Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
El ingenioso hidalgo don Quijote de la Mancha, –1615 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2013 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
NomaD (2015-2016)
Прилагане на илюстрациите
NomaD (2015-2018)

Издание:

Автор: Мигел де Сервантес Сааведра

Заглавие: Знаменитият идалго Дон Кихот де ла Манча

Преводач: Тодор Нейков; Стоян Бакърджиев (стихове)

Година на превод: 1970

Език, от който е преведено: Испански

Издание: Поредно

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2001

Тип: Роман

Националност: Испанска

Печатница: ПК „Д. Благоев“

Редактор: Стефан Савов

Художник на илюстрациите: Гюстав Доре

ISBN: 954-529-207-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/742

 

В настоящата електронна публикация на „Дон Кихот“ в Читанка са приложени илюстрациите на Гюстав Доре. Източник на изображенията: електронната библиотека на The University of Adelaide (https://ebooks.adelaide.edu.au).

История

  1. — Добавяне

Глава двадесет и седма
за това как свещеникът и бръснарят изпълниха задачата си и за други още случки, които заслужават да бъдат разказани в тази велика история

quixote_084_pripadnalata_lucinda.png

Планът на свещеника се хареса на бръснаря и двамата залегнаха да го осъществят. Поискаха от ханджийката дълга рокля и було, срещу които й оставиха в залог новото расо на духовника. Бръснарят си направи брада от една сиво-кафява или по-скоро червеникава волска опашка, в която ханджията имаше навик да държи втикнат гребена си.[1] Ханджийката ги запита защо им са дотрябвали тези вещи. Свещеникът й разказа накъсо за лудостта на дон Кихот, която налагала да направят опит да го измъкнат от планината, в която бил намерил убежище. Тогава ханджията и жена му се сетиха, че лудият, за когото ставаше дума, е недавнашният им гост с балсама, господар на подхвърляния в одеялото оръженосец. Те разказаха на свещеника всичко, което се беше случило в хана, без да премълчат и онова, което тъй старателно беше скрил Санчо. В края на краищата ханджийката преоблече духовника така, че по-добре не можеше и да се желае. Сложи му сукнена пола, с нашити по нея ивици от черно кадифе, около педя широки, между които прозираше сукното, и елече от зелено кадифе с обшивки от бял атлаз, каквито сигурно са се носили по времето на крал Вамба[2]. Той не позволи да сложат на главата му женски накити, а предпочете да сложи кепето си с ватена подплата, с което лягаше да спи. Върза около челото си ивица черна тафта, а от същия плат си направи маска, с която напълно покри лицето и брадата си. Нахлупи си шапката, която беше толкова широкопола, че можеше да му служи и за чадър, метна на раменете си наметалото и възседна мулето си по женски; яхна добичето си и бръснарят, с брада, която му стигаше до пояса, по цвят нещо средно между бяла и червена, направена, както вече казахме, от опашката на червеникав вол.

Простиха се с всички, като не забравиха и добрата Мариторнес, която обеща, макар да беше грешница, да се моли, за да им даде Бог сполука в трудното и толкова христолюбиво дело, което бяха предприели. Но едва излезли от хана, една мисъл осени духовника: видя му се съвсем неподобаващо за духовното му звание да тръгне по света, предрешен с женска премяна, макар и намерението му да бе добро. Той сподели с бръснаря тази си мисъл и го помоли да разменят облеклата си, защото, обясни той, по-подходящо е бръснарят да играе ролята на нуждаещата се от помощ девица, а той да стане оръженосец, тъй като по този начин по-малко ще оскверни духовния си сан. Заяви освен това, че ако приятелят му не се съгласи, не ще направи нито стъпка по-нататък, пък ако щат и дяволите да отнесат дон Кихот. Междувременно Санчо се доближи и прихна да се смее, като видя двамата тъй предрешени. Бръснарят прие предложението на свещеника и те започнаха да си разменят дрехите. Едновременно с това свещеникът му даваше наставления как да се държи и какво да каже на дон Кихот, за да го затрогне и застави да тръгне след него, и да напусне мястото, което беше избрал за безполезното си покаяние. Бръснарят отговори, че и без тези уроци знае какво трябва да направи. Той отказа да си сложи още отсега женското облекло и обясни, че ще го направи по-късно, когато наближат мястото, където се намира дон Кихот. След това сгъна дрехите, свещеникът си сложи брадата и така тръгнаха на път, водени от Санчо, който почна да им разказва за срещата с лудия в планината, без да спомене за чантата, която бяха намерили, и за нейното съдържание, защото Санчо, макар и глупав, беше доста алчен.

