Ричард Адамс
Хълмът Уотършип (24)

21. Разказ, който би разплакал дори и Ел-Ахрейра

Обичайте животните. Бог им е дал наченки на разум и безгрижна радост. Не смущавайте тази радост, не ги тормозете, не ги лишавайте от тяхното щастие, не противодействайте на Божието намерение.

Достоевски, Братя Карамазови

Несправедливи дела, извършени

след залеза и преди изгрева на слънцето,

лежат в историята като кости, всяко едно от тях.

Уистан Хю Один, „Изкачването на F.6“

— В нощта, когато напуснахте селището, Ауслата бе вдигната под тревога да ви търси. Колко далечно изглежда това време сега! Ние вървяхме по следата ви чак до потока. Казахме на Триара, че вероятно сте тръгнали надолу по течението и той реши, че няма смисъл да рискуваме живота си и да ви търсим по-нататък. Щом сте си тръгнали, значи сте си тръгнали. Но нареди ако някой се върне, веднага да бъде арестуван. И така, аз отмених търсенето.

На следния ден нищо особено не се случи. Имаше приказки за Петко и за тръгналите с него зайци. Всички знаеха за думите на Петко, че нещо лошо ще се случи и започнаха да се разпространяват всякакви слухове. Много зайци казваха, че няма нищо сериозно в това, но някои си мислеха, че Петко може да е предвидил идването на хора с пушки и копои. Това бе най-лошото, което можехме да си представим — това или бялата слепота.

Върбата и аз обсъдихме нещата с Триара. Той ни каза следното:

„Зайци, които твърдят, че са ясновидци — и аз познавах няколко такива навремето. Но обикновено не е разумно да се обръща внимание на думите им. Първо, защото много от тях са просто мошеници. Някой слаб заек, който няма надежда да се издигне с борба, често се опитва да стане важен с други средства и пророкуването е едно от най-предпочитаните. Любопитното е, че когато се окаже в грешка, приятелите му като че ли не забелязват това, ако той играе добре ролята си и продължава да приказва. Но от друга страна, може да попаднете и на заек, който наистина има тази странна дарба, защото такива способности съществуват. И той предсказва може би наводнение, или пушки и копои. Е, добре. Значи известен брой зайци ще спрат да тичат. Но каква е алтернативата? Да се евакуира цяло заешко селище е страховито начинание. Някои отказват да тръгнат. Главният Заек заминава с тези, които желаят. Неговият авторитет най-вероятно ще бъде поставен на сериозно изпитание и ако го загуби, няма да може бързо да го възстанови. В най-добрия случай имате голяма скупщина от хлесили, които се влачат на открито, най-вероятно с придружаващи ги зайки и малки зайчета. Появяват се цели орди елили. Оказва се, че лекарството е по-опасно дори от самата болест. Почти винаги, от гледна точка на цялото селище, е по-добре зайците да си стоят на мястото и да сторят всичко по силите си да избягнат опасностите под земята.“

Разбира се, аз изобщо не се и замислих по тези въпроси — каза Петко. — Трябва да си Триар, за да се сетиш за всичко това. Просто на мен ми бяха дошли тези състояния на крещящ ужас. Велики златен Фрит, надявам се никога да не се чувствам пак така! Никога няма да забравя това преживяване — както и нощта, прекарана под тисовото дърво. Има ужасно зло в света.

— То идва от хората — каза Зелениката. — Всички други елили правят каквото трябва да правят и Фрит ги движи, както движи нас. Те живеят на земята и се нуждаят от храна. А хората никога няма да мирясат, докато не повредят земята и унищожат животните. Но, по-добре да продължавам с историята … На следния ден в следобеда започна да вали.

— Тогава си изкопахме дупки в склона — прошепна Зърнастеца на Глухарчето.

