Ричард Адамс
Хълмът Уотършип (36)

33. Голямата река

Никога през живота си дотогава не бе виждал река — това лъскаво, криволичещо и възпълно животно … Всичко в нея бе раздвижено и трептящо — проблясъци, блещукания и искри, ромон и водовъртежи, шумолене и мехурчета.

Кенет Греъм, „Шумът на върбите“

Като се събуди, Леско веднага се стресна, защото наоколо се чуваха резките викове на някакво ловуващо същество. Той бързо се огледа, но не забеляза никакви признаци за тревога. Бе вечер. Някои зайци бяха вече будни и се хранеха в покрайнините на гората. Леско съобрази, че виковете, макар и сепващи и настойчиви, бяха много слаби и пискливи — значи не идваха от някакъв вид елил. Те идваха отгоре. Един прилеп прелетя през короната на дървото над Леско, без да докосне дори едно клонче. Той бе последван от още един. Леско усети присъствието на още много прилепи наоколо, които ловяха мухи и молци и летейки, надаваха своите слаби крясъци. Човешко ухо трудно би могло изобщо да ги чуе, но за зайците въздухът бе изпълнен с техните викове. Навън от гората, полето бе все още ярко осветено от вечерното слънце, но между елховите дървета светлината бе доста отслабнала и прилепите сновяха насам-натам. В смесица с аромата на елховата смола, имаше още един силен и благоуханен, но все пак остър мирис — на някакви цветя, непознати на Леско. Той го проследи до неговия източник, в покрайнините на гората. Идваше от няколко групички сапунчета^[1], гъсто израсли в самия край на пасището. Някои от тях все още не бяха цъфнали и пъпките им се виеха като заострени розови спирали върху бледозелени венчета. Повечето, обаче, имаха вече звездообразни цветове и издаваха силен аромат. Прилепите всъщност ловяха привлечените от мириса на сапунчетата мухи и молци.

Леско пусна храка и започна да се храни в полето. Разтревожи го състоянието на задната му лапа. Преди време бе помислил, че е вече излекувана, но продължителният преход през хълмовете очевидно се бе оказал непосилно натоварване за разкъсания от сачмите мускул. Зачуди се дали има още много път до реката, за която бе споменал Киа. В случай че се окажеше така, бе сериозно загазил.

— Добре ли си, Леско-Ра? — запита Съдинката, който се показа откъм сапунчетата. — Едната ти задна лапа изглежда странно, влачиш я.

— Не, всичко е наред — отговори Леско. — Хлао-ру, знаеш ли къде е Киа? Искам да поговоря с него.

— Той отлетя да провери дали няма патрул наблизо, Леско-Ра. Голям Перчем се събуди преди известно време и заедно със Сребърен Блясък го накараха да отлети. Не искаха да те безпокоят.

Леско се подразни. Много по-добре щеше да е Киа веднага да му каже накъде да вървят, вместо да търси патрули. Предстоеше им да прекосяват река и неговото мнение бе, че е по-добре да сторят това веднага. Както бе ядосан, започна да чака връщането на Киа. Това още повече го изнерви. Започваше да се съмнява дали не е действал прибързано. Ясно бе, че Зелениката съвсем реалистично бе оценил опасностите в близост до Ефрафа. Без съмнение, Голям Перчем по чиста случайност бе завел лисицата точно срещу един Далечен Патрул, вероятно следващ тяхната диря. После, на сутринта, отново с късмет и благодарение на помощта на Киа, очевидно се бяха разминали съвсем близо с втори патрул при железопътната линия. Вероятно Сребърен Блясък имаше право и някой патрул вече ги бе забелязал и докладвал за тяхното присъствие, без изобщо да разберат? Дали генерал Ранилист нямаше някакъв свой Киа? Дали някой прилеп не разговаряше с него точно в момента? Как да предвидиш и да предотвратиш всякакви възможни опасности? Тревата му се стори кисела, а слънчевите лъчи — студени. Леско приклекна под елите, силно обезпокоен. Вече не се сърдеше толкова на Голям Перчем — разбираше как се е почувствал. Чакането хич не е приятно. Не можеше място да си намери, защото изпитваше нужда да предприеме някакво действие. Точно когато реши да не чака повече, а да събере всички и да тръгнат веднага, се появи Киа откъм пролома на железния път. Той се приземи тромаво сред елите, при което прилепите замлъкнаха.

