Мигел де Сервантес Сааведра
Знаменитият идалго Дон Кихот де ла Манча (99)

Глава четиридесет и пета
за това как великият Санчо пое управлението на своя остров и започна да управлява

О ти, който съзерцаваш вечно антиподите, факел на света, око на небето, ти, който раздвижваш сладко кантимплорите^[1], наричан тук Тимбрий, там Феб^[2], на едно място — стрелец, на друго — лечител, баща на поезията, изобретател на музиката, ти, който винаги изгряваш и никога не залязваш, макар и на пръв поглед да не изглежда, че е така! Към тебе се обръщам, о слънце, с чиято помощ човекът създава човека, към тебе се обръщам, за да ме подкрепиш и просветлиш мрака на моя ум, та да мога да разкажа подробно за управлението на великия Санчо Панса, защото без тебе аз се чувствам слаб, немощен и смутен.

И така, Санчо пристигна с цялата си свита в едно селище с около хиляда жители, едно от най-добрите във владенията на херцога. Обясниха му, че се казва остров Баратария, неизвестно дали защото мястото се казваше наистина Баратария, или пък защото Санчо пое управлението му много евтино^[3]. Когато стигна пред вратите на обграденото със стени градче, излезе да го посрещне общинският съвет. Забиха камбаните и сред общата радост на населението Санчо бе отведен с голяма тържественост в катедралата, за да отправи благодарствена молитва към Господа. След това с някакви смешни церемонии му връчиха ключовете на градчето и го признаха за доживотен губернатор на остров Баратария. Облеклото, брадата, големият търбух и ниският ръст на новия губернатор изненадаха всички, които не знаеха тайната на тази история, пък дори и всички тези, които я знаеха, а техният брой не беше малък. Като излязоха от черквата, заведоха го в съда, настаниха го в креслото на съдията и домоуправителят на херцога му каза:

— Според един стар обичай в този остров, сеньор губернаторе, всеки, който поема управлението на този славен остров, трябва да отговори на някои заплетени и трудни въпроси, които ще му бъдат зададени. По отговорите, които ще даде, народът изпитва ума на своя нов губернатор и според това се радва или скърби за неговото пристигане.

Докато говореше домоуправителят, Санчо разглеждаше дългия надпис с големи букви на отсрещната стена и понеже не знаеше да чете, запита какви са тези рисунки на стената. Отговориха му:

— Сеньор, там е записан и отбелязан денят, в който ваше високоблагородие поехте управлението на този остров. Надписът гласи: „Днес, тоя и тоя ден, месец и година, сеньор Санчо Панса пое управлението на острова и нека дълги години го управлява“.

— А кого наричат дон Санчо Панса? — запита Санчо.

— Вас, ваше високоблагородие — отговори домоуправителят. — В тоя остров не е стъпвал друг Санчо Панса освен този, който сега седи на това кресло.

— Щом е тъй, драги — рече Санчо, — запомнете, че нито аз, нито някой друг в моя род е бил някога „дон“. Наричат ме просто Санчо Панса, Санчо се казваше баща ми, Санчо — и дядо ми и всички бяха Пансовци без всякаква прибавка на „дон“ или на „доня“. Струва ми се впрочем, че на този остров има навярно повече „доновци“, отколкото камъни. Но стига толкова — Господ ме разбира и ако ще да трае управлението ми само два дни, аз ще изплевя всички тези „доновци“, които сигурно досаждат като комари. Задайте ми сега въпросите, сеньор домоуправителю, а аз ще отговоря колкото мога по-добре, безразлично дали се радва, или скърби народът.

В тази минута влязоха в съдебната зала двама души — единият беше облечен в селски дрехи, а другият изглеждаше да е шивач, защото държеше ножици в ръка. Шивачът каза:

— Сеньор губернаторе, аз и този селянин идем при ваша милост за следното: този човек дойде вчера в дюкяна ми — а аз, с разрешение на присъстващите^[4], съм шивач с майсторско свидетелство, да бъде благословено Името Господне, и като ми тикна парче плат в ръцете, ме запита: „Сеньор, ще стигне ли платът, за да ми направите една гугла?“ Измерих плата и отговорих, че ще стигне. Той навярно е помислил, както аз си мисля — и то с право, — че искам сигурно да му открадна парче от плата, основавайки се на собствената си хитрина и на лошото име на шивачите, и ме помоли да видя дали няма да стигне платът за две гугли. Аз отгатнах мисълта му и му казах, че ще стигне, а той, подтикван от първоначалното си лошо намерение, почна да притуря гугла след гугла, а аз — едно „да“ след друго, докато стигнахме до пет гугли. Преди малко дойде да си ги вземе, аз му ги давам, а той не пожела да ми плати за работата, напротив — иска да му платя или да върна плата.

— Вярно ли е всичко това, приятелю? — запита Санчо.

— Вярно е — отговори селянинът, — но заповядайте му, ваша милост, да покаже петте гугли, които ми е направил.

— На драго сърце — отговори шивачът.