— Всички бяхме под земята, някои просто дъвчеха пелети^[1], други спяха. Аз се бях качил над земята за малко, за да пусна храка. Бях при края на гората, съвсем близо до рова, когато видях няколко човека да влизат през вратата, дето е на билото на отсрещния склон, до оная табела там. Не си спомням точно колко бяха — трима или четирима, струва ми се. Имаха дълги черни крака и държаха запалени бели пръчици в уста. Не беше ясно накъде отиват. Започнаха бавно да се разхождат насам-натам в дъжда, поглеждаха към живия плет и потока. След известно време прекосиха потока и започнаха да се катерят към заешкото селище. Като видеха някоя заешка дупка, някой от тях започваше да я мушка с пръчка. И през всичкото време продължаваха да разговарят. Спомням си аромата на бъзовия цвят в дъжда, както и мириса на белите пръчици. По-късно, когато приближиха, аз се промуших отново под земята. Известно време ги чувах как думкат наоколо и говорят. Продължавах да мисля: „Е, поне нямат пушки и копои“. Но някак всичко това не ми харесваше.

— Какво каза Триара? — запита Сребърен Блясък.

— Нямам представа. Не го попитах, а доколкото знам и никой друг не стори това. Аз заспах и, когато се събудих, вече нямаше шум отгоре. Бе вечер и реших да изляза да силфлея. Валеше дъжд, но аз все пак се запилях наоколо и известно време се храних. Не видях никаква промяна, освен че тук-там отворите на някои дупки бяха мушкани.

— На следната сутрин времето бе ясно и хубаво. Всички, както обикновено, бяха излезли да силфлеят. Спомням си, че Нощна Сянка каза на Триара да внимава — да не се преуморява на неговата възраст. А Триара му отговори, че ще му покаже на каква възраст е, удари го и го бутна надолу по склона. Разбира се, всичко това бе на шега, но той все пак го направи, за да покаже на Нощна Сянка, че Главният Заек все още може да го пребори. Аз тази сутрин излязох за марули и по някаква причина реших да тръгна сам.

— Трима е обичайният брой в отряд за марули — обади се Голям Перчем.

— Да, зная, че обичайният брой е трима, но имаше някаква специална причина, поради която реших този ден да тръгна сам. А, да, спомням си — исках да проверя дали няма вече ранни моркови, смятах, че може тъкмо да са узрели и реших, че щом ще отивам в непозната част на градината, най-добре да съм сам. Бях навън цяла сутрин и трябва да е било вече почти ни-Фрит, когато се върнах през гората. Вървях по Тихия Склон. Знам, че повечето зайци предпочитат Зелената Морава, но аз почти винаги се движех по Тихия Склон. Бях стигнал до по-светлата част на гората, където тя се спуска към старата ограда, когато забелязах как едно хрудуду пристига по пътеката на отсрещния склон. То спря при вратата до табелата и много хора излязоха от него. С тях бе и едно момче с пушка. Свалиха едни големи и дълги неща — не знам как да ви ги опиша. Бяха направени от същия материал като хрудудуто и изглежда бяха тежки, защото бяха необходими двама мъже, за да носят едно от тях. Хората пренесоха тези неща на поляната и малкото зайци, които бяха над земята, се скриха в дупките. Но не и аз. Бях видял пушката и реших, че вероятно ще използват копои, а може би и мрежи. Така че си останах на мястото и наблюдавах. Помислих си: „Веднага като разбера какво смятат да правят, ще ида да предупредя Триара.“

— След това имаше още разговори и още бели пръчици. Хората никога не бързат, нали знаете? После един от тях взе лопата и започна да заравя отворите на всички дупки, които успяваше да намери. При всяка една дупка отрязваше чима наоколо и го пъхаше в дупката. Това ме озадачи, защото когато използват копои, целта е да накарат зайците да излязат навън. Но предположих, че ще оставят няколко отворени дупки и ще ги заградят с мрежи, макар че това би било глупаво, защото ако някой копой застигне заек в блокиран подземен ход, заекът ще загине под земята и така няма да е много лесно после да излезе копоят.

— Недей да правиш разказа си прекалено страшен, Зеленика — обади се Леско, защото Съдинката бе започнал вече да трепери при мисълта за блокиран подземен ход и преследващ копой.

— Прекалено страшен? — възкликна Зелениката с горчивина. — Ама аз едва съм започнал. Иска ли някой да излезе?

