Ричард Адамс
Хълмът Уотършип (35)

32. Оттатък железния път

Духа на съперничество и неразбирателство сред нас, който неведнъж спаси английската армия от поражение.

Генерал Журдан, „Военни спомени“

Някои хора си мислят, че зайците прекарват голяма част от времето си в бягане от лисици. Вярно е, че всеки заек се страхува от лисици и би се стрелнал нанякъде само като подуши лисича миризма. Но много зайци не виждат дори и една лисица през целия си живот, а вероятно много малко стават действително жертва на един такъв враг, който мирише силно и тича по-бавно от тях. Ако някоя лисица се опитва да хване заек, обикновено тя пълзи срещу вятъра и под прикритие — да кажем откъм някоя гора към по-открито място. И ако успее да достигне близо до мястото, където зайците силфлеят покрай някой склон или в полето, лисицата остава неподвижно на място и очаква сгоден случай за бързо грабване. Твърди се, че понякога ги омайва, подобно на невестулка, като започва да се търкаля и да играе на открито и неусетно се приближава до тях. Но във всички случаи е сигурно, че никоя лисица не тръгва на лов за зайци, като върви открито по някой хребет на залез-слънце.

Нито Леско, нито останалите слушатели на Глухарчето бяха виждали лисица някога през живота си. Но все пак знаеха, че една ясно забелязваща се лисица на открито място не е опасна, ако бъде открита навреме. Леско осъзна, че е проявил неблагоразумие като позволи на всички да наобиколят Глухарчето, без да остави някой на пост. Доколкото имаше вятър, той бе от североизток, така че идващата откъм запад лисица би могла да налети на тях без предупреждение. Но отдалечаването на Петко и Съдинката ги бе спасило от тази опасност. Леско съобрази още в мига на предупреждението на Съдинката, че Петко вероятно не бе искал открито да го съветва пред другите, но веднага се бе възползвал от уплахата на Съдинката, за да застане на пост.

Сега Леско веднага започна да мисли какво да сторят. Ако лисицата бе все още далеч, те нямаше нужда нищо друго да правят, освен да побягнат. Наблизо имаше гориста местност и те биха могли да изчезнат в нея, без много-много да се разпръскват, след което щяха да продължат пътя си нататък. Леско се промъкна през репеите и попита:

— Колко е далеч лисицата? И къде е Петко?

— Тук съм — отговори Петко от няколко ярда разстояние. Той бе приклекнал под дългите клони на един шипков храст. Без да извръща глава към приближилия се Леско, Петко посочи:

— А ето там е и лисицата.

Леско проследи погледа му. Неравната и покрита с тревисти растения повърхност на хребета се спускаше надолу пред тях. Това бе един дълъг склон, ограден от север от Цезаровия пояс. Последните лъчи на залязващото слънце директно го огряваха през една просека в гората. Лисицата бе под тях и все още доста надалеч. Макар и да идваше точно от подветрената страна и вероятно да ги бе подушила, не изглеждаше особено заинтересована от лов на зайци. Тя се изкачваше равномерно по склона, като някое куче, и влачеше опашката си с бяла козина на върха. Цветът й бе пясъчно кафяв, с по-тъмни крака и уши. Дори и в такъв момент, когато очевидно не бе тръгнала на лов, тя имаше лукав и хищнически вид, което накара наблюдателите от шипковия храст да потреперят. За момент лисицата се скри от погледите им, докато минаваше зад няколко магарешки бодли. В този миг Леско и Петко се върнаха при останалите.

— Хайде — каза Леско, — ако досега не сте виждали лисица, по-добре не се бавете да я наблюдавате. Просто ме следвайте.

Леско тъкмо се готвеше да поведе зайците нагоре към южната страна на хребета, когато изведнъж един заек ги изблъска и двамата с Петко и се втурна напред на открито. Леско се спря и смаяно попита:

— Кой бе това?

— Голям Перчем — отговори Петко, гледайки втренчено напред.

И двамата бързо се върнаха при шипковия храст и отново се взряха към хребета. Голям Перчем, без изобщо да се крие, подскачаше предпазливо надолу — право по посока на лисицата. Те слисано го гледаха как се приближава към лисицата, без тя да му обръща внимание засега.

