Ричард Адамс
Хълмът Уотършип (23)

20. Медената Пита и мишокът

Лицето му бе като на някой, преживял далечно пътешествие.

„Епоса на Гилгамеш“

В Сендълфордското заешко селище, Зелениката бе заек с високо обществено положение. Триара много разчиташе на него и той неведнъж бе изпълнявал трудни задачи, проявявайки завидна смелост. Например, през ранната пролет, когато една лисица се бе промъкнала в съседната горичка, Зелениката заедно с двама-трима доброволци я държаха непрекъснато под наблюдение, докато една вечер тя не си отиде така внезапно, както бе дошла. Въпреки че лично той, по своя инициатива, бе решил да арестува Голям Перчем, Зелениката нямаше репутацията на отмъстителен заек. По-скоро той просто не можеше да понася глупости, знаеше какво значи дълг и самият той си изпълняваше дълга. Надежден и непретенциозен, на него все пак малко му липсваше типичната заешка пакостливост и по този начин бе направо роден за ролята на помощник-главнокомандващ. Изобщо не би могло и дума да става да бъде той убеден да напусне селището с Леско и Петко. Ето защо, самата му поява при хълма Уотършип бе смайваща. Но да бъде намерен в такова състояние — това вече бе направо нещо невъобразимо.

В първия момент, след като разпознаха кой е нещастното същество, свито под бучиниша, Леско и Глухарчето бяха напълно слисани, все едно че са видели катеричка под земята или река да тече нагоре. Не можеха да повярват на сетивата си. Оказа се, че гласът в тъмното не е свръхестествен, но реалността бе достатъчно плашеща. Как бе възможно капитан Зеленика да е тук, в подножието на хълма? И какво би могло да докара заек като него до такова състояние?

Леско бързо се овладя. Каквото и да бе обяснението на всичко това, нещата трябваше да се карат поред. Те бяха в открита местност, нощно време, далеч от всякакво убежище — с изключение на покрития със зеленина ров, със заек, който миришеше на кръв, плачеше без да може да се контролира и имаше вид на някой, който не може да се движи. Като нищо можеше някоя невестулка вече да е тръгнала по следата му. Ако искаха да му помогнат, трябваше да сторят това бързо.

— Иди да кажеш на Голям Перчем кой е заекът и веднага елате тук — нареди Леско на Глухарчето. — Изпрати Великденчето горе на хълма при останалите и му кажи да обясни много ясно, че никой друг не трябва да идва насам. Те нищо не биха могли да помогнат, а само биха увеличили риска.

Веднага щом Глухарчето си тръгна Леско усети, че още нещо шава в плета. Но не му остана време да се чуди какво може да е това, защото почти в същия миг се появи втори заек и закуцука към мястото, където лежеше Зелениката.

— Трябва да ни помогнеш, ако можеш — каза на Леско новопоявилият се заек. — Прекарахме много тежки моменти и господарят ми е болен. Можем ли да се скрием под земята някъде тук?

Леско го разпозна като един от зайците, дошли да арестуват Голям Перчем, но не знаеше името му.

— Защо ти се криеше в плета, а него бе оставил да пълзи на открито? — запита Леско.

— Избягах, като те чух да идваш — отговори другият заек. — Не можех да накарам капитана да помръдне. Помислих те за елил и нямаше смисъл да остана, за да бъда убит. Не мисля, че бих могъл да се преборя дори и с полска мишка.

— Познаваш ли ме? — запита Леско.

Но преди другият да може да отговори, Глухарчето и Голям Перчем се появиха от тъмнината. Голям Перчем за момент погледна смаяно Зелениката, но после приклекна при него и си допря носа до неговия.

— Зеленика, аз съм Тлайли — каза той. — Ти ме викаше.

Зелениката не отговори, а само втренчено го изгледа.

— Кой е дошъл с теб? А, това си ти, Синчец. Колко още има с вас?