И той измъкна начаса ръка изпод наметалото си и показа пет гугли, поставени върху върховете на петте пръста на ръката.

— Ето ги петте гугли, които този човек ми поръча, и кълна се в Бога и в съвестта си, че не остана нито парченце плат и съм готов да дам изработеното на надзирателите от еснафа да проверят работата ми.

Многото гугли и необикновеният спор разсмяха всички присъстващи, а Санчо помисли малко и рече:

— Струва ми се, че това дело не изисква дълги протакания, а може да се реши веднага по здрав разум. Затова аз присъждам: шивачът губи труда си, селянинът — плата, гуглите да се занесат на затворниците^[5] — и толкова.

Ако присъдата, която издаде по-късно по спора за кесията на скотовъдеца, предизвика учудването на присъстващите, тази възбуди смях, но все пак решението на губернатора бе изпълнено. Пред него се явиха след това двама старци, единият от които носеше вместо тояга дебела тръстика. Другият, който не носеше тояга, каза:

— Сеньор, на този човек дадох преди време назаем десет златни ескудос, за да му направя добрина и услуга, при условие, че ще ми ги върне, щом му ги поискам. Минаха много дни, без да му ги поискам, за да не го поставя — ако предявя правото си — в още по-затруднено положение от това, в което се намираше, когато му ги дадох в заем. Но понеже ми се стори, че не е добър платец, поисках си ги неведнъж, а много пъти, но той не само не ми ги връща, ами и отрича, като казва, че никога не съм му ги давал или че ако съм му ги дал, той ми ги бил отдавна върнал. Аз нямам свидетели нито че съм му дал парите, нито че ми ги е върнал, тъй като той действително не ми ги е върнал. Бих искал, ваша милост, да го заставите да положи клетва и ако се закълне, че ми ги е върнал, готов съм да му ги простя тук пред вас и пред Господа-Бога.

— Какво ще кажете на това, старче с тоягата в ръка? — попита Санчо.

А старецът отговори:

— Признавам, сеньор, че той ми ги даде назаем — наведете си жезъла, ваша милост, — и щом той ми предлага клетва, аз ще се закълна над жезъла, че съм му ги върнал и възстановил действително и в пълен размер.

Губернаторът наведе жезъла си, а старецът предаде тоягата си на другия старец, за да я подържи, докато положи клетва — като че ли тя му пречеше много, — и веднага сложи ръка върху кръста на жезъла и каза, че наистина е взел назаем десетте ескудос, които му се искат сега, но че ги е върнал на ръка, а другият забравил и си искал от време на време парите.

Като чу това, великият губернатор запита заемодавеца има ли възражения по отношение казаното от противната страна, а той отговори, че длъжникът казва без всяко съмнение истината, защото го смята за честен човек и добър християнин, че навярно е забравил кога и как му са били върнали парите и че занапред не ще му иска вече нищо.

Длъжникът взе тоягата си, поклони се и напусна съда. А Санчо, като видя как спокойно излезе ответникът и колко смирено се държи ищецът, обори глава на гърдите си, тури показалеца на дясната си ръка над веждите и носа си, вглъби се в размисъл и след това вдигна глава и заповяда да повикат стареца с тоягата, който си беше вече отишъл. Доведоха го и като го видя, Санчо му каза:

— Дайте ми тоягата си, добри човече, имам нужда от нея!

— С най-голямо удоволствие — рече старецът, — ето я, сеньор.

И той му я подаде. Санчо я взе, даде я на другия старец и му каза:

— Идете си с Бога, дългът е вече изплатен!

— Как така, сеньор? — отговори старецът. — Та нима тази тръстика струва десет златни ескудос?

— Да — каза губернаторът, — и ако не е така, аз съм най-големият глупак на света. Сега ще се види имам ли глава да управлявам цяло кралство, или не.

И той заповяда на самото място, пред всички, да се счупи и разтроши тръстиката. Заповедта му се изпълни и вътре намериха десет златни ескудос. Всички останаха учудени и решиха, че губернаторът им е нов Соломон. Запитаха го как е могъл да отгатне, че десетте ескудос са в тръстиката, а той отговори, че когато видял как старецът дава тоягата си на противната страна, преди да се закълне, как се заклел, че е върнал парите действително и напълно и как след клетвата си взел тоягата, дошло му на ум, че вътре в нея са парите, които се искат. От това може да се заключи, добави Санчо, че сам Бог вдъхновява понякога присъдите на губернаторите, макар и лично те да са глупави. Освен това селският свещеник му разказал веднъж една подобна случка, а той имал толкова силна памет, че не забравял нищо от това, което искал да запомни — такава памет не могла да се намери в целия остров. Старците си отидоха — единият посрамен, другият доволен — присъстващите бяха смаяни, а писарят, който записваше речите, постъпките и деянията на Санчо, не знаеше за какъв да го сметне — за умен или за глупав.