— Леско — обади се Сребърен Блясък отзад. — Дали да не ида да…

— Никой да не се движи — нареди бързо Леско. — Всички стойте мирно.

Лисицата забеляза приближаващия се заек на разстояние около 30 ярда^[1]. Тя се спря за момент и после продължи напред в лек тръс. Голям Перчем се приближи съвсем близо до нея и чак тогава се извъртя и започна да катери северния склон на хребета — по посока на гористия пояс. Лисицата отново се поколеба и после го последва.

— Какво иска да направи? — промърмори Къпината.

— Опитва се да я отдалечи оттук, предполагам — отговори Петко.

— Но това не бе необходимо! И без това можехме да избягаме.

— Проклет глупак! — не можа да се сдържи Леско. — Не си спомням друг път да съм бил толкова ядосан.

Лисицата ускори хода си и се отдалечи доста от тях. Изглеждаше, че настига Голям Перчем. Слънцето бе вече залязло и в отслабващата светлина те едва видяха как той навлезе в ниските храсти в гората. Той се скри от погледа, а лисицата го последва. Известно време всичко бе тихо. После, ужасно отчетливо прозвуча над целия пуст хребет предсмъртния писък на ранен заек.

— О Фрит и Инлѐ! — извика Къпината и тропна с лапа. Съдинката се накани да побегне. Но Леско не помръдна от мястото си.

— Да тръгваме ли, Леско? — попита Сребърен Блясък. — Вече не можем да му помогнем.

В този миг Голям Перчем изведнъж изскочи от гората, тичайки много бързо. Още преди другарите му да осъзнаят, че е жив, той прекоси обратно целия склон на хребета, втурна се към тях и извика:

— Хайде! Да се махаме оттук.

— Но какво стана? Ти ранен ли си? — запита объркан Синчеца.

— Не — отговори Голям Перчем, — никога не съм бил по-добре. Да тръгваме!

— Можеш да почакаш, докато се приготвя — каза Леско със студен и ядосан тон. — Ти направи всичко възможно да се самоубиеш и се държа като пълен глупак. Така че, сега замълчи и седни на едно място.

Леско се извърна и, въпреки че вече бе доста тъмно, се престори като че ли все още гледа към хребета. Но останалите зайци зад него бяха нервни и не ги свърташе на едно място. Някои започнаха да навлизат в подобно на унес състояние на загуба на досег с реалността. Дългият ден над земята, близкият и обрасъл с растителност хребет, страшната току-що изслушана история, внезапната поява на лисицата, шокът от необяснимото приключение на Голям Перчем — цялата тази поредица от събития бе разстроила духовете. Всички изглеждаха малко унесени и с притъпени реакции.

— Измъквай ги оттук, Леско — прошепна Петко, — преди всички съвсем да се извеят.

— Е, лисицата я няма — каза бодро Леско. — Отишла си е и ние също ще си тръгнем. Но в името на всичко свято, не се разпилявайте, защото ако някой се загуби в тъмното, може после и да не успеем да го намерим. И помнете, ако срещнем непознати зайци, първо ще ги атакувате и после ще задавате въпроси.

Те прекосиха покрайнините на гората от южната страна на хребета и след това, по един или по двама, пресякоха пустия път зад нея. Малко по малко, духовете им започнаха да се проясняват. Намираха се в открита земеделска земя — фактически можеха както да чуят, така и да помиришат фермата, разположена не много далеч, по посока на залязващото слънце. Придвижването бе леко — наоколо имаше гладки и обширни пасища, с лек наклон надолу, разделени не със синори, а с обширни и ниски насипи, широки като алеи и обрасли с бъз, кучешки дрян и чашкодрян. Такава типично заешка обстановка действаше успокояващо след горския пояс и обраслия с високи треви хребет. Така изминаха значително разстояние, спирайки се от време на време да се ослушат и да помиришат въздуха, преди пак да тръгнат да тичат един подир друг, от поредното прикритие до следващото. Най-сетне Леско реши, че вече е безопасно да даде почивка. Но веднага щом постави Великденчето и Крепис на пост, отведе Голям Перчем малко настрани и му каза:

— Много съм ти ядосан. Точно ти си заекът, без когото нищо няма да можем да постигнем, а ти да се подложиш на такъв глупав риск. Това не бе необходимо и дори не бе умно. Какво искаше да направиш?