— Няма други — отговори Синчеца. Щеше да каже още нещо, но в този момент заговори Зелениката:

— Тлайли! Значи все пак те намерихме.

Той едва успя да седне и се огледа наоколо.

— Ти си Леско, нали? А това е — о, би трябвало да знам името, но боя се, че съм в много лоша форма.

— Това е Глухарчето — каза Леско. — Слушайте, виждам, че сте напълно изтощени, но не можем да стоим тук. В опасност сме. Можете ли да дойдете с нас до дупките ни?

— Капитане — обади се Синчеца. — Знаеш ли какво е казало първото стръкче трева на второто стръкче трева?

Леско го погледна остро, но Зелениката запита:

— Е, какво?

— Казало: „Погледни, идва заек! В опасност сме!“

— Сега не е време… — започна Леско, но Зелениката го прекъсна:

— Не му казвай да мълчи. Нямаше да достигнем до тук без неговото безгрижно бърборене. Да, сега мога да вървя. Далеч ли е?

— Не много — отговори Леско, но вътре в себе си се съмняваше дали Зелениката изобщо ще успее да стигне до дупките.

Изкачването на хълма продължи дълго. Леско нареди групата да се разпръсне. Той самият остана със Зелениката и Синчеца, а Голям Перчем и Глухарчето ги придружаваха на известно разстояние от двете им страни. Зелениката трябваше на няколко пъти да спира и Леско, целият неспокоен от страх, все пак положи усилия да удържи нетърпението си. Чак когато започна изгревът на луната и крайчецът на големия й диск ставаше все по-ярък на линията на хоризонта зад тях, си позволи да помоли Зелениката да побърза. Докато още говореше, видя как Съдинката слиза надолу към тях.

— Какво правиш тук? — попита Леско строго. — Казах на Великденчето никой да не слиза.

— Великденчето не е виновен — отговори Съдинката. — Ти остана с мен на брега на реката, така че реших на свой ред да дойда и аз да видя какво става с теб, Леско. Тъй или иначе, дупките са съвсем близо. Наистина ли сте открили капитан Зеленика?

Голям Перчем и Глухарчето се приближиха.

— Вижте какво ще ви кажа — каза Голям Перчем. — Тези двамата се нуждаят от продължителна почивка. Нека Съдинката и Глухарчето да ги заведат в някое празно леговище и да останат с тях докато гостите ни желаят. Останалите по-добре да стоим настрана, докато те се почувстват по-добре.

— Да, така ще е най-добре — отговори Леско. — Аз идвам с теб.

И те пробягаха краткото разстояние до трънките. Всички други зайци бяха над земята, чакаха и си шепнеха помежду си.

— Млък! — извика Голям Перчем, още преди някой да е успял да зададе въпрос. — Да, това наистина е Зелениката и Синчеца е с него — никой друг. Те са много зле и не трябва да бъдат безпокоени. Ще оставим тази дупка празна за тях. Аз самият сега слизам под земята и съветвам всеки друг, който има малко разум в главата си, да направи същото.

Но преди да стори това, Голям Перчем се обърна към Леско и му каза:

— Ти долу излезе от рова наместо мен, а, Леско? Няма да забравя това.

Леско се сети за лапата на Зърнастеца и го извика при себе си. Последваха ги Великденчето и Сребърен Блясък.

— Какво точно е станало, Леско? — запита Сребърен Блясък. — Трябва да е нещо много лошо. Иначе Зелениката никога не би напуснал Триара.

— Не знам — отговори Леско. — Никой от нас още не знае. Ще трябва да изчакаме до утре. Възможно е Зелениката да спре да тича, но смятам, че Синчеца ще се оправи. Сега ме оставете — трябва да се занимая с лапата на Зърнастеца.

Раната бе много по-добре и скоро Леско заспа.

И следващият ден бе пак слънчев и горещ. Съдинката и Глухарчето не се появиха на сутрешното силфлеене. Леско неумолимо заведе останалите при буковете, за да продължат с копаенето. Говори с Ягодата за голямата бърлога и научи, че освен от оплетените хоризонтални корени, сводът й се носи и от корени, продължаващи вертикално надолу в пода. Леско каза, че не ги бе забелязал.

