Ричард Адамс
Хълмът Уотършип (32)

29. Завръщане и заминаване

Но който няма вкус за този бой,

да тръгва си, паспорт ще му дадем

и крони във кесията му — за конвой.

Не ще загинем заедно с човек,

когото страх го е да мре със нас.

 

Шекспир, „Хенри V“

На следната утрин, всички зайци излязоха да силфлеят още по зори и с вълнение очакваха идването на Леско. В предишните дни Къпината трябваше няколко пъти да повтори разказа си за отиването до фермата и как Леско бе намерен в дренажната тръба. Един или двама предположиха, че може Киа да е открил Леско и тайно да е съобщил на Петко. Но Киа твърдо отрече това и, когато бе притиснат, се наложи тайнствено да обясни, че Петко е пътувал на по-далечни места от него. Що се отнася до Леско, той бе придобил в очите на останалите нещо като магичен ореол. От всички зайци в селището, най-малко Глухарчето би пропуснал случая да разкаже една красива история и той надмина себе си в описанието на героичния устрем на Леско, при втурването му навън от канавката, за да спаси другарите си от фермерите. На никой и през ум не мина, че може Леско да е проявил безразсъдство с набега във фермата. С цената на всичко, той бе довел две зайки, а сега връщаше отново и късмета си в заешкото селище.

Точно преди изгрев-слънце, Съдинката и Великденчето забелязаха Петко да се приближава във влажната трева, недалеч от върха на хълма. Те се втурнаха да го посрещнат и изчакаха, докато и Леско се качи при тях. Леско куцаше и очевидно изкачването му бе струвало усилия, но след кратка почивка и като похапна малко, успя да изтича към селището почти наравно с другите. Зайците се струпаха наоколо. Всеки искаше да го докосне. Той бе многократно помирисан и сборичкан и толкова много се търкаля в тревата, че почти се почувства като нападнат. Човешките същества, в подобни случаи, обикновено се надпреварват да задават въпроси. Зайците, от своя страна, изразяваха радостта си просто като доказваха на самите себе си, чрез сетивата си, че това наистина е Леско-Ра. Единственото, което той можеше да стори, бе да устои на тази игра. „Чудя се, какво ли би станало, ако легна и престана да се боричкам? — запита се мислено Леско. — Сигурно ще ме изритат оттук. Не биха приели да имат сакат Главен Заек. Това е колкото посрещане, толкова и изпитание, макар и самите те да не го съзнават. Ще ги изпитам аз тях, проклетниците, докато имам още сили.“

Леско избута Зърнастеца и Великденчето от гърба си и се отдалечи към края на горичката. Ягодата и Чемшира бяха там на ската. Той се присъедини към тях и започна да се чисти и сресва, на светлината на изгряващото слънце.

— Имаме нужда тук от няколко възпитани същества като теб — каза Леско на Чемшира. — Погледни само какви буйни зайци са онези там — щяха да ме довършат! Какво собствено мислите за нас? Свиквате ли вече?

— Ами, разбира се, всичко тук ни изглежда странно — отговори Чемшира. — Но ние се научаваме, полека-лека. Ягодата специално много ми помага. Тъкмо пробвахме колко миризми ще уловя в сутрешния вятър. Само че това идва много постепенно. Нали разбираш, миризмите във фермата са ужасно силни, а и нямат голямо значение за някой, който живее в клетка. А както разбирам, вие живеете в цял свят от миризми.

— Недей да поемаш много рискове в началото — препоръча Леско. — Стой близо до бърлогите, не излизай сам и така нататък. А ти как си, Ягода? По-добре ли си?

— Криво-ляво — отговори Ягодата. — Спя продължително и седя на слънце, Леско-Ра. Бях уплашен до побъркване — това е в дъното на всичко. По цели дни имах треска и ужасни мисли. Непрекъснато си представях, че съм пак в Ефрафа.

— Как беше в Ефрафа? — попита Леско.

— По-скоро бих умрял, отколкото да се върна пак там — каза Ягодата. — Или изобщо да рискувам само да се приближа дори. Не знам кое бе по-лошо — скуката или страхът.

— И все пак — добави той след малко, — там има зайци, които биха станали същите като нас, ако можеха да живеят естествено. Мнозина с радост биха напуснали онова място, само да имаха такава възможност.

Преди да се приберат под земята, Леско говори с почти всички зайци. Както бе очаквал, имаше разочарование от неуспеха в Ефрафа и възмущение от лошото третиране на Зелениката и спътниците му. Мнозина мислеха, подобно на Зелениката, че наличието само на две зайки ще доведе до неприятности.

— Трябваше да са повече, Леско — каза Голям Перчем. — Нали разбираш, ще се хванем един друг за гушите. Не виждам как това може да се избегне.

Късно следобеда, Леско събра всички в Медената Пита.

