Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
El ingenioso hidalgo don Quijote de la Mancha, –1615 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2013 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
NomaD (2015-2016)
Прилагане на илюстрациите
NomaD (2015-2018)

Издание:

Автор: Мигел де Сервантес Сааведра

Заглавие: Знаменитият идалго Дон Кихот де ла Манча

Преводач: Тодор Нейков; Стоян Бакърджиев (стихове)

Година на превод: 1970

Език, от който е преведено: Испански

Издание: Поредно

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2001

Тип: Роман

Националност: Испанска

Печатница: ПК „Д. Благоев“

Редактор: Стефан Савов

Художник на илюстрациите: Гюстав Доре

ISBN: 954-529-207-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/742

 

В настоящата електронна публикация на „Дон Кихот“ в Читанка са приложени илюстрациите на Гюстав Доре. Източник на изображенията: електронната библиотека на The University of Adelaide (https://ebooks.adelaide.edu.au).

История

  1. — Добавяне

Глава тридесет и седма
в която продължава историята за прочутата принцеса Микомикона и се описват други занимателни приключения

quixote_109_don_quixote_i_glavite_na_velikanite.png

Санчо слушаше всичко това със съкрушена душа, защото виждаше как отлитаха като дим надеждите му да получи някое графство, тъй като прекрасната принцеса Микомикона се беше внезапно превърнала в Доротея, великанът — в дон Фернандо, а в това време господарят му продължаваше да спи, съвсем равнодушен към всичко, което ставаше около него. Доротея още не беше сигурна дали щастието й не е сън. Карденио преживяваше същото, а и Лусинда не беше с по-друго настроение. Дон Фернандо отправяше благодарности към Бога за това, че небето го бе съжалило и извело от заплетения лабиринт, в който малко остана да загуби доброто си име и душата си. А и всички, които бяха в хана, се чувстваха доволни и весели, че така щастливо се бяха разрешили тези тъй заплетени и безнадеждни отношения. Свещеникът, като разумен човек, гледаше да доуреди всичко и поздравяваше всекиго за щастливата развръзка. Най-много ликуваше и най-доволна беше ханджийката поради обещанията на Карденио и свещеника, че ще й платят всички вреди и загуби, причинени от дон Кихот. Само Санчо, както вече казахме, беше опечален, нещастен и тъжен. Той влезе с наскърбено лице при господаря си, който се беше вече наспал, и му каза:

— Сега вече, ваша милост сеньор Печални образ, можете да спите колкото си щете, защото от плещите ви падна задължението да убивате какъвто и да е великан, за да върнете на принцесата кралството, тъй като всичко е вече свършено и приключено.

— Разбира се, че е свършено — отговори дон Кихот. — Ненапразно водих с великана такова жестоко и страшно сражение, каквото сигурно не ще ми се случи да водя повече до края на живота си. С един обратен удар — прас! — и аз му отсякох главата, която се търкулна на земята, а кръвта заля като река стаята, сякаш не беше кръв, а вода.

— Кажете по-добре — сякаш беше червено вино — забеляза Санчо. — Защото искам да разберете, ваша милост, ако още не сте го разбрали, че убитият великан е пробит мях, а кръвта му — шест ароби червено вино, които съдържаше търбухът му, а главата на великана е… кучката, която ме е родила, дявол ни взел всичките!

— Какво си се разбъбрил, полудя ли? — каза дон Кихот. — С ума си ли си?

— Станете, ваша милост — рече Санчо, — и ще видите каква я надробихте и какво ще трябва да платим! Ще видите кралицата, превърната в обикновена жена на име Доротея, и много други неща, които немалко ще ви учудят, ако ги проумеете, разбира се.

— Нищо не може да ме учуди — възрази дон Кихот, — защото, ако си спомняш, още миналия път, когато бяхме тук, ти казах, че всичко, което става в този дом, е дело на магьосници и няма да е никак чудно и сега да е така.

