Ричард Адамс
Хълмът Уотършип (44)

41. Историята за Роузби Джаф и Вълшебното Куче

Да не покажеш милост към никой от нечестивите престъпници. Те вият като кучета и обикалят града … Но ти, Господи, ще ги направиш за смях. Ще се присмееш на всички презрени езичници.

59^ти Псалом

Дойде сезонът на горещниците — с топло и тихо време, ден след ден. Единствено посоката на светлината се придвижваше през разните часове на деня. В небето, над дремещите хълмове, все пак бяха будни слънцето, облаците, бризът. Буковите листа потъмняха. Там, където тревата бе вече опасана, започна да расте нова, свежа трева. Най-сетне селището преуспяваше и Леско можеше да си седи на слънце и да се радва на постигнатите успехи. И над земята, и под нея, зайците естествено навлязоха в един спокоен и от нищо несмущаван ритъм на хранене, копаене и сън. Бяха прокопани много нови подземни ходове и бърлоги. Зайките с удоволствие се включиха в работата, макар и никога преди да не бяха копали. Както Хайзънтлей, така и Тетутинанг казаха на Леско, че не са и предполагали, до каква голяма степен чувството на разочарование и мъка в Ефрафа се е дължало именно на забраната за копаене. Дори Детелина и Сенка установиха, че могат да се справят с работата. Нещо повече — те се гордееха, че ще родят първите в селището дечица в изкопани лично от тях бърлоги. Черният Аварин и Зелениката станаха близки приятели. Говориха си надълго и нашироко за различни видове разузнаване и разчитане на следи. Дори няколко пъти тръгнаха заедно на патрул, по-скоро за удоволствие, отколкото поради някаква необходимост. Една ранна утрин те убедиха и Сребърен Блясък да дойде с тях и изминаха цяла миля^[1] до околностите на Кингсклир. Завърнаха се с разкази за големи пакости и подвизи в една зеленчукова градина. Слухът на Черния Аварин бе отслабнал след осакатяването на ушите му, но Зелениката установи, че способността му да забелязва необичайните неща и да прави заключения бе почти непокътната, а също — че успява да стане едва ли не невидим при нужда.

Шестнадесет самци и десет зайки формираха едно доста щастливо общество в селището. Тук-там имаше дребни спречквания, но някакви по-сериозни конфликти — не. Както бе казал Синчеца, всеки недоволен заек винаги можеше да иде в Ефрафа, ако реши. Самата мисъл за това бе достатъчна, за да притъпи остротата на всеки потенциален конфликт. Доволството на зайките се разпространи и върху всички останали. Леско една вечер дори си помисли, че вече той самият е само имитация на Главен Заек — дотолкова нямаше никакви проблеми и спорове за разрешаване.

— А мислил ли си, че ни предстои зима? — запита го Зелениката.

Точно в този момент четири-пет заека, заедно с Детелина, Хайзънтлей и Вилтурил, се хранеха на огряната от слънце западна страна на горичката, около един час преди залез-слънце. Все още бе горещо и хълмът бе така тих, че се чуваше как конете хрупат трева в една ливада на фермата Кенън Хийт, на разстояние над половин миля^[2]. Странно бе в такъв момент някой да се сети за зимата.

— Е, сигурно тук горе ще е по-студено, отколкото сме свикнали досега — отговори Леско. — Но почвата е толкова лека и така изпъстрена с корени, че можем да прокопаем много дълбоки ходове, преди да дойде студът. Мисля, че ще успеем да слезем под замръзващия слой. Що се отнася до вятъра, можем да запушим някои дупки. Тревата, разбира се, не е много хубава през зимата. Но всеки, който поиска нещо по-добро, винаги може да тръгне на поход със Зелениката и да намери някаква зеленина или фуражни корени. От друга страна, през зимата трябва да сме много внимателни за елили. Лично аз ще съм напълно доволен да спя под земята, да играя на камъчета и да слушам хубави истории от време на време.

— Какво ще кажете за някоя история сега? — обади се Синчеца. — Хайде, Глухарче. Разкажи ни историята „Как за малко щях да изпусна лодката“.

