Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
El ingenioso hidalgo don Quijote de la Mancha, –1615 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2013 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
NomaD (2015-2016)
Прилагане на илюстрациите
NomaD (2015-2018)

Издание:

Автор: Мигел де Сервантес Сааведра

Заглавие: Знаменитият идалго Дон Кихот де ла Манча

Преводач: Тодор Нейков; Стоян Бакърджиев (стихове)

Година на превод: 1970

Език, от който е преведено: Испански

Издание: Поредно

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2001

Тип: Роман

Националност: Испанска

Печатница: ПК „Д. Благоев“

Редактор: Стефан Савов

Художник на илюстрациите: Гюстав Доре

ISBN: 954-529-207-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/742

 

В настоящата електронна публикация на „Дон Кихот“ в Читанка са приложени илюстрациите на Гюстав Доре. Източник на изображенията: електронната библиотека на The University of Adelaide (https://ebooks.adelaide.edu.au).

История

  1. — Добавяне

Глава двадесет и седма
в която се обяснява кои бяха маесе Педро и маймуната му и се разказва за несполуката на дон Кихот в приключението с магарешкия рев, което не завърши така, както той бе си представил и поискал

quixote_230_don_quixote_sancho_i_selskata_armia.jpg

Сиде Амете, автор на тази велика история, започва тази глава със следните думи: „Кълна се като католик-християнин…“ По този повод преводачът отбелязва, че ако Сиде Амете се кълне като католик-християнин при положение, че е бил мавър, в което няма съмнение, то с това е искал да каже, че както католикът-християнин, когато дава клетва, е длъжен да каже истината и я казва действително, така и той обещава — заклел се като католик-християнин — да каже истината по това, което ще пише за дон Кихот, и особено по въпроса кой е бил този маесе Педро и коя е била маймуната гадателка, учудила със своите отговори целия този край. После той продължава и напомня, че всеки, който е чел първата част от тази книга, навярно не е забравил Хинес де Пасамонте, когото дон Кихот освободи заедно с други каторжници в Сиера Морена, за което благодеяние тези лоши хора с още по-лоши привички по-късно му се отблагодариха зле и още по-зле отплатиха. Този Хинес де Пасамонте, когото дон Кихот наричаше Хинесильо де Парапиля[1], е същият, който открадна магарето на Санчо, но тъй като в първата част по вина на печатарите е пропуснато да се обясни кога и как е станало това, мнозина помислиха, че грешката се дължи на късата памет на автора. С една дума, Хинес открадна Сивчо под заспалия Санчо, като приложи способа и хитростта на Брунело, който измъкна изпод нозете на Сакрипанте коня му при обсадата на Албрака. По-късно Санчо си върна магарето, както бе вече разказано. Този същият Хинес, страхувайки се да не попадне в ръцете на правосъдието, което го търсеше, за да го накаже за безбройните му обири и престъпления — те бяха толкова много, че сам той състави един дебел том, за да ги опише, — реши да премине в кралство Арагон. Там той си превърза лявото око и почна да разиграва кукли, в което го биваше много, както и в това да прави разни фокуси.

По-късно успя да купи маймуната от наскоро освободени от плен християни, които се връщаха от Берберия, и да я научи по даден от него знак да му се качва на рамото и да му пошепва — или да се преструва, че му шепне — нещо на ухото. Преди да се яви в някое село с театъра и маймуната си, той се осведомяваше в съседното селище или при човек, който можеше да му даде повече подробности, за какви по-важни събития и на кои лица в селото са се случили. Като ги запомняше добре, най-напред той стъкмяваше своя театър и даваше днес едно представление, утре друго, но всичките бяха весели, забавни и добре познати. Свършеше ли представлението, той привличаше вниманието на зрителите върху дарбите на маймуната и казваше, че тя отгатва всичко от миналото и сегашното, но че умението й не обхваща бъдещето. Той искаше по два реала за отговора на всеки въпрос, но вземаше понякога и по-евтино, според човека. А когато посещаваше по някой път къщите на хора, за които беше научил вече някои подробности, макар и те да не задаваха въпроси, защото не им се харчеха пари, той правеше знак на маймуната и бързаше да съобщи, че тя разкрива това или онова, а то отговаряше напълно на истината. Така Хинес спечели голяма известност и всички идваха при него. В някои случаи, понеже беше досетлив, нагласяваше отговорите според въпросите и тъй като никой не го питаше, сам се мъчеше да обясни дарбите на маймуната, мамеше хората и си пълнеше кесията. Още щом влезе в хана, той позна дон Кихот и Санчо, а познал ги веднъж, лесно беше вече за него да учуди както дон Кихот и Санчо Панса, така и всички присъстващи. Но всичко това щеше да му струва скъпо и прескъпо, ако дон Кихот бе спуснал малко по-надолу ръката си, когато отсече главата на крал Марсилио и унищожи цялата му конница, както е вече разказано в предишната глава.

