Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
El ingenioso hidalgo don Quijote de la Mancha, –1615 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2013 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
NomaD (2015-2016)
Прилагане на илюстрациите
NomaD (2015-2018)

Издание:

Автор: Мигел де Сервантес Сааведра

Заглавие: Знаменитият идалго Дон Кихот де ла Манча

Преводач: Тодор Нейков; Стоян Бакърджиев (стихове)

Година на превод: 1970

Език, от който е преведено: Испански

Издание: Поредно

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2001

Тип: Роман

Националност: Испанска

Печатница: ПК „Д. Благоев“

Редактор: Стефан Савов

Художник на илюстрациите: Гюстав Доре

ISBN: 954-529-207-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/742

 

В настоящата електронна публикация на „Дон Кихот“ в Читанка са приложени илюстрациите на Гюстав Доре. Източник на изображенията: електронната библиотека на The University of Adelaide (https://ebooks.adelaide.edu.au).

История

  1. — Добавяне

Глава тринадесета
в която завършва разказът за пастирката Марсела и се описват и други случки

quixote_039_don_quixote_na_pogrebenie.png

Едва светна утрото на изток, и петима от шестимата козари[1] станаха и отидоха да събудят дон Кихот и да го попитат дали все още има намерение да присъства заедно с тях на тържественото погребение на Грисостомо. Дон Кихот, който само това чакаше, стана и заповяда на Санчо да оседлае веднага Росинант и да сложи самара на магарето. Заповедта бе изпълнена с голяма бързина и всички, без да се бавят, тръгнаха дружно на път. Едва бяха извървели четвърт левга, когато на едно кръстовище видяха да идват насреща им шестима пастири, облечени в черни кожуси, с кипарисови и олеандрови венци на главите. Всеки един носеше в ръка тояга от самодивски чемшир. Край тях яздеха на коне двама благородници в пътнически дрехи, придружени от трима прислужници, които вървяха пеш. Когато двете групи се срещнаха на кръстопътя, те се поздравиха вежливо и се запитаха взаимно накъде отиват. Всички се бяха отправили за мястото на погребението и така продължиха пътя си дружно.

Един от конниците каза на другаря си, с когото разговаряше:

— Изглежда, сеньор Вивалдо, че ненапразно сме се отбили от пътя си, за да видим това знаменито погребение, което не може да не бъде знаменито, ако се съди по странните неща, които тези пастири ни разказаха за умрелия пастир и за сеещата смърт пастирка.

— На същото мнение съм и аз — отговори Вивалдо — и затова не един, а четири дена дори бих загубил, за да видя това зрелище.

Дон Кихот ги запита какво са чули за Марсела и за Грисостомо. Пътникът каза, че те срещнали призори тези пастири и като ги видели в траур, запитали ги защо са така облечени. Един от тях им разказал всичко, като им описал красотата и своенравието на една пастирка, на име Марсела, говорил им за многобройните младежи, които я ухажвали, и най-сетне за смъртта на Грисостомо, на чието погребение отивали сега. С една дума, той разправи всичко, което Педро беше вече разказал на дон Кихот.

Разговорът завърши и започна друг. Този, който се казваше Вивалдо, запита дон Кихот защо се движи тъй тежковъоръжен из една мирна земя. Дон Кихот отговори:

— Званието, на което се посветих, не допуща и не разрешава да се движа иначе. Удобствата, разкошът и почивката са създадени за изнежените дворяни, а трудът, тревогите и оръжието са за онези, които светът нарича странстващи рицари. Аз се числя към тях, макар и да съм най-недостойният и най-незначителният рицар.

Щом чуха тези слова, всички решиха, че имат работа с луд човек и за да проверят дали не е погрешен изводът им и да разберат от какво естество е лудостта му, Вивалдо го попита какво значи всъщност странстващ рицар.

— Не сте ли чели, ваша милост — каза дон Кихот, — летописите и историята на Англия, в които се описват славните подвизи на крал Артур, когото в нашите кастилски романси наричат постоянно крал Артус? Според едно старо предание, разпространено из цялото кралство Великобритания, този крал не е умрял, а по силата на някаква магия е превърнат в гарван и след векове щял да кралува отново и да вземе в ръцете си скиптъра и управлението на кралството си. Оттогава насам не се е случило англичанин да посегне на гарван, за да го убие[2]. По времето на този добър крал е бил създаден прославеният Орден на рицарите на Кръглата маса[3] и именно тогава дон Ланселот Езерни се влюбил в кралица Хинебра[4], а посредница на тяхната любов била високопочтената дама Кинтаньона. Тази любов е послужила като основа на всеизвестния романс, който до насита е бил пят в Испания.

