Ричард Адамс
Хълмът Уотършип (17)

14. „Като дървета през ноември“

Дворците и военните лагери са единствените места, където можеш да опознаеш света … Възприемай тона на компанията, с която си в момента.

Граф Честърфилд, „Писма до сина му“

Голямата бърлога не бе така многолюдна, както когато я напуснаха. Първо срещнаха Нилдро-хаин. Тя бе с група от три-четири фини зайки, които си говореха тихо и изглежда се чувстваха добре. Носеше се мирис на зеленина. Очевидно някакъв вид храна бе на разположение под земята, като марулите на Триара. Леско се спря да поговори с Нилдро-хаин. Тя запита дали е отишъл чак до кладенеца и до Ел-Ахрейра на Златния Дъжд.

— Да, отидохме дотам — отговори Леско. — Боя се, че това е нещо много странно за мен. По-скоро бих се възхищавал от теб и от твоите приятелки, отколкото от камъни по стената.

Докато казваше това, той забеляза, че Игликата се е присъединил към тях и че Ягодата му говори нещо тихо. Той дочу думите: Никога преди не е виждал Форма, а малко след това и отговора на Игликата: „Е, това действително е различно от нашата гледна точка.“

Леско изведнъж се почувства уморен и угнетен. Той дочу Къпината някъде зад лъскавото и яко рамо на Игликата, запъти се към него и тихо му каза:

— Ела навън на тревата. Доведи и всички други от нашите, които искат да дойдат.

В този момент Игликата се обърна към него и му каза:

— Сигурно ще се радвате да се нахраните сега. Ще ви покажа какво имаме тук долу.

Един-двама от нас тъкмо се готвим да излезем горе да силфлеем^[1] — отговори Леско.

— О, дъждът е още прекалено силен — каза категорично Игликата, все едно че не може да има две мнения по въпроса. — Ще ви нахраним тук.

— Бих съжалявал да споря за това — отговори твърдо Леско — но някои от нас се нуждаят от силфлеене. Ние така сме свикнали, дъждът не ни пречи.

Игликата за момент бе смаян. После се засмя.

Явлението смях е непознато между животните, въпреки че е възможно кучетата и слоновете да имат известни наклонности в тази насока. Ефектът върху Леско и Къпината бе съкрушителен. Леско първо си помисли, че Игликата проявява симптомите на някаква болест. Къпината явно реши, че той може да ги нападне и се отдръпна назад. Игликата нищо не каза, но зловещият му смях продължи. Леско и Къпината се обърнаха и изприпкаха до най-близкия ход, все едно като бягайки от пор. По средата на пътя срещнаха Съдинката, който бе достатъчно малък, така че те първо се разминаха с него, а после той се завъртя и тръгна след тях.

Дъждът продължаваше силно да вали. Нощта бе тъмна и студена за май месец. И тримата се сгушиха в тревата и започнаха да хрупат, докато дъждът се лееше по козината им на потоци.

— Господи, Леско — каза Къпината. — Наистина ли искаше да силфлееш? Тук е ужасно. Аз тъкмо се готвех да похапна каквото имаше долу и после да легна да спя. Какво имаш предвид?

— Не знам — отговори Леско. — Изведнъж ми се прииска да изляза навън и пожелах и ти да си с мен. Струва ми се, че виждам какво безпокои Петко. Въпреки че той сигурно ще го преодолее, надявам се. Но има нещо странно в тези зайци. Знаеш ли, че те забиват камъни в стените?

— Така ли правят?

Леско обясни. Къпината бе също така озадачен като него.

— Но ще ти кажа нещо друго — поде Къпината. Голям Перчем имаше право. Те наистина пеят като птици. Бях в леговището на един заек на име Ранилист. Неговата зайка има малки и тя издаваше звуци над тях точно като червеношийка есенно време. За да ги приспи, както обясни тя. Това, да ти кажа, наистина ме смая.

— А ти какво мислиш за тях, Хлао-ру? — запита Леско.

— Те са много мили и внимателни — отговори Съдинката — но ще ти кажа какво ме учудва. Всички те изглеждат ужасно тъжни. Не мога да разбера защо, след като са толкова големи и силни и имат такова великолепно селище. Напомнят за дървета през ноември. Но сигурно е глупаво да мисля така, Леско. Ти ни доведе тук и съм сигурен, че това е хубаво и безопасно място.