— Тези корени не са много, но са важни — каза Ягодата. — Поемат голяма част от товара. Ако не бяха те, таванът би паднал след някой силен дъжд. В бурни нощи се усеща допълнителното натоварване от почвата отгоре, но въпреки това няма опасност.

Леско и Голям Перчем слязоха с Ягодата под земята. Началото на новото селище бе вече прокопано всред корените на едно буково дърво. Засега това бе само малко и неравно пространство, с един-единствен изход. Тримата се хванаха за работа — започнаха да копаят между корените и да пробиват нагоре тунел, за да прокарат втори изход сред буковата гора. След известно време, Ягодата спря да копае и започна да обикаля около корените, като ги душеше, хапеше и ровеше с предните си лапи земята около тях. Леско си помисли, че той сигурно се е уморил и се прави, че се занимава с нещо, за да може да си почине. Но след малко Ягодата се върна при тях и каза, че има няколко предложения.

— Вижте какво е положението — обясни той. Тук няма толкова много тънки корени. При голямата бърлога това е щастливо стечение на обстоятелствата, но не е вероятно да намерим друг подобен случай. Но все пак това, с което разполагаме, може добре да ни послужи.

— А с какво разполагаме? — запита Къпината, който току-що бе влязъл.

— Ами имаме няколко дебели корена, които вървят право надолу — повече, отколкото са в голямата бърлога. Най-добре ще е да се копае около тях, а самите корени да си останат на място. Не трябва да бъдат прегризани или махнати. Ако искаме да направим по-голяма зала, те ще са ни необходими.

— Значи нашата ще е пълна с тези дебели вертикални корени? — възкликна разочаровано Леско.

— Да — отговори Ягодата — но не виждам защо това да е лошо. Ще можем да ходим между тях и те изобщо няма да са пречка за някой, който говори или разказва история. С тях пространството ще е по-уютно, а освен това ще провеждат и звука отгоре, което може в даден момент да се окаже доста полезно.

Прокопаването на залата (която те започнаха да наричат Медената Пита) се превърна в триумф за Ягодата. Леско се задоволи само да организира копачите, а иначе остави на Ягодата да казва какво да се прави. Работата продължи на смени и за зайците тя се превърна в редовно занимание, наред с храненето, игрите и лежането на слънце. През целия ден усамотението на мястото не бе нарушено от шум, хора, трактори или дори животни и всички почувстваха в още по-голяма степен, колко много дължат на Петковото прозрение. В късния следобед голямата зала бе започнала вече да се оформя. В северния й край буковите корени образуваха нещо като неравномерна колонада. След нея идваше по-открито централно пространство, а след него вече изобщо нямаше носещи корени. Ягодата остави няколко непрокопани земни блока, така че в южната част на залата имаше три-четири полусамостоятелни къта. Те се стесняваха в ниски ходове, водещи към бърлогите за спане.

Леско, вече значително по-доволен, след като видя как ще изглежда залата, бе седнал със Сребърен Блясък при изхода от тунела, когато изведнъж се чу вик: „Ястреб! Ястреб!“ и всички зайци навън се втурнаха да се скрият. Тъй като бе в безопасност на мястото си, Леско продължи да гледа към огряната от слънцето открита тревна площ отвъд сенките на гората. Видя се как керкенезът планира във въздуха и заема позиция — изви надолу черния край на опашката си, започна бързо да маха с крила и да претърсва с поглед земята под него.

— Смяташ ли, че наистина би ни атакувал? — попита Леско, като го гледаше как се спуска по-надолу и отново се задържа на място във въздуха. — Не е ли прекалено малък, за да улови заек?

— Най-вероятно имаш право — отговори Сребърен Блясък. — И все пак, би ли излязъл навън там и би ли започнал спокойно да се храниш?