На следния ден те стигнаха до местността, откъдето почваше пътят, белязан от оръженосеца с клонки, за да намери по-лесно мястото, където беше оставил господаря си. Санчо, като откри клонките, каза на спътниците си, че наближават и ги подкани да се преоблекат, щом това се налага за избавлението на господаря му. Защото те му бяха вече обяснили, че това предрешаване е най-важното и решаващо средство, за да измъкнат дон Кихот от лошия път, по който беше тръгнал, и го бяха помолили да не казва на господаря си кои са те и че изобщо ги познава.

Ако ли пък го запита — както щеше непременно да стане — дали е предал писмото на Дулсинея, той да каже, че го е предал и че тя, тъй като нито знае да чете, нито да пише, му отговаря устно и му повелява — пред опасността да изпадне в немилост — веднага да се върне и да се срещне с нея, защото иска да му каже нещо много важно. След това те казаха на Санчо, че неговите обяснения и това, което те самите възнамеряваха да кажат на дон Кихот, сигурно ще успеят да го вкарат в пътя, който води право към императорска или кралска корона, и нека не го смущава вече мисълта, че той ще предпочете архиепископски сан, защото това няма да стане. Санчо ги изслуша внимателно, запечати всичко в ума си и им благодари сърдечно за намерението им да посъветват господаря му да стане император, а не архиепископ, защото по негово мнение много по-големи дарове могат да дават на своите оръженосци императорите, отколкото владиците. Санчо добави също, че е по-добре той сам да тръгне напред и да потърси господаря си, за да му предаде отговора на неговата възлюблена и че този отговор ще бъде напълно достатъчен, за да го изтръгне от онова място, без да е необходимо да си дават толкова труд. Двамата одобриха предложението му и решиха да го чакат, докато се върне и им донесе новината, че е намерил господаря си.

Санчо навлезе в скалистите клисури, като остави двамата на брега на едно малко и тихо ручейче, под свежата и приятна сянка на скалите и на няколко дървета, които растяха край него. Денят беше от тези августовски дни, които са особено горещи в този край. Часът беше три след пладне, час на най-голяма жега. Всичко това правеше мястото още по-приятно и като че ли ги канеше да изчакат точно тук завръщането на Санчо. Така и сториха. Докато двамата, седнали спокойно на сянка, си почиваха, чу се глас, който, макар без съпровод на какъвто и да било инструмент, прозвуча сладко и приятно. Те много се учудиха, защото в такава дива местност трудно можеше да се намери човек, който да пее тъй хубаво. Макар и да се казва, че из полята и горите бродят овчари със забележителни гласове, това все пак е повече въображение на поетите, отколкото действителност. Учудването им нарасна, когато разбраха, че песента, която слушаха, не беше песен на прости пастири, а стихове, съчинени от изтънчен дворянин. Предположението им се потвърди от стиховете, които гласяха както следва:

Ах, какво ме тъй терзае?

Гордостта й.

Кой увеличи скръбта ми?

Ревността ми.

От какво е тази мъка?

От разлъка.

Мъката е многоръка,

цяр не мога да открия.

Ще живея вечно с тия

гордост, ревност и разлъка.

Кой ми причини скръбта?

Тя — страстта.

Кой ме в примки омота?

Ориста.

Кой измъчва ми сърцето?

То — небето.

Значи идва краят, ето —

смъртни мъки ме задавят.

Срещу мен се съюзяват

ориста, страстта, небето.

Как ли да се защитя?

Чрез смъртта.

Кой лекува мисълта?

Лудостта.

А любовната си рана?

Чрез измяна.

Значи трябва да престана

цяр за свойта страст да диря,

като само се намира —

смърт и лудост, и измяна.