Рицар никога от дами не е бил така обслужван, както Ланселот, когато от Британия пристигна.

В него с нежни и меки багри се описват както любовните приключения, така и героичните подвизи на този Ланселот. Оттогава насам, от поколение на поколение, този рицарски орден се е разширявал и разпространявал все повече по всички части на света и един след друг добили известност и слава юначният Амадис Галски, със синове и внуци до пето коляно, храбрият Феликсмарте Иркански и никога достатъчно възхваленият Тиранте ел Бланко, и най-сетне непобедимият и юначен рицар дон Белианис Гръцки, когото едва ли не още вчера срещахме, виждахме и чувахме. Ето какво значи, сеньори, да си странстващ рицар и точно такъв, какъвто ви го описах, е Орденът на странстващото рицарство, към чиито редици, както вече споменах, се числя и аз, грешният, а задачите, които си е поставило рицарството, са и мои задачи. И тъй аз странствам из пусти и безлюдни полета, за да търся приключения, твърдо решен да подкрепя слабите и нуждаещите се с мощните си мишци и всичките си сили, независимо от опасностите, които съдбата ми отрежда.

Тези слова доубедиха спътниците, че дон Кихот не е с целия си ум, а също тъй им разкриха напълно и естеството на лудостта, под властта на която бе попаднал. Така, както и всички други, които влизаха за първи път в досег с нея, нашите пътници останаха много учудени. До мястото на погребението според думите на козарите оставаше още малко път и Вивалдо, който беше умен и шеговит човек, реши да прекара времето си по-забавно, като даде повод на дон Кихот да задълбае още повече в налудничавия си и несвързан разказ. Той му каза:

— Струва ми се, сеньор странстващ рицарю, че ваша милост сте избрали най-суровото поприще на земята, по-сурово дори по мое мнение от онова на най-откъснатите от света отшелници.

— Може да е много сурово избраното от мен поприще — отговори дон Кихот, — но за мен няма никакво съмнение, че то е много необходимо. Защото истината е, че войник, който изпълнява заповедта на своя командир, не върши по-маловажно дело от този, който му е дал заповедта. Искам с това да кажа, че отшелниците прекарват дните си в мир и покой и молят небето да даде благоденствие на земята, а ние, войните и рицарите, изпълняваме на дело това, за което те се молят, като се борим с мощните си мишци и с остриетата на нашите мечове не под покрив като монасите, а на открито, изложени на нетърпимия слънчев пек през лятото и на острия мраз през зимата. Ние сме пратеници на Бога на земята и чрез нас се осъществява Божията правда. Тъй като военното дело и свързаните с него действия не могат да се извършват без усилия, без труд и без пот, следва, че тези, които им се посвещават, носят несъмнено по-тежко бреме, отколкото онези, които в мир и покой се молят богу да помогне на безпомощните. Аз не твърдя — далеч от мене е тази мисъл, — че званието на странстващия рицар е равно по добродетелност на званието на заключения в килията си монах. Казвам само, като съдя по собствените си изпитания, че животът на странстващия рицар е по-тежък, че той без съмнение е много повече изложен на побоища и свързан с глад, жажда, нищета, дрипи и мръсотия. Няма и спор за това, че някогашните странстващи рицари са преживявали не едно нещастие в живота си. И ако някои са успели да се издигнат чрез храбростта си до императорско достойнство, повярвайте ми, това им е струвало потоци пот и кръв. Но дори и тези щастливци щяха да останат с неизпълнени желания и несбъднати надежди, ако не разчитаха на магьосници и мъдреци, които да им помагат.

— Тъй мисля и аз — рече спътникът на дон Кихот, — но странстващите рицари, между многото други, имат и някои привички, които не мога да одобря. Например, когато им предстои някое голямо приключение, в което излагат на опасност живота си, никога не им идва на ум да призоват Божията Милост, така както е длъжен да постъпи всеки християнин. Те предпочитат да призоват на помощ своите възлюблени, и то с такава преданост и жар, като че ли те са техен Бог. Това някак ми мирише на езичество.