— Всичко бих повярвал — рече Санчо, — ако не бяха мятаниците с одеялото, в които нямаше никаква магия, защото само аз си знам колко бяха те истински и действителни. Този същият ханджия, който и сега е тук, държеше единия край на одеялото и ме подхвърляше нагоре най-старателно и с много подигравки и смях. А щом разпознавам хората, колкото и да съм прост и грешен, аз съм в състояние да разбера, че тук няма никакви магии, а само много тупаници и много лош късмет.

— С божия воля всичко ще се уреди — рече дон Кихот. — Подай ми сега дрехите, за да се облека и да изляза да видя какви са тези събития и преобразования, за които ми говориш.

Санчо му подаде дрехите и докато дон Кихот се обличаше, свещеникът разказа на дон Фернандо и на другите за лудостите на дон Кихот и за хитростите, до които трябваше да прибегнат, за да го измъкнат от Пеня Побре, където си беше въобразил, че е, за да изкупи презрението на своята сеньора. Разказа им също почти всички негови приключения, тъй както Санчо ги беше предал, и всички немалко се учудиха и се смяха, защото стигнаха до заключението, до каквото бяха дошли и всички останали хора досега, че се касае за най-странния род лудост, каквато можеше да се побере в побъркана човешка глава. Но свещеникът добави, че се налагало сега поради това, че щастливата развръзка пречи на сеньора Доротея да продължи играта си, да се изобрети и изнамери друг ход, за да се накара дон Кихот да се завърне у дома си. Карденио сам предложи да доведе докрай започнатото и каза, че Лусинда ще замества отсега нататък Доротея.

— Не — рече дон Фернандо, — това няма да стане така. Аз настоявам Доротея да продължи да играе своята роля. Ако селото на този славен рицар не е много далече оттук, аз ще бъда доволен, ако се положат грижи той да се излекува.

— Селото му е на два дена път оттук — обясни свещеникът.

— Дори и да е по-далече, с удоволствие ще извървим този път, щом трябва да се извърши такова добро дело.

В този миг се появи дон Кихот с всичките си доспехи, с шлема на Мамбрино на главата си — макар и доста очукан, — с малкия щит и с дървеното копие. Дон Фернандо и всички други останаха изненадани от странния вид на рицаря и се взряха учудено в дългото му половин миля, изпито и бледо лице, в претежкото му въоръжение, което не съответстваше на сдържаното му поведение, и останаха безмълвни, в очакване той пръв да проговори. А той, много тежко и важно, устреми поглед в красивата Доротея и й каза:

— Осведомен съм от моя оръженосец, прекрасна сеньора, че вашето величие се е самоунищожило и че вашата същина се е разпаднала, тъй като от кралица и велика сеньора, каквато бяхте, сте се превърнали в обикновена дама. Ако това е станало по заповед на вашия баща — краля магьосник — от страх, че не ще бъда в състояние да ви окажа нужната и обещана помощ, ще ви кажа, че той не е разбрал и не разбира нищо от работата си и че е слабо посветен в рицарските истории. Защото, ако той ги беше чел и изучил така внимателно и подробно, както аз съм ги изучил, щеше да види, че други рицари, с по-малка слава от моята, са извършили подвизи, по-трудни от този да убиеш някакво си великанче, колкото и надменно да е то. Преди малко аз срещнах врага, но… по-добре е да мълча, за да не кажат някои, че лъжа. Обаче времето, което всичко разкрива, ще си каже думата, когато най-малко я очакваме.

— Срещнахте се с два мяха, а не с великан — обади се ханджията.

Но дон Фернандо му заповяда да мълчи и да не прекъсва в никакъв случай речта на дон Кихот. Нашият рицар продължи словото си:

— Казвам в заключение, висока и обезнаследена сеньора, че ако баща ви, по изтъкнатите вече от мене причини, е направил с вас тази метаморфоза, аз ви моля да не му вярвате, защото няма опасност на земята, през която да не си проправи път моят меч, с помощта на който, след като отсека главата на вашия враг, ще поставя на вашата глава в най-скоро време короната на кралството ви.