— Не, изобщо не е глупаво. Не се бях сетил за това, но ти си абсолютно прав. Те като че ли всички имат нещо наум, което ги тормози.

— В крайна сметка — каза Къпината, — не знаем защо са толкова малко. Те изобщо не могат да напълнят селището. Може да са имали някакви неприятности, заради които са тъжни.

— Не знаем, защото те не ни казват. Но ако ще оставаме тук, трябва да се научим как да се държим с тях. Не можем да се бием с тях — прекалено големи са. А не искаме и те да се бият с нас.

— Не вярвам те да могат да се бият, Леско — каза Съдинката. — Въпреки че са толкова големи, не ми приличат на борбени натури. Не са като Голям Перчем или Сребърен Блясък.

— Доста неща си забелязал, а, Хлао-ру — похвали го Леско. — Усещате ли, че дъждът се усилва? Имам достатъчно трева в стомаха си засега. Да отидем пак долу, но нека останем заедно за известно време.

— А защо да не поспим — каза Къпината. — Вече цяло денонощие не съм спал и съм капнал.

Те се спуснаха надолу през друга дупка и скоро откриха суха и празна бърлога, където се сгушиха заедно и заспаха, сгрени от топлината на собствените си тела.

Като се събуди, Леско веднага усети, че вече е сутрин — малко след изгрев-слънце, като се съди по мириса наоколо. Ясно се усещаше ароматът на ябълков цвят. После усети и по-слабите миризми на лютичета и коне. Заедно с тях бе смесена още една миризма. Въпреки че го подразни, известно време той не можа да каже каква точно е тя. Опасна миризма, неприятна миризма, напълно неестествена миризма — при това, съвсем наблизо навън. Бе миризма на пушек — нещо гореше. После се сети как Голям Перчем, след разузнаването си предния ден, бе споменал за малките бели пръчици в тревата. Точно това беше. Отвън по тревата бе ходил човек. Вероятно това го бе събудило.

Леско лежеше в топлата, тъмна бърлога с приятно чувство за сигурност. Той можеше да подуши човека. А човекът не можеше да подуши него. Единственото, което човекът можеше да подуши, бе неприятният пушек от белите пръчици. Леско се замисли за формата при кладенеца и после се унесе в полудрямка и сънува Ел-Ахрейра да казва, че е само номер дето се е предрешил като Отровно Дърво и е разположил камъните по стената, за да ангажира вниманието на Ягодата докато се опознава с Нилдро-хаин.

Съдинката се раздвижи и се завъртя в съня си, мърморейки: „Саин лей нарн, марли?“ („Спорежът вкусен ли е, мамо?“) и Леско, трогнат от мисълта, че той сигурно сънува предишните дни, се завъртя на своята страна, за да му направи място да се настани удобно. В този момент, обаче, чу как един заек се приближава в близък тунел. Който и да бе, той викаше и тропаше неестествено.

Звукът, както бе казал Къпината, приличаше на птича песен. Когато заекът наближи, Леско можа да различи думата:

— Флейра! Флейра.

Гласът бе на Ягодата. Съдинката и Къпината започнаха да се събуждат, повече от тропането, отколкото от гласа, който, бидейки тънък и непознат, не събуждаше в техния сън никакъв дълбок инстинкт. Леско се измъкна от бърлогата в подземния ход и веднага срещна Ягодата, който енергично тропаше със задния си крак по пода.

— Майка ми обичаше да казва: „Ако бе кон, таванът щеше да падне“ — каза Леско. — Защо тропаш?

— За да събудя всички — отговори Ягодата. — Валя почти цяла нощ, както знаеш. Обикновено при лошо време спим в ранната сутрин. Но сега времето се оправи.

— Но защо все пак да се събуждат всички?

— Защото човекът мина вече и с Игликата си помислихме, че флейрата не трябва да се оставя дълго време да лежи. Ако не отидем да я вземем, идват плъховете и враните, а аз не обичам да се бия с плъхове. Надявам се, че това ще е като детска игра за любители на приключенията като вас.

— Не разбирам.

— Добре, ела с мен. Само за малко ще се върна обратно по този тунел, за да извикам Нилдро-хаин. Нали разбираш, в момента нямаме малки, така че тя ще излезе навън с всички нас.

