Метаданни
Данни
- Серия
- Хълмът Уотършип (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Watership Down, 1972 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Илиян Желязков, 2008 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,4 (× 9 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- yzk (2018)
Издание:
Автор: Ричард Адамс
Заглавие: Хълмът Уотършип
Преводач: Илиян Желязков
Година на превод: 2008
Език, от който е преведено: английски
Издател: Идеяконсулт
Година на издаване: 2008
Печатница: „Мултипринт“ ООД
Редактор: Ведрин Желязков
Художник: Светла Христова
Коректор: Ведрин Желязков
ISBN: 9789549219012
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8149
История
- — Добавяне
26. Петко в отвъдното
В своето страховито пътуване, след като странства в тъмни гори и обширни планински вериги … шаманът достига до отвор в земята. Сега започва най-трудната част от приключението. Дълбините на подземния свят се разтварят пред него.
Петко лежеше на земния под на бърлогата. Навън хълмовете бяха все още напечени от слънцето. Росата по тревата отдавна бе изсъхнала, дори и чинките бяха замлъкнали. Въздухът като че трептеше в самотните пространства над конската писта. На пешеходната пътека, минаваща покрай селището, се виждаха да блещукат ярки нишки светлина — миражи, създаващ илюзията за блещукаща вода всред най-ниската и гладка трева. Гледани отдалеч, дърветата по края на буковата горичка изглеждаха заобиколени от грамадни и плътни сенки, непроницаеми за заслепените от обедната светлина очи. Единственият звук бе цвъртенето на скакалците, единственият мирис — ароматът на напечена от слънцето мащерка.
В своята бърлога Петко спеше неспокойно, а като се събудеше, направо не се свърташе на едно място. Почвата над него бе почти напълно изсъхнала. Веднъж дори частица суха земя падна от покрива на бърлогата. Тогава Петко веднага подскочи и само за миг бе стигнал до изхода на подземния ход, а после дойде на себе си и се върна да поспи още малко. При всяко събуждане си спомняше за загубата на Леско и още веднъж изживяваше същата пронизваща болка като сутринта, когато видя как сенчестият силует на куцащия заек изчезна в сутрешния сумрак. Къде бе този заек сега? Къде бе отишъл? Той започна да го следва всред заплетените пътеки на собствените си мисли, над студения и окъпан от роса хребет на хълма и надолу в мъглите над околните поля.
Мъглите се вихреха около Петко, докато той пълзеше всред магарешки бодли и коприва. Сега вече не можеше да види куцащия заек пред себе си. Той бе сам и уплашен, но все пак усещаше отдавна познати звуци и миризми наоколо — тези на местността, където се бе родил. Гъстите летни треви бяха изчезнали. Той бе под голи брястови клони и мартенски цветове на трънкови храсти. Прекоси потока, после се качи нагоре по склона, по посока на пътеката, където двамата с Леско бяха забелязали дървената табела. Дали табелата е още там? Той срамежливо погледна нагоре. Не можеше да види заради мъглата, но като се приближи забеляза човек, зает с купчина инструменти до него — лопата, въже и други по-дребни неща, чието предназначение Петко не знаеше. Дъската с обявата лежеше на земята. Тя бе по-малка, отколкото я помнеше от по-рано, и бе закрепена за един-единствен квадратен кол, подострен от едната си страна, за да може да се забие в земята. Повърхността на табелата бе бяла, точно както я бе видял и преди, и цялата бе изпъстрена с тънки черни линийки, подобни на пръчици. Петко се изкачи колебливо по склона и спря близо до човека, който гледаше надолу в една дълбока и тъмна дупка в земята, точно при краката му. Човекът се обърна към Петко с любезността на някой великан — човекоядец към жертвата му, след като и двамата добре знаят, че жертвата ще бъде убита и изядена веднага, щом така скимне на великана.
— И какво правя аз, а? — попита човекът.
— Какво правиш? — попита в отговор Петко, с втренчен поглед и разтреперан от страх.
— Просто изправям тази стара табела тук — каза човекът. — И сигурно искаш да знаеш защо, а?
— Да — прошепна Петко.
— Тя е за онзи там, Леско — каза човекът. — Където е той, трябва да сложим табела за него. И какво мислиш, че казва табелата?
— Не знам — призна Петко. — А как една табела може изобщо да казва нещо?
— А, ама тя наистина казва, разбираш ли — отговори човекът. — Това е, което ние знаем повече от вас. Затова ви убиваме, щом пожелаем. Я погледни хубаво таз табела и тогава най-вероятно ще научиш нещо повече, отколкото знаеш сега.
В синкавия и мъглив полумрак наоколо, Петко се вторачи към табелата. Под втренчения му поглед, черните пръчици започнаха да потрепват по бялата повърхност. Надигнаха своите остри и клиновидни глави и взеха да бъбрят заедно, подобно на малки невестулки. Звукът на гласовете им, подигравателен и жесток, достигна едва-едва до ушите му, като че ли заглушен от слой пясък или зебло. „В памет на Леско-Ра! В памет на Леско-Ра! В памет на Леско-Ра! Ха, ха, ха, ха, ха, ха!“
— Е, това е мястото, разбираш ли? — каза човекът. — И аз трябва да го провеся на тази табела тук. След като я изправя, естествено. То е също като да провеся сойка или някой стар пор. Да — ще го провеся.