Иска ми се да опитам някой път да се противопоставя на тези елили — каза Голям Перчем, който бе дошъл зад тях в тунела. — Страх ни е от прекалено много от тях. Но нападение на птица отгоре би било много неприятно, особено ако птицата се приближи бързо. Тя би могла да надвие дори и голям заек, ако успее да го изненада.

— Виждате ли мишока? — обади се изведнъж Сребърен Блясък. — Погледнете там. Бедната животинка.

Всички видяха един полски мишок, останал на открито, сред поляна с гладка трева. Очевидно бе отишъл много далеч от дупката си и сега не знаеше какво да прави. Не бе още усетил сянката на керкенеза над себе си, но внезапното изчезване на зайците го бе обезпокоило и сега той се бе снишил на земята и гледаше несигурно насам-натам. Керкенезът още не го бе забелязал, но със сигурност щеше да го види, ако започне да се движи.

— Всеки момент ще се случи нещо — каза с известно безразличие Голям Перчем.

С внезапен порив, Леско изскочи на рида и се спусна надолу в тревата. Мишките не говорят заешки език, но има един много опростен общ език на всички обитатели на храсталаците и горите, който Леско използва сега, за да каже:

— Бягай. Тук. Бързо.

Мишокът го погледна, но не помръдна от мястото си. Леско пак го повика и той изведнъж се затича към него, а керкенезът се завъртя и започна да планира настрани и надолу. Леско бързо се върна обратно в дупката. Обърна се и видя, че мишокът го следва. Когато бе почти стигнал до подножието на рида, мишокът се спъна в паднало клонче с две-три зелени листа на него. Клончето се преобърна, едно от листата попадна в процеждащата се през клоните на дърветата слънчева светлина и Леско видя как отражението проблесна за миг. Веднага керкенезът се насочи надолу с полегат полет, после прибра крилете си и пикира.

Преди Леско да успее да изскочи от дупката, мишокът мина между предните му лапи и се притисна към земята. В същия миг керкенезът, с насочени напред човка и нокти, се блъсна в земята точно пред входа на дупката — като някоя ракета, изстреляна от клоните на близко дърво. Той яростно се разтърси и за момент трите заека видяха как неговите кръгли и тъмни очи гледат право в дупката. После си отиде. Бързината и силата на пикирането право при входа на дупката бяха така стряскащи, че Леско подскочи заднешком и бутна Сребърен Блясък на земята. После и двамата се изправиха мълчаливо.

— Би ли опитал да се бориш с този? — обърна се Сребърен Блясък към Голям Перчем. — Само ми кажи кога. Ще дойда да гледам.

— Леско — каза Голям Перчем, — знам, че не си глупав, но какво спечели от всичко това? Нима ще се заемеш да защитаваш всяка къртица и полска мишка, които не могат да се скрият под земята?

Мишокът не бе помръднал.

Все още бе застанал при изхода на дупката, на нивото на главите им и силуетът му се очертаваше на фона на светлината. Леско забеляза, че мишокът го гледа и му каза:

— Може ястреб още наоколо. Сега стоиш тук. Тръгваш по-късно.

Голям Перчем тъкмо се канеше пак да заговори, когато Глухарчето се появи на входа на дупката. Той погледна мишока, внимателно го бутна настрани, приближи се по тунела и каза:

— Леско, помислих, че трябва да дойда и да ти кажа за Зелениката. Сега е много по-добре, но прекара ужасна нощ, а също и ние. Всеки път, когато започваше да се унася в сън, се стряскаше и започваше да плаче. Стори ми се, че ще полудее. Съдинката му говореше — той бе направо на висота, а изглежда също, че Зелениката много разчита на Синчеца, който все измисля шеги. Но и той бе направо капнал от умора до сутринта, както и всички ние, така че цял ден спахме. Като се събуди — вече в следобеда, Зелениката бе вече малко дошъл на себе си и дори се качи горе да силфлее. Запита къде ще бъдете ти и останалите довечера и, тъй като аз не знам това, дойдох да попитам.

