Ричард Адамс
Хълмът Уотършип (15)

12. Странникът в полето

При все това, дори и в пренаселено заешко селище е възможно да бъдат толерирани посетители — най-често млади зайци, търсещи подходящо сухо жилище … А ако са достатъчно силни, те дори биха могли да си спечелят място в зайчарника.

Р.‍ М.‍ Локли, „Частния живот на заека“

Да бъде достигнат края на период на безпокойство и страх! Да се почувства как надвисналият тъмен облак се отдалечава и избледнява — и то облак, който може да скове сърцето и да превърне щастието само в спомен! Това поне е една радост, която сигурно почти всички живи същества изпитват.

Ето например момче, очакващо да го накажат. Но после ненадейно то разбира, че грешката му е пренебрегната или простена и изведнъж светът отново придобива своите блестящи краски и възхитителни перспективи. Или войник, който с тежко сърце очаква да бъде ранен или убит в сражение. Но изведнъж играта на шанса се променя. Пристигат новини! Войната е приключила и всички наоколо пеят от радост! Значи в крайна сметка ще може да се прибере вкъщи! Или врабчета на някоя орница, свили се на земята в ужас от прелитащ наблизо керкенез. Но керкенезът отлита и те започват да хвърчат във всички посоки покрай синора и да подскачат, чуруликат и кацат където си поискат. Или представете си сурова зима, сковала цялата земя. Зайците в своите дупки, сковани и замаяни от студа, са се примирили и потъват все по-дълбоко в смразяващото сърце на снега и тишината. Но после — кой би могъл и да мечтае за това, се чува звукът на капчук, големият синигер пее като някаква камбана от върха на близката липа, земята възвръща уханието си, а зайците подскачат срещу топлия вятър. Безнадеждността и нежеланието са разпръснати като мъгла, а безмълвната самотност, от която са изпълзели — толкова тъжна като пукнатина в земята, се разтваря като роза и се устремява към висините.

Уморените зайци започнаха да се хранят и наслаждават на слънчевата ливада, все едно че са дошли от близко разстояние — не по-далеч от рида в края на близкия шубрак. Пиренът и объркващата тъмнина бяха забравени, все едно че изгревът ги е разтопил. Голям Перчем и Крепис си играеха на гоненица във високата трева. Великденчето прескочи малкото поточе в средата на ливадата, а Когато Жълъда се опита да го последва, но падна вътре в потока, Сребърния Блясък се засмя и го овъргаля в купчина сухи дъбови листа, за да го подсуши. С издигането на слънцето по небосклона сенките станаха по-къси, капчиците роса се изпариха, а зайците започнаха да се връщат към шарената сянка по посока на девесила покрай края на вадата. Тук Леско, Петко и Глухарчето бяха седнали под една цъфнала дива череша. Белите венчелистчета се сипеха около тях върху тревата и бяха нашарили козината им, а около тридесетина фута^[1] по-високо един дрозд пееше: „Роса, роса! До колене, до колене!“

— Е, това е хубавото място, нали Леско? — запита Глухарчето. — Най-добре ще е да вземем да огледаме околните ридове, макар че трябва да кажа, че не ми се бърза. Но ми се струва, че може скоро да завали.

Петко като че ли се канеше да отговори нещо, но после само поклати ушите си и се обърна за да откъсне едно глухарче.

— Този рид покрай дърветата изглежда доста добре отговори Леско. — Петко, ти какво ще кажеш? Дали да идем там още сега или да изчакаме още малко?

Петко се поколеба, а после отговори:

— Както ти решиш, Леско.

— Е, няма да има нужда от някакво сериозно копаене, нали? — запита Голям Перчем. — Това е работа, подходяща за зайки, но не и за нас.

— Е, все пак ще е по-добре да направим едно-две драскания, не мислиш ли? — каза Леско. — Колкото да имаме подслон в краен случай. Хайде да идем до шубрака и да разгледаме наоколо. Може хем да се разходим, хем да решим къде точно да копаем, за да не се наложи да го правим два пъти.

— Да, точно това е подходящият стил — каза Голям Перчем. — И докато се занимавате с това, аз заедно със Сребърен Блясък и Зърнастеца ще изтичаме до отсрещните поля, просто за да обиколим околността и да видим дали няма нещо опасно.