Дон Кихот не каза нито дума повече и зачака принцесата да му отговори. Доротея, като се съобразяваше с решението на дон Фернандо да продължат устроената игра, докато отведат дон Кихот до селото му, каза с рядък чар и голямо достойнство:

— Заблудил ви е, храбри Рицарю на печалния образ, този, който ви е казал, че е станала пълна промяна и преобразяване с моята личност. Каквато бях вчера, такава съм и днес. Вярно е, че някои щастливи събития предизвикаха у мене известна промяна, като ми донесоха най-доброто, което можех да си пожелая, но това не значи, че аз не съм вече това, което бях по-рано, и че се отрекох от мисълта, с която живеех — да потърся подкрепата на юначните и непобедими ваши мишци. Тъй щото, сеньоре мой, нека вашата доброта възвърне честта на този, който ми е дал живота, и да го признае за човек разумен и мъдър, защото със своята наука е намерил толкова лесен и толкова правилен път за излекуването на всичките му болки. Аз вярвам, сеньор, че ако не бяхте вие, нямаше да постигна щастието, което сега имам. Че това е самата истина, могат да свидетелствуват повечето от присъстващите тук господа. Остава сега още утре да тръгнем на път, защото днешният ден е вече към края си, а що се отнася до успеха на делото ни, в който твърдо вярвам, всичко предоставям на Бога и на вашето юначно сърце.

Това бяха думите на умната Доротея, а дон Кихот, след като я изслуша, се обърна много сърдит към Санчо и му каза:

— Разбра ли сега, Санченце, че си най-голямото негодниче в Испания? Кажи ми, крадливи скитнико, не ми ли съобщи ти преди малко, че тази принцеса се е била превърнала в девойка на име Доротея и че главата, която отсякох, била „кучката, която те е родила“, и други още глупави приказки, които ме смутиха, както никога не съм бил смущаван в живота си? Кълна се в… — той вдигна очи към небето и стисна зъби — че ще те направя на пух и прах, та да послужиш отсега нататък за пример и поука на всички лъжливи оръженосци на странстващи рицари по света.

— Успокойте се, ваша милост сеньоре мой — отговори Санчо. — За промяната, която е станала със сеньора принцесата Микомикона, може да съм се излъгал, но за главата на великана или по-добре казано, за пробитите мехове, а също и за кръвта, която е чисто червено вино, заклевам се в Бога, не се лъжа, защото ранените мехове си стоят на мястото, до възглавето на ваша милост, а червеното вино е превърнало стаята в езеро. Ако не вярвате, почакайте да ви бръкнат в кесията и ще видите. Искам да кажа, че ще се уверите, когато сеньор ханджията представи сметка за всички вреди. А за другото, че сеньора кралицата си остава, каквато е била, аз се радвам от сърце, защото при това положение няма как да не пипна своя пай.

— Аз пък ще прибавя, Санчо — намеси се дон Кихот, — че си тъпак, прости ми за израза, и толкова!

— Хайде, стига сега — рече дон Фернандо, — няма какво повече да се говори! Нека изпълним волята на сеньора принцесата, която нарежда да тръгнем утре, защото днес е вече късно! А тази нощ ние можем да прекараме в приятелски разговори до зазоряване, когато всички ще придружим дон Кихот, защото искаме да бъдем свидетели на юначните, невиждани още подвизи, които ще извърши в изпълнение на великото дело, с което се е нагърбил.

— Всъщност мой дълг е да ви бъда в услуга и да ви придружа — отговори дон Кихот. — Оценявам с гореща благодарност благоволението, което ми се оказва, и съм особено признателен за доброто мнение, което имате за мене. Ще се постарая да оправдая вашето доверие, пък макар и това да ми струва живота, а и повече дори, ако е възможно.