— Сеньор — възрази дон Кихот, — няма как да не е така и зле би се изложил странстващият рицар, ако постъпеше иначе, защото осветените от странстващото рицарство обичаи и правила налагат преди всеки велик боен подвиг странстващият рицар да призове своята дама, да отправи към нея нежен любовен поглед, за да изпроси чрез него нейната помощ и подкрепа в предстоящото тежко изпитание. И дори никой да не го слуша, той е длъжен да процеди през зъби слова на всеотдайно посвещение. Рицарските романи са пълни с подобни примери. Това не значи, разбира се, че рицарят не призовава Бога. Той има време и случай да направи това по време на борбата.

— При все това — възрази спътникът — у мен остава известно съмнение. Чел съм много често как двама странстващи рицари се срещат, разговарят и след като разменят някоя и друга дума, избухват в гняв, обръщат конете си, отдалечават се на доста голямо разстояние и се спущат току-тъй един срещу друг с голям устрем, като пътем призовават своите дами. В резултат на сблъскването единият рицар, пронизан от копието на противника си, пада от коня, а другият, ако не се е вкопчил здраво в гривата на своя кон, се строполява и той на земята. Не виждам кога в кратките мигове на светкавичната развръзка мъртвият е намерил време да препоръча душата си на Бога. Смятам, че той щеше да направи по-добре, ако бе посветил на Бога словата, които по време на бесния галоп бе отправил към възлюблената. Още повече, че според мене не всички странстващи рицари имат дама, към която да се обръщат, понеже не всички са влюбени.

— Това не може да бъде — отвърна дон Кихот. — Аз поддържам, че не може да има странстващ рицар без дама, защото на тях е толкова присъщо и свойствено да са влюбени, както е присъщо и естествено за небето да има по него звезди. Напълно съм сигурен, че няма рицарски роман, в който да се говори за невлюбен странстващ рицар. Рицар, който не обича, не може да е истински рицар, той е рицар измамник, защото се е вмъкнал в рицарските редове не през вратата, а е прескочил оградата като крадец и разбойник.

— Въпреки това — настоя пътникът, — струва ми се, съм чел някъде, ако не ме лъже паметта, че дон Галаор, брат на юначния Амадис Галски, никога не е имал определена възлюблена, която би могъл да призове. И това не му е попречило да стане велик рицар, един от най-знаменитите и най-храбрите.

На това дон Кихот веднага отговори:

— Сеньор, една лястовица пролет не докарва. А освен това аз зная, че дон Галаор е бил тайно и скрито влюбен рицар. Той се е влюбвал във всички жени, които е харесвал, защото това е било негова вродена черта, с която е бил безсилен да се пребори. Напълно е установено обаче, че една-единствена дама е била господарка на неговата воля, която призовавал много често и много тайно, защото той се е славел като човек, който знае да пази тайна.

— Ако всеки странстващ рицар по самата своя същност трябва бездруго да е влюбен — добави спътникът на дон Кихот, — следва да се вярва, че и ваша милост имате своята възлюблена, тъй като и вие принадлежите към странстващото рицарство. И ако ваша милост не държите да сте толкова потаен рицар, колкото дон Галаор, моля ви с цялата настойчивост, на която съм способен, от името на цялата ни дружина и от мое име, да ни осведомите за името, родното място, качествата и красотата на вашата дама, защото неизмеримо щастие ще бъде за нея да знае, че на целия свят е известно колко е тя любена и уважавана от такъв благороден рицар, какъвто, по всичко изглежда, сте вие.

Тук дон Кихот дълбоко въздъхна и рече:

— Не мога със сигурност да твърдя дали сладката ми неприятелка[5] ще е радостна да научи, че целият свят знае кой рицар й е покорен слуга. Ще кажа само в отговор на тъй вежливо поставения въпрос, че името й е Дулсинея, родното й място — Тобосо, село в Ла Манча. Качествата й са качества най-малко на принцеса, защото тя е моя кралица и господарка. Красотата й е неземна, тъй като в нея добиват образ най-невероятните и най-приказните признаци на хубостта, с които поетите възпяват своите възлюблени: Косите и са злато, челото и — елисейски полета, веждите й — дъги небесни, очите й — слънца, бузите й — рози, устните й — корали, бисери — зъбите й, алабастър — шията й, мрамор — гърдите й, слонова кост — ръцете й, белотата й е снежна, а частите, които целомъдрието закрива от хорския поглед, са такива, според както мисля и съдя, че само с най-тънка прозорливост могат да се оценят, но не и сравнят.

— Желали бихме да знаем рода и произхода й, чия потомка е тя — настоя Вивалдо.