Тримата изследователи потеглиха покрай потока, а Леско и останалите се насочиха напряко на ливадата, към края на гората. Те вървяха бавно покрай долната част на рида, като на моменти се вмъкваха и после изскачаха от туфи червено плюскавиче и свиларка. От време на време, някой започваше да драска с лапи по каменистия рид, или пък се отклоняваше малко навътре сред дърветата и започваше да рови покритата с листа почва. Така — с търсене и бавно придвижване достигнаха до място, откъдето се виждаше как полето под тях се разширява. Както от тяхната, така и от отсрещната страна краищата на двете горички завиваха в противоположни посоки, като по този начин се отдалечаваха от поточето. Забелязаха също и покривите на постройките на ферма, но тя бе малко по-далеч. Леско се спря и всички се събраха около него.

— Май няма особено значение къде точно ще копаем — каза той. Навсякъде е подходящо, доколкото виждам. Няма и най-малката следа от елили — нито мирис, нито отпечатъци, нито изпражнения. Това изглежда малко необичайно, но сигурно е защото нашето родно заешко селище привлича повече елили от другите места. Така или иначе, вероятно ще се чувстваме добре тук. А сега, да ви кажа какво ми се струва, че е най-добре да направим. Нека се върнем малко назад, в горичката и започнем да копаем при онзи дъб там — точно при туфата от бяла звездица. Знам, че фермата е надалеч, но няма смисъл да сме дори и с метър по-близо до нея, ако не е нужно. А ако сме по-близо до отсрещната гора, дърветата ще ни пазят завет през зимата.

— Великолепно! — възкликна Къпината. — Вижте, заоблачава се. Може да завали по залез-слънце, но ние вече ще имаме подслон. Е, хайде да започваме. Но я гледайте — Голям Перчем се връща заедно с двамата си другари.

Трите заека се връщаха покрай брега на поточето и още не бяха видели Леско и останалите. Те минаха по-долу, в тясната част на полето между двата шубрака и чак след като Жълъда бе изпратен надолу да привлече вниманието им, те се обърнаха и заизкачваха нагоре.

— Не смятам, че тук ще има нещо да ни тревожи, Леско — каза Голям Перчем. — Фермата е доста надалеч, а в полята до нея няма и следа от елили. Има човешка пътека, всъщност те са няколко и изглежда често се използват. Мирисът е свеж, а има и хвърлени остатъци от малките бели пръчки, които хората държат запалени в устата си. Но предполагам, че това ще е само за добро. Ние ще стоим настрана от хората, а хората ще плашат елилите, така че да не идват насам.

— Защо идват хората, как мислиш? — попита Петко.

— Кой може да каже защо изобщо хората правят нещо? Възможно е да водят крави или овце в полето, или да секат дървета в горичките. Какво значение има? Аз по-лесно бих надхитрил човек, отколкото невестулка или лисица.

— Чудесно — каза Леско. — Открил си много, Голям Перчем, при това новините са все добри. Ние тъкмо се готвехме да подълбаем малко тук в склона. Най-добре да започваме. Дъждът вече наближава, ако разбирам нещо от тези работи.

Мъжките зайци, когато са сами, рядко или почти никога не се захващат със сериозно копаене. Това е естествената задача на една зайка, която прави дом за малките си преди те да се родят, а обикновено нейният мъжки заек само й помага. При все това, група самотни мъжки зайци, ако не могат да намерят съществуващи дупки, където да се подслонят, понякога може и да издълбаят къси подземни ходове за подслон, макар и това да не е работа, която те възприемат сериозно. Цяла сутрин копаенето вървеше с леко сърце и пресеклив ритъм. Склонът от двете страни на дъба бе без растителност, а почвата — лека и каменлива. На няколко пъти направеният избор на място за копаене бе изоставян и се започваше наново, но към ни-Фрит (пладне) вече бяха прокопани три хода. Леско наблюдаваше работата, помагаше тук-там и окуражаваше останалите. От време на време се промъкваше назад да погледне към полето, за да е сигурен, че са в безопасност. Само Петко оставаше самотен. Той изобщо не участваше в копаенето, а бе застанал на края на вадата, като нервно се движеше напред — назад. Понякога се хранеше, а после изведнъж тръгваше, все едно че е чул някакъв шум откъм гората. След като опита един-два пъти да го заговори и не получи отговор, Леско реши, че най-добре е да го остави на спокойствие. При следващото си оттегляне от копаенето той застана настрана от Петко и започна да наблюдава склона, все едно че го занимаваше само напредъка на работата.