И други зайци се придвижваха по тунела и Ягодата заговори повечето от тях, като няколко пъти спомена, че за него ще е радост да заведе новите приятели през полето. Леско започна да осъзнава, че харесва Ягодата. Предният път бе прекалено уморен и объркан, за да може да го оцени. Но сега, след като се бе наспал добре, той разбираше, че Ягодата е безобидно и почтено същество. Той бе трогателно предан на красивата Нилдро-хаин, а очевидно имаше и весел нрав и голяма способност да създава настроение. Като излязоха навън в майската утрин, той прескочи вадата и се шмугна игриво като катерица във високата трева. Като че ли бе загубил загрижения си вид, който бе обезпокоил Леско предната вечер. Самият Леско обаче се спря при изхода от дупката, както винаги правеше зад завесата от къпини в старото селище и огледа цялата долина.

Слънцето се бе издигнало зад шубрака и дърветата хвърляха дълги сенки на югозапад по полето. Росната трева блещукаше и наблизо едно орехово дърво цялото светеше в цветовете на дъгата, проблясващи при поклащането на клоните му от слабия вятър. Потокът се бе уголемил и Леско дочуваше неговия по-дълбок и плавен ромон, променен от вчера насам. Целият склон между шубрака и потокът бе изпъстрен с бледолилавите цветове на горвите — всяка една от тях стоеше самостоятелно в тревата, с крехко стъбълце на цветчето над разтворените кресоноподобни листа. Бризът отслабваше и малката долина бе в пълно спокойствие, осветена от слънчевите лъчи и оградена като в рамка от гората от двете й страни. Над тази ведра тишина се чу зовът на кукувица — подобно на падането на няколко птичи пера върху спокойна езерна повърхност.

— Съвсем безопасно е, Леско — обади се Игликата зад него в дупката. — Знам, че си свикнал да се оглеждаш преди силфлеене, но тук обикновено направо излизаме.

Леско нямаше намерение да си променя навиците или да приема указания от Игликата. Но от друга страна, никой не го насилваше да прави нещо и нямаше смисъл да се заяжда за дреболии. Той прескочи вадата и отново се огледа. Няколко заека вече тичаха надолу в полето към далечен жив плет, изпъстрен с бели цветя. Забеляза Голям Перчем и Сребърен Блясък и отиде да се присъедини към тях, изтръсквайки влагата от предните си лапи като някоя котка.

— Надявам се приятелите ти да са се погрижили добре за теб, както нашите домакини направиха за нас, Леско — каза Голям Перчем. — Сребърен Блясък и аз се чувстваме, като че наистина отново сме у дома си. Ако искаш да знаеш мнението ми, струва ми се, че на всички ни провървя. Дори и Петко да греши и нищо ужасно да не се е случило в старото селище, пак бих казал, че тук сме по-добре. Идваш ли да се нахраним?

— Каква е точно тази работа с храненето, как мислиш? — запита Леско.

— Не ти ли казаха? Изглежда, че има флейра, която може да се вземе по-надолу в полето. Повечето от тях ходят там всеки ден.

(Както всеки знае, зайците обикновено се хранят с трева. Но по-вкусната храна, например марули или моркови, за която биха направили експедиция или ограбили някоя градина, се нарича флейра.)

— Флейра? Но не е ли вече много късна утрин за нападение на градина? — попита отново Леско, поглеждайки към далечните покриви на фермата зад дърветата.

— Не, не — отговори един от местните зайци, който бе чул въпроса му. — Флейрата се оставя в полето, обикновено близо до мястото, което е нагоре — срещу течението на потока. Ние или там я ядем, или я носим обратно, или правим и двете. Днес специално ще трябва да донесем от нея. Дъждът снощи бе толкова силен, че много малко от нас излязоха и сме почти изчерпали запасите в селището.

Потокът преминаваше през плета, а в отвора имаше и брод за домашни животни. След дъжда този брод се бе разкалял и следите от копита бяха пълни с вода. Зайците направиха широк обход и преминаха през друг, по-далечен отвор в плета, близо до чепатото стъбло на една киселица. По-нататък, около тръстиков гъсталак, имаше ограда от колове и напречни летви, висока колкото половин човешки бой. Вътре в оградата, сред цъфнали лютичета, потокът бликаше от своя извор.