Много вежливи слова и немалко приятелски уверения се размениха между дон Кихот и дон Фернандо. Но един непознат човек, който влезе по това време в двора на хана, накара всички да замлъкнат. По облеклото си той изглеждаше да е християнин, който току-що се е завърнал от земята на маврите, защото носеше късопола дреха от син плат, с ръкави до лактите, без яка, сини платнени панталони, а на главата си — кепе от същия цвят. Беше обут с жълтеникави меки полуботуши, а на бедрото му висеше, препасана през рамо, извита мавританска сабя. След него влезе, яхнала магаре, облечена по мавърски жена със забулено лице и с шапчица от брокат на главата. Тя носеше дълга мантия, която покриваше тялото й от раменете до петите. Мъжът беше снажен и строен, на малко повече от четиридесет години, с доста мургаво лице, с дълги мустаци и добре подстригана брада. Личеше, с една дума, по външността му, че ако беше по-добре облечен[1], всеки би казал, че е личност благородна и знатна. Той влезе, поиска стая и остана твърде огорчен, когато му казаха, че няма свободно място в хана. После се приближи до жената, която приличаше по вида си на мавърка, и й помогна да слезе от магарето. Лусинда, Доротея, ханджийката, дъщеря й и Мариторнес, привлечени от необикновената й носия, каквато дотогава не бяха виждали, обкръжиха мавърката и Доротея, приветлива, съобразителна и любезна по природа, като видя, че както жената, така и мъжът, който я придружаваше, бяха натъжени поради липса на място за нощуване, каза:

— Не се ядосвайте, сеньора моя, че не намирате тук удобства, каквито рядко има по странноприемниците. Но ако нямате нищо против да нощувате с нас двете — и тя посочи Лусинда, — останете, тъй като едва ли сте срещали и ще срещнете другаде по време на пътуването си по-радушен прием.

Забулената жена не отговори нищо, но стана от стола, на който беше седнала, скръсти ръце на гърди, приведе глава и се поклони в знак, че приема с благодарност поканата. Нейното мълчание потвърди по несъмнен начин мисълта им, че е мавърка и не знае да говори на християнски език.[2] В това време се приближи Пленника, зает дотогава с други работи, и като видя, че всички са заобиколили спътницата му и че тя не отговаря на техните въпроси, каза:

— Сеньори мои, тази девойка едва разбира кастилски и не говори друг език освен този на родината си. Затова именно не ви е отговорила и не отговаря на вашите въпроси.

— Не сме й задали никакъв въпрос — отговори Лусинда, — а само й предложихме за тази нощ нашето общество и част от стаята, в която ще се настаним. Там тя ще се ползва от всички удобства, които мястото позволява. Това ние правим от все сърце и от чувство на дълг към чужденците в нужда, особено когато са жени.

— От нейно и от мое име ви целувам ръцете, сеньора моя, и високо ценя услугата, която ни правите, още повече, че вниманието иде от лица, които, по всичко изглежда, са благородници.

— Кажете ми, сеньор — запита Доротея, — християнка ли е тази сеньора или мавърка? Защото облеклото й и мълчанието й ни карат да мислим, че тя е това, което не бихме желали да е.

— Мавърка е по носия и по плът, но в душата си с ревностна християнка, защото гори от желание да приеме нашата вяра.

— Значи не е покръстена? — запита Лусинда.

— Не сме имали досега случай да го направим — отговори Пленника. — Откакто тя напусна Алжир, нейно отечество и родна земя, не е изпадала в смъртна опасност, която би позволила да я покръстим, без да се спазят всички предварителни обреди според повелите на нашата майка, Светата църква. Но Бог ще помогне кръщението й да стане скоро, и то с цялата тържественост, която заслужава нейното положение, защото то е по-високо, отколкото би си представил човек, като съди по нейните одеяния и по моето облекло.

Тези слова възбудиха силно любопитство у присъстващите, които горяха от нетърпение да узнаят коя е мавърката и кой е Пленника. Никой обаче не се реши да ги запита в този миг, защото всички си даваха ясна сметка, че часът беше по-подходящ за почивка, отколкото за такъв род въпроси. Доротея я взе за ръка, настани я да седне до себе си и я помоли да снеме булото си. Тя погледна Пленника, като че ли го питаше какво й казват и какво трябва да стори. Той й обясни на арабски, че я молят да си снеме булото и й каза да го снеме. Тя го сне и откри толкова красиво лице, че Доротея я намери по-хубава от Лусинда, а Лусинда я намери по-красива от Доротея, а останалите присъстващи признаха, че само мавърката можеше да бъде сравнена по красота с двете, а дори някои бяха на мнение, че тя ги превъзхожда в известни отношения. И тъй като красотата предизвиква съчувствие и притежава чародейната сила да печели душите, всички бяха обзети от желанието да услужат и угодят на прекрасната мавърка. Дон Фернандо запита Пленника как се казва мавърката.