— Значи той вече е в състояние да ни говори? — запита Голям Перчем.

— Така мисля. По мое мнение, това би било най-доброто за него. И ако е с всички нас заедно, може би ще му спестим втора подобна нощ.

— Всъщност, къде наистина ще спим? — поинтересува се Сребърен Блясък.

Леско се замисли. Медената Пита бе все още само грубо изкопана, но вероятно щеше да е поне толкова удобна, колкото дупките при трънките. А дори и да се окаже, че не е така, това само би дало допълнителен стимул да я подобрят. На всички щеше да се хареса, че действително ползват плодовете от упоритата си работа през деня. А и вероятно щяха да се чувстват по-добре тук, отколкото на варовика в старите дупки.

— Струва ми се, че по-добре ще е да сме тук — каза Леско. — Но нека видим какво ще кажат останалите.

— Какво търси този мишок тук? — попита Глухарчето.

Леско обясни. Глухарчето също се зачуди, подобно на Голям Перчем.

— Ами признавам, че нямах нищо наум, като излязох да му помогна — каза Леско. — Но сега вече се сещам за нещо и ще ви го обясня после. Но първо Голям Перчем и аз трябва да отидем да говорим със Зелениката. Глухарче, нали ще отскочиш да разкажеш всичко и на останалите и да ги попиташ къде предпочитат да бъдат довечера?

Намериха Зелениката, в компанията на Съдинката и Синчеца, близо до същия мравуняк, откъдето Глухарчето бе погледнало за пръв път отвъд хребета на хълма Уотършип. Зелениката душеше една пурпурна орхидея. Бледоморавият цвят леко се поклати на стъблото си от допира на носа му.

— Недей да я плашиш, господарю — каза Синчеца. — Може да отлети. В крайна сметка, тя има голям избор. Погледни колко много са наоколо.

— О, я се махай оттук, Синчец — отвърна весело Зелениката. — Необходимо е да разучим нещата наоколо. Половината растения тук ми са непознати. Това специално не става за ядене, но поне има достатъчно разваленка^[1], а това винаги е добре.

Една муха кацна на раненото му ухо и той разтърси глава, за да я прогони.

Леско бе доволен да види, че Зелениката е вече в по-добро разположение на духа. Каза му, че се надява той да е достатъчно добре, за да се присъедини към другите. Зелениката, обаче, веднага го прекъсна с цял куп въпроси.

— Много ли сте? — попита той.

— Храир — отвърна Голям Перчем.

— Всички, които напуснаха с вас старото селище?

— До един — отговори гордо Леско.

— Имаше ли ранени?

— О, няколко души бяха ранени, по един или друг начин.

— Но никога нямахме истински неприятно положение — допълни Голям Перчем.

— Кой идва там? Не го познавам.

Ягодата идваше тичешком откъм горичката и, като се приближи, започна да прави същите любопитни танцови жестове с главата и предните лапи, които по-рано бяха видели в дъждовната ливада, преди да влязат в голямата бърлога. В следващия миг той се сепна, малко объркан и, за да изпревари упрека на Голям Перчем, заговори веднага на Леско.

— Леско-Ра — започна той (като чу това обръщение Зелениката се смая, но не каза нищо), — всички искат довечера да бъдат в новото селище. Също така, всички се надяват, че капитан Зеленика се чувства добре и ще разкаже какво се е случило и как е дошъл тук.

— Да, естествено, всички искаме да научим — каза Леско на Зелениката. — Това е Ягодата. Той се присъедини към нас по време на пътуването и сме доволни, че е с нас. Смяташ ли, че ще можеш да се справиш?

— Мога да се справя — каза Зелениката. — Но ви предупреждавам, че разказът ми ще смрази сърцето на всеки заек, който го чуе.