— Не е от коляното на древноримските Курциевци, Кайевци и Сципионовци, нито от родовете на съвременните Колона и Орсини, нито произхожда от каталонските Монкада и Рекесен, нито от валенсианските Ребеля и Вильянова, пито от арагонските Палафокс, Нуса, Рокаберти, Кореля, Луна, Алагон, Уреа, Фос и Гуреа, нито от кастилските Серда, Манрике, Мендоса и Гусман, нито най-сетне от португалските Аленкастро, Паляс и Менесес[6]. Тя е от родовете на Тобосо в Ла Манча, нов род, който може обаче да постави благородно начало на най-знаменитите семейства на бъдещите векове. И на тези, които ми възразят, отговарям с доводите, които Сервино е написал върху подножието на паметника, издигнат с трофеите на Роланда:

Ще ги докосне, който може

във битка над Роланд да се наложи.[7]

— Макар и да съм потомък на Качопиновци от Ларедо[8] — рече Вивалдо, — не ще се осмеля да го сравня с този род от Тобосо в Ла Манча, при все че, право да си кажа, за първи път слушам това име.

— Как може да не сте чували за него! — възкликна дон Кихот.

Всички други следяха с голямо внимание разговора между двамата и сега дори овчарите и козарите разбраха, че дон Кихот е съвсем побъркан. Само Санчо Панса вярваше във всичко, което господарят му говореше, защото го познаваше от дете и знаеше кой е той. Съмняваше се само в едно и това бяха думите на дон Кихот за красивата Дулсинея дел Тобосо, защото, при все че Тобосо не беше далече от селото му, никога нищо не беше слушал за такова име и за подобна принцеса. Те се движеха, увлечени в тези разговори, когато изведнъж видяха да се спущат от една клисура между две възвишения двадесетина овчари, всички с черни овчи кожуси и на главите си с венци, както после се оказа, от преплетени кипарисови и тисови вейки. Шестима от тях носеха носилка, покрита с разнообразни цветя и клонки. Като ги съгледа, един от козарите каза:

— Тези овчари, които слизат от планината, носят трупа на Грисостомо. В подножието на онази планина се намира посоченото от самия него място, където ще бъде погребан.

Ускориха хода си и стигнаха навреме, защото носилката беше вече положена на земята и четирима от носачите, застанали в подножието на една твърда скала, копаеха вече с остри кирки гроба.

Поздравиха се вежливо един друг и дон Кихот заедно с хората, които го придружаваха, започнаха да разглеждат носилката, на която лежеше мъртвецът, покрит с цветя. Той беше облечен като овчар и годините му бяха около тридесет. Виждаше се ясно, че приживе ще да е бил снажен мъж с красиво лице. Около трупа му, на самата носилка, бяха наредени няколко книги и много ръкописи, някои от тях на свитъци, други развити. Зрители и гробокопачи, а и всички останали присъстващи пазеха почтително мълчание, което наруши един от носачите с думите:

— Виж добре, Амбросио, дали е тук посоченото от Грисостомо място, тъй като държиш да се изпълни дословно последната му воля.

— Точно тук е — отговори Амбросио. — Много пъти точно на това място нещастният ми приятел ми е разказвал историята на злополучната си любов. Тук е срещнал за първи път, повери ми той, тази смъртна неприятелка на човешкия род, тук й разкрил най-първо своите чувства — колкото чисти, толкова и изпълнени с любов — и тук, на това същото място, Марсела му казала за последен път и безвъзвратно, че презира чувствата му, което го отчая и бе причина за трагичния край на клетника. Тук той пожела, в памет на толкова големите си нещастия, да бъде заровен в недрата на вечната забрава.

Като се обърна след това към дон Кихот и неговите спътници, Амбросио продължи:

— Това тяло, сеньори, което гледате сега с благочестиви очи, бе обитавано от душа, надарена от Бога с безкрайно много небесни блага. Това е тялото на Грисостомо, който притежаваше несравнимо светъл ум, който се отличаваше с най-рядка вежливост и благородство, беше превъзходен приятел, безгранично великодушен, изпълнен с достойнство, но без самомнение, весел, без да се принизява до грубата шега, с една дума, той бе ненадминат по добродетели и без съперник по изживени беди. Той силно обичаше, но беше мразен; той обожаваше, но беше презрян; поиска да умилостиви една жена-звяр; да покърти мрамора; опита се да улови вятъра, насели с риданията си една пустиня, посвети услугите си на неблагодарността. А като награда за всичко това виждаме младия му живот, покосен от ръката на една пастирка, чието име той е искал да увековечи в паметта на хората. Това можеха да направят ръкописите, които са пред вас, ако той не беше ми поръчал да ги предам на пламъците, когато тялото му бъде погълнато от земята.