Никой не се и помръдна.

— После друг един от мъжете донесе едни дълги, тънки и извиващи се неща. Нямам наименования за всички тези човешки предмети, но те бяха нещо като дълги клони от много дебела калина. Всеки един от мъжете взе едно от тях и закрепи единия му край за някое от тежките неща. После се дочу съскащ звук и, е добре, съгласен съм, че това е трудно за разбиране, но въздухът започна да става лош. По някаква причина до мен достигна силна миризма на това нещо, което излизаше от калиноподобните неща, въпреки че бях сравнително далеч. Не можех вече ясно да виждам и да мисля. Като че ли започнах да губя съзнание. Опитах се да скоча и да побягна, но бях загубил представа къде съм и за малко да побягна надолу към хората. Спрях се точно навреме. Бях като замаян и съвсем забравих, че трябва да предупредя Триара. Така че просто седнах на едно място.

— Хората бяха сложили по едно калиноподобно нещо във всяка отворена дупка и после за известно време нищо не се случи.

А след това видях Заешките Уши^[2] — нали помните Заешките Уши? Той излезе от една дупка покрай плета — дупка, която хората не бяха забелязали. Веднага се виждаше, че бе дишал от онова нещо. Изобщо не осъзнаваше какво прави. Хората известно време не го виждаха, а после един от тях вдигна ръка, за да посочи къде е и момчето го застреля. Но раната не бе смъртоносна и Заешките Уши започна да пищи. Тогава един от мъжете отиде при него, взе го и го удари. Наистина вярвам, че може да не е страдал много, защото лошият въздух го бе замаял — но предпочитам да не бях видял това. След това, мъжът запуши дупката, през която Заешките Уши бе излязъл.

— По това време отровният въздух трябва да се е разпространявал по подземните ходове и в бърлогите. Мога да си представя какво е било там…

— Не можеш — прекъсна го Синчеца.

Зелениката замълча и след малка пауза Синчеца продължи:

— Чух суматохата преди още самият аз да подуша лошия въздух. Зайките като че ли първи го усещаха и някои от тях се опитваха да излязат навън. Но тези, които имаха малки зайчета, не искаха да ги изоставят и се нахвърляха срещу всеки заек, когото забележеха наблизо. Искаха да се бият, да защитават малките зайчета, нали разбирате. Много скоро всички ходове бяха задръстени от драскащи се и катерещи се един върху друг зайци. Тръгваха нагоре по ходовете, които бяха свикнали да използват и откриваха, че изходите са блокирани. Някои успяваха да се завъртят обратно, но не можеха да се разминат с прииждащите отдолу зайци. После ходовете станаха непроходими и надолу — заради телата на вече загиналите зайци в по-ниските места, а още живите зайци започнаха да ги разкъсват, в опита си да си проправят път.

Никога няма да разбера как успях да избягам, като се има предвид какво направих. Бе нещо като шанс едно на хиляда. Бях в бърлога, разположена много близо до една от дупките, която мъжете използваха. Вдигнаха много шум докато напъхат калиноподобното приспособление, но струва ми се, че то нещо не бе в ред. Веднага щом помирисах лошия въздух, изскочих навън от бърлогата и още бях с ясно съзнание. Качих се нагоре по подземния ход, точно когато мъжете измъкнаха калиноподобното приспособление навън. Започнаха да го разглеждат и да говорят и не ме видяха. Аз се обърнах почти при изхода на дупката и слязох пак надолу.

— Помните ли Ронливия Ход? Доколкото знам, почти никой заек не слизаше там по наше време — толкова е дълбок, а и не води наникъде. Не се знае дори кой го е прокопал. Трябва Фрит да ме е водил, защото аз слязох право надолу — в Ронливия Ход и започнах да пълзя по него. Дори от време на време ми се налагаше и да копая. Всичко наоколо бе само ронеща се земя и паднали камъни. Имаше всякакви забравени шахти и прагове, които водеха нагоре и през тях идваха страховити звуци — викове за помощ, зайчета плачещи за майките си, заповеди, които се опитваха да дават членове на Ауслата, проклятия на борещи се помежду си зайци. По едно време един заек се изтърколи долу и без малко да ме одраска с ноктите си, подобно на падащ от дървото конски кестен. Бе Жълтурчето, вече загинал. Наложи се да го разкъсам, за да мога да го прескоча — толкова ниско и тясно бе мястото. После продължих нататък. Можех да подуша лошия въздух, но бях толкова надолу, че явно това беше извън най-опасната област.