— А, имаш предвид „Слисания Ранилист“? — отговори Глухарчето. — Тази история е на Голям Перчем — не бих си позволил аз да я разказвам. Но интересно е, че в подобна вечер се сетихме за зимата. Това ми напомня за една история, която само съм слушал, но никога досега не съм разказвал. Някои от вас може би я знаят, а други — не. Това е историята за Роузби Джаф и Вълшебното Куче.

— Ами хайде тогава — каза Петко, — и недей да пестиш краските.

Имало едно време голям заек — започна да разказва Глухарчето. — А имало и малък заек. Там бил и Ел-Ахрейра, но хубавите му нови мустаци били измръзнали. Почвата около подземните ходове била станала толкова твърда, че можело да си порежеш лапите на нея. Червеношийките си подвиквали една на друга из голите, безлистни гори:

— Това тук е моето място! Отивай да гладуваш на твоето.

Една вечер, Когато Фрит залязвал — огромен и червен на фона на зеленикавото небе, Ел-Ахрейра и Зайофейкал започнали да подскачат, треперейки, из замръзналата трева, като похапвали по някое стръкче тук-там, което да ги засити за дългата нощ под земята. Но тревата била чуплива и безвкусна като сено. Макар и да били гладни, хранили се продължително и с нежелание. Най-сетне, Зайофейкал предложил този път да рискуват и да се спуснат през нивите към близкото село, където имало голяма зеленчукова градина.

Тази градина била по-голяма от всички други наоколо. Човекът, който работел в нея, живеел в малка къща в единия й край. Той често набирал огромно количество зеленчуци, качвал ги на едно хрудуду и го откарвал нанякъде. Около цялата градина бил поставил телена ограда, за да не могат зайците да влизат. При все това, Ел-Ахрейра обикновено намирал начин как да влезе вътре, ако имал такова желание. Но това било опасно, защото човекът имал пушка и често стрелял по сойки и гълъби, а после ги окачал да висят.

Ел-Ахрейра тогава отговорил на Зайофейкал:

— Не само пушката е опасна. Ще трябва да си отваряме очите също и за Роузби Джаф.

Този Роузби Джаф бил кучето на градинаря — най-неприятният, злобен и отвратителен звяр, който някога е лизал човешка ръка. Бил голямо животно, с дълга козина и коса над очите. Човекът го държал, за да му пази градината, особено нощно време. Самият Роузби Джаф, разбира се, не се хранел със зеленчуци и всеки би си помислил, че той от време на време би могъл да пуска изгладнелите животни да си вземат по някой морков или маруля, без много да се церемони. Но съвсем не било така. Роузби Джаф бил оставян да тича на свобода из градината, от вечер, та чак до зори. Не се задоволявал да пъди хората и момчетата от градината, но преследвал и всички животни, които се появявали там — плъхове, зайци, мишки и дори къртици, и ги убивал, ако можел. Само като подушел, че някой се е вмъкнал в градината, започвал веднага да лае, въпреки че често точно тази глупава гюрултия предупреждавала влезлия заек за опасността и той успявал да избяга навреме. Роузби Джаф бил считан за изключителен плъхар. Господарят му го хвалел за това негово умение толкова много, че той станал отвратително самомнителен. Смятал се за най-добрия ловец на плъхове в света. Хранел се с големи количества сурово месо (но не и за вечеря — тогава бил оставян гладен, за да може да е активен цяла нощ). Заради този вид храна било лесно да бъде усетен по миризмата, когато идвал. Но все пак, неговото присъствие правело градината опасно място.

— Ами хайде веднъж да пробваме как ще реагира Роузби Джаф. Смятам, че двамата с теб ще успеем да му избягаме, ако се наложи — предложил Зайофейкал.

"Роузби Джаф бил оставян да тича на свобода из градината, от вечер, та чак до зори."

И така, Ел-Ахрейра и Зайофейкал се насочили през нивите към околностите на градината. Като стигнали там, първото нещо, което видели, бил самият човек, с горяща бяла пръчица в уста, как реже ред след ред замръзнали зелки. С него бил и Роузби Джаф — въртял опашка и подскачал по смешен начин наоколо. Не след дълго човекът натрупал зелките в едно нещо с колело и ги откарал при къщата. Връщал се така няколко пъти и като събрал много зелки пред вратата на къщата, ги внесъл вътре.

