юг, по хълмовете западно от фермата, почти всички, сега вече реално ангажирали се в начинанието, изпитаха опасения и тревога. Достатъчно много страхотии бяха чули за Ефрафа, които можеха да уплашат и най-смелото сърце. А преди да стигнат до Ефрафа, или където другаде отиваха, им предстояха два дни път, в открита хълмиста земя. Лисици, белки, невестулки — можеха да се появят всякакви подобни хищници. В такъв случай, единственият начин за спасение оставаше бягство над земята. Придвижването им бе накъсано и безредно — по-бавно в сравнение с подбрания отряд на Зелениката. Случваше се някои да блуждаят наоколо, да се шляят по различни причини, да спират за почивка. След време Леско реши да ги раздели на три групи, водени съответно от Сребърен Блясък, Голям Перчем и него самия. Все пак, те продължаваха да се движат бавно — все едно като катерачи по отвесна скала — първо минаваха някои от тях и после останалите на свой ред прекосяваха същото пространство.

Поне прикритията бяха добри. Месец юни вече преваляше, наближаваше юли и зенитът на лятото. Живите плетове и синорите бяха гъсто обрасли. Зайците се подслоняваха в тъмнозелените, изпъстрени със слънчеви шарки пещери от трева, цъфнал риган и девесил. Оглеждаха се наоколо, изпод мъхнати снопове усойничета с техните синьо-червени цветове над главите им. Заобикаляха стройните стъбла жълт лопен. Понякога се разпиляваха по някоя полянка, нашарена като килим от усойчета, червен кантарион и очеболец. Заради безпокойството им да не срещнат елили и тъй като не можеха да погледнат надалеч, пътят им се стори доста дълъг.

Ако бяха правили същия преход в отдавна отминали години, щяха да видят една много по-открита местност — без селскостопански насаждения, с ниско опасана от овцете трева. Тогава нямаше да могат да изминат целия този път незабелязани от врагове. Но овце вече отдавна нямаше, а тракторите бяха разорали огромни пространства за отглеждане на пшеница и ечемик. Цял ден бяха придружавани от аромата на зеленеещите се житни култури. Мишките бяха многобройни, а също и керкенезите. Присъствието на керкенези бе смущаващо, но Леско бе прав като предположи преди време, че един здрав и добре израсъл заек е прекалено едра плячка за тях. Във всеки случай, никой не бе атакуван от въздуха.

Малко преди ни-Фрит, в обедната горещина, Сребърен Блясък се спря до едно пълно с трънки място. Нямаше никакъв ветрец и въздухът бе изпълнен със сладостния, хризантемоподобен аромат на смесицата от цветя — лайка, бял равнец и вратига, цъфнали в сухия хълмист район наоколо. Когато Леско и Петко пристигнаха и приклекнаха до него, той погледна напред и каза:

— Ето, Леско-Ра, това е гората, която Зелениката не хареса особено.

На двеста-триста ярда^[1] пред тях, точно напряко на пътя им, имаше горист пояс, който прекосяваше хълмовете и се простираше наляво и надясно, докъдето стига погледът. Това бе всъщност Портуейският път, който само от време на време може да се нарече шосе и върви от северния край на Ендовър, покрай Сейнт Мери Боурн с нейните камбани, потоци и кресонови поляни, прекосява Брадли Ууд, продължава през хълмовете и стига накрая до Тадли и Силчестър — римската Калева Атребатум. На мястото, където пътят прекосява хълмовете, той върви успоредно с Цезаровия пояс — горска ивица, също така права като пътя, доста тясна, но с дължина над три мили^[2]. В обедната горещина дърветата бяха като обрамчени от плътни сенки. Навън бе ярко слънце, а вътре в гората — тъмно. Всичко бе мирно и тихо, с изключение на скакалците и низходящото, подобно като на чинка чуруликане на една жълта овесянка на близката трънка. След като продължително време наблюдаваше внимателно гората, с наострени уши и сбърчен нос, накрая Леско каза:

— Нищо нередно не виждам там. Ти какво мислиш, Петко?