Изведнъж видях, че има още един заек с мен — Огнивчето. Той бе единственият, когото срещнах по цялата дължина на Ронливия Ход. Веднага се виждаше, че не е добре. Трепереше и се задъхваше, но можеше да се движи. Попита ме дали съм добре. Но единственото, което отвърнах бе: „Откъде да излезем?“. Той отговори: „Ще ти покажа, но трябва да ми помагаш по пътя.“ Така че аз го последвах и при всяко негово спиране — защото той непрекъснато забравяше къде сме, трябваше силно да го бутам. Дори веднъж го ухапах. Бях ужасен, че може да умре и да блокира хода. Най-сетне се заизкачвахме нагоре и усетих свеж въздух. Установихме, че сме проникнали в един от онези ходове, които излизаха на повърхността чак в гората.

— Хората не си изпълниха задачата както трябва — обобщи нещата Зелениката. — Те или не знаеха за дупките в гората, или ги мързеше да запушват и тях. Почти всеки заек, излязъл в поляната, бе застрелян. Все пак видях как двама успяха да избягат. Единият бе Вирнатото Носле, но не помня кой бе другият. Звуковете наоколо бяха страховити и аз самият вече щях да съм избягал, но чаках да видя, дали няма да се появи Триара. След време усетих, че има още няколко зайци в гората. Помня, че Боровите Иглички бе там, а също и Лютичето и Ясена. Говорих с всеки от тях и се разпоредих да стоят мирно и на скрито.

— Измина дълго време, преди хората да завършат работата си. После извадиха калиноподобните неща и момчето набучи телата на убитите на повърхността зайци на един прът…

Зелениката се прекъсна и притисна носа си към хълбока на Голям Перчем.

— Няма значение, прескочи това място — каза Леско с твърд глас. — Кажи ни как можа да избягаш.

— Преди да се случи това — започна пак Зелениката, — едно голямо хрудуду дойде на поляната откъм алеята. Не бе същото, от което излязоха мъжете. Това бе много шумно и жълто на цвят — жълто като див синап. А пред него имаше едно голямо, сребърно и блестящо нещо, което то държеше с огромните си предни лапи. Не знам как да ви го опиша. Изглеждаше като Инлѐ, но бе широко и не така ярко. И това нещо — как да ви кажа — то разкъса поляната на парчета. Разруши цялата поляна.

Зелениката пак спря да говори.

— Капитане — обади се Сребърен Блясък, — всички знаем, че си видял неописуемо лоши неща. Но сигурно нямаш предвид това, което каза?

— В живота си се заклевам — каза Зелениката с разтреперан глас. — Това нещо се зарови в земята и започна да избутва големи маси земя пред себе си, докато поляната не бе напълно унищожена. Цялото място заприлича на брод за домашни животни през зимата и повече не можеше да се каже къде е била която и да е част от поляната, като се започне от гората и се стигне до потока. Всичко избутваше пред себе си — почва, корени, трева, храсти и… и също и други неща под земята.

— След известно време се върнах обратно през гората. Вече бях забравил всякаква мисъл да събирам останалите зайци, но все пак трима се присъединиха към мен — Синчеца, Огнивчето и младият Луличка. Луличката бе единственият член на Ауслата, когото видях, ето защо го попитах за Триара, но той изобщо не можа да отговори нещо разумно. Така и не разбрах какво се е случило с Триара. Надявам се да не се е мъчил много.

