Ричард Адамс
Хълмът Уотършип (12)

9. Враната и бобовото поле

С благодатния бобов цвят

и песента на коса

и май, и юни!

Робърт Браунинг, „De Gustibus“

Слънцето изгря, докато те все още лежаха в трънаците. Вече няколко зайци бяха заспали, свити неудобно между дебелите стъбла. Те осъзнаваха възможната опасност, но бяха вече прекалено уморени, за да правят нещо друго, освен да се доверят на късмета си. Гледайки ги, Леско се почувства също така несигурен, както на речния бряг. Един синор в открито поле не бе място, където може да се стои цял ден. Но къде можеха да отидат? Той чувстваше нужда да знае нещо повече за заобикалящата ги околност. Започна да се движи покрай синора, чувствайки южния бриз и търсейки място, където да седне и да го подуши без много риск. Може би уханията, идващи от по-високите земи, щяха да му подскажат нещо.

Леско стигна до широка кална просека, отъпкана от добитък. Оттам се виждаха няколко пасящи крави в отсрещното поле, малко по-нагоре по склона. Влезе внимателно в полето, сгуши се до два-три стръка магарешки бодил и започна да души срещу вятъра. Сега, след като се бе отдалечил от глоговия аромат на синора и мириса на тор от добитъка, той осъзна съвсем ясно какво вече усещаше с ноздрите си още като беше легнал в трънака. Имаше само един аромат, носен от вятъра, и този аромат бе нов за него — един силен, свеж и сладък аромат изпълваше въздуха. Той изглеждаше съвсем здравословен — явно не беше вреден. Но какъв бе този аромат и защо бе толкова силен? Как можеше така да доминира над всяко друго ухание, и то на открито място и при южен вятър? Източникът трябваше да е някъде наблизо. Леско се поколеба дали да не изпрати някой от зайците да проучи всичко това. Глухарчето би могъл да притича до билото и да се върне съвсем бързо. Но после приключенският му дух и пакостливостта му надделяха и той реши сам да изтича и да донесе новини преди още да са го усетили, че е отишъл някъде. Освен всичко друго, това щеше да даде на Голям Перчем повод за размисъл.

Леско с лекота се затича по полето към кравите. Като ги наближи, те всички едновременно повдигнаха глави и се загледаха в него, а после продължиха отново да хрупат. Голяма черна птица пляскаше с крила и подскачаше малко по-нагоре от стадото. Тя доста приличаше на едър гарван, но, за разлика от гарваните, бе сама. Леско виждаше как тя забива мощната си зеленикава човка в земята, но не можеше да разбере какво прави. Така се бе случило, че Леско никога дотогава не бе виждал врана. Той не можа да се сети, че тя проследява тунела на къртица, с намерение да я убие с удар на човката си и после да я издърпа от тунела й. Ако бе разбрал това, сигурно нямаше така лекомислено да я класифицира като „не — ястреб“ (което означава всички възможни птици от орехче до фазан), преди да продължи пътя си нагоре по склона.

Странният аромат сега бе по-силен, идвайки откъм билото на склона като уханна вълна, мощно нахлуваща в обонянието му — така както ароматът на цъфнали портокалови дръвчета в Средиземноморието впечатлява пътешественика, усетил го за пръв път. Очарован, Леско изтича до билото. Наблизо имаше друг синор и отвъд него леко се полюшваше от бриза цяло поле с цъфнал фасул.

Леско клекна на задните си лапи и се загледа към тази гора от подредени синьо-зеленикави растения и техните колони от черно-бели цветове. Той никога не бе виждал нещо подобно. Познаваше пшеницата и ечемика, а веднъж бе влизал и в поле с репи, но тук имаше нещо абсолютно различно от всичко това и по някакъв начин то изглеждаше привлекателно и благотворно. Наистина, тези растения не ставаха за ядене от зайци — Леско можеше да усети това по аромата. Но зайците биха могли да се скрият и да легнат сред тях, да останат там в безопасност колкото си искат и да се движат лесно и незабелязано. Така че Леско веднага реши да доведе спътниците си горе в бобовото поле, където да останат и да отпочинат до вечерта. Той изтича обратно към синора и завари другарите си, където ги бе оставил преди малко. Голям Перчем и Сребърен Блясък бяха будни, но всички останали бяха задрямали, макар и неспокойни.

