Ричард Адамс
Хълмът Уотършип (37)

34. Генерал Ранилист

Подобно на обелиск, към който водят всичките главни улици на някой град, силната воля на един горд дух е ясно забележима и доминира в самата същност на военното изкуство.

Клаузевиц, „За войната“

Над Ефрафа се здрачаваше. В отслабващата светлина генерал Ранилист наблюдаваше как силфлеят зайците от Близкия Заден Знак, в покрайнините на голямото пасище между селището и железния път. Повечето зайци се хранеха в близост до дупките на Знака, разположени в съседство с пасището, скрити между дърветата и храсталаците покрай пустата пътека за езда. Някои, все пак, бяха отишли и по-далеч в пасището, да попасат или поиграят, огрени от последните лъчи на залязващото слънце. Още по-нататък бяха постовете на Ауслата, внимаващи за евентуално приближаване на хора или елили, а също и за всеки заек, отдалечил се толкова, че да не може веднага да се скрие под земята в случай на тревога.

Капитан Кервил, един от двата офицера на Знака, току-що се бе върнал от обиколка на постовете и говореше с няколко зайки в центъра на територията на Знака, когато забеляза приближаването на Генерала. Бързо се огледа — да види дали няма някакъв пропуск. Но тъй като всичко изглеждаше наред, той започна да се храни при един участък със сладка миризливка, опитвайки се да покаже възможно най-голямо безразличие.

Генерал Ранилист бе необикновен заек. Той бе роден преди три години — най-силното дете в котило от пет зайчета, в едно селище покрай зеленчуковата градина в Кол Хенли. Баща му бил безгрижен и безразсъден заек, разчитащ само на късмета си. Изобщо не изпитвал безпокойство да живее близо до човешки същества и редовно се снабдявал с хранителни продукти от тяхната градина рано сутрин. Но заплатил скъпо за тази непредпазливост. След като търпял две-три седмици да му крадат марулите и да му изгризват зелките, собственикът на вилата го причакал в засада и го застрелял, докато идвал откъм картофената нива на зазоряване. Същата сутрин, човекът се заел и да изкопае скривалището на зайката и растящите й дечица. Но майката на Ранилист успяла да избяга, тичайки през една засята с кейл^[1] градина по посока на хълмовете, а зайчетата правили всичко възможно да я следват. От всичките пет деца, рамо Ранилист успял да стори това. Майка му била ранена със сачми и кървяла. Тръгнала покрай живите плетове посред бял ден, а Ранилист накуцвал покрай нея.

Не минало време и ето че една невестулка надушила кървавата следа и я последвала. Малкото зайче се снишило в тревата, но майка му била убита пред очите му. Ранилист изобщо не направил опит да побегне. Невестулката, обаче, се била вече нахранила и го оставила да се крие сред храстите. Няколко часа по-късно, един благ стар учител от Овъртон, както се разхождал из полята, попаднал на треперещия от студ и разплакан Ранилист. Взел го, отнесъл го в кухнята си вкъщи и започнал да му дава мляко с един капкомер, докато станал достатъчно голям, за да може да яде трици и зеленина. Но Ранилист бил с много див характер и, подобно на Купъровата зайка^[2], хапел където свари. Само за месец той пораснал голям и силен и станал още по-див. Без малко щял да убие котката на учителя, която го била открила на свобода в кухнята и се опитала да го тормози. Седмица по-късно, той прегризал през нощта мрежата на клетката си и избягал.

Повечето зайци в неговото положение — без никакъв опит за живота сред природата, стават жертва на елили. Но не такъв бил случаят с Ранилист. След няколко дни скитане стигнал до едно малко заешко селище и, след известно зъбене и драскане с нокти, принудил тамошните зайци да го приемат. Скоро станал Главен Заек, след като убил предишния такъв, а също и един конкурент на име Фиорин^[3]. В битките той бил страшен, сражавал се с намерение да убие, без да се бои от своите собствени рани. Предпочитал близък бой, докато накрая надделявал над противниците си благодарение на голямата си тежест. Но всеки, на когото не му достигала смелост да му се противопостави, бързо усещал какъв истински водач бил той.