Малко след ни-Фрит (пладне) небето се покри с плътни облаци. Светлината отслабна и зайците можеха да подушат как дъждът приближава откъм запад. Синигерът, който дотогава се люлееше на една къпина, пеейки: „Хай-хо, иди-и-вземи-още-едно-мъхче!“, прекрати своята акробатика и отлетя в гората. Леско тъкмо се чудеше дали си заслужава да бъде направен страничен ход, свързващ дупката на Голям Перчем с дупката на Глухарчето, когато усети предупредително потрепване някъде наблизо. Бързо се обърна. Петко бе тропнал и сега гледаше втренчено към полето.

До една туфа трева малко пред отсрещната горичка бе застанал един непознат заек и ги гледаше. Ушите му бяха щръкнали и той очевидно ги наблюдаваше с всичкото внимание на погледа, слуха и обонянието си. Леско се изправи на задните си крака, спря се за малко и после седна на тях така, че да се вижда отдалеч. Другият заек остана неподвижен. Леско, без да отделя поглед от него, чу как трима — четирима от другарите му застават зад него. След малко попита:

— Къпина?

— Той е в дупката — отговори Съдинката.

— Иди го извикай.

Все още непознатият заек не правеше никакво движение. Вятърът се засили и дългата трева започна да се люлее и вълнува в долчинката между тях. Отзад Къпината се обади:

— Викал си ме, Леско?

— Ще отида отсреща да говоря с този заек — каза Леско. — Искам ти да дойдеш с мен.

— Мога ли и аз да дойда? — запита Съдинката.

— Не, Хлао-ру. Не искаме да го изплашим. Трима ще сме прекалено много.

— Внимавайте — каза Зърнастеца, докато Леско и Къпината слизаха надолу по склона. — Той може да не е сам.

На няколко места поточето бе тясно — почти като заешка пътека. Те го прескочиха и започнаха да изкачват отсрещния склон.

— Дръж се, като че все едно сме вкъщи — каза Леско. — Не виждам как това би могло да е капан, а така или иначе, винаги можем да избягаме.

Докато се приближаваха, непознатият заек стоеше неподвижен и ги гледаше втренчено. Те можеха вече да забележат, че е пристигането на нови съседи — всичко това представляваше за Леско необичайна ситуация, съвсем различна от всичко, с което се бе занимавал до този момент. Ако това бе някакъв номер, Леско нямаше представа какъв би могъл да е този номер. При това положение, Леско реши, че самият той ще е изцяло искрен и прям:

— Ние сме достатъчно на брой, за да се отбраняваме. Не искаме да ставаме врагове, но ако срещнем каквото и да е вмешателство…

Тук непознатият заек внимателно го прекъсна:

— Не се тревожете. Вие всички сте добре дошли. Ако искате да се върнете при другарите си, аз ще дойда с вас, освен ако не възразявате.

После той се спусна надолу по склона. Леско и Къпината се спогледаха за момент, настигнаха го и се присъединиха към него. Той се движеше с лекота, без да бърза и показа по-малка предпазливост от тях при прекосяването на долчинката. Леско се почувства още по-озадачен. Непознатият заек очевидно не се страхуваше, че те могат заедно да го нападнат, храир (много) срещу един и да го убият. Той бе готов да дойде сам сред тълпа подозрителни странници, но какво печелеше от такъв риск бе невъзможно да се разбере. Може би, помисли си Леско горчиво, техните зъби и нокти не можеха да впечатлят такъв едър и силен заек с бляскава козина.

