Ричард Адамс
Хълмът Уотършип (47)

44. Послание от Ел-Ахрейра

Принудителната пасивност на тяхната отбрана и безкрайното чакане станаха непоносими. Ден и нощ чуваха отгоре приглушените удари на кирки и си представяха как каменната галерия ще се срути, както и всякакви други нещастия. Бяха обхванати от крепостния манталитет, в неговата най-остра форма.

Робин Федън, „Крепостите на кръстоносците“

— Те спряха да копаят, Леско-Ра — каза Великденчето. — Доколкото мога да кажа, в момента няма никой в дупката.

Леско си проправи път в тъмнината на Медената Пита между трима-четирима от неговите, зайци, приклекнали в близост до корените, и се изкачи до най-високото място в подземната зала, където Великденчето внимателно слушаше звуците отгоре. Ефрафците бяха достигнали буковата горичка по свечеряване и веднага бяха започнали да търсят из скатовете и дърветата наоколо заешки дупки, за да разберат колко голямо е селището. Останаха изненадани от многото на брой дупки на сравнително малка площ, защото повечето от тях не бяха виждали друго селище, освен Ефрафа, а там малко на брой дупки се използват от много зайци. Отначало предположиха, че сигурно под земята се крият много зайци. Тишината и пустотата на буковата горичка събуди подозрения и повечето останаха извън нея, боейки се от някаква засада. Наложи се Ранилист да ги успокоява. Той обясни, че неприятелите са глупави и затова са направили повече входове, отколкото са необходими на едно добре организирано селище. Но те скоро щели да установят грешката си, защото след като всички входове бъдат отворени, отбраната на селището би станала невъзможна. Също така, нямаше никакви признаци птицата да е наблизо. Но въпреки тези успокоителни думи, много от редовите зайци продължаваха да се оглеждат предпазливо наоколо. Един-двама дори се втурнаха да бягат при неочакваното обаждане на една калугерица някъде от върха на хълма и се наложи офицерите да ги връщат. Явно, че при преразказването й в бърлогите на Ефрафа, историята за птицата, сражавала се на страната на Тлайли по време на бурята, не бе загубила нищо от своя драматизъм.

Ранилист нареди на Кемпиън да разположи постове и да патрулира наоколо. Що се отнася до Върбинката и Кръстовчето, те се заеха с блокираните входове. Кръстовчето се хвана за работа по ската, а в това време Върбинката се насочи към гората, където входовете в дупките бяха разположени сред корените на дърветата. Веднага откри оставената отворена дупка. Заслуша се, но всичко бе тихо. Върбинката (който имаше повече опит със затворници, отколкото с неприятели) нареди на двама от неговите зайци да слязат надолу. Откритият отворен и тих подземен ход му даде надежда, че ще успее да превземе селището чрез внезапно нападение в самия му център. Но нещастните зайци, които изпълниха заповедта му, бяха пресрещнати от Сребърен Блясък и Зърнастеца на мястото, където подземният ход се разширява. Получиха такива удари, че едва успяха да се измъкнат живи. Видът им нямаше особено окуражителен ефект върху останалите зайци в групата на Върбинката. Те не проявиха особена охота да копаят и напреднаха съвсем малко в тъмнината, преди да изгрее луната.

От другата страна, Кръстовчето реши да даде личен пример и си прокопа път в рохката почва, натрупана в един от отворите. Ровейки в меката пръст, подобно на някоя муха в прясно масло, той изведнъж се оказа лице в лице с Черния Аварин, който го захапа за шията. Кръстовчето нямаше как да се възползва от голямото си тегло в тесния ход, ето защо, след като изпищя, той направи всичко възможно да се върне назад. Черният Аварин продължаваше да виси на шията му и Кръстовчето, който като всички ефрафски офицери бе тежък заек, започна да го влачи към изхода, преди да успее да се освободи от захвата му. Черния Аварин отскочи назад, с уста пълна с козина, и продължи да замахва с предните си лапи. Но Кръстовчето вече се бе измъкнал. Имаше късмет, че не бе ранен по-сериозно.

На Ранилист му стана ясно, че щеше да е много трудно да се превземе селището чрез атаки срещу добре защитените подземни ходове. Имаше известни шансове за успех, ако можеше да бъдат разчистени няколко хода и после да бъдат атакувани едновременно. Той, обаче, се съмняваше дали зайците му ще се съгласят да направят това, след видяното досега. Осъзна, че не бе обмислил достатъчно какво точно да прави, ако загуби елементът на изненада и се наложи да превземе селището със сила — най-добре щеше да е да помисли по въпроса сега. След изгрева на луната, той повика Кемпиън и обсъди нещата с него.