Ранилист бил готов да се бие с всякакво животно, освен с лисица. Една вечер атакувал и прогонил едно кученце от абърдийнска порода. Не се поддавал на парализиращата хипноза на невестулките и се надявал някой ден да убие невестулка, ако не и белка. След като проучил границите на своите възможности, се заел да задоволи жаждата си за власт по единствения възможен начин — като усили властта си над околните зайци. Нуждаел се от по-голямо царство. Голямата опасност били хората, но това можело да се преодолее чрез хитрост и дисциплина. Напуснал малкото селище заедно със своите последователи и започнал да търси място, подходящо за намеренията си — място където самото присъствие на зайците можело да остане скрито, а унищожаването им би било невъзможно.

Такава възникнала Ефрафа — на кръстовището на две зелени пътеки за езда. Едната от тях (която върви от изток на запад) приличала на тунел, заради гъсто растящите от двете й страни дървета и храсти. Преселниците, под ръководството на Ранилист, изкопали дупките си сред корените на дърветата, измежду храстите и покрай канавките. От самото начало новото селище започнало да преуспява. Ранилист се грижел за поданиците си с неуморно старание, което спечелило верността им, макар да продължавали да изпитват и страх от него. Когато зайките се уморявали да копаят, Ранилист сам се заемал с това, докато те спели. Ако се случело да приближи човек, Ранилист го забелязвал от половин миля^[4] разстояние. Той се бил с плъхове, свраки, сиви катерици и веднъж дори с една врана. Като се раждали малки зайчета, той наблюдавал растежа им, избирал най-силните младежи за Ауслата и сам ги обучавал. На никой заек не разрешавал да напуска селището. Доста отдавна три заека се опитали да избягат, но били настигнати и принудени да се върнат.

Селището се разраствало и Ранилист започнал да развива системата си, за да го държи под контрол. Имало опасност многобройните вече зайци да привлекат нечие внимание, като се хранят сутрин и вечер. Затова Ранилист измислил Знаците, и всеки Знак бил командван от два офицера, подпомагани от часови. Времето за хранене започнало да се променя по разписание, така че зайците от всеки Знак да имат своя дял от хранене в ранна утрин или по залез — предпочитаните часове за силфлеене. Всички признаци за заешки живот били прикрити колкото може по-добре. Членовете на Ауслата имали привилегии по отношение на храненето, чифтосването и свободата на движение. Всеки техен неуспех водел до наказание — разжалване и загуба на привилегиите. За обикновените зайци наказанията били още по-строги.

Когато станало практически невъзможно Ранилист да е навсякъде, бил създаден Съветът. Някои от членовете му дошли от Ауслата, а други били подбрани заради тяхната лоялност и хитрост като съветници. Например старият Снежинко бил почти оглушал, но никой не знаел по-добре от него как да организира безопасността на селището. По негов съвет, бърлогите и тунелите на отделните Знаци не били свързани под земята, така че да се предотврати разпространението на болест или отрова. Разбира се, това затруднявало също и съставянето на заговори. Забранено било да се посещават бърлогите на друг Знак без специално разрешение от съответния офицер. Също по съвет на Снежинко била и заповедта на Ранилист за спиране на разрастването на селището — за да се избегне рискът от разкриване и да не отслабва централната власт. Това решение Ранилист взел доста трудно, защото новата политика не отговаряла на копнежа му за все повече власт. Затова се наложило да търси друго поле за изява и, скоро след спирането на растежа на селището, измислил Далечните Патрули.

Тези Далечни Патрули отначало започнали просто като набези под командването на Ранилист, в близката околност. Просто той избирал четири-пет заека от Ауслата и след това тръгвал с тях да си търси белята. Още при първия набег имали късмета да намерят и убият един болен бухал (причината за болестта била, че бухалът изял мишка, която пък била яла смесени с отрова семена за посев). На следващия път открили двама хлесили и ги принудили да ги последват и да се присъединят към селището. Ранилист, разбира се, бил нещо повече от обикновен кавгаджия. Той знаел как да окуражава другите зайци и да им внушава дух на съревнование. Не след дълго, офицерите му започнали да искат да им се възложи командването на някой патрул. Ранилист им поставял задачи — да търсят хлесили в някоя посока, или да установят дали в определена канавка или плевня има плъхове, които после да бъдат атакувани с по-големи сили и изгонени оттам. Единствено имали забрана да не приближават ферми и градини. Един от тези патрули, воден от капитан Салеп, открил малко заешко селище на разстояние две мили^[5] в източна посока, отвъд шосето Кингсклир-Овъртън, в покрайнините на гората Нътли. Тогава Генералът възглавил поход срещу това селище, спечелил победа и пленниците били докарани в Ефрафа, където впоследствие някои от тях се издигнали и станали членове на Ауслата.