— Гу’син Леско, зайци няма. Мисля, те сигурно не искат да пресичат железния път.

— Добре. Далеч ли е до реката, Киа?

— Не, не. Тя близо, в гората.

— Чудесно. Ще можем ли да намерим къде да я пресечем?

— Да, да. Аз вас покаже мост.

Зайците съвсем малко се бяха придвижили в гората, когато усетиха, че са близо до реката. Почвата стана мека и влажна. Доловиха мирис на тръстика и вода. Изведнъж между дърветата прокънтя острият и вибриращ вик на водна кокошка, последван от плясък на криле и на излитане от водата. Дори и шумоленето на листата имаше особено ехо, като че звукът се отразяваше от отдалечена суша. Малко по-нататък можаха ясно да чуят и самата вода — ниският и непрекъснат звук на падаща от не много високо вода. Едно човешко същество, ако чуе от известно разстояние шума, издаван от множество хора, има представа за големината на това множество. По същия начин, звукът на реката показа на зайците, че тя е много по-голяма от всички други реки, които те бяха виждали досега — широка, гладка и с бързо течение. Спирайки се сред зарасличетата^[2] и ниския бъз наоколо, те се споглеждаха, търсейки успокоение един от друг. После с бавен ход навлязоха колебливо в по-открита местност. Реката все още не се виждаше, но отпред се забелязваха вече проблясъци и танц на отразена светлина във въздуха. Не след дълго Леско, който куцукаше най-отпред заедно с Петко до себе си, стигна до тясна зелена пътека, разделяща гората от речния бряг.

Пътеката бе гладка като някоя алея и без никакви храсти или бурени по нея — тя бе поддържана в този вид заради рибарите. На оттатъшната й страна растяха буйно крайречни растения, така че тя бе отделена от реката с нещо подобно на жив плет от пурпурен върболист, висока върбовка^[3], бълхавче, гърлица и дъбравник, тук-там вече цъфнали. От гората изскочиха още двама-трима от заешката група. Надничайки през растителната завеса, те успяха да зърнат отделни части от гладката и блещукаща река, очевидно много по-широка и по-бърза от река Енборн. Макар и да не се забелязваше враг или друга непосредствена опасност, те почувстваха безпокойството и съмненията на тези хора, които, без да се усетят, са стигнали до някакво внушаващо страхопочитание място и където те самите са жалки личности без особено значение. Когато Марко Поло най-сетне достигнал до „Катай“, не бе ли почувствал, при това със свито сърце, стъписване от факта, че огромната и прекрасна столица на една империя е съществувала през всичките години на живота му и дори много преди това, а той не е и подозирал дори за нея? Че тя не се нуждае от нищо, което би могъл да предложи не само той, но и цяла Венеция, дори Европа? Че е пълна с чудеса, които той не разбира? Че неговото пристигане е само един незначителен факт? Ние знаем, че той е преживял такива неща, подобно на много други пътешественици, които не са и подозирали какво ще открият. Нищо друго не те поставя така на мястото ти, както пристигането на непознато и приказно място, където обаче никой дори не забелязва учудения ти поглед.

Зайците бяха неспокойни и объркани. Приклекнаха на тревата и започнаха да душат речните аромати, носени от хладния вечерен въздух. Скупчиха се наблизо един до друг, като всеки тайно се надяваше да не види в очите на останалите собственото си безпокойство. Когато Съдинката излезе на пътеката, едно грамадно и блещукащо водно конче, дълго четири инча^[4], цялото в смарагдовозелен и самуреночерен цвят, се появи при рамото му; после застина бръмчейки на едно място във въздуха и изчезна бързо като светкавица в тръстиката. Съдинката тревожно отскочи назад. Точно в този момент се чу пронизителен и вибриращ вик и той забеляза между растенията една блестяща светлосиня птица как лети над водата. Малко след това съвсем близо се чу цопването на нещо доста тежко в реката — но никой не можеше да каже какво същество бе това.