Кемпиън предложи те просто да принудят неприятелите да гладуват. Времето бе топло и сухо и би могло без проблеми да обсаждат селището в продължение на два-три дни. Това предложение Ранилист веднага отхвърли. Дълбоко в себе си той не бе сигурен, дали през деня все пак нямаше да се появи бялата птица. Ето защо, на зазоряване те трябваше вече да са влезли под земята. Също така, той чувстваше, че собствената му репутация зависеше от спечелването на победа с бой. Бе довел своята Аусла да се заеме с тези зайци, да ги разбие и да ги победи. В това отношение, една продължителна обсада щеше да е само жалък провал. Да не говорим, че искаше да се върне в Ефрафа колкото може по-бързо. Като повечето военни водачи, той никога не бе сигурен какво точно става зад гърба му.

— Доколкото си спомням — каза той, — след като основната част от селището при горичката Нътли бе превзета и боевете почти бяха приключили, останаха няколко зайци, които се бяха барикадирали в по-малка бърлога и бе трудно да се стигне до тях. Тогава аз наредих да бъде решен някак въпросът и тръгнах обратно за Ефрафа, заедно с пленниците. Как точно бе превзета бърлогата, дали знаеш?

— Капитан Слез го направи — отговори Кемпиън. — Той сега е мъртъв, разбира се, но вероятно можем да намерим тук някого, който да е бил тогава с него. Ще ида да разбера.

Скоро Кемпиън се върна, придружен от Спорежа — един флегматичен и тежък часови от Ауслата. Спорежа отначало не можа да разбере какво точно искаше да знае Генералът. Най-сетне, обаче, той обясни, че когато е бил с капитан Слез, преди повече от година, капитанът им е наредил да изкопаят дупка право надолу в земята. В крайна сметка, пръстта пропаднала под тях и те се намерили сред няколко заека, с които започнали да се бият и ги победили.

— Е, това май е единственият начин, по който атаката може да успее — каза Ранилист на Кемпиън. — И ако накараме всички да копаят на смени, ще успеем да проникнем долу преди зазоряване. Най-добре постави отново постове, не повече от двама-трима, а ние започваме веднага да копаем.

Не след дълго, Леско и зайците му, както бяха долу в Медената Пита, чуха звукове от драскане по пръстта над тях. Бързо установиха, че се копае на две места. Едното бе над северната страна на Медената Пита, където корените образуваха нещо като свод на тавана на подземната зала. Тук покривът бе целият набразден с тънки корени и бе много здрав. Другото място бе някъде над центъра на Медената Пита, но по-близо до южната й част, където от залата тръгваха няколко подземни хода, със земни колони между тях. Тези ходове водеха към спалните бърлоги на селището. Една от тях Детелина бе постлала с козина, която бе изскубнала от себе си. Там, в легло от трева и листа, спяха новородените й дечица.

— Е, струва ми се, че им създаваме големи трудности — каза Леско. — Всичко това е добре. Така ноктите им ще се притъпят и предполагам, че ще се уморят, преди да успеят да прокопаят покрива. Ти какво ще кажеш, Къпина?

— Боя се, че изгледите не са добри, Леско-Ра — отговори Къпината. — Вярно е, че над оттатъшния край на залата изпитват затруднения. Там над покрива има доста земя и корените ще ги забавят продължително време. Тук, в този край, обаче, ще им е много по-лесно. Вероятно скоро ще прокопаят покрива и тогава той ще пропадне. А ние не можем нищо да направим, за да ги спрем.

Леско усети как Къпината трепери, докато говори. Звукът от копаене продължи да се чува и той почувства как навсякъде в бърлогата се появява страх.

— Те ще ни върнат обратно в Ефрафа — прошепна Вилтурил на Тетутинанг. — Полицията…

— Тихо — прекъсна я Хайзънтлей. — Мъжките зайци не говорят така, защо тогава ние да го правим? Лично аз бих предпочела да съм тук, в сегашното положение, вместо никога да не бях напускала Ефрафа.

Това бе смело казано, но Леско не бе единственият, който се досещаше за истинските й мисли. Голям Перчем си спомни за разговора им една вечер в Ефрафа, когато той я бе успокоил с разкази за високите хълмове и за сигурното им бягство. Той подуши в тъмнината рамото на Леско и го бутна настрани в обширната бърлога.