Като достигнаха до вадата, всички останали зайци се бяха скупчили, очаквайки тяхното приближаване. Леско се спря пред тях, но не знаеше какво да каже. Ако непознатият не бе с тях, Леско щеше да разправи какво се е случило. Ако с Къпината бяха довели непознатия насила, щеше да го предаде на Голям Перчем и Сребърен Блясък да го пазят. Но сега, както непознатият бе седнал до него, гледайки другарите му в мълчание и вежливо чакайки някой да заговори пръв — това бе ситуация, надхвърляща опита на Леско. В крайна сметка Голям Перчем съумя да намали напрежението, като запита:

— Кой е този, Леско? Защо дойде той с вас?

— Не знам — отговори Леско, чувствайки се глупаво. — Той дойде по свое съгласие.

— Е, тогава най-добре да попитаме него — каза Голям Перчем, с нещо като подигравка в гласа. Той се приближи до непознатия и го подуши, както и Леско бе направил по-рано. Голям Перчем също бе очевидно впечатлен от особения мирис на охолство, защото той се спря, като че ли в момент на колебание. А после с груб и рязък тон попита:

— Кой си ти и какво искаш?

— Името ми е Иглика — бе отговорът. — Нищо не искам. Разбрах, че идвате отдалеч.

— Може и така да е — каза Голям Перчем. — А също знаем и как да се отбраняваме.

— Сигурен съм в това — каза Игликата, поглеждайки наоколо към калните и разрошени зайци с изражение на някой, който е достатъчно учтив, за да не коментира въпроса. — Но вероятно е трудно да се отбраняваш от климата. Скоро ще завали, а не мисля, че дупките ви са довършени.

След което Игликата погледна към Голям Перчем като в очакване на следващ въпрос. Голям Перчем бе объркан. Очевидно и той като Леско не можеше да разбере какво става. Стана тихо и се чуваше само звукът на засилващия се вятър. Над тях клоните на дъба започваха да скърцат и да се люлеят. Изведнъж Петко пристъпи напред и каза:

— Ние не те разбираме. Най-добре е да кажем това и да се опитаме да изясним нещата. Можем ли да ти се доверим? Има ли много други зайци тук? Това са нещата, които искаме да научим.

Игликата не показа по-голяма загриженост от напрегнатия тон на Петко, отколкото от предходните събития. Той се почеса с предната си лапа по едното ухо и отговори:

— Мисля, че излишно се безпокоите. Но щом като желаете отговори на тези въпроси, ще кажа — да, можете да ни се доверите. Ние не искаме да ви изгоним. Тук има заешко селище, но то не е толкова голямо, колкото бихме искали да е. Защо бихме пожелали да ви нараним? Нали има изобилие на трева?

Въпреки странния му и мъгляв тон, Игликата говореше толкова разумно, че Леско се почувства засрамен и каза:

— Ние минахме през много опасности и всяко ново нещо ни изглежда несигурно. В крайна сметка, бихте могли да помислите, че идваме да ви отнемем вашите зайки или да ви изгоним от вашите дупки.

Игликата изслуша Леско сериозно, а после отговори:

— Е, що се отнася до дупките, това е нещо, което си помислих, че може да спомена. Вашите изкопи не са много дълбоки и удобни, нали? И въпреки че в момента са на завет, трябва да знаете, че сегашната посока на вятъра не е обичайната тук. В момента вятърът докарва дъжда откъм юг, но обичайният вятър е западният и ще духа право срещу тези дупки. Има достатъчно празни подземни ходове в нашето селище и ако желаете да се присъедините към нас, сте добре дошли. Моля да ме извините, но няма да оставам повече тук. Мразя този дъжд. Заешкото селище е зад ъгъла на отсрещната гора.

След това той изтича надолу по склона и прекоси потока. Те го гледаха как подскача по склона на отсрещната горичка и изчезва сред зелената орлова папрат. Първите капки дъжд вече падаха, като трополяха по дъбовите листа и бодваха голата розова кожа на вътрешната страна на ушите им.

— Красив и голям заек, какво ще кажете? — изкоментира Зърнастеца. — Не изглежда да е имал много грижи, живеейки тук.

— Какво мислиш да правим, Леско? — запита Сребърен Блясък. — Каквото той ни каза, е вярно, нали? Тези наши изкопи биха ни послужили за подслон при бурно време, но за нищо повече. И тъй като не можем да влезем всички в единия от тях, ще трябва да се разделим.