— Обмислих нещата — каза той. — Знам колко сте разочаровани всички, че не можахте да се отървете от мен в Нътхенгърската ферма онзи ден, така че реших следващия път да ида малко по-далеч.

— Къде? — попита Синчеца.

— В Ефрафа — отговори Леско. — Всеки, който желае, може да дойде с мен. Ще доведем толкова зайки, колкото са необходими за селището.

Последва смаян шепот, а после Великденчето попита:

— И как ще стане това?

— Къпината и аз имаме план — каза Леско — но няма да го разкрия сега. Причината е следната. Всички знаете, че това ще е опасна работа. Ако някой от вас бъде заловен и отведен в Ефрафа, ще намерят начин да го накарат да говори. Но който не знае плана, няма как да го издаде. Ще ви го обясня по-късно, когато му дойде времето.

— Ще се нуждаеш ли от много зайци, Леско-Ра? — попита Глухарчето. — От това, което съм чул следва, че дори и всички тук няма да сме достатъчно, за да се бием с Ефрафците.

— Надявам се изобщо да не ни се наложи да се бием — отговори Леско, — но такава опасност винаги съществува. Така или иначе, пътят на връщане със зайките ще е дълъг и ако се случи да срещнем някой Далечен Патрул, по-добре ще е да сме повече.

— Ще трябва ли да влезем в Ефрафа? — попита срамежливо Съдинката.

— Не — каза Леско, ние ще…

— Никога и не съм допускал, Леско — прекъсна го Зелениката, — никога не съм допускал, че ще дойде момент да съм длъжен да ти противореча. Но отново трябва да изтъкна, че това вероятно ще е пълен провал. Знам какво си мислиш — разчиташ на факта, че генерал Ранилист не разполага с такива умни зайци като Къпината и Петко. В това си прав — и аз мисля, че там няма такива. Но фактът си остава, че никой не може да изведе група зайки от онова място. Както всички знаете, аз цял живот съм се занимавал с патрулиране и проследяване на дири на открито. Е, в Ефрафската Аусла има зайци, които владеят това изкуство по-добре дори и от мен — признавам това. Те ще ви проследят, докато водите зайките, и ще ви убият. Велики Фрит! На всички ни се налага да срещнем по-силни от нас в един или друг момент. Знам, че желаеш само доброто на всички, но прояви разум и се откажи от това начинание. Повярвай ми, най-доброто нещо по отношение на Ефрафа е да стоиш колкото е възможно по-далеч от нея.

Чуха се коментари из цялата Медена Пита: „Точно така е!“, „Кой иска да го разкъсат на парчета?“, „Оня заек с обезобразените уши…“, „Е да, но Леско-Ра си знае работата“, „Много е далеч“, „Не искам да ходя там“.

Леско търпеливо изчака да настъпи тишина. Най-сетне заговори отново:

— Вижте какво е положението. Можем да си стоим тук и да се опитаме да постигнем най-доброто при тези условия. Или можем да оправим нещата веднъж завинаги. Разбира се, има риск — всеки, чул за премеждията на Зелениката и спътниците му, знае това. Но не се ли изправяхме непрекъснато пред рискове, още откакто напуснахме старото селище? Какво смятате да правите? Да стоите тук и да си избодете един другиму очите заради двете зайки, когато в Ефрафа има предостатъчно? Но вас ви е страх да идете и да ги вземете, макар че те на драго сърце биха дошли с нас?

Някой се провикна:

— Какво е мнението на Петко?

— Аз твърдо отивам — каза Петко. — Леско е съвсем прав и планът му е сполучлив. Едно нещо мога да ви обещая. Ако се случи по-нататък да усетя нещо нередно, няма да си мълча.

— И ако това се случи, аз няма да пренебрегна предупреждението — допълни Леско.

Настана тишина. После заговори Голям Перчем:

— Сигурно се досещате, че аз ще участвам. Киа също ще дойде, ако това има някакво значение за вас.

Чуха се изненадани възклицания.

— Разбира се, някои от нас следва да останат тук — каза Леско. — Не можем да очакваме питомните зайци да дойдат. Също така, не настоявам никой от участниците в първата експедиция да дойде повторно.

— Аз, обаче, ще дойда — обади се Сребърен Блясък. — С цялото си същество ненавиждам генерал Ранилист и Съвета му. Така че, ако наистина успеем да ги изиграем, искам да съм там — само да не се налага да влизам пак вътре в селището, това не бих издържал. Но в крайна сметка, на вас ще ви е необходим някой, който знае пътя.

Съдинката също се присъедини:

— И аз ще дойда. Леско-Ра ми спаси… искам да кажа, сигурен съм, че знае какво… — тук Съдинката се обърка. — Така или иначе, ще дойда.

В този момент се чу тропот в един от подземния ход, водещ към гората. Леско извика:

— Кой е там?

— Аз съм, Леско-Ра — Къпината.