— Лела Сораида — отговори той. Но щом тя чу това име, разбра веднага какъв въпрос бяха задали на езика на християните и в същия миг извика тревожно, но живо:

— Не, не Сораида, Мария, Мария! — С това тя искаше да се разбере, че името й не беше Сораида, а Мария.

Тези думи и дълбокото вълнение, с което тя ги произнесе, трогнаха до сълзи някои от присъстващите, особено жените, нежни и състрадателни по природа. Лусинда я прегърна най-сърдечно и й каза:

— Да, да, Мария, Мария!

А мавърката отговори:

— Да, да, Мария. Сораида маканхе! — което значеше, че не се казва Сораида.

Междувременно се мръкна и по заповед на хората, които придружаваха дон Фернандо, ханджията положи всички грижи и старания, за да им приготви по възможност най-добра вечеря. Дойде часът и всички насядаха около една дълга маса, каквато се слага обикновено за слугите, защото в хана нямаше нито кръгла, нито четвъртита маса. Дадоха почетното място на дон Кихот, който отначало не искаше да го приеме, но после настоя да седне от дясната му страна сеньора Микомикона, за да се подчертае, че й е покровител. До нея седнаха Лусинда и Сораида, а срещу тях дон Фернандо и Карденио. По-нататък заеха място Пленника и хората от свитата на Фернандо, а на другия край, до дамите, свещеникът и бръснарят. И тъй вечеряха в най-добро настроение, което се повиши още повече, когато забелязаха, че дон Кихот престана да яде и вдъхновен също както по време на вечерята с козарите, произнесе следното слово:

— Като се поразмисли човек, става ясно, мои дами и сеньори, че на лицата, които принадлежат към Ордена на странстващите рицари, е отредено да са свидетели на велики и нечувани събития. Нека попитам тези, които биха се усъмнили в това: кой смъртен, ако влезе сега през портите на този замък и ни види така събрани, би могъл да си представи и да повярва, че сме наистина тези, които сме? Кой би казал, че седналата до мене сеньора е великата кралица, която всички познаваме, и кой би повярвал, че аз съм онзи Рицар на печалния образ, чието име е покрито със слава? Сега вече няма никакво съмнение, че рицарското звание и рицарското изкуство превъзхождат всички звания и изкуства, изобретени от хората, и заслужават толкова по-голямо уважение, колкото по-големи са опасностите, които постоянно ги дебнат. Нека не се мяркат пред очите ми тези, които твърдят, че науката стои по-високо от военното изкуство. Аз ще им кажа само, че не знаят какво говорят, пък ако ще да са каквито си щат. Защото главният им довод, който те най-често изтъкват и на който най-много наблягат, е, че заниманията на духа стоят по-високо от телесните и че военното изкуство засяга само тялото, сякаш то е чисто хамалска работа, за която не се изисква друго освен физическа сила. Сякаш това, което ние военните наричаме бойно изкуство, не включва в себе си героични дела, за които е необходим крепък дух; сякаш най-сетне военачалникът, който командва цяла армия или брани обсадена крепост, не се труди с ума си поне толкова, колкото и с тялото си. Ако не сте съгласни с това, кажете ми, достатъчни ли са телесните сили, за да се предвидят и разкрият плановете на неприятеля, неговите намерения, военните му хитрости, предстоящите трудности, а също и да се предотвратят своевременно опасностите? Не, цялата тази дейност е дело на ума, в която тялото не взема никакво участие. Щом е тъй, щом военното изкуство изисква участието на духа, както го изисква и науката, нека сега видим чий ум работи повече. Умът на учения или умът на военния? Ще можем да направим най-правилни изводи, като разгледаме и двата случая и дадем по-висока оценка на попрището, което си поставя по-благородни цели. Задача и цел на науките — не говоря тук за богословската наука, чието предназначение е да отправя душите, подготвени към небето, безпределна задача, с която никоя друга наука не може да се сравни — говоря тук за светските науки, е да утвърдят правдата в разпределението на благата, да дадат всекиму това, което му принадлежи по право, и да се грижат за прилагането на добрите закони. Тази задача е несъмнено благородна и възвишена, достойна за най-голяма похвала, но въпреки всичко не толкова достойна, колкото задачата на военните, които си поставят крайната цел да обезпечат мира, най-висшето благо, което може да си пожелае човек на този свят. Ето защо първата блага вест, стигнала до земята и до хората, разнесена от песента на ангелите в нощта, превърнала се за нас в светъл ден, е била: „Слава во висине богу и на земле мир и в человецех благоволение.“ И поздравът, който най-великият учител на земята и на небето препоръча на своите ученици и любими последователи, е да казват, когато престъпват прага на една къща: „Мир на този дом!“ А много пъти той им е казвал: „Моя мир ви давам, моя мир ви оставям, мир вам!“ Тази скъпоценност и този дар, дадени и оставени от такава ръка, са скъпоценност, без която нито на земята, нито на небето може да съществува каквото и да е благо. Този именно мир е истинската цел на войната, защото военното дело и войната са едно и също нещо. А щом приемем като истина, че целта на войната е мирът и щом по тази своя цел тя превъзхожда науката, да разгледаме сега физическите усилия на учения и тези на военния и нека видим кои от тях са по-големи.