— Защо прави това? — попитал Зайофейкал.

— Предполагам, че иска скрежът по тях да се размрази през нощта, преди да ги закара нанякъде утре с хрудудуто — отговорил Ел-Ахрейра.

— Ама те и за ядене ще са много по-вкусни без скреж по тях, нали? Иска ми се да можех да вляза при тях, докато са в къщата. Но няма значение. Сега е удобният момент за нас. Хайде да видим какво можем да сторим в този край на градината, докато човекът е зает на другия — казал Зайофейкал.

Само че, още щом влезли в градината между зелките и Роузби Джаф ги усетил. Веднага пристигнал, с гръмогласен лай и много джафкане, така че те едва успели да избягат навреме.

— Мръсни малки животни! Как-как! Как-как смеете да ро-ро-ровите тук! Бързо вън-вън! Вън-вън! — викал Роузби Джаф.

— Ама че грубиян! — не се стърпял да каже Ел-Ахрейра, докато се връщали обратно в селището, без никаква придобивка от целия този поход. И продължил: — Наистина ме ядоса. Не знам още как ще стане това, но кълна се във Фрит и Инлѐ, че още преди да се е разтопил този скреж, ние ще ядем зелки вътре в къщата, а на всичко отгоре той ще изглежда като голям глупак.

— А, това вече е невъзможно, Господарю! Би било жалко да си рискуваш живота заради някаква зелка, след всичките ни подвизи досега! — възразил Зайофейкал.

— Е, аз просто ще чакам сгоден случай — нищо повече — успокоил го Ел-Ахрейра.

На следната сутрин Зайофейкал излязъл да подуши какво става на върха на склона до алеята, Когато там минало едно хрудуду. То имало врати отзад и тези врати се били отворили по някакъв начин и се люлеели при движението на хрудудуто. Вътре имало неща, опаковани в пакети — подобни на пакетите, които хората понякога оставят из полето. И тъкмо когато хрудудуто минало покрай Зайофейкал, един от пакетите изпаднал на алеята. Щом хрудудуто си отишло, Зайофейкал се промъкнал на алеята и подушил пакета — надявал се, че вътре може да има нещо за ядене. Но останал разочарован — вътре имало само някакво месо. После споделил с Ел-Ахрейра какво се било случило.

— Месо? Още ли е там? — оживил се Ел-Ахрейра.

— Откъде да знам? Това е храна за зверове — отговорил Зайофейкал.

— Я ела с мен! По-бързо! — наредил Ел-Ахрейра.

Като отишли при алеята, месото било все още там. Ел-Ахрейра завлякъл пакета в канавката и го заровил.

— Но за какво ни е това, Господарю? — учудил се Зайофейкал.

— Още не знам. Но сигурно ще има някаква полза от него, освен ако плъховете не го открият. Хайде да се прибираме. Започна да се стъмва.

Като се прибирали в жилището си, видели в канавката една стара черна горна част на колело, изхвърлена от някое хрудуду. Ако някога сте виждали подобно нещо, знаете, че то е като огромна гъба — гладко и много здраво, но в същото време меко. Мирише неприятно и не става за ядене.

Като го видял, Ел-Ахрейра веднага казал:

— Хайде! Трябва да изгризем едно хубаво парче от това. Необходимо ми е.

Зайофейкал се зачудил дали господарят му не е полудял, но направил, каквото му било наредено. Нещото било доста изгнило и скоро те успели да изгризат парче, голямо като заешка глава. Било ужасно на вкус, но Ел-Ахрейра внимателно го занесъл в селището. После цяла нощ се занимавал да го гризе оттук-оттам и на следната утрин, след силфлея, продължил. Някъде към ни-Фрит събудил Зайофейкал, излязъл с него навън и поставил парчето пред себе си. После го попитал:

— Как ти изглежда това? Не обръщай внимание на миризмата. Как изглежда?

Зайофейкал го погледнал и отговорил:

— Изглежда като черната муцуна на куче, Господарю. Само че е сухо.

— Великолепно! — казал Ел-Ахрейра и отишъл да спи.