— Къпината! — учуди се Леско. — А аз мислех, че си тук през цялото време. Къде беше?

— Съжалявам, че не дойдох по-рано — каза Къпината. — Говорих с Киа — всъщност, точно за плана. Той доста го подобри. Ако не греша, генерал Ранилист ще изглежда много глупаво, преди да приключим цялата работа. От начало мислех, че няма как това да се направи, но сега съм убеден, че може.

Синчеца започна да рецитира:

„Ела, къде тревата зеленее

и марулите растат в лехи.

И всеки волен заек си личи

по белези от рани на лицето.“

После допълни:

— Мисля, че и аз да дойда — просто да задоволя любопитството си. Отварях и затварях уста като някое новоизлюпено птиче, само и само да науча какъв е планът, но така и не разбрах. Може би Голям Перчем ще се маскира като някое хрудуду и ще откара зайките през полята.

Леско се извъртя и рязко го погледна. Синчеца се настани на задните лапи и пак заговори:

— Моля, генерал Ранилист, сър, аз съм само едно малко хрудуду и всичкият ми бензин изтече на тревата. Така че по-добре не яжте от тази трева, сър, докато аз заведа тази дама на разходка…

— Синчец, млъкни! — извика Леско.

— Съжалявам, Леско-Ра — отговори изненадан Синчеца. — Нищо лошо не исках да кажа. Само се опитвах да разведря атмосферата. В края на краищата, повечето от нас ги е страх да идат на онова място и това е естествено, нали? Изглежда ужасно опасно.

— Виж сега какво — каза Леско, — приключваме срещата. Нека изчакаме да видим всеки какво ще реши. Това е заешкият подход при такива случаи. Никой не е длъжен да тръгва към Ефрафа, ако не иска. Но ясно е, че някои от нас смятаме да отидем. Аз сега отивам да поговоря с Киа.

Киа се оказа малко навътре в горичката — разкъсваше с дългата си човка парче кафеникаво месо. Леско си сбърчи носа от отвратителната миризма, която бе изпълнила горичката и вече привличаше мухи и мравки.

— Какво е това, Киа — попита Леско. — Мирише ужасно.

— Ти не знаеш? Рибъ, рибъ — от Гуляма Вода. Много хубава.

— Идва от Голямата Вода? (Уф!) Там ли я намери?

— Не, не. Хора хванали я. Долу при фермата има гулямо сметище, с всякакви работи в него. Аз отива за храна, намира рибъ, цялата мирише на Гуляма Вода.

И той пак започна да разкъсва полуизядената херинга. Леско се разкиха от отвращение и гадене, докато Киа вдигна цялата риба и я удари в един буков корен, така че малки късчета от нея полетяха навсякъде. Но Леско бързо съумя да се овладее.

— Киа — заговори той, — Голям Перчем казва, че ти искаш да ни помогнеш да отвлечем майки от голямото селище.

— Да, да, аз дойде с вас. Гу-син Гулям Першем се нуждае от моя помощ. Докато той там, аз говори с него, аз не заек. Така добре, нали?

— Така е наистина. Това е единственият възможен начин. Ти си ни добър приятел, Киа.

— Да, да, аз помогне вас вземете майки. Но сега виш къкво, Гу-син Леско. Винаги аз иска бъде при Гуляма Вода, иска отлети при Гуляма Вода. Вие скоро отидете да вземете майки и аз вас помогне, както искате. После, като вие вземе майки, аз вас там остави, отлети и не се върне. Но аз върне се по-късно, да? Върне се във есен, във зима аз дойде живее тук с вас, да?

— Много ще ни липсваш, Киа. Но като се върнеш тук, ще намериш хубаво селище, с много майки. Ще можеш да се гордееш с всичко, което си направил, за да ни помогнеш.

— Да, така бъде. Но, Гу-син Леско, кога вие тръгнете? Аз иска помогне, но не иска чака за отлитане за Гулямата Вода. Сега трудно стои тука. Каквото правите, свършите го бързо, да?

Голям Перчем дотича по подземния ход, показа си главата от дупката и се отдръпна ужасен.

— Фрит горе на дървото! — извика той. — Каква страхотна миризма! Ти ли си убил това нещо, Киа, или го е затиснал някой камък?

— Ти харесваш, Гу-син Гулям Першем? Аз тебе донесе малко хубаво паршенце, да?

— Голям Перчем — каза Леско, — би ли отишъл да кажеш на останалите, че тръгваме утре, при изгрев-слънце? Зелениката ще се грижи за нещата тук докато се приберем, а Зърнастеца, Ягодата и питомните зайци ще останат с него. Също и всеки друг, който предпочита да остане, е свободен да го направи.

— Не се безпокой — отговори Голям Перчем вътре в дупката. — Всички ще ги пратя тук да силфлеят с Киа. След това ще тръгнат където пожелаеш, по-бързо дори от гмуркането на патица.