— Огнивчето бе като замаян — говореше глупости, а Синчеца и аз не бяхме много по-добре. По някаква причина можех да мисля само за Голям Перчем. Спомних си как бях отишъл да го арестувам, а всъщност — да го убия и се почувствах длъжен да го намеря и да му кажа, че аз бях сбъркал. Това бе единствената разумна мисъл, която ми бе останала. Четиримата започнахме да скитаме и трябва да сме се движели в полукръг, защото много по-късно стигнахме пак до потока, малко по-надолу от нашата поляна. Продължихме да следваме течението до една голяма гора. Тази нощ в гората умря Луличката. За момент бе в ясно съзнание и помня какво каза тогава. Синчеца тъкмо говореше, че вероятно хората ни мразят, защото нападаме техните градини, а Луличката отговори: „Не това бе причината да разрушат селището ни. Просто сме им пречили с нещо. Те ни убиха, за да угодят на себе си.“ Скоро след това той заспа и малко по-късно се опитахме да го събудим — като се уплашихме от някакъв звук, и тогава разбрахме, че е мъртъв. Оставихме го да лежи там и продължихме, докато достигнахме реката. Не е необходимо да ви я описвам, защото знам, че всички вие сте били там. Бе вече сутрин. Не след дълго намерихме мястото, където трябва да сте я прекосили. Имаше много следи наоколо — в пясъка по стръмния бряг, а също и храка отпреди три дни. Следите не продължаваха по брега нито по течението, нито срещу течението. Така реших, че там трябва да сте прекосили реката. Преплувах я и видях на другия бряг още следи. Реката бе доста придошла. Предполагам, че сте я преплували по-лесно преди дъждовете.

Не харесах полето от другата страна на реката. Там имаше човек с пушка, който се разхождаше навсякъде. С двамата ми спътници прекосихме едно шосе и скоро след това стигнахме до едно неприятно място — цялото в пирен и с мека, черна земя. Там имахме доста трудни моменти, но отново забелязах храка отпреди три дни. Тъй като наоколо нямаше никакви признаци за селище на други зайци, реших, че има вероятност да сте минали оттам. Синчеца бе вече по-добре, но Огнивчето имаше треска и се страхувах, че може и той да умре.

После ни провървя, или поне ние така смятахме. Тази нощ срещнахме един стар хлесил при самия край на пирените — много стар и як заек, носът му беше целият в белези от отдавнашни рани.

Той ни каза, че наблизо има заешко селище и ни показа накъде да тръгнем. Достигнахме отново гори и поля, но бяхме толкова уморени, че не ни достигнаха сили да търсим селището. Пропълзяхме в една вада и не ми даде сърце да кажа на някой от спътниците си да остане буден. Опитах се аз самият да бодърствам, но не успях.

— Кога бе това? — запита Леско.

— Онзи ден — каза Зелениката, — рано сутринта. — Като се събудих, все още не бе станало ни-Фрит. Всичко бе тихо и можеше да се подуши само заешки мирис, но усетих, че нещо не е наред. Събудих Синчеца и тъкмо се готвех да събудя и Огнивчето, когато видях, че сме заобиколени от цяла група зайци. Бяха едри, големи и имаха много странна миризма. Тя е като — как да кажа…

— Знаем каква е — обади се Петко.

— Така си и помислих. После един от тях проговори: „Казвам се Иглика. Кои сте вие и какво правите тук?“ Не ми хареса тонът му, но не можех да видя никаква причина да ни навредят. Ето защо му отговорих, че сме преживели тежки моменти и че търсим няколко зайци от нашето селище — Леско, Петко и Голям Перчем. В мига като казах тези имена, въпросният заек се обърна към останалите и извика: „Знаех си! Разкъсайте ги на парчета!“ И те всички се нахвърлиха върху нас. Един от тях ме хвана за ухото и го раздра, преди Синчеца да успее да го отстрани от мен. Започнахме да се бием с всички тях. Аз бях толкова изненадан, че отначало не се проявих особено добре. Но смешното беше, че макар и да бяха такива едри и яростни, те изобщо не можеха да се бият — очевидно не знаеха и най-елементарните неща за боя. Синчеца събори двоица от тях, които бяха поне два пъти по-едри. Що се отнася до мен, въпреки че ухото ми бе цялото в кръв, никога не бях в действителна опасност. Но все пак те имаха числено преимущество, така че трябваше да избягаме. Синчеца и аз тъкмо се бяхме измъкнали от вадата, когато се сетихме, че Огнивчето е още там. Както ви казах, той бе болен, а не се бе и събудил навреме. Така че след всички предишни премеждия, накрая Огнивчето бе убит от зайци. Какво ще кажете за това?