Вечерта се случила много ясна и студена, с половин луна. Но като станало фу Инлѐ, докато всички останали зайци се били сгушили на топло в бърлогите си, Ел-Ахрейра извикал Зайофейкал — да излязат навън. Бил си сложил черната муцуна и по пътя я пъхал във всяко отвратително нещо, което можел да намери. Пъхнал я в…

— Няма нужда да ни казваш къде точно, Глухарче — прекъсна го Леско. — Продължавай нататък.

— Накрая започнал толкова да мирише — продължи Глухарчето, — че Зайофейкал предпочел да стои на известно разстояние от него. Но Ел-Ахрейра успявал да задържи дъха си и продължавал някак да носи нещото, докато стигнали до мястото, където били заровили месото.

— Изкопай го! Хайде! — наредил Ел-Ахрейра.

Като изкопали пакета, хартията се разкъсала. Месото било на отделни, свързани помежду си парчета, подобно на увивно стъбло или въже. На горкия Зайофейкал било наредено да влачи това нещо чак до задната страна на зеленчуковата градина. Това се оказало трудна задача и той се зарадвал, когато най-сетне приключил с нея.

Само че Ел-Ахрейра казал:

— А сега, ще заобиколим и ще идем при централния вход.

Щом стигнали там, установили, че човекът бил излязъл. Това се познавало първо по загасените светлини на къщата, а освен това подушили, че скоро преди това той бил минал през вратата. Пред къщата имало цветна градина, разделена от зеленчуковата с висока и плътна дървена ограда, която се простирала по цялата ширина на мястото и стигала до едно лаврово дърво. От другата страна на оградата имало заден вход на къщата, който водел към кухнята.

Ел-Ахрейра и Зайофейкал влезли тихо в цветната градина и после, през една цепнатина в оградата, надникнали в зеленчуковата градина. Роузби Джаф бил седнал на покритата с чакъл пътека и зъзнел от студ. Бил толкова близо, че се виждало как блещукат очите му на лунната светлина. Кухненската врата била затворена, но наблизо, на стената, имало един отвор, точно над канализационната шахта — там била извадена една тухла от стената. Дупката била запушена със стара дреха, за да не влиза студ в къщата.

След известно време, Ел-Ахрейра проговорил с тих глас:

— Роузби Джаф! О, Роузби Джаф!

Роузби Джаф се изправил и се огледал, целият наежен. Попитал:

— Кой е там? Кой си ти?

— О, Роузби Джаф! — продължавал да повтаря Ел-Ахрейра, клекнал от другата страна на оградата. — Най-щастлив, най-благословен Роузби Джаф! Наградата ти е вече близо! Аз ти нося най-добрата новина в света!

— Какво? Кой си ти? Хайде сега, стига номера! — отвърнал Роузби Джаф.

Но Ел-Ахрейра веднага реагирал:

— Номера ли, Роузби Джаф! А, виждам, че ти не ме познаваш. Но откъде би могъл да ме знаеш? Слушай, вярна и надарена хрътко! Аз съм Вълшебното Куче, пратеник на великия кучешки дух от Изтока, Кралицата на Падащия Образ. Далеч, далеч на Изток се издига Нейният дворец. А, Роузби Джаф, ако само можеше да зърнеш могъщата й страна, чудесата на Нейното кралство. Неизброимите мърши, простиращи се надлъж и на шир по пясъците! Ами оборския тор, Роузби Джаф! Откритите канализации! О, как би подскочил от радост и би изтичал да подушиш всичко това!

Роузби Джаф се изправил на крака и се огледал мълчаливо. Не бил сигурен какъв е този глас, но изпитвал известни подозрения.

А Ел-Ахрейра продължил:

— Твоята слава на плъхар достигна до ушите на Кралицата. Ние знаем за теб и те славим като най-великия плъхар в света. Точно по тази причина съм тук. О, горкото, объркано същество! Виждам, че се двоумиш, и имаш основания за това. Ела тук, Роузби Джаф! Ела близо до оградата, за да ме опознаеш по-добре!

Щом Роузби Джаф се приближил до оградата, Ел-Ахрейра напъхал гумената муцуна в цепнатината и започнал да я движи насам-натам. Роузби Джаф застанал при оградата и започнал да души.

— Благородни ловецо на плъхове! — зашепнал пак Ел-Ахрейра. — Това съм действително аз, Вълшебното Куче, пристигнало тук в твоя чест!

