Мигел де Сервантес Сааведра
Знаменитият идалго Дон Кихот де ла Манча (69)

Глава петнадесета
в която се разправя и съобщава кои бяха Рицарят на огледалата и неговият оръженосец

Дон Кихот продължи пътя си, предоволен, горд и надут, че бе спечелил победа над такъв юначен рицар, какъвто си въобразяваше, че е Рицарят на огледалата, и очакваше да узнае — осланяйки се на рицарската му дума — дали неговата сеньора е още омагьосана, защото изключено беше — иначе би престанал да бъде рицар — да не се върне победеният при него, за да му докладва какво се е случило с нея. Но едно мислеше дон Кихот, а друго — Рицарят на огледалата, тъй като единствената му мисъл беше засега, както вече се каза, да намери място, където да му превържат раните. Известно е вече на читателя, че бакалавърът Самсон Караско, преди да посъветва дон Кихот да поднови изоставените си странствания, бе говорил със свещеника и бръснаря по въпроса какви мерки да се вземат, за да принудят дон Кихот да си седи вкъщи тихо и мирно и да не ламти за злополучни приключения. В края на тези съвещания бе взето единодушно решение, най-вече по настояване на Караско, да оставят дон Кихот да замине, тъй като беше ясно, че е невъзможно да го задържат, а Самсон да иде да го срещне някъде из пътя като странстващ рицар, да влезе в бой с него — поводи можеха без мъка да се намерят — и да го победи — нещо, което те смятаха за съвсем лесно. Трябваше да се предвиди и уговори преди двубоя победеният да се покори напълно на волята на победителя и така — веднъж победен дон Кихот — бакалавърът-рицар следваше да му заповяда да се върне у дома си на село и да не го напуска цели две години или до второ разпореждане. Ясно беше, че победеният дон Кихот щеше да изпълни бездруго дадената заповед, за да не наруши и престъпи рицарските закони, а съществуваше и надеждата, че през време на изгнанието си щеше да позабрави суетните си мечти или пък щеше да се намери някакъв лек за безумието му.

Караско се съгласи на всичко това, а за оръженосец предложи услугите си Томе Сесиал, съсед и сват на Санчо Панса, весел и буден човек. Самсон се въоръжи, както вече казахме, а Томе Сесиал сложи върху естествения си нос фалшивия маскараден, за който споменахме, за да не го познае сватът му, когато се срещнат. Така те тръгнаха по същия път, по който бе тръгнал дон Кихот, и насмалко не ги настигнаха там, където стана приключението с колесницата на смъртта. Намериха ги в крайна сметка в гората, където им се случи всичко, което внимателният читател е вече прочел. Ако в главата на дон Кихот не беше се втълпила странната мисъл, че бакалавърът не е бакалавър, сеньор бакалавърът щеше да се лиши завинаги от възможността да стане лиценциат, тъй като там, където смяташе да намери птичка, не откри дори и гнездо. Томе Сесиал, като видя колко злополучен излезе планът им и колко лошо завърши тяхното пътуване, каза на бакалавъра:

— Каквото си е право, сеньор Самсон Караско, получихме си заслуженото. Лесно се замислят и се предприемат разни дела, но в повечето случаи мъчно се измъква човек от тях. Дон Кихот е луд, а ние — умни. Той си отива здрав и засмян, а ваша милост сте пребит и тъжен. Нека преценим сега кой е по-луд — този, който поначало си е луд, или онзи, който нарочно се прави на луд.

А Самсон отговори:

— Разликата между тези два вида луди е, че този, който е луд по неволя, ще остане луд завинаги, а онзи, който е станал доброволно луд, може да престане да е луд, щом поиска.

— Щом е тъй — каза Томе Сесиал, — аз бях доброволно луд, като се съгласих да стана оръженосец на ваша милост. Сега пък — също така доброволно — решавам да престана да ви служа и да се върна у дома си.

— Прави каквото знаеш — отговори Самсон, — но знай, че аз няма да се върна, преди да съм натупал здравата дон Кихот. Ще тръгна да го търся не вече с намерението да му върна разсъдъка, а за да му отмъстя, защото така ме болят ребрата, че не ми е до никакво състрадание.

Така се разговаряха двамата, докато стигнаха до едно село, където за щастие намериха лечител на изкълчени кости, който се зае да лекува нещастния Самсон. Томе Сесиал го напусна и си отиде, а Караско остана да обмисля как да си отмъсти. Ще дойде време историята да ни занимае отново с него, а сега тя бърза да сподели радостта на дон Кихот.