На близкото пасище Леско забеляза разпръснати червеникави и оранжеви неща, някои от тях със светлозелени листа, които добре си личаха на фона на по-тъмната трева. Те имаха остър аромат — като че бяха прясно отрязани. Ароматът бе привлекателен. Устата му се напълни със слюнка и той се спря, за да отдели храка. Игликата мина наблизо и го изгледа с неестествената си усмивка. Но сега Леско, в своето нетърпение, не обърна внимание на усмивката. Силно привлечен, той изтича откъм плета към разпръснатите неща. Дойде до едно от тях, помириса го и го опита. Това беше морков.

През живота си Леско бе ял различни корени, но само веднъж преди бе вкусвал морков — Когато от една каруца се бе разсипал цял чувал близо до старото селище. Това бяха стари моркови, някои от тях полуизядени от мишки и мухи. Но за зайците те бяха върховен лукс — пир, на който всичко останало се забравя. Леско започна да хрупа и да гризе и богатият и наситен вкус на култивираните корени го изпълни с вълна на блаженство. Той започна да подскача по тревата, захапваше морковите един след друг и изяждаше и зеленината им заедно с корена. Никой не го прекъсна. Изглежда, че имаше достатъчно за всички. От време на време, той инстинктивно поглеждаше нагоре и подушваше вятъра, но тази предпазливост бе отнемай къде. „Ако има елили, нека дойдат — си помисли той. — Ще се бия с тях. Така или иначе, няма къде да избягам. Какво място! Какво селище! Нищо чудно, че тукашните зайци са големи като питомни зайци и са с аромата на принцове!“

— Здрасти, Съдинке! Натъпкай се с храна чак до ушите! Няма повече да трепериш на брега на потоците, старче!

— След седмица-две, той вече няма да знае как се трепери — обади се с пълна уста Крепис. — Толкова добре се чувствам. Бих те последвал навсякъде, Леско. Онази нощ в пирена не бях на себе си. Лошо е когато знаеш, че няма как да се скриеш под земята. Надявам се, че разбираш.

— Всичко е забравено — отговори Леско. — По-добре да попитам Игликата — какво трябва да правим, за да отнесем част от храната в селището.

Той намери Игликата близо до извора. Очевидно Игликата се бе вече нахранил и си миеше лицето и предните лапи.

— Има ли тук корени всеки ден? Къде… — щеше да попита Леско, но се спря точно навреме и си помисли: „Започвам да се научавам.“

— Невинаги корени — отговори Игликата. — Тези са миналогодишни, както сигурно си забелязал. Предполагам, че се прочистват остатъците. Случва се да са най-различни неща — корени, зеленина, стари ябълки. Зависи. Понякога няма и съвсем нищо, особено при хубаво лятно време. Но при сурово време, през зимата — почти винаги има нещо. Обикновено големи корени, къдраво зеле, понякога царевица. Ние и това ядем, да знаеш.

— Е, тогава храната не е проблем. Цялото място би трябвало да е пълно със зайци. Предполагам…

Когато си готов — прекъсна го Игликата — а да знаеш, няма нужда да бързаш, нахрани се спокойно — би могъл да опиташ да носиш храна. С тези корени това е лесно — може би те са най-лесната за носене храна, с изключение на марулите. Просто захапваш един от тях, носиш го обратно до селището и го слагаш в голямата бърлога. Аз обикновено вземам по два едновременно, но то е защото имам голям опит. Знам, че зайците обикновено не носят храна, но ще се научиш. Полезно е да имаш складирана храна. Зайките се нуждаят от храна за малките си, когато започнат да порастват. А и това е голямо удобство за всички ни при лошо време. Ела с мен да ти помогна, ако носенето ти се стори трудно отначало.

На Леско хич не му бе лесно да се научи да захапва в уста половин морков и да го носи като някое куче през полето чак до селището. Трябваше няколко пъти да си почива и да го оставя на земята. Но Игликата го насърчаваше, а и той бе решил да се държи на положение — като способен водач на новодошлите. По негово предложение, двамата с Игликата изчакаха при един от входовете, за да видят как се справят спътниците му. Всички полагаха усилия и даваха най-доброто от себе си, въпреки че за по-малките зайци, особено за Съдинката, задачата бе много трудна.