— О, Вълшебно Куче! — извикал Роузби Джаф, ровейки камъчетата наоколо. — Ах, каква елегантност! Какво аристократично изящество! Това, което помирисвам, не е ли действително аромат на изгнила котка? С деликатен оттенък на разложена камила! О, великолепния Изток!

— А какво, гръм и мълнии, значи „камила“? — попита Голям Перчем.

— Не знам — отговори Глухарчето. — Но това го имаше в историята, като я слушах — предполагам, че е някакъв вид животно. Но нека продължа сега:

Ел-Ахрейра пак заговорил:

— Щастливо, щастливо куче! Трябва да ти съобщя, че лично Кралицата на Падащия Образ изрази любезното си желание да ти позволи да я срещнеш. Но не още, Роузби Джаф, не още! Първо ти трябва да докажеш, че си достоен за такава чест. Аз съм изпратен да ти донеса както изпитание, така и доказателство за думите ми. Слушай, Роузби Джаф. В отсрещния край на градината има едно дълго въже от месо. Да, истинско месо, Роузби Джаф, защото, макар и да сме вълшебни кучета, ние носим истински дарове на такива благородни и храбри животни като теб. Тръгвай сега — намери и изяж месото. Довери ми се — аз ще пазя къщата до твоето връщане. Това е изпитанието за твоята вяра.

Роузби Джаф бил отчаяно гладен и студът бил стигнал чак до стомаха му, но въпреки всичко продължил да се колебае. Знаел, че господарят му очаква от него да пази къщата.

Тогава Ел-Ахрейра му казал:

— Е, добре. Няма нищо. Аз ще си тръгна. В следващото село живее едно куче, което…

Но тук Роузби Джаф го прекъснал с викове:

— Не, не! Не, Вълшебно Куче, не ме изоставяй! Аз ти вярвам! Веднага ще ида! Ти само пази къщата и не ме проваляй.

Ел-Ахрейра отговорил:

— Не се бой, благородна хрътко! Вярвай на думата на великата Кралица!

Тогава Роузби Джаф изчезнал, подскачайки, към другия край на огряната от лунна светлина градина, а Ел-Ахрейра го проследил с поглед.

— Зайофейкал запитал:

— Сега ли ще влезем в къщата, Господарю? Ще трябва да побързаме.

Но Ел-Ахрейра категорично възразил:

— Разбира се, че не! Как можеш да предложиш да проявим такова двуличие? Засрами се, Зайофейкал! Ние ще пазим къщата.

Те зачакали мълчаливо и не след дълго се появил Роузби Джаф — бил доволен и се облизвал. Дошъл пак при оградата, душейки с нос.

Ел-Ахрейра му казал:

— Виждам, честни приятелю, че си намерил месото така бързо, сякаш е някой плъх. Къщата е непокътната и всичко е наред. А сега слушай! Аз ще се върна при Кралицата и ще й кажа какво се случи. Нейното любезно намерение бе, ако ти се покажеш достоен за това, като се довериш на Нейния пратеник, да се срещне лично с теб и така да те почете. Утре вечер тя ще премине през тази страна, на път за Вълчия Фестивал на Север. Тя възнамерява да прекъсне пътуването си, за да ти даде възможност да се явиш пред нея. Бъди готов, Роузби Джаф!

А кучето отговорило:

— О, Вълшебно Куче! Каква радост ще е за мен да пълзя пред Кралицата! Как скромно ще се търкалям по земята! Как изцяло ще стана неин роб! Колко раболепно ще се подмазвам! Ще се представя като истинско куче!

Ел-Ахрейра казал:

— Не се и съмнявам. А сега, на добър час! Бъди търпелив и чакай моето завръщане!

След това Ел-Ахрейра измъкнал гумената муцуна и зайците съвсем тихо си отишли.

Следващата нощ се случила още по-студена. Дори Ел-Ахрейра трябвало да положи всички усилия на волята си, за да тръгне в такава нощ през полята. Гумената муцуна били скрили наблизо до градината и минало известно време, преди да я приведат във вид, подходящ за Роузби Джаф. Като се уверили, че човекът е излязъл, влезли внимателно в цветната градина и се приближили до оградата. Роузби Джаф тичал напред-назад пред задния вход на къщата, а дъхът му се виждал в студения въздух. Щом Ел-Ахрейра заговорил, той си сложил главата на земята между предните си лапи и започнал да вие от радост.