— Нали не спиш, Сребърен Блясък? — запита Леско.

— Много е опасно, Леско — бе отговорът. — И на мен ми се спи като на всеки друг, но ако ние всички заспим и нещо дойде, кой ще го забележи?

— Знам. Намерих място, където ще можем да спим в безопасност колкото си искаме.

— Заешка дупка?

— Не, не е дупка. То е голямо поле с ароматни растения, които ще ни скрият — и за погледа, и за обонянието, докато отпочинем. Елате насам да го помиришете, ако искате.

И двата заека дойдоха при него.

— Казваш, че си видял тези растения? — попита Голям Перчем и извъртя ушите си, за да усети далечното шумолене на бобовите насаждения.

— Да, те са веднага след хребета. Хайде, нека извикаме и останалите, преди да е дошъл някой човек с хрудуду^[1] и да ги накара да се разпръснат из цялата околност.

Сребърен Блясък вдигна останалите и започна да ги придумва да тръгнат към полето. Те сънливо се заклатушкаха натам, приемайки с неохота уверенията на Сребърен Блясък, че бобовото поле е „съвсем наблизо“.

Докато се изкачваха по склона, зайците се разпръснаха доста нашироко. Сребърен Блясък и Голям Перчем водеха най-отпред, а Леско и Къпината ги следваха малко по-назад. Останалите се мотаеха след тях — скачаха няколко ярда, а после се спираха да похрупат или да пуснат бубонки в топлата и слънчева трева, Сребърен Блясък бе вече почти на хребета, когато някъде от средата на склона се чу силен крясък — както един заек би извикал не за да повика помощ или да изплаши някой враг, а просто от ужас. Враната нападаше Петко и Съдинката, които подскачаха най-отзад и очевидно бяха дребни и уморени. Тя бе прелетяла ниско над земята. После, връхлитайки, бе насочила удар с голямата си човка към Петко, който едва успя да се дръпне навреме. А сега враната подскачаше сред туфите трева и се опитваше да уцели двата заека със страхотни удари с глава. Враните се целят в очите и Съдинката, усещайки това, скри главата си зад снопче трева и се опитваше да се зарови по-надълбоко. Точно той бе изпищял.

Леско притича разстоянието надолу по склона само за няколко секунди. Той нямаше представа какво да направи и ако враната не му обърнеше внимание, сигурно щеше да се обърка. Но устремът му привлече вниманието й и тя се обърна към него. Той я заобиколи, спря, погледна назад и видя как Голям Перчем притичва от другата посока. Враната се завъртя наново, опита се да удари Голям Перчем, но не го уцели. Леско чу как човката й се удари в камъче в тревата и звукът бе като от черупката на охлюв, когато някой дрозд я удари в камък. Тъй като Сребърен Блясък идваше след Голям Перчем, враната се окопити и се обърна право срещу него. Сребърен Блясък уплашено спря и враната като че затанцува пред него, пляскайки с големите си черни крила в страхотна възбуда. Още малко и щеше да промуши Сребърен Блясък, когато Голям Перчем я блъсна отзад и я наклони настрани, така че тя се олюля в тревата и изграчи от ярост, рязко и дрезгаво.

— Продължавайте! — извика Голям Перчем. — Нападайте я в гръб! Те са страхливци! Могат да атакуват само безпомощни зайци.

Но враната вече се отдалечаваше, като летеше ниско, с бавни и тежки махове на крилата. Те видяха как тя премина над синора и изчезна в гората зад реката. В настъпилата тишина се чу тихият звук на пасене, идващ откъм една приближила се към тях крава.