— Смело, Съдинке — му подвикна Леско. — Помисли си колко ще ти е хубаво, като изядеш този морков довечера. Сигурен съм, че и на Петко му е трудно като на теб — той също е по-малък.

— Петко не го знам къде е — отговори Съдинката. — Виждал ли си го?

Като стана дума за това, Леско се сети, че не го е виждал скоро. Обезпокои се малко и, докато се връщаше обратно с Игликата, положи всички усилия, за да обясни странния темперамент на Петко:

— Надявам се да е добре. Смятам да ида и да го потърся, след като пренесем този втори товар моркови. Имаш ли представа къде може да е?

Леско изчака Игликата да отговори, но отново отговор нямаше. Малко след това Игликата каза:

— Виждаш ли тези чавки как се навъртат около морковите? Вредят ни вече няколко дни. Трябва да накарам някой да ги държи настрана по време на носенето. Но те са прекалено големи, за да може един заек да се оправи с тях. Що се отнася до врабчетата…

— Какво общо има всичко това с Петко? — запита Леско остро.

— Всъщност — каза Игликата, затичвайки се — ще ида аз самият.

Но той не нападна чавките и Леско го видя как взе друг морков и тръгна обратно. Раздразнен, Леско се присъедини към Къпината и Глухарчето и тримата се върнаха заедно. Като наближиха склона със заешкото селище, той изведнъж забеляза Петко — седнал полуприкрит зад ниско разпрострелите се клони на тисово дърво, на самия край на шубрака, малко по-встрани от селището. Леско пусна моркова си, изтича, ровейки нагоре по склона и се приближи до Петко под ниските и гъсти клони. Петко нищо не каза и продължи да се взира към полето. В крайна сметка Леско наруши мълчанието и запита:

— Няма ли да дойдеш да се научиш да носиш храна, Петко? Не е много трудно, след като веднъж усетиш как става.

— Не искам да имам нищо общо с това — отговори тихо Петко. — Кучета… вие сте като кучетата, които носят пръчки.

— Петко! Да не се опитваш да ме ядосаш? Аз няма да се ядосам, само защото ме наричаш с глупави имена. Въпросът е, че оставяш другите да свършат цялата работа.

— Аз съм този, който следва да се ядоса — каза Петко. — Но не ме бива за тази работа, в това е проблемът. Защо трябва да ме слушат? Половината от тях мислят, че съм луд. Но ти, Леско, заслужаваш упрек — защото знаеш, че не съм луд и въпреки това не ме слушаш.

— Значи ти дори и сега продължаваш да не харесваш това селище? Е, смятам, че грешиш. На всеки се случва понякога да сбърка. Защо и ти да не можеш да направиш грешка, като всички други? Крепис не бе прав в пирена, а ти грешиш сега.

— Ама тези зайци там долу припкат като катерички с лешници. Как може това да е правилно?

— Е, бих казал, че са заимствали една добра идея от катеричките и това ги прави по-добри зайци.

— А смяташ ли, че човекът, който и да е той, оставя тези корени от добро сърце? Какво цели той?

— Той просто изхвърля отпадъци. Помисли си колко много зайци са похапвали добре с човешки отпадъци — увехнали марули, стари репи? Знаеш, че всички го правим, когато можем. Не са отровни, Петко, това мога с положителност да ти кажа. А ако човекът искаше да застреля зайци, имаше много възможности за това тази сутрин. Но той не го направи.

Петко като че ли още повече се смали, като се притисна към земята.

— Глупаво е от моя страна да се опитвам да споря — промърмори той измъчено. — Леско, мили Леско, истината е, че просто знам, че има нещо неестествено и зло, усукано около цялото това място. Не знам точно какво е, така че не е чудно, че не мога да го опиша. Но някак все повече се приближавам към него. То е като да си завреш носа в телена мрежа и да я натискаш по посока на ствола на ябълково дърво, но без да можеш да отхапеш от кората, защото телта ти пречи. Много съм близо до това нещо — каквото и да е то, но не мога да го сграбча. Все пак, като стоя тук сам, може и да успея.

— Петко, защо не ме послушаш? Хапни си от тези корени и после слез под земята и поспи. Ще видиш, че ще се почувстваш по-добре.