Ел-Ахрейра казал:

— Кралицата пристига, Роузби Джаф, придружена от своите придворни дами — феите Следпикла и Душиопашка. А ето и какво е нейното желание. Ти знаеш кръстовището в селото, нали?

Роузби Джаф започна чак да вие от радост:

— Да, да! О, разреши ми да покажа колко раболепен мога да бъда, мило Вълшебно Куче. Аз ще…

Тук Ел-Ахрейра го прекъснал и казал:

— Много добре! А сега, о, блажено куче, иди на кръстовището и чакай Кралицата. Тя иде на крилете на нощта. Иде от много далеч, но ти я чакай търпеливо. Само чакай. Не я разочаровай и ще получиш велика благословия, Роузби Джаф възкликнал:

— Да я разочаровам? Не, не! Ще я чакам като някой червей на пътя. Аз съм нейният просяк, Вълшебно Куче! Нейният бедняк, нейният идиот, нейният…

Ел-Ахрейра бил доволен и казал:

— Точно така, отлично. Само побързай!

Веднага след като Роузби Джаф излязъл от градината, Ел-Ахрейра и Зайофейкал се промъкнали покрай лавровото дърво, заобиколили дървената ограда и се приближили към задната врата на къщата. Ел-Ахрейра издърпал със зъби старата дреха от дупката в стената над канализационната шахта и повел Зайофейкал към кухнята.

Вече с пълна уста, Ел-Ахрейра казал:

— Добро и вярно животно! Колко благодарно ще е на Кралицата, че го кара да чака. Така ще може да й докаже цялата си лоялност, нали? Вземи си още един пащърнак, Зайофейкал.

В същото време, на кръстовището, в нощния студ, Роузби Джаф с пламенно нетърпение очаквал да чуе пристигането на Кралицата на Падащия Образ. Минало дълго време и той най-сетне чул стъпки. Но това не били стъпките на куче, а на човек. Като се приближили той разбрал, че към кръстовището идвал собственият му господар. Роузби Джаф бил глупав и не се сетил да избяга или да се скрие. Просто останал на място, докато господарят му, който се връщал вкъщи, стигнал до кръстовището.

— Я, това ти ли си Роузби Джаф? Какво правиш тук? — учудил се господарят.

Роузби Джаф само гледал глупаво и се въртял насам-натам. Господарят се озадачил. Но после се сетил нещо и възкликнал:

— Я, симпатяга такъв! Ти да не си дошъл да ме посрещнеш? Добро куче! Хайде да се връщаме вкъщи заедно.

Роузби Джаф се опитал да се измъкне, но господарят му го хванал за шийния ремък, завързал го с едно късо въже, което намерил в джоба си и го повел към къщи.

Пристигането му изненадало Ел-Ахрейра. Фактически в този момент той се занимавал със сдъвкването на една зелка и разбрал, че става нещо, чак като чул да изтраква входната врата. Той и Зайофейкал едва сварили да се скрият зад една купчина кошници, преди да влязат човекът и кучето. Роузби Джаф бил така тих и печален, че дори не забелязал мириса на зайци (който, при това, бил смесен с мириса на огън и на килер). Така че кучето легнало на чергата, а човекът започнал да си прави някакъв вид питие.

Ел-Ахрейра чакал сгоден момент за бягство през дупката в стената. Но човекът, току-що седнал да пие и да пуфка една бяла пръчица, изведнъж се огледал и се изправил. Вероятно бил усетил течението от отворената дупка в стената. За ужас на зайците, взел един чувал и много здраво запушил отвора. После допил питието си, погрижил се за огъня и отишъл да спи, оставяйки Роузби Джаф затворен в кухнята. Очевидно си помислил, че е много студено, за да го изкарва навън.

Отначало Роузби Джаф започнал да вие и да дращи по вратата. След време обаче се върнал при чергата пред камината и легнал. Ел-Ахрейра много внимателно започнал да се движи покрай стената, докато застанал зад една голяма метална кутия в ъгъла, под мивката. Там имало още чували и стари хартии и той бил сигурен, че Роузби Джаф няма да може да го види. Изчакал и Зайофейкал да дойде при него и зашепнал:

— О, Роузби Джаф!