— Ще ги свържем — предложи Леско — и докато правим това, бих искал да обсъдим думите на Игликата. Нека Петко, Голям Перчем и Къпината да дойдат с мен. Останалите може да се групирате както искате.

Новата дупка беше къса, тясна и грапава. Нямаше място да се разминат два заека. А четирима бяха наредени като бобчета в шушулка. За пръв път Леско започна да осъзнава колко много неща са изоставили. Дупките и ходовете в едно старо заешко селище стават гладки, успокояващи и удобни с времето. В тях няма корени или остри завои. Всяка част от тях мирише на зайци — на този велик и неразрушим поток на Заещината, в който всеки един от тях се носи в сигурност и безопасност. Тежката работа вече е изцяло извършена от безбройни прапрабаби и техните съпрузи. Всички недостатъци са поправени и всяко нещо е с доказана стойност. Дъждът се оттича без проблеми и дори зимният вятър не прониква в по-дълбоките ходове. Нито един от спътниците на Леско никога не бе участвал в истинско копаене. Работата им от тази сутрин се бе оказала незадоволителна и в резултат бе налице само груб подслон, без никакви удобства.

Нищо друго не показва така ясно недостатъците на едно жилище, както лошото време — особено ако жилището е съвсем малко. Тогава си, както се казва, като заврян в него и можеш да почувстваш всичките му специфични неудобства. Голям Перчем, с обичайната си припряност, се хвана веднага да прави подобрения. Леско обаче се обърна и седна замислен при входа на дупката, съзерцавайки тихите вълнообразни завеси от дъждовни капки, които преминаваха отново и отново през малката долчинка между двете горички. По-наблизо, току под носа му, всяко стръкче трева или орлова папрат се накланяше и блестеше от капещата вода. Въздухът се изпълни с аромата на падналите миналогодишни дъбови листа. Стана студено. Отсреща в полето цветовете на черешовото дърво (при което бяха сутринта) сега бяха мокри и окапали. Докато Леско гледаше, вятърът постепенно се завъртя откъм запад, точно както Игликата бе казал, че ще стане. Сега дъждовните капки идваха директно срещу входа на дупката. Леско се завъртя и се присъедини към останалите. Ромонът на дъжда отвън се чуваше тихо, но отчетливо. Полята и горите бяха като затворени под него — пусти и покорени от природната стихия. Насекомите вече не се движеха в тревата и листата. Дроздовете би трябвало да пеят, но Леско не чуваше гласа на никакъв дрозд. Той и другарите му бяха като кална групичка от копачи, свили се в тесен и ветровит изкоп в пуста местност. Те не бяха извън влиянието на климата, а само чакаха, при това в дискомфортни условия, той да се подобри.

— Къпина — запита Леско — какво мислиш за нашия посетител? Би ли искал да отидем в неговото селище?

— Е, добре, виж какво мисля — започна отговора си Къпината. — Няма как другояче да разберем, дали можем да му се доверим, освен като опитаме. Изглеждаше приятелски настроен. Но от друга страна, ако много зайци се боят от някои новодошли и искат да ги заблудят — например да ги примамят в някоя дупка и тогава да ги нападнат, те ще започнат като изпратят някой внушаващ доверие пратеник, нали? Възможно е да искат да ни убият. Но пък от друга гледна точка, както и той каза, трева има предостатъчно. А що се отнася до опасността да ги изгоним и да им вземем зайките, ако всички са така големи и тежки като него, те няма какво да се страхуват от нас, нали? Те трябва да са ни видели как идваме. Ние бяхме уморени. Не бе ли това най-подходящият момент да ни атакуват? Или когато се разделихме, преди да започнем да копаем? Но те не го направиха. Струва ми се, че е по-вероятно да са приятелски настроени, а не обратното. Само едно нещо не мога да разбера. Какво печелят те, като ни канят да се присъединим към тяхното селище?

— Глупците привличат елили (хищници), защото са лесна плячка — каза Голям Перчем докато почистваше калта от мустаците си и духаше през дългите си предни зъби. — А в момента ние сме глупци, докато се научим как да живеем в тази местност. Може би за тях е по-безопасно да ни научат какво да правим. Всъщност не знам. Но не се страхувам да отида и да разбера какво точно искат. Ако опитат да ни правят номера, ще видят, че и аз знам някои трикове. Изобщо не бих отказал, ако има такава възможност, да спя на по-удобно място от тук. Не сме спали от вчера следобед.