— Ако сторите това, вие ще действате по-безмилостно и жестокосърдечно от самия техен автор — каза Вивалдо, — защото не е правилно и справедливо да се изпълни волята на човек, когато тя налага да се извършат неразумни неща. Дори и Цезар Август щеше да постъпи зле, ако се беше съгласил да изпълни онова, което божественият мантуанец[9] разпореди в своето завещание. Така че, сеньор Амбросио, заровете тялото на приятеля си в земята, но не хвърляйте в забрава неговите писания. Той е взел това решение в безкрайното си огорчение, но ако вие го изпълните, няма да се покажете благоразумен. Подарете живота на тези ръкописи и увековечете по този начин безсърдечието на Марсела, за да служи в бъдеще за пример на живите, които трябва да се научат да я отбягват, за да не пропадат в подобни пропасти. Ето на, аз вече зная, знаят вече и всички мои спътници житието на вашия влюбен и отчаян приятел. Знаем приятелските ви чувства, знаем причината за смъртта му и всичко, което той е поръчал в своето завещание. От тази тъжна история могат да се направят изводи и за голямата жестокост на Марсела, и за любовта на Грисостомо, и за вярното приятелство, което ви свързва с него, и за съдбата на тези, които се спускат стремглаво по пътя, посочен им от една безумна любов. Узнахме снощи за смъртта на Грисостомо и че ще бъде погребан на това място и така, водени от любопитство и от мъка, отбихме се от пътя си и решихме да видим със собствените си очи това, което, едва достигнало до ушите ни, предизвика толкова много чувства на печал. Като награда за нашето дълбоко съчувствие и за желанието ни да бъдем полезни с нещо, ако можем, ние те молим, Амбросио, като разсъдлив човек — поне аз лично най-настоятелно те моля, — не изгаряй тия ръкописи и разреши ми да взема някои от тях.

Без да чака отговора на пастира, той протегна ръка и взе някои от свитъците, които бяха най-близо до него. Като видя това, Амбросио рече:

— Само от вежливост се съгласявам, сеньор, да запазите ръкописите, които са вече в ръцете ви, но за нищо на света няма да се откажа да изгоря всички останали.

Вивалдо, който искаше да види какво е писано в книжката, разтвори един от ръкописите и прочете заглавието: „Песен на отчаянието“.

Амбросио го чу и обясни:

— Това е последното, което е написал клетникът. За да разберете душевното състояние, в което беше изпаднал, прочетете го гласно, та да могат да чуят и другите. Тези, които копаят гроба, ще ви дадат достатъчно време за това.

— Ще го прочета с най-голямо удоволствие.

И тъй като такова беше желанието и на всички присъстващи, те застанаха в кръг около Вивалдо и той почна да чете с ясен глас:

quixote_040_amurche_na_grob.png
Бележки

[1] Шестима са били първоначално, но впоследствие идва и седми, който им носи храната. Недоглеждане на автора.

[2] В основата на този обичай трябва да се търси един стар закон, по силата на който в територията на кралството било забранено да се убиват орли, жерави и гарвани.

[3] Този орден, за който не се знае дали наистина е бил основан от крал Артур, се е наричал така по формата на масата, около която рицарите са сядали. Кръглата маса изключвала споровете кой къде ще седне.

[4] Книгата за чутовните подвизи на Ланселот Езерни и на неговия син Галан е била публикувана през 1515 година в Испания. Любовта на Ланселот и Хинебра, която се описва в тая книга, е била описана и от други автори.

[5] В глава 38-а на втората част се цитира четиристишие, в чийто първи ред се говори за „сладка неприятелка“ (четиристишието е превод от италиански).

[6] Прочути знатни родове от древния и средновековен Рим и от различни испански провинции.

[7] Стих от „Бесният Роланд“ на Ариосто. Сервино, син на краля на Шотландия, бил освободен от Роланд.

[8] Качопинес са се наричали в Латинска Америка новозабогателите хора с претенции за знатност. Ларедо е малко кастилско пристанище. „Качопиновци от Ларедо“ означава отскоро облагородени семейства, забогатели в Америка.

[9] Вергилий. Намеква се за желанието му да изгори „Енеидата“, защото не успял да я дообработи.