— Смятам, че е ужасен позор за убийците — каза Ягодата, преди някой друг да успее да проговори.

— После тичахме през полята, покрай едно малко поточе — продължи Зелениката. — Някои от онези зайци все още ни преследваха и тогава си помислих: „Така или иначе, ще хвана някой от тях“. Вече не ми бе достатъчно само да избягаме и да си спасим кожите — не и след смъртта на Огнивчето. Видях, че онзи — Игликата, тича малко по-напред от останалите, така че се оставих да ме настигне и после изведнъж се обърнах и го нападнах. Съборих го на земята и тъкмо се канех да го разкъсам, когато той изскимтя: „Мога да ти кажа къде отидоха приятелите ви.“ Аз продължих да му затискам корема със задните си лапи и му отговорих: „Казвай по-бързо!“. Той целият се задъха и каза: „Отидоха на хълмовете. Високите хълмове, които се виждат ей там. Тръгнаха вчера сутринта.“ Престорих се, че не му вярвам и замахнах — все едно че ще го убия. Но той не отрече казаното, така че само го одрасках и го пуснах да си върви, а ние се отдалечихме. Времето бе ясно и хълмовете се виждаха добре.

— След това дойдоха най-тежките ни моменти. Ако не бяха шегите и бърборенето на Синчеца, със сигурност щяхме да престанем да тичаме.

— Храка от една страна, шегите от другата — каза Синчеца, — опитвах се да търкалям по някоя шега по целия път насам. Шегата се търкаляше отпред, а ние я следвахме. Само така можехме да продължим да вървим.

— Не мога да ви кажа много за последвалите събития — каза Зелениката. — Ухото ме болеше ужасно и през цялото време продължавах да се обвинявам за смъртта на Огнивчето. Ако не бях заспал, той нямаше да загине. Веднъж опитахме отново да поспим пак, но сънищата ми бяха непоносими. Фактически не бях на себе си. Бе ми останала само една мисъл — да намеря Голям Перчем и да му кажа, че бе прав, като напусна селището.

Най-сетне достигнахме хълмовете, на свечеряване на следния ден. Бяхме много закъсали — намирахме се на онова равнинно и открито място, точно по бухалово време. Не знам вече на какво съм разчитал. Знаете как понякога започваш да си самовнушаваш, че всичко ще се оправи, само ако достигнеш до определено място или направиш определено нещо. Но като стигнеш там, откриваш, че нещата не са така прости. Като че ли имах някаква наивна представа, че Голям Перчем ще ни чака да ни посрещне. А после установихме, че хълмовете са огромни — по-големи от всичко, което бяхме виждали дотогава. Наоколо нямаше нито гори, нито укрития, нито зайци — а нощта вече идваше. И тогава като че ли всичко се разпадна. Видях Заешките Уши съвсем ясно — както например виждаме тревата, а също така го чух как плаче. Видях още и Триара, Луличката и Огнивчето. Опитах се да им говоря. Виках Голям Перчем, но не вярвах наистина да ме чуе — бях сигурен, че не е наблизо. Спомням си как излязох от един жив плет на открито и като че ли се надявах елилите да пристигнат и да свършат с мен. Но като дойдох на себе си, видях там Голям Перчем. Първата ми мисъл бе, че сигурно вече съм мъртъв, но после започнах да се колебая — дали той е реален или не. Е, останалото вече знаете. Съжалявам, че толкова ви уплаших. Но макар и да не бях, ъ-ъ, Черния Заек, едва ли е имало същество, което да е било по-близо от нас до неговото състояние.

Зелениката помълча малко, а после добави:

— Можете да си представите какво означава за Синчеца и за мен да сме под земята, сред приятели. Аз не съм този, който се опита да те арестува, Голям Перчем — това бе друг заек, много, много отдавна.