— И аз също — отговори Петко. — Зелениката каза, че гората е странна и това е точно така, но иначе там не се виждат никакви хора. Все пак, най-добре е някой да иде да провери. Да ида ли аз?

Докато Леско се бе взирал в гористия пояс, третата група също бе дошла и сега всички зайци или тихо скубеха трева, или си почиваха със спуснати уши в светлозелената шарена сянка на трънките наоколо.

— Голям Перчем тук ли е? — попита Леско.

Цяла сутрин Голям Перчем изглеждаше неузнаваем — тих и загрижен, той като че не забелязваше какво става около него. Ако неговата смелост не бе извън всяко съмнение, можеше да се помисли, че се чувства неспокоен. През една дълга почивка Синчеца бе дочул как той говори с Леско, Петко и Къпината и по-късно разказа на Съдинката как му се е сторило, че останалите го успокояват. Самият Голям Перчем казал: „Да се бия — да, винаги съм готов, но ми се струва, че тази игра е по-подходяща за някой друг, а не за мен.“ А Леско отговорил: „Не. Само ти можеш да го сториш. И помни, че това не е шега работа, както при фермата. Сега всичко зависи от теб.“ След което Голям Перчем замислен тръгнал покрай плета, за да събере групата си.

Сега вече, той се появи от една близка туфа от див пелин и цъфнал магарешки бодил, присъедини се към Леско под трънките и рязко попита:

— Какво искаш?

— Кралю на котките (Пфеффа-Ра) — отговори Леско. — Ще бъдеш ли така добър да отидеш да погледнеш онези дървета там? Ако откриеш котки, хора или други подобни, просто ги изгони и после ела да ни кажеш, че всичко е наред.

Голям Перчем потегли напред, а Леско запита Сребърен Блясък:

— Имаш ли представа докъде стигат Далечните Патрули? Дали сме вече в обхвата им?

— Не съм сигурен, но предполагам, че да — отговори Сребърен Блясък. — Струва ми се, че обхватът зависи от патрула. Ако капитанът е по-настойчив, патрулът може да отиде много надалеч, убеден съм в това.

— Разбирам — каза Леско. — Е, не ми се иска да срещнем някой патрул, ако това може да се избегне. А ако срещнем, никой от тях не трябва да се върне в Ефрафа. Това е една от причините да тръгнем с толкова многобройна група. Но един начин да ги избегнем, е като се възползваме от гората. Може и те да не я харесват, подобно на Зелениката.

— Но нали гората не е в нашата посока? — запита Сребърен Блясък.

— Ние не отиваме право в Ефрафа — обясни Леско. — Трябва да намерим някое скришно място, възможно най-близо до Ефрафа и все пак на безопасно разстояние. Какво мислите по въпроса?

— Единствено мога да кажа, че това е страшно опасно, Леско-Ра — отговори Сребърен Блясък. — Не може да си близо до Ефрафа и да си на безопасно разстояние, а и не виждам как може да се намери скришно място. Освен това, патрулът — ако попаднем на такъв, ще се състои от хитри здравеняци. Те могат съвсем спокойно да ни открият, без изобщо да ги забележим и после да отидат да докладват.

— А, ето че Голям Перчем се връща — каза Леско. — Всичко наред ли е, Голям Перчем? Добре — нека всички влезем в гората и да повървим малко в нея. После ще се измъкнем от другата й страна, така че Киа да може да ни намери. Той ще дойде да ни търси в следобеда и по никакъв начин не трябва да се разминем.

На не повече от половин миля^[3] на запад стигнаха до друга горичка, простираща се покрай южния край на Цезаровия пояс. На запад имаше не много дълбоко дефиле, широко около 400 ярда^[4], цялото обрасло с бурени и вече жълтеещи тревисти растения. Точно там Киа, доста преди залез-слънце, летейки на запад покрай гористия пояс, забеляза заешката групичка — всички лежаха всред копривата и подрумчетата наоколо. Киа се спусна надолу и кацна близо до Леско и Петко.