Докато казваше това, Зелениката бе толкова тъжен и мрачен, че след него никой не посмя да продума и малко по-късно всичките шест заека тръгнаха в мълчание. Като стигнаха до ъгъла на гората, намериха останалите да се хранят или да се наслаждават на късното слънце, от северната страна на дърветата. След като ги огледа, Зелениката отиде при Сребърен Блясък, който се хранеше заедно с Петко на една поляна с детелини.

— Радвам се да те видя, Сребърен Блясък — каза Зелениката. — Разбрах, че сте имали бурни моменти по пътя.

— Не бе лесно — отговори Сребърен Блясък. — Леско направи чудеса, а дължим много и на Петко тук.

— Научих за теб — каза Зелениката, обръщайки се към Петко.

— Ти си заекът, който предвиди всичко, дето после се случи. Ти говори с Триара, нали?

— По-скоро той говори с мен — отвърна Петко.

— О, ако само те бе изслушал! Както и да е, сега вече е късно да се поправи това, докато растат жълъди над магарешките бодли. Сребърен Блясък, аз трябва да кажа нещо, а на теб мога да го кажа по-лесно, отколкото на Леско или на Голям Перчем. Не съм дошъл тук да създавам неприятности — искам да кажа, неприятности за Леско. Сега той ви е Главен Заек, това е ясно. Почти не го познавам, но сигурно е добър, иначе нямаше да сте живи и здрави тук. А и сега не е време за караници. Ако някой от другите зайци се чуди дали не ми се иска да променя нещата, нали ще му обясниш, че не е така?

— Да — потвърди Сребърен Блясък.

В това време се приближи Голям Перчем и каза:

— Знам, че още не е бухалово време, но всички искат да те чуят, Зеленика, и то веднага, под земята. Дали това ще е удобно за теб?

— Под земята? — учуди се Зелениката. — Но как ще могат всички да ме чуват под земята? Аз мислех, че ще говоря тук.

— Ела и ще видиш — каза Голям Перчем.

Зелениката и Синчеца бяха много впечатлени от Медената Пита.

— Това е нещо съвсем ново! — възкликна Зелениката. — Какво крепи покрива горе?

— Няма нужда да бъде крепен горе — пошегува се Синчеца. — И без това е доста на високо по хълма.

— Това е една идея, която открихме по пътя насам — обясни Голям Перчем.

— Както си е лежала в полето — обади се пак Синчеца. — Добре, господарю, вече ще си мълча, докато ти говориш.

— Да, така ще е най-добре — каза Зелениката. — Скоро никой няма да иска да слуша шеги.

Почти всички зайци ги последваха долу. Медената Пита, макар и достатъчно голяма, за да ги побере всичките, не бе така просторна като голямата бърлога и в топлата юнска вечер бе малко задушна.

— Да знаеш, че лесно можем да я направим по-хладна — каза Ягодата на Леско. — В голямата бърлога има тунели, които се отварят през лятото и затварят през зимата. Утре може да прокопаем и тук още един тунел по посока на залязващото слънце и така да уловим вечерния бриз.

Леско тъкмо се канеше да помоли Зелениката да започва разказа си, когато Великденчето дотича от източния тунел и каза:

— Леско, твоят, ъ-ъ, гостенин иска да ти каже нещо.

— О, аз съвсем го забравих. Къде е той?

— Нагоре по подземния ход.

Леско отиде нагоре. Мишокът го чакаше чак при изхода.

— Ти сега тръгваш? — запита Леско. — Смяташ безопасно?

— Сега тръгва — отговори мишокът. — Не чака бухал. Но нещо иска каже. Ти помагаш мишок. Някога мишок помогне теб. Ако ти имаш нужда от него, той дойде.

— Фрит в езерото! — промърмори Голям Перчем по-надолу в подземния ход. — И същото ще сторят всичките му братя и сестри. Бих казал, че мястото ще гъмжи от тях. Защо не го накараш да ни изкопае една-две бърлоги, а Леско?

Леско изгледа мишока как си отива всред високата трева. После се върна в Медената Пита и се настани близо до Зелениката, който тъкмо започваше да говори.