— Казвам ти, че не искам да имам нищо общо с това място — повтори отново Петко. — Що се отнася до слизане под земята, по-скоро бих се върнал при пирена. Покривът на подземната зала е направен от кости.

— Не, това са дървесни корени. Но така или иначе, нали беше под земята през нощта?

— Не бях — каза Петко.

— Какво? Къде си бил тогава?

— Тук.

— Цялата нощ?

— Да. Нали знаеш, тисовото дърво дава добър подслон.

Сега вече Леско сериозно се разтревожи. Ако ужасните видения на Петко са го накарали да стои цяла нощ на открито под силния дъжд, без да обръща внимание на студа и на опасността от бродещи елили, очевидно е, че нямаше да е лесно да бъде разубеден. Леско помълча известно време. Най-накрая каза:

— Колко жалко! Продължавам да мисля, че ще е по-добре да се присъединиш към нас. Но сега ще те оставя сам и ще дойда да видя как си по-късно. Все пак, недей да ядеш от тисовото дърво.

Петко нищо не отговори и Леско се върна обратно в полето.

Денят очевидно не бе предразполагащ към мрачни пророкувания. Към ни-Фрит стана толкова горещо, че от долната част на полето започна да се вдига омара. Въздухът бе наситен с мирис на трева, все едно че бе вече краят на юни. Ментата и ригана, макар и още неразцъфнали, излъчваха своя аромат от листата си, а тук-там имаше вече цъфнала коча билка. Малка птичка^[2] пя цяла сутрин високо в клоните на брезово дърво, близо до изоставените дупки оттатък склона. А някъде от вътрешността на гората, близо до кладенеца, се чуваше красивата песен на черноглаво коприварче. В ранния следобед топлината започна да създава чувство за неподвижност. Цяло стадо крави бавно пристигнаха от по-високи полета в търсене на сянка, пасейки по пътя си. Много малко зайци останаха над земята. Повечето спяха в бърлогите. Но Петко продължаваше да стои сам под тисовото дърво.

На свечеряване, Леско потърси Голям Перчем и двамата отидоха до шубрака зад заешкото селище. Най-напред вървяха предпазливо, но скоро се увериха, че няма да намерят следата на нито едно животно, по-голямо от мишка.

— Нищо не се надушва — каза Голям Перчем — а и следи няма. Струва ми се, че Игликата ни каза самата истина. Действително няма никакви елили тук. Не е както в гората, където прекосихме реката. Трябва да ти кажа, Леско, че бях страхотно уплашен тази нощ, но не исках да го покажа.

— И аз също — отговори Леско. — Но съм съгласен с теб за това място. Изглежда напълно безопасно. Ако ние…

— Тук има нещо странно, обаче — прекъсна го Голям Перчем. Той беше всред къпинов храсталак, където имаше заешка дупка, водеща до един от подземните ходове на селището. Почвата беше мокра и влажна, с дебел пласт стари листа над пръстта. На мястото, където Голям Перчем се бе спрял, имаше следи от някакви резки движения. Цели купища изсъхнали листа бяха като че ли подхвърляни нагоре. Някои висяха по клоните на къпините, а по земята оттатък къпинака се виждаха по-влажни и сплъстени листа. Точно по средата земята бе гола и бе набраздена с дълги следи от драскане, а се виждаше също и тясна цилиндрична дупка, с диаметър горе-долу колкото на морковите, които зайците пренасяха сутринта. Двата заека подушиха и се взряха във всичко това, но нищо не можаха да разберат.

— Най-странното е, че няма миризма — каза Голям Перчем.

— Няма — потвърди Леско. — Само заешка, която, разбира се, е навсякъде наоколо. И човешка — която също е навсякъде. Но тази миризма би могло да няма нищо общо със случилото се тук. Тя ни казва единствено, че човек е минал през гората и е хвърлил бяла пръчица на земята. Но земята тук не е издраскана от човек.

— Е, може тези луди зайци тук да танцуват на лунна светлина, или да правят нещо друго подобно.

— Не бих се изненадал — съгласи се Леско. — Би било точно в техния стил. Хайде да попитаме Игликата.

— Е, това е единствената глупост, която каза тази вечер. Я ми кажи, откакто сме дошли тук, Игликата отговорил ли е изобщо на някакъв твой въпрос?