В следващите месеци, Далечните Патрули се превърнали в системна практика. През лятото и ранната есен обикновено имало по два-три патрула едновременно. Така вече нямало никакви други зайци в доста голям периметър около Ефрафа, а ако случайно се появявал някой новодошъл, бързо бивал залавян. Загубите на зайци в Далечните Патрули били големи, защото елилите скоро разбрали за тях. Често било необходимо водачът да използва цялото си умение и да вложи много кураж, за да успее да си изпълни задачата и да върне в селището участниците в патрула — или поне част от тях. Но членовете на Ауслата се гордеели с рисковете, които поемали, а често и самият Ранилист отивал да провери как вървят нещата. Случвало се например някой водач на патрул, куцукащ в дъжда покрай някой жив плет на разстояние повече от миля от Ефрафа, изведнъж да попадне на генерал Ранилист (клекнал под някоя туфа глушица например), и да му бъде поискано веднага да докладва какво точно прави или защо е встрани от маршрута си. Патрулите всъщност представлявали средство за обучение на опитни следотърсачи, бързи бегачи и свирепи бойци. Ето защо загубите, които в лоши месеци достигали до пет-шест заека, били приемливи за Ранилист. Още повече че населението не трябвало да нараства, а така в Ауслата непрекъснато се откривали свободни места, към които да се стремят младите зайци. Усещането, че зайците се съревновават да рискуват живота си под неговите заповеди, представлявало голямо удовлетворение за Ранилист. От друга страна, той също вярвал (подобно на другите членове на Съвета и Ауслата), че по този начин осигурява мир и сигурност на сравнително скромна цена.

При все това, тази вечер, като се появи откъм брястовете за да говори с капитан Кервил, Генералът бе сериозно обезпокоен от няколко неща. Ставаше все по-трудно да се контролира размерът на селището. Пренаселването се превръщаше в сериозен проблем, въпреки че много зайки реабсорбираха още неродените си бебета. Макар това явление да бе по принцип положително, някои от тях започваха да стават неспокойни и трудни за управление. Не много отдавна, група зайки дойде пред Съвета и поиска разрешение за напускане на селището. В началото се държаха доста миролюбиво, предлагайки да отидат толкоз далеч, колкото Съвета пожелае. Но като разбраха, че искането им няма да бъде удовлетворено при никакви условия, те станаха първо раздразнителни, а после дори и агресивни и Съветът бе принуден да приложи строги мерки. Все още съществуваха доста лоши настроения около цялата тази история. На всичко отгоре, Ауслата започна да губи част от уважението от страна на редовите зайци.

Четири скитащи заека, които се представяха за посолство от страна на друго селище, бяха задържани и включени в състава на Знака на Десния Хълбок. Намерението му бе след време да провери откъде точно са дошли. Но те приложиха успешно един много прост номер, баламосаха командира на Знака, нападнаха часовите и избягаха през нощта. Виновният офицер — капитан Паче Гнездо, бе, разбира се, веднага разжалван и изгонен от Ауслата. Само че неговото наказание, макар и заслужено, само увеличи затрудненията на Генерала. Истината бе, че в Ефрафа в момента не достигаха добри офицери. По-лесно бе да се намерят обикновени членове на Ауслата и часови. Така че, Паче Гнездо си бе сериозна загуба — защото никога вече нямаше да се върне в строя. Но се случи нещо дори още по-лошо. Капитан Синап — един смел и способен офицер, бе премазан на железния път от влак, докато преследвал бегълците. Това бе още едно доказателство за изтънченото коварство на хората — ако, разбира се, някой има нужда от още доказателства.