Кучето моментално скочило на крака и извикало:

— Вълшебно Куче? Тебе ли чувам?

Ел-Ахрейра отговорил:

— Наистина съм аз. Съжалявам за разочарованието ти, Роузби Джаф! Ти не можа да срещнеш Кралицата.

— Уви, не — отговорил Роузби Джаф и разказал какво се случило на кръстовището.

Ел-Ахрейра го успокоил:

— Нищо. Недей да униваш, Роузби Джаф. Имаше сериозна причина, за да не дойде Кралицата. Тя получи известие за опасност, много голяма опасност, Роузби Джаф! Но успя да я предотврати навреме. Самият аз съм тук с риск на живота си, за да те предупредя. Имаш късмет, че съм ти приятел, иначе твоят добър господар щеше да се зарази със смъртоносна чума.

— С чума? Ама как така, добри магьоснико? — учудил се Роузби Джаф.

Тогава Ел-Ахрейра обяснил:

— Много магьосници и духове има в животинските царства на Изтока. Някои са приятелски настроени, но има и такива, които са наши смъртни врагове — нека нещастие ги постигне! Най-лошият от всички тях, Роузби Джаф, е великият Дух — Плъх, гиганта от Суматра, проклятието на Хамелин. Той не смее да се противопостави открито на нашата благородна Кралица, но действа прикрито — с отрови и болести. Скоро след като ме напусна, разбрах, че е изпратил през облаците омразните си плъхове — таласъми, които носят болести. Успях да предупредя Кралицата, но останах тук, за да предупредя и теб. Ако болестта попадне тук — а таласъмите са много близо, тя теб не ще порази, но господаря ти ще убие, а боя се — и мен също. Ти и само ти можеш да ни спасиш. Аз не мога.

Роузби Джаф извикал:

— О, ужас! Няма време за губене! Какво трябва да направя, Вълшебно Куче?

Ел-Ахрейра отговорил:

— Болестта действа чрез заклинание. Но ако едно истинско куче, от плът и кръв, успее да обиколи тичешком четири пъти къщата, лаейки с всички сили, тогава заклинанието ще се развали и болестта ще се обезсили. Но уви! Аз забравям! Ти си заключен тук, Роузби Джаф. Какво да правим? Страхувам се, че всичко е загубено.

Но Роузби Джаф веднага отговорил:

— Не! Не! Аз ще те спася, Вълшебно Куче, и моя мил господар също. Остави това на мен!

— След това Роузби Джаф започнал да лае. Разлаял се така, че и мъртвите можел да събуди. Прозорците потреперили. Въглените паднали под скарата. Гюрултията била ужасяваща. Чули от горния етаж, как човекът вика нещо и проклина. Но Роузби Джаф продължавал да лае. Човекът слязъл с тропот по стълбите. Отворил широко прозореца и се ослушал — дали няма крадци. Не можал нищо да чуе, отчасти защото действително нищо нямало и отчасти заради непрекъснатия лай. Най-сетне взел пушката си, отворил вратата и внимателно отишъл да види какво става. Роузби Джаф веднага се стрелнал навън, като някой бик, и започнал да обикаля къщата. Човекът го последвал тичешком, оставяйки вратата отворена.

Тогава Ел-Ахрейра казал на Зайофейкал:

— Бързо! По-бързо и от Вълшебното Куче от Тартара! Хайде!

Ел-Ахрейра и Зайофейкал се стрелнали в градината и изчезнали край лавровото дърво. Като стигнали до близката нива, се спрели за момент. Откъм къщата продължавал да се чува неистов лай, придружен от викове:

— Ела тук, проклетнико!

Ел-Ахрейра прокоментирал:

— Благородно същество. Той спаси господаря си, Зайофейкал. Всъщност всички ни спаси. Хайде да се връщаме у дома и да заспим спокойно в бърлогата си.

Що се отнася до Роузби Джаф, той цял живот помнил как бил чакал великата Кралица на Кучетата. Вярно, че бил разочарован, но това било дреболия в сравнение със собственото му благородно поведение и спасяването на живота както на господаря му, така и на Вълшебното Куче, от злия Дух — Плъх.