Оглеждайки се да види Леско, Съдинката забеляза малко по-нататък Киа — той бе кацнал в една плитчина между две туфи върбовка. Опитваше се да промуши и да грабне с човката си нещо от калта наоколо и след няколко секунди успя да измъкне една шест инча дълга^[5] пиявица, която погълна наведнъж. Малко по-надолу по пътеката, Леско чистеше козината си от подрумчета и слушаше какво му говори Петко, както бяха седнали под един рододендрон. Съдинката се затича покрай брега и се присъедини към тях.

— Всичко е наред с това място — казваше точно в този момент Петко. — Опасността тук не е по-голяма, отколкото където и да е другаде. И нали Киа ще ни покаже къде да прекосим реката? Въпросът е да сторим това, преди да се е стъмнило.

— Ама те никога няма да се съгласят да спрат тук — отговори Леско. — Не можем да стоим и да чакаме Голям Перчем на подобно място. То е неестествено за зайци.

— Напротив, можем, успокой се. Те ще свикнат с обстановката по-бързо, отколкото си мислиш. Казвам ти, тук е по-добре от едно-две други места, където сме били. Не всички странни неща са лоши. Съгласен ли си аз да ги преведа отсреща? Можеш да кажеш, че е заради крака ти.

— Добре — отговори Леско. — Хлао-ру, би ли казал на всички да дойдат тук?

Като се отдалечи Съдинката, Леско се обърна към Петко и му каза:

— Чувствам се неспокоен, Петко. Толкова много искам от тях, а и планът съдържа много рискове.

— Нашите зайци са по-смели, отколкото си мислиш — отговори Петко. — Ако трябваше да…

Но в този момент се чу дрезгавият глас на Киа, който подплаши едно кацнало в храстите орехче:

— Гу’син Леско, ти какво чака?

— Да ни кажеш накъде да вървим — отговори Петко.

— Мост близо. Отивате нататък и видите.

Там, където бяха, горската растителност бе съвсем наблизо до зелената пътека, но по-надолу по течението (както те интуитивно почувстваха), на нейно място идваше открита паркова местност. Натам се и запътиха, като Леско последва Петко.

Леско не знаеше какво значи мост. За него това бе просто една от непознатите думи на Киа, за които той не се осмели да поиска по-подробно разяснение. Въпреки доверието му към Киа и уважението към големия му опит, щом излязоха на открито той се разтревожи още повече. Очевидно това бе някакво човешко място, често посещавано и опасно. Малко по-нататък се виждаше път. Леско веднага забеляза колко неестествено равна бе затревената площ. Спря се и се загледа. Най-после, като се увери, че наблизо няма хора, се приближи предпазливо до края на тревата.

Пътят там прекосява реката по мост, дълъг около 30 фута^[6]. Леско изобщо не забеляза нещо необичайно в това. Представата какво е мост бе непонятна за него. Той видя само парапета от двете страни на моста. Подобно нещо се наблюдава и при някои африкански селяни, които никога не са напускали отдалечените си селища — те не се изненадват особено, ако видят самолет например. Това просто е нещо неразбираемо за тях. Но ако зърнат за пръв път как някой кон тегли каруца, веднага ще се оживят, ще започнат да сочат с ръка и да се радват на изобретателността на човека, измислил това. Така че Леско изобщо не се изненада, че пътят прекосява реката. Единствено се обезпокои, че по него почти нямаше трева, където да могат да се скрият. Зайците му щяха да се виждат отвсякъде и нямаше накъде да се втурнат да бягат, освен по самия път.

— Смяташ ли да рискуваме, Петко? — попита той.

— Не мога да разбера, защо се безпокоиш — отговори Петко. — Нали точно ти отиде в двора на фермата и после в бараката при питомните зайци. Това тук е много по-безопасно. Хайде — всички ни гледат как се колебаем.

Петко подскочи на пътя. Огледа се за момент и после се насочи към близката страна на моста. Леско го последва и се насочи към парапета откъм горното течение на реката. Огледа се и видя Съдинката наблизо. Точно по средата на моста, Петко седна — съвсем спокоен и без да бърза. Другите два заека се присъединиха към него.