Но най-лошото от всичко бе, че само преди два дни един патрул, тръгнал в северна посока, се завърна с шокиращата новина, че техният водач, капитан Слез — един изключително уважаван и опитен офицер, бил убит от лисица. Това бе много странна история. Патрулът открил следите на една доста голяма група зайци, идващи към Ефрафа от север. Вървели по следите, но още не били забелязали търсените обекти, когато пред тях изскочил един непознат заек, близо до края на някаква гора. Те, разбира се, се опитали да го спрат, но в този момент лисицата, която явно го следвала отблизо, дошла откъм съседния открит хребет и моментално убила бедния Слез. Като се имат предвид обстоятелствата, патрулът успял да се завърне в добър ред. Помощник-командирът Кръстовче успял да се справи добре с тази задача. Но никакви известия повече нямаше за непознатия заек. А загубата на Слез, при това без никакъв полезен резултат, доста деморализира Ауслата.

Веднага бяха изпратени други патрули, но те установиха само, че идващите от север зайци са прекосили железопътната линия и са изчезнали на юг. Непростимо бе те да минат толкова близо до Ефрафа, без да бъдат заловени. Дори и сега все още имаше възможност да бъдат хванати, стига да имаше някой действително предприемчив офицер, който да оглави търсенето. А този офицер — може би капитан Кемпиън, трябваше да е наистина предприемчив — защото патрулите рядко се осмеляваха да прекосят железопътната линия. Освен това, влажният район отвъд линията — местността около реката, бе само частично проучен. Генералът дори бе готов лично да тръгне натам, но не искаше да поема такъв риск след неотдавнашните вълнения в селището. А и Кемпиън също бе нужен точно сега за други задачи. Не, колкото и да бе неприятно това, най-добре ще е да забрави засега за непознатите зайци. Най-спешният въпрос бе да се намерят заместници на загиналите офицери. А това трябваше да са зайци, които знаят как да се справят безпощадно с всякакви по-нататъшни признаци на несъгласие. Просто ще трябва да повишат най-добрите кандидати, с които разполагаха, да им стегнат юздите и да се съсредоточат в обучението им, докато нещата се нормализират.

Ранилист доста разсеяно поздрави капитан Кервил и продължи да обмисля този проблем. Чак след известно време попита:

— Какво представляват часовите ти, Кервил? Аз познавам ли ги?

— Много са добри, сър — отговори Кервил. — Вие знаете Ригана — той е бил на патрул с вас, в качеството на бегач. А струва ми се, че познавате и Ленивчето.

— Да, знам ги — каза Ранилист. — Само че те не стават за офицери. Трябва да намерим заместници на Синап и Слез — това имам предвид.

— А, това ще е трудно, сър — каза Кервил. — Този вид зайци не изскачат изведнъж от тревата.

— Е, ще трябва да се появят отнякъде — заключи Ранилист. — По-добре помисли по този въпрос и ми кажи всички идеи, които ти дойдат наум. И без това искам да обиколя часовите ти. Би ли дошъл с мен?

Те тъкмо щяха да тръгнат, когато ги приближи трети заек — самият капитан Кемпиън. Неговото основно задължение бе да наблюдава близките околности на Ефрафа и да докладва за всичко необичайно — например следи от гуми на трактор в калта, изпражнения на ястреб-врабчар или разпръскване на тор по полето. Опитен следотърсач, той пропускаше много малко неща (или може би дори нищо). Бе един от малкото зайци, към които Ранилист изпитваше истинско уважение.

— Мен ли търсиш? — попита Ранилист.

— Да, сър — отговори Кемпиън. — Намерихме един хлесил и го доведохме.

— Къде стана това?

— При железопътния мост, сър. От отсамната му страна.

— И какво правеше той?

— Ами, сър, той твърди, че е дошъл отдалеч, за да се присъедини към Ефрафа.

— Иска да се присъедини към Ефрафа? — запита Ранилист озадачен.

— Така казва той, сър.

— Защо да не го оставим да се яви пред Съвета утре?