— Не! — извика Петко. — Няма!
— Само че не съм го хванал, разбираш ли — продължи човекът. — Затова не мога да приключа нещата. Не мога да го провеся, защото той слезе в тази кървава дупка, точно като го бях настигнал и сега не мога да го измъкна оттам.
Петко пропълзя покрай ботушите на човека и се взря в дупката. Тя бе кръгла, подобна на цилиндър от печена глина и водеше вертикално надолу в земята. Той извика:
— Леско! Леско!
Далеч надолу в дупката нещо се раздвижи и той се готвеше да извика отново. Но тогава човекът се наведе и го удари между ушите.
Петко се бореше всред гъст облак земя, мека и разпрашена. Някой казваше:
— Спокойно, Петко! Спокойно!
Петко се надигна. Имаше прах в очите, носа и ушите си. Обонянието му бе изчезнало. Стресна се и попита:
— Кой е тук?
— Аз съм, Къпината. Дойдох да видя как си. Всичко е наред. Паднала е малко земя от покрива, но друго няма. Из цялото селище имаше такива срутвания — заради горещината. Тъй или иначе, явно това те пробуди от някакъв кошмар, така ми се струва. Ти се мяташе наоколо и викаше Леско. Бедния Петко! Какво само нещастие се случи! Трябва да се опитаме да го преживеем, доколкото можем. Нали знаеш, всеки от нас някой ден ще спре да тича. Казват, че Фрит лично познава всеки един заек.
— Вечер ли е вече? — попита Петко.
— Не още, не. Но е доста след ни-Фрит. Зелениката и спътниците му се върнаха. Ягодата е много зле, а и не доведоха никакви зайки — нито една. Изобщо, всичко е от зле, по-зле. Зелениката още спи — бе напълно изтощен. Каза, че тази вечер ще ни разкаже какво се е случило. Като му казахме за бедния Леско, той каза… но Петко, ти май не ме слушаш? Вероятно предпочиташ да помълча малко.
— Къпина — попита Петко, знаеш ли точно мястото, където Леско бе прострелян?
— Да, Голям Перчем и аз отидохме при канавката и я огледахме, преди да си тръгнем. Но ти не трябва да…
— Би ли могъл да ме заведеш там сега?
— Да се върна там? А, не! Много е далеч, Петко, а и какъв смисъл има? Помисли за опасностите и за таз ужасна горещина. И в крайна сметка само ще ти стане още по-тъжно.
— Леско не е мъртъв — каза Петко.
— Напротив, хората го отнесоха. Петко, аз видях кръвта.
— Да, но не си видял Леско, защото той не е мъртъв. Къпина, трябва да направиш каквото искам.
— Искаш прекалено много.
— Тогава ще трябва да отида сам. Но каквото искам да направиш, е да дойдеш, за да спасим живота на Леско.
Когато най-сетне Къпината отстъпи и те тръгнаха да слизат от хълма, Петко се затича така бързо, все едно бягаше от опасност. Отново и отново подканяше Къпината да бърза. Полята бяха съвсем празни заради горещината. Всяко по-голямо от муха същество се бе скрило някъде на сянка. Като стигнаха до сенниците покрай пътеката, Къпината започна да обяснява как двамата с Голям Перчем се бяха върнали да търсят Леско, но Петко го прекъсна:
— Трябва да се качим горе, сигурен съм в това. Покажи ми къде е канавката.
Брястовете бяха застинали неподвижно, нямаше и най-малко движение на листата им. Канавката бе цялата покрита с девесил, бучиниш и дълги провлечени стъбла на зелено цъфтяща дива тиква. Къпината посочи мястото с отъпканата коприва. Петко застана там и започна да се оглежда и да души наоколо в пълно мълчание. Къпината го гледаше неутешимо. Появи се съвсем лек полъх на вятъра и един кос започна да пее някъде оттатък брястовете. Най-сетне, Петко започна да се движи по дъното на канавката. Забръмчаха насекоми около ушите му. Изведнъж един малък рояк мухи се вдигна във въздуха, заобикаляйки един стърчащ камък. Не, това не беше камък. Бе нещо гладко и с правилна форма — кръгла глинена тръба. Кафява дренажна тръба, а в долния й край имаше тънка черна ивица засъхнала кръв — заешка кръв.
— Кървавата дупка! — прошепна Петко. — Кървавата дупка!
Той надникна в тъмния отвор. Отворът бе задръстен. Задръстен от заек — това много ясно можеше да се помирише. Заек, чийто слаб пулс едва се усещаше, усилен от затвореното пространство на тунела.
— Леско? — запита Петко.
Къпината веднага дойде при него:
— Какво има, Петко?
— Леско е в тази дупка — отговори Петко, — и е жив.