— Хайде да изиграем една сценка — предложи Петко. — Да ги накараме да изпитат любопитство. Те ще ни последват, просто за да разберат какво гледаме.

Отстрани на моста нямаше перваз, така че те можеха да паднат във водата, три фута^[7] по-долу. Застанали под най-ниския парапет, те погледнаха към горното течение и сега за пръв път видяха ясно цялата ширина на реката. Мостът не бе впечатлил особено Леско, но реката направо го смая. Той помнеше река Енборн, с нейната начупена повърхност от стърчащи камъни и растения. Но сега река Тест — грижливо поддържана за риболов на пъстърва и почистена от бурени, му се стори като цял воден свят.

Тя бе широка цели десет ярда^[8], имаше бързо течение, гладка повърхност и тук-там блестеше в светлината на вечерното слънце. Отраженията на дърветата по равномерно течащата вода бяха цели — като на повърхността на езеро. Нито един стрък от тръстика или някакво друго растение не се виждаше над повърхността на водата. Наблизо до левия бряг се носеха по течението няколко преплетени лютичета, с потънали под водата листа. Още по-тъмни, почти черни, бяха килимите от речен мъх — техните дебели пластове лежаха неподвижно на речното дъно, като само няколко дълги водорасли се поклащаха бавно насам-натам. Също така се люлееха и обширни участъци от светлозелен кресон — но те се диплеха от течението — бързо и леко. Водата беше много бистра, а дъното бе покрито с чисти жълти камъчета. Дори и по средата, дълбочината бе не повече от четири фута^[9]. Като се взираха във водата, зайците различиха фини песъчинки от раздробен чакъл и креда да се носят от течението, също като носен от вятъра прах. Изведнъж изпод моста изплува с плавно движение на плоската си опашка една риба с чакълоподобен цвят, дълга колкото заек. Наблюдателите, застанали точно над нея, можаха да видят тъмните петна от двете й страни. Тя предпазливо се задържа на едно място срещу течението, точно под тях, като се извиваше вълнообразно. На Леско му напомни за котката в двора на фермата. Докато я гледаха, тя заплува нагоре с леко плясване и се спря точно под повърхността. Миг по-късно сплесканата й муцуна се показа над водата и те видяха отворената й уста, напълно бяла отвътре. Ритмично и без да бърза, тя засмука едно плуващо насекомо^[10] и потъна обратно във водата. Във водата се появиха няколко последователни кръгчета и нарушиха както целостта на отраженията, така и прозрачността й. Постепенно течението стана пак гладко и те забелязаха как отдолу рибата маха с опашка, за да остава неподвижна срещу течението.

— Воден ястреб! — възкликна Петко! — Значи дори и там отдолу има същества, които ловуват! Внимавай да не паднеш, Хлао-ру. Нали помниш историята за Ел-Ахрейра и щуката.

— Тя би ли ме изяла? — запита Съдинката с втренчен поглед.

— Там може да има много същества, способни на това — отговори Леско. — Откъде бихме могли да знаем? Хайде, да вървим нататък. Какво щяхте да правите, ако се беше появило някое хрудуду?

— Щях да се затичам — отговори Петко. — Ето така.

И той се спусна към другата страна на моста и тревата зад нея.

На отвъдната страна на реката имаше храсти и големи конски кестени, които стигаха току до самия мост. Почвата бе влажна, но поне имаше достатъчно прикрития. Петко и Съдинката започнаха веднага да копаят дупки, докато Леско седна да подъвче пелети и да даде почивка на болния си крак. Скоро към тях се присъединиха Сребърен Блясък и Глухарчето, но останалите зайци, по-колебливи дори и от Леско, все още бяха приклекнали във високата трева на десния бряг на реката. Най-сетне, точно преди да се стъмни, Петко се върна по моста и ги придума да го последват. За всеобща изненада, Голям Перчем продължи да не иска да мине по моста и се наложи Киа, който междувременно се бе върнал от поредния си полет над Ефрафа, да попита да не би Голям Перчем да иска да му докара някоя лисица.