— Както решите, сър, разбира се. Но ми направи впечатление, че не е обикновен заек. Бих казал, че е изключително способен.

— Хм — промърмори замислено Ранилист. — Добре, хубаво. Това няма много да ме забави. Къде е той сега?

— На Криксата, сър. (Кемпиън имаше пред вид кръстовището на двете пътеки за езда, което бе на около 50 ярда^[6], сред дърветата). Двама от патрула ми са с него.

Ранилист се запъти обратно към Криксата. Кервил, който бе дежурен за храненето на Знака си, остана на място, а Кемпиън придружи Генерала.

В този час Криксата бе потънала изцяло в зеленикава сянка, нашарена тук-там с червени слънчеви лъчи, промушили се покрай трептящите листа. Влажната трева по краищата на пътеките бе изпъстрена с бледоморави стръкове срещниче^[7], а имаше и нагъсто разположени жълти цветове на коприва. Под един бъзов храст, на оттатъшната страна на пътеката, стояха двама Ауслафи (полицаи на Съвета), а с тях бе и непознатият заек.

Ранилист веднага разбра какво искаше да каже Кемпиън. Непознатият бе много голям и тежък, но в същото време пъргав заек. Имаше суров и улегнал вид и веднага се познаваше, че е добър боец. На главата си имаше необичайно дълга козина — нещо подобно на кичур. Той се обърна към Ранилист със спокоен и преценяващ поглед — нещо, което не се бе случвало на Генерала от много време насам.

— Кой си ти? — попита Ранилист.

— Казвам се Тлайли — отговори непознатият.

— Тлайли, сър — поправи го Кемпиън, но непознатият нищо не каза.

— Казаха ми, че те е довел патрулът. Какво правеше?

— Дойдох да се присъединя към Ефрафа.

— Защо?

— Изненадан съм, че ми задавате такъв въпрос. Това нали е вашето селище? Има ли нещо странно някой да иска да се присъедини?

Ранилист бе поставен на тясно. Той, разбира се, не бе глупак и знаеше колко странно е някой да иска да се присъедини доброволно към Ефрафа. Но в същото време, не можеше да каже това гласно.

— Какво можеш да правиш?

— Мога да тичам, да се бия и да разваля някоя хубава история, опитвайки се да я разкажа. Бях офицер в една Аусла.

— Да се биеш, казваш. Би ли могъл да победиш него? — попита Ранилист, кимвайки към Кемпиън.

— Разбира се, щом искате — непознатият отстъпи назад и замахна силно срещу Кемпиън, който отскочи точно навреме.

— Не се прави на глупак — каза Ранилист. — Я седни тук. Къде е това място, където си бил член на Аусла?

— Много далеч оттук. Селището бе разрушено от хора, но аз успях да избягам. Оттогава насам скитах. Не е изненадващо, че чух да се говори за Ефрафа. Изминах много път, за да се присъединя. Мислех, че мога да Ви бъда полезен.

— Сам ли си?

— Сега да.

Ранилист пак се замисли. Съвсем възможно бе непознатият наистина да е бил офицер в някоя Аусла. Всяка Аусла би искала да има такъв заек в редовете си. Ако казваше истината, значи е проявил достатъчно съобразителност да успее да избяга от разрушеното си селище и после да оцелее в дълго пътуване през открити местности. А пътуването трябва да е било дълго, защото нямаше друго селище в обсега на ефрафските патрули.

— Е — каза накрая Ранилист, — смея да кажа, че бихме могли и да намерим начин да си ни от полза, както ти се изрази. Тази нощ за теб ще се погрижи Кемпиън, а утре сутринта ще се явиш пред Съвета. Междувременно, недей да се биеш, разбра ли? Ще ти създадем достатъчно работа и без това.

— Много добре.

На следната сутрин, след като Съветът обсъди състоянието на селището след последните загуби, генерал Ранилист предложи, като за начало, да опитат как големият новодошъл заек ще се справи със задълженията на офицер на Близкия Заден Знак, под инструкциите на капитан Кервил. Съветът, след като го видя, се съгласи. И така, някъде към ни-Фрит, Тлайли, все още кървящ от отбелязването на Знака на левия му ханш, пое новите си функции.