— Боя се, че просто не се овладях, Леско — отговори Голям Перчем. — Цял ден бях като цапнат в главата и обмислях тази работа там с Ефрафа — направо не бях на себе си. Като съм в такова състояние, трябва нещо да направя — нали разбираш, да се сбия, да поема някакъв риск. Помислих си, че ако излъжа лисицата, ще престана да се безпокоя толкова за другото нещо. И точно така стана, да знаеш — сега се чувствам доста по-добре.

— Играеш си на Ел-Ахрейра! — продължи да се ядосва Леско. — Нещастник такъв, можеше да си пожертваш живота за нищо — всички помислихме, че така е станало. Бъди така добър, друг път да не постъпваш по този начин. Знаеш, че всичко зависи от тебе. Но я ми кажи, какво всъщност стана в гората? Защо извика така, след като не си ранен?

— Не аз извиках — отговори Голям Перчем. — Случи се нещо много странно, а боя се — и много лошо. Готвех се да избягам от хомбата сред дърветата, нали разбираш, и после да се върна при вас. Така че като влязох сред храсталаците спрях да подскачам и се готвех да се затичам наистина много бързо, когато изведнъж се изправих лице в лице с група непознати зайци. Те идваха срещу мен, като че ли се бяха насочили към открития хребет. Естествено, нямах време да ги огледам внимателно, но изглеждаха доста едри. Извиках им: „Внимавайте! Бягайте!“, но те гледаха само как да ме спрат. Един от тях ми каза: „Стой на място!“ или нещо подобно и после ми препречи пътя. Така че аз го съборих на земята — нямаше какво друго да направя и побягнах. Следващото нещо, което чух, бе този ужасен писък. Разбира се, тогава тръгнах още по-бързо, излязох от гората и се върнах при вас.

— Така че хомбата хвана този непознат заек?

— Така трябва да е станало. Всъщност аз я заведох точно при непознатите зайци, макар и да нямах такива намерения. Но не видях какво точно се е случило.

— А какво е станало с останалите зайци?

— Нямам представа. Предполагам, че са избягали.

— Разбирам — каза Леско замислено. — Може пък да сме имали късмет в цялата тази история. Но виж какво, Голям Перчем — повече недей да правиш номера, докато не дойде моментът за това — прекалено много неща зависят от теб. Най-добре стой наблизо до Сребърен Блясък и до мен — ние ще ти поддържаме духа.

В този момент при тях се доближи Сребърен Блясък.

— Леско — каза той, — току-що се ориентирах къде сме и трябва да ти кажа, че сме прекалено близо до Ефрафа. Смятам, че трябва да тръгнем веднага.

— Намерението ми е да заобиколим Ефрафа, колкото може по-отдалеч — отговори Леско. — Смяташ ли, че можеш да ни заведеш до железния път, за който ни разправи Зелениката?

— Струва ми се, че да — каза Сребърен Блясък. — Но не можем да опишем много голяма дъга, защото всички ще се изтощят напълно. Не може да се каже, че знам точно пътя, но посоката ми е ясна.

— Е, тогава трябва просто да поемем риска — реши Леско. — Ако успеем да стигнем там в ранната утрин, всички ще могат да си починат от другата страна.

Тази нощ повече приключения нямаше. Движеха се по краищата на полята, под слабата светлина на лунния сърп. Но полутъмното пространство наоколо бе пълно със звуци и живот. По едно време Жълъда уплаши един дъждосвирец, който започна да лети около тях и да издава пронизителни звуци, докато най-сетне те прекосиха един скат и той остана назад. Скоро след това, съвсем близо до тях се чу непрекъснатото къркорене на един козодой — това бе миролюбив звук, без никаква заплаха, който постепенно затихна, докато се отдалечаваха. А веднъж пък чуха вика на дърдавец, скрит сред високата трева на една пътека (неговият глас прилича на звука, получаващ се при прокарването на човешки нокът по зъбците на гребен). Но не срещнаха никакви елили и макар непрекъснато да се оглеждаха за ефрафски патрул, можаха да забележат само мишки и няколко таралежа, тръгнали на лов за голи охлюви покрай канавките.