Последвалата нощ се стори на всички несигурна. Леско осъзнаваше, че са в човешки район и се опасяваше да не дойде някое куче или котка. На няколко пъти чуха бухали, но не бяха атакувани от елили и на сутринта бяха с подобрено настроение.

Веднага щом се нахраниха, Леско ги изпрати да изследват околностите. Стана още по-ясно, че почвата близо до реката е прекалено влажна за зайци. На места бе дори заблатена. Там растеше тръстика, а също розов благоуханен валериан и клюмнали водни омайничета. Сребърен Блясък докладва, че е по-сухо нагоре в гората и Леско се замисли — дали да не отидат там на ново място и да започнат пак да копаят. Но денят стана доста горещ и влажен и всякаква дейност пресекна. Слабият бриз изчезна съвсем. От слънчевата топлина се надигна влага над гъсталаците по брега. Въздухът заприлича по цвят на хидрофан^[11] и се изпълни с миризма на водна мента. Зайците се скриха на сянка. Дълго преди ни-Фрит, всички бяха задрямали из храсталаците.

Час когато в късния следобед започна да застудява, Леско се пробуди внезапно и видя наблизо Киа. Чайката се разхождаше нервно около него и кълвеше нетърпеливо нещо във високата трева. Леско бързо се изправи.

— Какво има. Киа? Да не идва патрул?

— Не, не. Всичко е добре, за да спите като някои бухали. Може би аз тръгна към Голяма Вода. Гу’син Леско, вие сега скоро вземете майки? Какво чакате?

— Прав си, Киа, трябва да започваме. Проблемът е, че виждам как да започнем, но не знам как да свършим нещата.

Леско си проправи път през тревата, събуди първия попаднал му заек (така се случи, че това бе Синчеца) и го изпрати да извика Голям Перчем, Къпината и Петко. Като дойдоха, той ги заведе при Киа — на брега на реката.

— Ето каква е задачата, Къпина — заговори Леско. — Нали помниш, онази вечер, в подножието на хълма, ти казах, че трябва да направим три неща — да изведем зайките от Ефрафа, да се противопоставим на преследването и после да изчезнем така, че да не могат да ни открият. Планът, който ти измисли, е много сполучлив. С него първите две точки ще са успешни — сигурен съм. Но какво ще кажеш за последната? Ефрафските зайци са бързи и свирепи. Те ще ни намерят, ако можем да бъдем намерени и аз много се съмнявам, че ще можем да им избягаме — особено като има с нас и зайки, които никога не са излизали от Ефрафа. Не бихме могли и да ги пресрещнем и да се бием с тях докрай — прекалено малко сме за тази цел. А на всичко отгоре и кракът ми пак не е в ред. Така че, какво да правим?

— Не знам — отговори Къпината. — Но очевидно трябва да изчезнем по някакъв начин. Дали не можем да преплуваме реката? Тогава няма да оставим диря, нали разбирате.

— Течението е много бързо — каза Леско. — Ще бъдем отнесени. Но дори и да успеем да я преплуваме, пак не можем да сме сигурни, че няма да ни преследват. От това дето съм чул за тези Ефрафци, те сигурно също биха преплували реката ако помислят, че ние сме го сторили. Положението е, че с помощта на Киа можем да попречим на преследване докато извеждаме зайките, но те ще разберат накъде сме тръгнали и няма да оставят работите така. Не, ти си прав, ние трябва някак си да изчезнем безследно. Така че дори те да не могат да ни намерят. Но как?

— Не знам — повтори Къпината. — Дали да не се разходим нагоре срещу течението на реката и да я разгледаме? Може да има нещо, което да използваме за скривалище. Ще можеш ли да дойдеш, ако не те боли много кракът?

— Стига да не е много далеч — отговори Леско.

— Може ли и аз да дойда. Леско-Ра? — запита Синчеца, който бе застанал малко по-настрани.

— Добре, ела и ти — съгласи се добродушно Леско и започна да накуцва по брега.