— Слушай, Леско — каза той, — още не е свършено с нас. Далеч сме от това. Като пропадне покривът, те ще нахлуят в Медената Пита. Но ние можем да изведем всички наши в спалните бърлоги и да блокираме ходовете към тях. Така те пак ще трябва да копаят.

— Е, ако направим това, всичко ще продължи малко по-дълго — отговори Леско. — Но после те ще успеят да проникнат и в спалните бърлоги, след като веднъж са влезли тук.

— Там, обаче, ще срещнат мен — отговори Голям Перчем, — и сигурно още един-двама, готови за бой. Не бих се учудил, ако решат да си тръгнат.

С чувство едновременно на ирония и завист, Леско осъзна, че Голям Перчем действително очакваше с нетърпение битката. Явно той не мислеше за нищо друго. Не го интересуваше фактът, че положението им е безнадеждно. Дори звукът от копаенето, който вече бе станал по-ясен, само го подтикваше да мисли как най-скъпо да продаде живота си. Но какво друго им оставаше да направят? Поне защитните приготовления на Голям Перчем щяха да заангажират и останалите с някаква дейност и така щеше да им се отвлече вниманието от страшните мисли.

— Съвсем прав си, Голям Перчем — каза Леско. — Нека подготвим подходящ прием. Ще кажеш ли на Сребърен Блясък и останалите какво е необходимо да се направи?

Докато Голям Перчем започна да обяснява какво иска на Сребърен Блясък и Зелениката, Леско изпрати Великденчето до северния край на Медената Пита — да слуша как върви копаенето и да докладва колко бързо напредват ефрафците. Разбира се, нямаше да има голямо значение къде точно ще се срути покривът. Леско просто се опитваше да покаже на останалите, че държи нещата под контрол.

— Не можем да срутим тези стени, за да блокираме ходовете между тях, Голям Перчем — каза Зелениката. — Те носят покрива в тази част на залата, нали разбираш.

— Знам — отговори Голям Перчем. — Ще копаем пръст отвътре, от стените на спалните бърлоги. Те и без това трябва да се разширят, за да можем да се съберем там заедно. После ще набутваме изкопаната пръст в пространствата между колоните. Така ще спрем достъпа навсякъде.

Откакто се бе завърнал от Ефрафа, авторитетът на Голям Перчем бе станал много висок. Като го видяха така пълен с енергия, останалите забравиха за малко страховете си и започнаха да правят всичко възможно, за да изпълнят каквото им бе казал. Започнаха да разширяват бърлогите отвъд южния край на Медената Пита и да натрупват меката почва в ходовете към нея. Така колонадата лека-полека се превърна в плътна стена. В една от почивките, Великденчето дойде и докладва, че копаенето над северната страна на залата е спряло. Леско отиде и приклекна до него, ослушвайки се известно време. Нищо не се чуваше. Върна се обратно до мястото, където Зърнастеца пазеше изхода към единствения оставен свободен ход — хода на Киа, както го наричаха.

— Сещаш ли се какво стана? — каза Леско. — Разбрали са, че там горе е пълно с букови корени, затова са зарязали онзи край. Сега сигурно ще се съсредоточат на отсамния край.

— Вероятно е така, Леско-Ра — отговори Зърнастеца.

Помълча малко и добави:

— Помниш ли плъховете в плевнята? Оттам успяхме да се измъкнем без проблеми, нали? Но боя се, че сега няма да успеем. Жалко, след всичко, което преживяхме заедно.

— Напротив, ще се измъкнем — отговори Леско с всичката убедителност, която съумя да изрази. Но той добре знаеше, че няма да успее дълго да поддържа тази теза. Ето например Зърнастеца — с неговия тъй почтен и прям характер, къде щеше да е той утре по време на ни-Фрит? А той самият — докъде бе довел всички останали, с всичките си умни планове? Нима те прекосиха общинската мера, избягаха от бляскащите жици на капаните, устояха на гръмотевичната буря, преплуваха тунелите под моста на голямата река, само за да загинат накрая под ноктите на генерал Ранилист? Какво би могло да ги спаси сега? Те не заслужаваха смърт; това не бе правилният завършек на умно подбрания им път. Но какво можеше да спре Ранилист? Какво можеше да ги спаси сега? Нищо — той добре знаеше това. Нищо, освен някой мощен удар върху ефрафците, нанесен отвън — а това нямаше как да стане. Леско се отдалечи от Зърнастеца.