Това е всичко, което имаше да кажем за маесе Педро и за маймуната му. А сега нека се върнем при дон Кихот де ла Манча, който, след като напусна хана, реши първо да разгледа бреговете на река Ебро и цялата тази местност и след това да потегли за град Сарагоса, тъй като разполагаше с много време до започването на турнира[2]. С това намерение той продължи пътя си и пътува два дни, без да му се случи нещо, достойно за отбелязване. Едва на третия ден, когато се възкачваше по един хълм, той чу голям шум от тръби, барабани и аркебузни[3] изстрели. Помисли отначало, че наблизо минава полк войници и за да ги види, пришпори Росинант и се изкачи на хълма. Когато стигна на върха, видя в подножието му тълпа от повече от двеста души, въоръжени с различни оръжия — къси копия, арбалети[4], секири, алебарди и пики. Някои носеха аркебузи, а мнозина имаха кръгли щитове. Дон Кихот се спусна от върха на хълма и се приближи толкова до множеството, че можа ясно да различи знамената, да види цветовете им и да различи гербовете върху тях, особено един — на знаме от бял атлаз. Върху него бе нарисувано много живо едно дребно магаре, сякаш от сардинска порода, с вирната глава, с отворена уста и с изплезен език — положение и стойка на магаре, което реве. Около него бяха написани с едри букви тези два стиха:

Двамата алкалди бяха,

те като осли ревяха.

По този знак дон Кихот заключи, че тези хора са навярно от селото на магарешкия рев и той сподели мислите си със Санчо, като му обясни какво е написано на знамето. Прибави също, че човекът, който им бе разправил за случката, беше сгрешил сигурно, че тези, които ревели, били рехидори, защото от стиховете на знамето се разбира, че са били алкалди[5]. Санчо отговори:

— Няма какво повече да му придиряте, сеньор, защото възможно е рехидорите, които са ревели тогава, да са станали с времето алкалди на селото си, така че да могат да се титулуват и с двете звания. Какво значение има впрочем за истинността на историята дали са ревали алкалди или рехидори, щом те наистина са ревали? Един алкалд може да реве в края на краищата не по-лошо от един рехидор.

И така те се убедиха, че подиграното село бе излязло на бой с другото село, което му се бе подиграло повече, отколкото допускат приличието и добросъседските отношения.

Дон Кихот се приближи до тях за голямо съжаление на Санчо, който никак не обичаше да се намесват в подобни спорове. Селяните го наобиколиха, мислейки, че е някой от техните. Дон Кихот повдигна забралото си и важно и достойно пристъпи към знамето с магарето, а там се струпаха около него главните предводители на войската, за да го разгледат с обичайното учудване, което той предизвикваше у всички, които го виждаха за пръв път. Като видя, че всички се взират в него с внимание и че никой не го заговорва, нито го пита за нещо, дон Кихот поиска да използва това мълчание и каза на висок глас:

— Сеньори, най-настойчиво ви моля да не прекъсвате речта, която желая да произнеса пред вас, освен ако забележите, че тя не ви харесва и ви ядосва. Ако това се случи, при най-малкия знак, който ми дадете, аз ще сложа печат на устата си и юзда на езика си.