— Как е Зелениката? — попита Леско.

— Той тъжен — отговори Киа. — Той казва вие няма върнете се.

Киа замълча малко, а после добави:

— Гуспожица Детелина, тя готова да става майка.

— Това е добре — каза Леско. — Някой прави ли нещо по въпроса?

— Да, да, всички са гутови да се сбият.

— Е, добре, предполагам, че нещата ще се уредят някак.

— Сега вие какво направи, гу’син Леско?

— Точно с това ще започне твоята помощ, Киа. Трябва да намерим скришно място, колкото е възможно по-близо до голямото селище — място, където другите зайци да не могат да ни намерят. Ако познаваш добре местността, може би ще предложиш нещо.

— Гу’син Леско, колко близо до селището искате да сте?

— Ами не по-далеч от разстоянието между Нътхенгърската ферма и Медената Пита. Най-много толкова.

— Една възможност има, гу’син Леско. Вие отидете от другата страна на реката, тогава те няма вас намерят.

— Отвъд реката? Искаш да кажеш да я преплуваме?

— Не, не, зайци не могат такава река преплуват. Тя голяма, тя дълбока, тече бързо. Но има мост, тогава от другата страна има много места за криене. И е близо до селището, както ти казваш.

— И ти смяташ, че това е най-доброто, което можем да сторим?

— Има много дървета и има река. Други зайци няма намерят ви.

— Какво мислиш? — обърна се Леско към Петко.

— Звучи по-добре, отколкото бях очаквал — отговори Петко. — Не ми е приятно да го кажа, но мисля, че трябва веднага да отиваме натам, дори и ако всички капнат от изтощение. Тук на хълма сме непрекъснато в опасност, но след като веднъж слезем надолу, ще можем да си починем.

— Ами, струва ми се тогава, че ще е по-добре да тръгнем през нощта — и преди сме го правили. Но първо трябва да се нахраним и да починем. Какво ще кажете да тръгнем по фу Инлѐ? Тази вечер ще има луна.

— О, колко ги намразих вече думите „тръгване“ и „фу Инлѐ“! — възкликна Къпината.

Вечерта, обаче, се оказа спокойна и хладна и скоро всички имаха освежен вид. По залез-слънце, Леско събра цялата групичка на скришно място — да подъвчат пелети и да си починат. Макар и да положи всички усилия да изглежда уверен и бодър, той ясно почувства колко напрегнати са всички. След като отклони един-два въпроса относно плана, се замисли как да ги разсее с нещо, за да могат да отпочинат преди предстоящия поход. Спомни си за първата нощ под негово ръководство, когато бяха принудени да спрат за почивка на брега на Енборн. Сега поне никой не бе до такава степен изтощен, както тогава — бяха се превърнали в група храбри хлесили. Нямаше вече как да ги разграничиш — Съдинката и Петко изглеждаха не по-малко свежи от Сребърен Блясък и Голям Перчем. Все пак, малко развлечение щеше само да е от полза и да повдигне духа на всички. Тъкмо щеше да каже нещо в този смисъл, когато Жълъда го изпревари:

— Ще ни разкажеш ли някоя история, Глухарче? — попита той.

— Да! Да! — чу се от всички страни. — Хайде! Нека е някоя по-страшна!

— Добре — отговори Глухарчето. — Искате ли историята за Ел-Ахрейра и лисицата във водата?

— По-добре да е „Дупката в небето“ — предложи Крепис.

— Не, не тази — обади се внезапно Голям Перчем. Досега той бе много мълчалив, така че всички го погледнаха с интерес.

— Ако ще е история, има само една, която искам да чуя — продължи Голям Перчем. — За Ел-Ахрейра и Черния Заек от Инлѐ.

— По-добре да не е точно тази — възрази Леско.

— Щом ще слушаме, не смяташ ли, че и аз имам право да избера коя да е, както всеки друг? — настоя Голям Перчем.

Леско нищо не отговори. И след известно време, през което всички мълчаха, Глухарчето малко неохотно започна да разказва.