Скоро видяха, че гората на левия бряг е доста по-дива и с гъста растителност — много по-гъста в сравнение с лесковите горички в Сендълфорд. На няколко пъти чуха почукванията на кълвач — най-срамежливата от всички птици. Докато Къпината предлагаше да потърсят скривалище в тази джунгла, те усетиха и друг звук — на падаща вода. Това бяха чули и при приближаването си към реката, на предния ден. Скоро достигнаха до място, където реката давеше завой откъм изток и тук имаше широк и не много висок водопад. Височината му бе около един фут^[12] — това бе един от тези изкуствени водопади, които често се правят на подобни издълбани в креда потоци, с цел да станат подходящи за пъстърви. Някои вече плуваха нагоре, привлечени от вечерните облаци от насекоми. Точно над водопада имаше един дъсчен мост, напряко на реката. Киа излетя, направи кръг над вира и кацна на парапета.

— Тук мястото е по-скрито и самотно от моста, който пресякохме нощеска — каза Къпината. — Може би бихме могли да го използваме някак. Ти този мост май не го знаеше, а Киа?

— Не, не го знаех, не го аз видял. Но е хубав мост — никой насам не идва.

— Бих искал да го прекося. Леско — каза Къпината.

— Ами, Петко е подходящ за това начинание — отговори Леско. — Той просто обича да прекосява мостове. Продължавайте. Аз ще дойда след вас, заедно с Голям Перчем и Синчеца.

Петте заека преминаха бавно по дъските. Дългите им и чувствителни уши се изпълниха със звука на падащата вода. Леско не бе сигурен в походката си и се наложи на няколко пъти да спира. Когато най-сетне стигна другата страна, видя, че Петко и Къпината се бяха малко отдалечили по течението, под водопада и разглеждаха някакъв голям предмет, който стърчеше до брега. Леско отначало помисли, че това може да е стволът на някое дърво. Но като се приближи видя, че този предмет, макар и направен от дърво, бе плосък, а не кръгъл. По-точно почти плосък, с изрязани ръбове — някакъв човешки предмет. Спомни си как преди много време бяха видели с Петко, на бунището на една ферма, подобен предмет — широк, гладък и плосък (това всъщност бе една стара, захвърлена врата). Това нещо се бе оказало безполезно за тях и го бяха изоставили. Мнението му беше, че сега този предмет също трябва да бъде изоставен.

Едната страна на предмета се допираше до брега, но не по цялата си дължина. Около него се образуваха вълнички, защото течението покрай брега бе също така бързо като в средата на реката, поради косенето на бурените и редовното почистване на брега. Леско се приближи и забеляза, че Къпината дори се бе покатерил върху дървения предмет. При стъпване по дървото лапите му биеха на кухо, значи под предмета сигурно имаше вода. Каквото и да бе това нещо, то не продължаваше надолу до дъното, а лежеше върху водата.

— Какво търсиш тук, Къпина — запита Леско доста остро.

— Храна — отговори Къпината. — Флейра. Не я ли помирисваш?

Киа бе кацнал по средата на предмета и разчупваше нещо бяло. Къпината изтича по дървото към него и започна да се храни с нещо зелено на цвят. Малко по-късно, Леско също се престраши да се качи на дървото и седна на слънце, загледа се към насекомите по топлата и гладка водна повърхност и започна да души различните миризми, които идваха откъм водата.

— Какво е това човешко нещо, Киа — попита той. — Опасно ли е?

— Не, не опасно. Ти не знае? Това лодка. При Голямата Вода има много, много лодки. Хората ги правят, за да вървят по водата. Не опасно.

Киа продължи да кълве разчупените залъци на един баят хляб. Къпината, който бе вече изял намерените части от маруля, бе седнал и надничаше през ниския борд към една пъстърва с приличен на камък цвят и черни петънца, която плуваше нагоре по водопада. Лодката бе малка и плоскодънна и имаше само една скамейка — използваха я за подрязване на бурените. Дори и без човек в нея, както бе сега, бордът й бе на не повече от няколко инча над водата.

— Знаеш ли — обади се Петко откъм брега. — Като те гледам да стоиш там, се сещам за онова друго дървено нещо, което ти намери. Нали помниш, когато в гората имаше куче, а ти успя да ни преведеш двамата със Съдинката през реката?

— Помня как ви избутах тогава — обади се Голям Перчем. — Голям студ беше във водата.