Щом се свърши това дело, в съдебната зала влезе една жена, хванала здраво за ръка един мъж, който по облеклото си приличаше на богат скотовъдец. Едва влязла в залата, тя почна да вика:

— Правосъдие, сеньор губернатор, правосъдие! И ако не намеря правосъдие на земята, ще отида да търся на небето! Скъпи сеньор губернатор, този лош човек се нахвърли върху ми сред полето и се възползва от тялото ми, сякаш то е някаква мръсна дрипа. Горко на мене нещастницата! Той ми отне това, което опазих повече от двадесет и три години, бранейки го от маври и християни, от тукашни и чужденци. Винаги твърда като корав дъб, аз останах незасегната като гущер^[6] в огъня, като вълна сред шубраци, за да дойде сега този хубостник и да ме омърси незаслужено.

— Ще трябва да се изясни какъв е този хубостник — рече Санчо и като се обърна към обвинения, го запита какво може да каже по оплакването на тази жена. А той се смути много и отговори:

— Сеньори, аз съм беден скотовъдец и отглеждам свине, и тази сутрин напуснах вашето селище, след като продадох — с извинение — четири свине, за които ми взеха налози и берии, кажи-речи, колкото струват свинете. Връщайки се в село, срещнах по пътя тази дуеня, а дяволът, който си пъха носа навсякъде и обърква всичко, така направи, че си полежахме заедно. Платих й достатъчно, но тя не остана доволна, хвана ме и не ме остави, докато не ме домъкна тук. Тя казва, че съм я изнасилил, но тя лъже — готов съм да се закълна в това. Ето самата истина, цяла-целеничка.

Тогава губернаторът го запита има ли у себе си сребърни пари. Той отговори, че носи в пазвата си около двадесет дуката в кожена кесия. Санчо му заповяда да я извади и предаде така, както си е, на тъжителката. Той се подчини цял разтреперан, а жената взе кесията и като се кланяше на всички и молеше Бога да дари живот и здраве на губернатора, защитник на бедните сираци и девици, излезе от залата, стиснала кесията в двете си ръце, като не забрави обаче да надникне в нея, за да види дали монетите са действително сребърни. Щом излезе, Санчо каза на скотовъдеца, чието лице беше обляно в сълзи, и чиито очи и сърце сякаш бяха тръгнали подир кесията:

— Тичайте, човече, след тази жена и й вземете кесията, дори и да не я дава, и се върнете тук с нея.

Санчо не говореше нито на глупак, нито на глух, защото онзи излетя в миг като стрела, за да изпълни дадената заповед. Всички присъстващи зачакаха смаяни да видят какъв ще бъде краят на делото. След малко мъжът и жената се върнаха, уловили се и счепкали се още по-здраво от предишния път. Тя беше запретнала полата си и притискаше кесията до гърдите си, а той се мъчеше да я изтръгне от ръцете й, но това не му се удаваше — толкова упорито се бранеше жената, която не спираше да крещи:

— Правосъдие търся от Бога и от хората! Вижте, ваша милост сеньор губернатор, колко безсрамен и дързък е този негодник — опита се сред града, посред улицата, да ми вземе кесията, която ваша милост заповядахте да ми даде.

— Успя ли да я вземе? — запита губернаторът.

— Да я вземе ли? — викна жената. — По-скоро ще му позволя да ми вземе живота, отколкото кесията! Намерил кого да плаши! Да беше поне някой друг, иди-дойди, ами то този нещастен и отвратителен поплювко! Нито с клещи, нито с длето и чук, нито с лъвски нокти могат да ми измъкнат кесията от ръцете — по-скоро душата ми ще изтръгнат от тялото!

— Права е — каза човекът. — Аз се признавам за победен и безсилен. Не ми достигат силите, за да й взема кесията, така че нека тя си остане у нея.

Тогава губернаторът каза на жената:

— Я дайте да видя тази кесия, почтена и храбра жено!

Тя му я подаде веднага, а губернаторът я върна на човека и каза на силната, но не и изнасилена жена:

— Ако бяхте проявили, драга, в защита на вашето тяло половината само от смелостта и силата, които показахте, за да запазите тази кесия, и на Херкулес нямаше да му стигнат силите, за да ви похити. А сега идете си с Бога или по-скоро пръждосвайте се по дяволите и да не сте се мяркали вече на този остров и на шест левги около него, иначе ще заповядам да ви ударят двеста камшика. Махайте се веднага, казвам ви, безсрамнице, безчестнице и измамнице!

Жената се изплаши и си тръгна сърдита, навела глава, а губернаторът каза на скотовъдеца:

— На добър час, човече, върнете се с парите си във вашето село и отсега нататък, ако не искате да ги губите, гледайте да не ви хваща мерак да се излежавате с тази или онази.

Човекът поблагодари, доколкото несръчността му позволяваше да стори това, а присъстващите бяха още веднъж поразени от присъдите и решенията на новия губернатор. Всичко това бе записано от неговия писар и изпратено веднага на херцога, който чакаше новини с голямо нетърпение.

Но да оставим тук Санчо и да се върнем бързо при дълбоко развълнувания от серенадата на Алтисидора негов господар.