Накрая, след като първата чучулига започна да се издига към просветляващото небе, Сребърен Блясък (чиято бледа козина бе потъмняла от росата) дойде накуцвайки при Леско, който в този момент тъкмо се опитваше да окуражи Синчеца и Съдинката.

— Смелост, Синчец! — каза Сребърен Блясък. — Струва ми се, че сме близо до железния път.

— Изобщо не бих ви занимавал с душевното си състояние — отговори Синчеца, ако лапите ми не бяха така уморени. Голите охлюви са щастливци, че нямат лапи. Мисля, че ще стана гол охлюв.

— Тогава аз пък ще стана таралеж — обади се Леско. — Така че по-добре продължавай нататък!

— Ама не приличаш на таралеж — отговори Синчеца. — Нямаш достатъчно бълхи. Както знаеш, голите охлюви също нямат бълхи. Каква успокояваща мисъл да си охлюв гол сред глухарчета уютни…

— И да усетиш на коса острия клюн — прекъсна го Леско. — Добре, Сребърен Блясък, идваме. Но къде е железният път? Зелениката говореше за стръмен и обрасъл с растителност склон. Не виждам нищо подобно наоколо.

— Той изглежда така близо до Ефрафа. Тук, обаче, е в нещо като дере. Не го ли помирисваш?

Леско сбърчи нос. В студения и влажен въздух веднага усети неестествения мирис на метал, пушек от въглища и смазочно масло. Тръгнаха напред и много скоро можаха да погледнат надолу към пролома на железопътната линия, надничайки изпод храстите и растителността по края й. Всичко бе спокойно. Наистина, шест-седем врабчета кацнаха на самата линия и започнаха да кълват нещо между траверсите, но тази гледка бе по-скоро успокоителна по някакъв начин.

— Да прекосим ли линията, Леско-Ра? — запита Къпината.

— Да, веднага — отговори Леско. Нека тя да остане между нас и Ефрафа.

Зайците започнаха да слизат в пролома малко колебливо, като че ли все пак очакваха да се появи от утринния сумрак огненият и гръмовен ангел на Фрит. Но тишината се запази. Скоро всички започнаха да се хранят в полянката оттатък линията, вече прекалено уморени, за да вземат някакви предпазни мерки или да мислят за каквото и да е друго нещо, освен за почивка на уморените им лапи и за скубане на трева.

Киа долетя над листвениците, спусна се, кацна сред зайците и сгъна големите си светлосиви крила.

— Гу’син Леско, какво вие правите? Вие няма тук останете?

— Всички са много уморени, Киа. Трябва им почивка.

— Тук не трябва почивате. Тука зайци дойдат.

— Да, но не веднага. Можем да…

— Да, да, идват вас намерят! Многу близо са!

— О, проклети да са тези патрули! — ядоса се Леско. — Хайде всички, тръгвайте към гората отсреща. Да, и ти също, Великденче, освен ако не искаш да ти сдъвчат ушите в Ефрафа. Хайде, движение!

Зайците се заклатушкаха по пасището към гората и, щом стигнаха там, веднага легнаха на земята под елховите дървета, напълно изтощени. Леско и Петко отново се консултираха с Киа.

— Няма как да отидем по-нататък, Киа — каза Леско. — Те са вървели през цялата нощ, нали разбираш. Ще трябва днес тук да преспим. Наистина ли видя патрул?

— Да, да, те дошли от другата страна на железния път. Вие тръгнали точно навреме.

Е, значи ти ни спаси. Виж, Киа, можеш ли да идеш да погледнеш къде са сега? Ако са си тръгнали, ще кажа на всички тук, че могат да заспиват. Не че има нужда да им се каже такова нещо — погледни ги само как изглеждат!

Киа се върна с новината, че ефрафският патрул се е върнал обратно, без да прекоси железния път. След това предложи самият той да стои на пост до вечерта и Леско, с голямо облекчение, веднага каза на всички зайци, че могат да заспиват. Всъщност един-двама вече бяха заспали, легнали на открита земя. Леско се поколеба дали да не ги събуди и да ги накара да се скрият вътре в гората, но докато мислеше за това, самият той заспа.

Денят се оказа топъл и спокоен. Гривиците сънливо се обаждаха сред дърветата, а от време на време се чуваше и закъсняло кукане. В полето нямаше никакво движение, освен постоянното поклащане на опашките на кравите, застанали една до друга на сянка.