Драс-драс, драс-драс. Отгоре продължаваше да се чува копаенето. Докато прекосяваше тъмната зала, Леско се доближи до един друг заек, клекнал от отсамната страна на новопостроената стена. Спря се и го подуши. Бе Петко.

— Ти не участваш ли в работата? — попита равнодушно Леско.

— Не — отговори Петко. — Аз слушам. — Искаш да кажеш, слушаш копаенето?

— Не, не копаенето. Има нещо. Опитвам се да го доловя — нещо, което другите не могат да чуят. Само че, този път и аз не го чувам. Но то е близо. Дълбоко. Натрупани листа, дълбоко. Аз се отнасям, Леско, отнасям се.

С все по-бавен и сънлив глас, Петко добави:

— Пропадам. Но е студено. Студено. Колко… много… студено!

Последва дълго мълчание.

— Петко? — обади се Леско. — Петко? Чуваш ли ме? Изведнъж откъм Петко се чу страшен глас. Глас, от който всеки заек в селището подскочи от страх. Глас, с какъвто никога никой заек не е говорил, какъвто никой заек не можеше да има. Той бе дълбок и крайно неестествен. Зайците, които работеха от отсрещната страна на стената застинаха ужасени. Една от зайките започна да пищи.

— Мръсни малки животни! — джафкаше Петко. — Как-как смеете? Бързо вън-вън! Вън-вън!

Веднага се появи Голям Перчем — бе си пробил път през натрупаната пръст и дойде, залитащ и запъхтян.

— В името на Фрит, накарай го веднага да млъкне! — прошепна Голям Перчем задъхано. — Иначе всички ще полудеят!

Разтреперан, Леско започна да драска Петко и извика:

— Събуди се Петко, събуди се!

Но Петко бе изпаднал в дълбок унес.

През ума на Леско премина картината на обдухвани от силен вятър зелени клони. Те се люшкаха нагоре-надолу, огъваха се и скърцаха. Имаше нещо — нещо, което можеше да зърне зад клоните. Какво бе то? Усети, че там има вода, а и страх. После изведнъж ясно забеляза малка групичка зайци, скупчили се на брега на един поток в ранни зори, как слушат джафкане в гората над тях, а също и гълченето на една сойка. Един от тях каза: „Ако бях на твое място, не бих чакал до ни-Фрит. Бих тръгнал веднага. Всъщност, струва ми се, че ще ни се наложи да го направим. Едно голямо куче се разхожда на свобода в гората.“

Вятърът продължаваше да духа и да люлее хилядите листа. Бурята отмина. Потокът вече го нямаше. Той беше отново в Медената Пита, лице в лице с Голям Перчем, до безжизненото тяло на Петко. Драскането отгоре бе вече по-силно и по-близо.

— Голям Перчем, направи каквото ти кажа, ти си добър заек — каза Леско. — Ако се изпълни това, което съм намислил, то ще означава края на Ранилист, веднъж завинаги. Но нямам време да обяснявам. Сега всяка секунда е ценна. Глухарче и Къпина, вие идвате с мен.

Ще излезете направо по този ход и после отидете през горичката при върха на хълма. След това тръгнете на север, по хребета и слезте в полето. Не спирайте, каквото и да става. Аз няма да мога да следвам вашето темпо. Чакайте ме чак при металното дърво, в подножието на хълма.

— Но, Леско… — започна да казва нещо Къпината.

— Веднага след като тръгнем — прекъсна го Леско, който сега се бе обърнал към Голям Перчем, — ти ще затвориш този изход и ще прибереш всички зад стената, която изградихте. Ако успеят да проникнат през нея, задръжте ги колкото може по-дълго. Не отстъпвайте на никаква цена. Ел-Ахрейра ми показа какво трябва да сторя.

"Едно голямо куче се разхожда на свобода из гората."

— Но къде отиваш, Леско? — запита Голям Перчем.

— До фермата — отговори Леско, — за да прегриза още едно въже. Сега, вие двамата, следвайте ме нагоре по подземния ход и не забравяйте — недейте да спирате по каквато и да е причина, докато слезете от хълма. Ако отвън има зайци, не се бийте — бягайте.

После, без да каже и дума повече, Леско се втурна нагоре по подземния ход, а Къпината и Глухарчето го следваха по петите.