…когато Голям Перчем я блъсна отзад и я наклони настрани, така че тя се олюля в тревата и изграчи от ярост, рязко и дрезгаво.

Голям Перчем отиде до Съдинката, мърморейки неприлично аусленско стихче:

„Хой, хой у емблир Храир,

М’сайон уле храка ваир“^[2]

— Хайде, Хлао-ру — подкани го Голям Перчем. — Сега можеш да си измъкнеш главата. Ама че ден имаме, нали?

После той се обърна, а Съдинката се опита да го последва. Леско си спомни Петковите думи, че Съдинката може би е наранен. Сега, като го видя как накуцва нагоре по склона, реши, че може би наистина има някаква рана. Като докосваше земята с едната си предна лапа, той веднага я повдигаше и подскачаше на три лапи.

„Трябва да го прегледам незабавно, след като намерим скрито място — си помисли Леско. Бедният дребосък, няма да може да стигне надалеч по този начин.“

На върха на склона Къпината вече водеше групата към бобовото поле. Леско достигна синора, прекоси тясна тревна ивица в него и се намери срещу дълга и сенчеста пътека между два реда фасул. Почвата бе мека и ронлива, тук-там с плевели, каквито се намират в обработваните земи в Англия — росопас, див синап, огнивче и подрумче, всички те растящи в зеления сумрак под листата на фасула. При полюшването на бобовите растения от вятъра, шарки от слънчева светлина изпъстряха кафявата почва, белите камъчета и плевелите. И все пак, в тази всеобхватна променливост нямаше нищо тревожно, защото цялата гора от растения участваше в нея и единственият звук бе мекото и постоянно шумолене на листата. Леско зърна далеч в междуредието гърба на Къпината и го последва в глъбините на бобовото поле.

Не след дълго, всички зайци се събраха в нещо като долчинка. Навсякъде наоколо се простираха надалеч стройните редове на фасула, които ги предпазваха от приближаването на враг, даваха им подслон и прикриваха тяхната миризма. Дори и под земята нямаше да са на по-безопасно място. А можеше и да се скубне малко храна, защото тук-там се виждаха бледи тревички и дори глухарчета.

— Тук можем да спим цял ден — каза Леско. — Но мисля, че някой от нас трябва да остане буден; най-добре аз да поема първата смяна така ще мога да погледна и лапата ти, Хлао-ру. Струва ми се, че нещо те е уболо и трябва да се извади.

Съдинката, който бе легнал настрани и дишаше тежко и учестено, се претърколи и протегна предната си лапа, като я обърна със стъпалото нагоре. Леско се вгледа отблизо в гъстата и здрава козина (заешките лапи нямат възглавнички) и скоро видя каквото търсеше — овалната дръжка на откършен трън, стърчащ от кожата. Имаше и малко кръв, а месото се бе разкъсало.

Имаш голям трън тук, Хлао — каза Леско. — Нищо чудно, че не можеше да тичаш. Ще трябва да го извадим.

Изваждането на тръна не бе лесно, защото лапата бе станала толкова чувствителна, че Съдинката трепваше и се дърпаше дори и от езика на Леско. Но след доста търпеливи усилия, Леско успя да освободи достатъчно място от дръжката на тръна, за да го хване здраво със зъбите си. Трънът се измъкна гладко и потече кръв от раната. Той бе толкова дълъг и дебел, че Крепис, който се случи наблизо, събуди Великденчето, за да го погледне.

— Велики Фрит, Съдинке! — възкликна Великденчето като подуши падналия сред камъчетата трън. — Най-добре да събереш още няколко такива — тогава ще можеш да направиш табела и да уплашиш Петко. А можеше и да избодеш окото на лендрито с такъв трън, само ако знаеше, че го имаш.

— Оближи мястото, Хлао — каза Леско. — Ближи го докато се почувстваш по-добре, а после заспивай.