— Амии — почти не.

— Опитай се да го попиташ къде танцува на лунна светлина. Кажи му: „Иглика, къде…“

— А, значи и ти си забелязал? Той не отговаря на никакъв въпрос, започващ с думата „къде“. Нито пък Ягодата. Струва ми се, че това ги дразни по някакъв начин. Съдинката бе прав, като каза, че те не са добри борци. Така че вероятно пазят някаква тайна дори и от нас. По-добре да се примирим с това. Все пак, не искаме да ги наскърбяваме, а сигурно този проблем ще се разреши някак с времето.

— Тази вечер пак ще вали — каза Голям Перчем. — И то сигурно скоро. Хайде да слизаме под земята и да се опитаме да ги предразположим — да говорят по-свободно.

— По мое мнение единственото, което можем да направим по този въпрос, е да чакаме. Но съм съгласен да слезем под земята. И, за бога, нека накараме и Петко да дойде с нас. Той направо ме тревожи. Знаеш ли, че нощеска е стоял през цялото време на дъжда?

Докато се връщаха през храсталака, Леско разказа цялата сутрешна сцена. Намериха го под тисовото дърво и след доста бурна сцена, при която Голям Перчем стана груб и нетърпелив, Петко бе по-скоро насила принуден, а не убеден, да слезе с тях в голямата бърлога.

Там бе пълно със зайци, а като заваля дъжда, започнаха да прииждат още от разните ходове. Всички се бутаха, весели и разговорливи. Донесените моркови бяха или изяждани от приятелски компании, или разнасяни на зайките и семействата в техните бърлоги из цялото селище. Но и след като морковите свършиха, залата пак си остана пълна. Бе приятно топло, поради отделяната топлина от толкова много тела. Постепенно груповите разговори утихнаха, но никой още не проявяваше желание да отива да си ляга. Зайците са жизнени на свечеряване и когато вечерният дъжд ги накара да слязат под земята, те продължават да са общителни. Леско забеляза, че почти всички негови зайци като че вече се бяха сприятелили с техните домакини. Установи още, като се придвижваше от една група в друга, че местните зайци очевидно знаеха кой е той и го третираха като водач на новодошлите. Не можа да види къде е Ягодата, но не след дълго Игликата дойде при него от другия край на залата.

— Радвам се, че си тук, Леско. Няколко от нашите зайци предлагат да послушаме някой разказвач. Надяваме се един от вас да разкаже някоя история, но ако предпочитате, можем да започнем ние.

Както казва една заешка поговорка: „В селището историите са повече дори и от подземните ходове“. Изобщо, заек да откаже да разкаже история е все едно ирландец да откаже да се бие. Леско и приятелите му направиха кратко съвещание. Не след дълго, Къпината съобщи:

— Помолихме Леско да ви разкаже за нашите приключения — как успяхме да стигнем дотук и имахме щастието да се присъединим към вас.

Настъпи неловко мълчание, нарушено само от шумолене и шепот. Къпината, смаян, се извърна към Леско и Голям Перчем.

— Какво става? — попита той шепнешком. — Нали нищо лошо не казах?

— Почакай — отговори му тихо Леско. — Нека ги оставим те да кажат, ако нещо не одобряват в предложението. Те тук си имат особени порядки.

Но тишината продължи известно време — като че местните зайци не ги бе грижа да кажат какво според тях не бе наред.

— Няма смисъл — каза накрая Къпината. — Ще трябва ти самият да кажеш нещо, Леско. Всъщност защо ти? Аз ще го направя.

И Къпината заговори пак:

— Но като размисли, Леско се сети, че между нас имаме много добър разказвач. Глухарчето ще ви разкаже история за Ел-Ахрейра.

След което, Къпината прошепна:

— Това предложение поне няма как да не се хареса.

— Но коя история точно? — запита Глухарчето.

Леско си спомни за изображението при кладенеца и каза:

— Историята за кралските марули. Струва ми се, че те високо я ценят.

Глухарчето прие това предложение със същата готовност, каквато вече бе показал и по-рано в гората и обяви на висок глас:

— Ще разкажа историята за кралските марули.

— За нас това ще е удоволствие — отговори веднага Игликата.

— По-добре да внимава, наистина да е така — промърмори Голям Перчем.

И Глухарчето започна да разказва.