— Чудя се, обаче, защо тази лодка стои неподвижно — обади се Къпината. — Всичко в тази река плува по течението, при това доста бързо. Ето, погледнете натам.

И той посочи как една пръчка плува по равномерното течение, чиято скорост бе около две мили в час^[13].

— А какво спира това нещо също да тръгне? — запита пак Къпината.

Сега нека поясним нещо — Киа имаше малко подигравателно отношение към „сухоземните плъхове“ и понякога го проявяваше спрямо онези зайци, които не харесваше особено. Специално Къпината не бе сред любимците му — предпочиташе прямите и открити зайци, например Голям Перчем, Зърнастеца или Сребърен Блясък. Затова сега той не пропусна случая снизходително да обясни:

— Има въже. Ако го прегризеш, тръгваш много бързо, по целия път нататък.

— Да, виждам — обади се Петко. — Въжето е увито около онова метално нещо, където Леско е седнал. А другият му край пък е закрепен за брега. То е като стъблото на голямо листо. Може да бъде прегризано и тогава листото — тоест лодката, ще се откъсне от брега.

— Е, хайде да се връщаме вече — обади се отегчен Леско. — Боя се, че още не сме намерили търсеното решение, Киа. Можеш ли да ни изчакаш до утре? Мисля, че най-добре ще е всички да се преместим на по-сухо място довечера — по-нагоре в гората, настрани от реката.

— О, колко жалко! — възкликна Синчеца. — Знаете ли, аз почти бях решил да стана воден заек.

— Да станеш какво? — попита Голям Перчем.

— Воден заек — повтори Синчеца. — Нали има водни плъхове и водни бръмбари, а Съдинката нощеска дори каза, че е видял воден ястреб. Защо тогава да няма воден заек? Как весело щях да плувам напред…

— Велики златен Фрит на хълма! — извика внезапно Къпината. — Велики скачащ Зайофейкал! Това е! Това е! Синчец, ти ще станеш воден заек!

Къпината започна да подскача по брега и да пляска Петко с предните си лапи.

— Разбра ли, Петко? Сети ли се? Прегризваме въжето и си заминаваме. А генерал Ранилист дори няма да разбере какво се е случило.

Петко се замисли и после бавно проговори:

— Да, наистина разбирам. Искаш да кажеш, с лодката. Е, трябва да ти се признае, Къпина, много си умен. Сега си спомням как, след като на времето прекосихме реката каза, че този номер с плуването може пак да ни послужи в някой момент.

— Я чакайте — прекъсна ги Леско. — Ние двамата с Голям Перчем сме просто обикновени зайци. Бихте ли ни обяснили?

И тогава, на това място, с цял куп комари по ушите, покрай дъсчения мост и водопада, Къпината и Петко разясниха цялата идея.

— Би ли опитал въжето, Леско-Ра? — запита на края Къпината. — Дали не е прекалено дебело?

Всички се върнаха обратно при плоскодънната лодка.

— Не, не е — отговори Леско. — При това е и доста опънато, така че е още по-лесно да бъде прегризано.

— Да, план хубав обади се и Киа. — Всичко уреди се. Но вие трябва бързате, да? Може нещо смени се. Дойде човек, вземе лодка — вие разбирате?

— Няма какво повече да чакаме — реши Леско. — Тръгвай веднага, Голям Перчем, и нека Ел-Ахрейра да е с теб! Но помни — сега ти ставаш водачът. Ще ни съобщаваш по Киа какво искаш да правим. Ние всички ще сме тук, готови да те подкрепим.

След време всички си спомняха как Голям Перчем прие тази заповед. Никой вече нямаше да може да каже, че при него има някаква разлика между думи и дела. Защото той се поколеба за малко, а после погледна Леско право в очите и отговори:

— Това бе малко внезапно. Не го очаквах тази вечер. Но така е дори по-добре, защото чакането ми бе неприятно. До скоро виждане.

После докосна с нос Леско, обърна се и се отдалечи с подскоци към близките храсти. Само след няколко минути, воден от Киа, той прекоси откритото пасище на север от реката и се насочи право към един оформен като арка тухлен мост, при насипа на железопътната линия, а после и към полята отвъд него.