Всички го подканиха да каже каквото е намислил да им говори и му обещаха да го изслушат на драго сърце. Като получи това разрешение, дон Кихот продължи:

quixote_231_don_quixote_sancho_i_selskata_armia.jpg

— Сеньори, аз съм странстващ рицар, мое поприще е военното дело, а призванието ми е да закрилям тези, които се нуждаят от подкрепа, и да помагам на нещастните. Преди няколко дни узнах за вашата беда и за причината, която ви заставя да прибягвате често до оръжието, за да отмъщавате на вашите врагове. След дълги размишления по вашия въпрос стигнах до заключението, че съгласно законите на дуела вие грешите много, като се смятате оскърбени, защото никое частно лице не може да оскърби цяло едно село, освен ако обвини всички негови жители в предателство, понеже не знае кое точно лице е извършило предателството, което им вменява във вина. Подобен пример ни дава дон Диего Ордониес де Лара, който обвини цялото население на Самора — той не знаел, че Велидо Долфос сам е убил вероломно своя крал — и по този начин дългът да се плати за оскърблението падна върху всички. Да си кажа правичката, дон Диего попрекали всъщност малко и дори надхвърли допустимите предели на обвинението, защото не е трябвало да преследва мъртвите, неродените, водите, хляба и други още дреболии, споменати в обвинението[6]. Но, уви, когато гневът прелее и излезе от коритото си, няма за езика брегове, които да го възпрат, и юзда, която да го обуздае. А щом един само човек не може да оскърби цяло кралство, област, град, държава и, разбира се, цяло село, ясно е, че няма защо да тръгвате да отмъщавате за едно оскърбление, което просто не съществува. Ама че хубаво ще бъде, ако селяните от Ла Релоха[7] вземат на всяка стъпка да се бият с тези, които ги закачат за името им, или ако сторят същото „тенджерковците“, „патладжанковците“, „китоловците“, „сапунджиите“[8] и други прозвища и прякори, които се носят от уста на уста между хлапетата и други там дребни хорица! Хубава работа ще стане наистина, ако всички тези прочути селища се осмиват взаимно и си отмъщават за нанесени обиди, а при най-малък спор изтеглят шпагите, сякаш са тръба на цугтромбон! Не, не бива и нека Господ не допуска това! Благоразумните мъже и добре уредените държави трябва само в четири случая да прибягват до оръжие, да вадят меч и да излагат на опасност живота и имота си: първо — в защита на католическата вяра; второ — в защита на собствения си живот, което е естествено и дадено от Бога право; трето — в защита на честта, семейството и имота си; четвърто — в служба на краля, когато се води справедлива война. И нека прибавим и пети случай, който може да се постави на второ място — в защита на отечеството. Към тези пет главни случая бихме могли да причислим и други някои разумни и справедливи, които ни задължават да прибегнем към оръжие. Но да прибегнеш към него за детинщини и за неща, повече смешни и забавни, отколкото обидни, ще рече да си лишен от всякакъв здрав разум. Толкова повече, че несправедливото отмъщение — а никое отмъщение не може да бъде справедливо — е в пълен разрез със свещените закони на вярата, която изповядваме, защото те ни повеляват да правим добро на враговете си и да обичаме тези, които ни мразят. Повеля, на пръв поглед мъчно изпълнима, но само за тези, които обичат повече хората, отколкото Бога, и в които плътта е по-силна от духа. Защото Иисус Христос — Истинният Бог и Человек, — който никога не е лъгал и не е знаел и не знае какво е лъжа, е казал, като ни е дал своя закон, че неговото иго е благо и неговото бреме — леко[9]. Така че той не е могъл да ни възложи нещо, което е невъзможно да изпълним. Затова, сеньори, вие сте длъжни да се успокоите и усмирите както по силата на божиите повели, така и в изпълнение на човешките закони.

„Дявол да ме вземе — помисли си Санчо, — господарят ми е истински богослов, но и да не е точно така, той прилича на богословите, както едно яйце прилича на друго.“

Дон Кихот си пое дъх и като забеляза, че множеството все още мълчеше, реши да продължи словото си и щеше да го направи, ако не беше му попречил с бързата си намеса Санчо, който използва отдиха на господаря си, за да вземе думата и каже:

— Моят господар дон Кихот де ла Манча, който се казваше някога Рицар на печалния образ, а сега се казва Рицар на лъвовете, е един много мъдър идалго, който знае латински и испански като бакалавър. Във всичко, което казва и съветва, той постъпва като доблестен воин и знае на пръсти всички закони и правила на това, което наричат дуел. Така че не ви остава нищо друго, освен да последвате неговия съвет, а ако сгрешите, нека отговорността падне върху мене, още повече, след като ви се каза, че е глупаво да се обиждате за някакъв си магарешки рев. Спомням си, че когато бях малко момче, ревях където и когато ми скимнеше, без никой да ме подканва, и то тъй майсторски и естествено, че като ревнех, зареваваха и всички магарета в селото. Това обаче съвсем не ми пречеше да си бъда син на своите родители — които бяха най-почтени хора — и макар на това ми изкуство да завиждаха най-малко четири празноглавци в селото, пет пари не давах. А за да видите, че казвам самата истина, почакайте и слушайте — тази наука е също като плуването — научиш ли я веднъж, няма забравяне.

Начаса той сложи ръце на носа си и зарева с такава сила, че екнаха всички околни долини. Но един от селяните, който стоеше до него, помисли, че Санчо им се подиграва, вдигна сопата, която държеше, и я стовари с такава сила върху него, че оръженосецът не можа да запази равновесие и се строполи на земята. Дон Кихот, като видя колко зле наредиха Санчо, се спусна с копие в ръка срещу този, който му беше нанесъл удара, но помежду им застанаха толкова много хора, че не можа да отмъсти за оръженосеца си. Тогава, като видя, че към него се отправя град от камъни и че го застрашават много заредени арбалети и не по-малко аркебузи, той обърна Росинант и в най-бърз галоп — доколкото можеше да препуска конят му — се измъкна измежду хората, молейки се от все сърце на Господа да го спаси от това премеждие и боейки се на всяка стъпка да не го удари в гърба някой куршум, който да изскочи след това през гърдите му. Той поемаше често дъх, за да се увери, че още диша. Но въоръжените селяни се задоволиха с бягството му и не стреляха по него. А щом като Санчо се свести, те го натовариха на магарето му и го пуснаха да върви след господаря си. Макар че оръженосецът не беше в състояние да го подкара, Сивчо сам се затътри по дирите на Росинант, без който не можеше нито миг да живее. Отдалечил се вече на доста почтено разстояние, дон Кихот извърна глава, видя, че Санчо иде, и се спря да го изчака, след като се увери, че никой не върви по дирите му.

Множеството остана там до мръкване и понеже врагът не прие боя, потегли към селото си радостно и весело и ако му беше известен древният обичай на гърците, щеше да издигне на това място паметник на победата.

quixote_232_don_quixote_i_sancho_bjagat_ot_selskata_armia.jpg
Бележки

[1] В глава XXII (първа част) дон Кихот го нарича Хинесильо де Паропильо.

[2] Сервантес е забравил, че в глава IV, част втора, Караско казва, че турнирът започва след няколко дена.

[3] Аркебуз — старинно огнестрелно оръжие.

[4] Арбалет — стоманен лък, закрепен върху дълга подставка, снабден с пружина. Най-усъвършенстваното оръжие преди появата на огнестрелното.

[5] Рехидор, както вече обяснихме, е общински съветник, а алкалд — кмет.

[6] На този епизод са посветени редица старинни романси. В един от тях възванието има редакция, близка на тази, цитирана от Сервантес: „Обвинявам всички жители на Самора, както и всички тези, които се намират в града, обвинявам хляба и водата, всички още неродени, а също и родените, живеещи сега в Самора, всички малки и големи и тези, които още не са заченати.“

[7] В Испания няколко села са носили това прозвище. Всъщност това е изкуствено създаден женски род от el reloj — часовник. Според Родригес Марин, коментатор на „Дон Кихот“, произходът на това прозвище трябва да се търси в следния анекдот: свещеникът на едно село поискал да му купят часовник за кулата на черквата, а църковното настоятелство попитало не може ли да се купи „часовничка“, та да могат да си докарват приходи чрез продажбата на часовничетата.

[8] „Тенджерковци“ са били наричани жителите на град Валядолид заради лакомията им. „Патладжанковци“ са толеданците, защото в околностите на града са били отглеждани много патладжани, любима храна на населението. „Китоловци“ е било прозвището на мадридчани, заради анекдота, че в малката рекичка Мансанарес се появил кит. „Сапунджии“ са жителите на Севиля, защото там се е произвеждал сапун.

[9] Евангелие от Матея.