Дон Кихот защитаваше своята теза така блестящо и с толкова изискани изрази, че на никого от слушателите му не можеше и през ум да му мине, че има работа с луд човек. Напротив, тъй като повечето от тях бяха благородници и поради това военното изкуство им бе близко до сърцето, те го слушаха с голямо удоволствие. А той продължи словото си:

— И тъй, трудностите на тези, които се посвещават на науката, са следните: най-напред бедността (не че всички са бедни, но аз се позовавам на най-тежките случаи). Веднъж казано, че са бедни, няма защо да приказвам повече за тежката им участ, защото според мене, който е беден, добро не го очаква. Те изстрадват бедността си във всичките й форми било като гладуват, било като мръзнат или като ходят в дрипи, а понякога понасят вкупом всички тези несгоди. При все това лишенията им не са толкова големи, че да няма какво да ядат, макар и да се хранят с повече закъснение от обичайното и често от трохите на богатите, което се нарича „отиване на супа“[3]. За тях все ще се намери някой чужд мангал или някоя печка, които, ако не топлят, то поне малко смекчават студа. Накрая трябва да кажа, че нощем те все пак спят под покрив. Няма да ви занимавам с други подробности, но все пак трябва да спомена нещо за недостига на ризи, за липсата на излишество по отношение на обуща, за малкото дрехи и за тяхната износеност и за това как стръвно се нахвърлят върху яденето, когато щастливата съдба ги допусне до богата трапеза. По този описан от мене суров и труден път, като се спъват на места, падат на други, като се изправят отново, за да паднат пак, те постигат учената степен, към която се стремят. Виждали сме мнозина от тях, преминали през всички тези изпитания, промъкнали се между много Сцили и Харибди, носени върху крилата на щастливата съдба, да управляват света от креслото си, като недояждането им се превръща в преяждане, студът, който са търпели — в приятна топлина, дрипите им — в празнични одежди, и спането им на рогозка — в лежане на легла с чаршафи от холандски лен или от дамаска, награди, които те напълно са заслужили с добродетелите си. Но съпоставени и сравнени с теглата на боеца, техните страдания бледнеят, както сега ще чуете.

quixote_110_mech_pero_i_kniga.png
Бележки

[1] От направеното описание се вижда, че непознатият е носел облеклото на християните, попаднали в плен на берберските племена в Северна Африка.

[2] Езикът на християните, тоест испански или по-точно — кастилски.

[3] Така се нарича у бедните получаването на храна в определен час пред вратите на богатите манастири. Това са правели през времето на Сервантес и бедните студенти.