— Петко?

— Смятам, че не трябва да имаме нищо общо с този заек или неговото селище. Трябва да напуснем това място веднага. Но има ли смисъл да ви приказвам?

Както му беше студено и влажно, Леско усети, че търпението му започва да се изчерпва. Той бе свикнал да разчита на преценките на Петко, а сега, когато наистина се нуждаеше от съвет, Петко с нищо не му помагаше. Разсъжденията на Къпината бяха първокласни, а Голям Перчем поне показа как би разсъждавал всеки един сърцат заек. От друга страна, приносът на Петко се състоеше само във врели-некипели приказки в бръмбарски дух. Разбира се, Леско си припомни, че Петко е дребен на ръст, че съвсем наскоро бяха преживели тревожни моменти и че всички са изморени. В този момент почвата от вътрешната страна на дупката започна да пропада навътре, а после се срути и се появиха главата и предните лапи на Сребърен Блясък.

— Готово — възкликна радостно Сребърен Блясък. — Направихме каквото ни поръча, Леско, а и Зърнастеца проби отвор откъм следващата дупка. Но бих искал да знам какво решихте за — как му беше името? Игликата? Ще ходим ли до неговото заешко селище, или не? Сигурно няма да стоим тук да треперим от страх и да не идем да го видим. Какво ще си помисли той за нас?

— Аз ще ви кажа — обади се и Глухарчето зад него. — Ако той не е с чисти намерения, ще разбере, че ни е страх да отидем. А ако е честен, ще си помисли, че сме мнителни и страхливи кръшкачи. Ако ще живеем в тези поля, рано или късно ще трябва да се разберем с неговата група и затова няма никаква логика да висим наоколо и така да признаем, че не смеем да ги посетим.

— Не знам колко са те на брой — поде пак Сребърен Блясък — но ние сме бая много. Тъй или иначе, не ми харесва идеята да се държим настрана. Откога зайците са станали елили? Игликата не го бе страх да дойде при нас, нали?

— Много добре — каза Леско — точно така усещам нещата и аз. Просто исках да знам вашето мнение. Бихте ли искали най-напред да отидем двамата с Голям Перчем и после да ви кажем какво е станало?

— Не — отговори Сребърен Блясък. — Нека всички отидем. Ако изобщо ще отиваме, в името на Фрит, нека го направим достойно — все едно не ни е страх. Какво ще кажеш, Глухарче?

— Смятам, че си прав.

— Тогава тръгваме веднага — каза Леско. — Съберете останалите и ме следвайте.

Навън, в сумрака на късния следобед, с прецеждащи се дъждовни капки в очите и по козината му, той ги гледаше как идват след него. Къпината, бдителен и умен, погледна най-напред нагоре и надолу по вадата, преди да я прекоси. Голям Перчем се радваше, че предстои някаква деятелност. После идваше Сребърен Блясък — стабилен и надежден. Глухарчето, очарователният разказвач, бе толкова нетърпелив, че като прескочи вадата изтича напред в полето и после се спря да изчака останалите. Зърнастеца бе може би най-разумният и най-преданият от всички тях. Съдинката се огледа къде е Леско и застана до него. После дойдоха Жълъда, Креписа и Великденчето — съвсем порядъчни зайци, стига да не бъдат пресилвани. И накрая се появи Петко, обезсърчен и неохотен — като замръзнало врабче. Леско се извъртя и видя как облаците на запад малко се разтвориха и се появи неочакван блясък от бледозлатиста светлина.

„О, Ел-Ахрейра! — помисли си Леско — тези, които ще срещнем, са зайци. Ти ги познаваш така добре, както познаваш и нас. Дано това, което правя, да е правилно.“

А на глас каза:

— Хайде побързай, Петко! Чакаме те и с всеки следващ момент ставаме все по-мокри.

Една наквасена земна пчела изпълзя по цвета на магарешки бодил, размаха крилата си няколко секунди и после отлетя надолу към полето. Леско я последва, оставяйки тъмна следа зад себе си по сребристата трева.