Часът, времето, самотата, гласът и умението на този, който пееше, предизвикаха почуда и задоволство у двамата слушатели, притаили дъх с надежда, че ще чуят още нещо. Но мина доста време, без певецът да се обади, и те решиха да потърсят човека, който пееше толкова хубаво. Тъкмо се готвеха да изпълнят решението си, когато същият глас ги закова на място със звуците на този сонет:

С крилете си политаш, дружбо свята,

но твоят вид лъжлив при нас остава;

щастлива, срещаш на една морава

блажените души във небесата.

 

И сочиш пак картината позната:

мирът, покрит със було, се възправя;

и виждаме през булото тогава в злина

да се превръща добротата.

 

О, дружбо, слез, не позволявай вече

лъжата в твои дрехи да царува,

да пречи на искреността! Възпри я,

 

защото, ако днес не се попречи,

от утре в тоя свят ще забушува

предишната страхотна бъркотия.

Песента завърши с дълбока въздишка и двамата със заострено внимание зачакаха и друга някоя песен; но когато чуха, че песента бе последвана от ридания и жални стонове, решиха да узнаят кой е човекът, който така тъжно и болезнено стене и ридае. Не вървяха много и ето че зад една издадена скала съзряха мъж, който напълно отговаряше на описанието, което им бе дал Санчо Панса за Карденио. Като ги видя, той не се стресна, а остана спокоен на мястото си, отпуснал глава върху гърдите си с израз на дълбоко замислен човек. Втори път той не вдигна повече очи да ги погледне, след като ги беше съзрял, когато те внезапно се появиха. Духовникът, човек красноречив и сладкодумен, осведомен вече за нещастието му — тъй като беше разбрал по описанието кой е младежът, — пристъпи към него и с кратки и много разумни слова започна да го моли и увещава да се откаже от този клетнически живот, за да не загине тук, което от всички нещастия щеше да бъде най-голямото. В този час Карденио беше напълно с ума си, без каквато и да е следа от бесните пристъпи, които толкова често помрачаваха съзнанието му. Като ги видя с това необичайно за хора, бродещи из такива диви местности, облекло и като разбра, че са напълно осведомени за неговото злощастие (думите на свещеника го убедиха в това), той им отговори както следва:

— Господа, които и да сте вие, виждам, че небето, което се грижи да помага на добрите, а понякога и на злите, изпраща на мене, клетника, в тези далечни и откъснати места, без да съм заслужил това, хора, които със силни и разумни доводи осъждат избрания от мен неразумен живот и се стараят да ме извлекат оттук. Но те не знаят всичко онова, което аз зная, а именно, че ако се спася от това зло, ще попадна на друго, още по-голямо. Затова те навярно мислят, че съм празнословен бърборко и което е още по-лошо — човек без разсъдък. И съвсем не е чудно те да са прави, защото трябва да призная, че споменът за моите нещастия е тъй жив и тъй гибелен за мене, че аз съм безсилен да се боря с него и се превръщам понякога в камък, като загубвам напълно всякакво човешко чувство и разум. Давам си пълна сметка за тази истина едва когато някои ми припомнят делата, които съм извършил, докато съм бил обладан от страшния пристъп, или ми посочват следи от тях. Но какво ли ми остава друго да правя след това, освен да се оплаквам напразно и да проклинам без полза собствената си участ и да оправдавам своята лудост с изповедта на моите нещастия пред всеки, който желае да ги чуе. Защото, когато разумните хора узнаят всичко, което се е случило, не ще се чудят на последиците и ако не ми предложат лек за моята болка, поне не ще ме смятат за виновен. Така гневът, породен от произволните ми действия, ще се превърне в състрадание за преживените от мене беди. И ако вие идвате, сеньори, със същото намерение, с което други са идвали при мене, аз ви моля, преди да продължите да ме убеждавате с разумни доводи, да изслушате това, което още не знаете за моите злощастия. Сторите ли това, може би ще спестите труда си, който ще вложите в усилията си да намерите лек за една болка, която е неизлечима.

Свещеникът и бръснарят, които не желаеха друго, освен да чуят от собствената му уста причините за бедите, които бяха го сполетели, помолиха Карденио да им разкаже всичко, като му обещаха да му препоръчат само лекове и утехи, които действително биха могли да му помогнат. И тъй, печалният младеж почна да разказва тъжната си история почти със същите думи, с които я беше разказал на дон Кихот и на козаря преди няколко дена, когато поради доктор Елисабат и престараването на дон Кихот да издигне високо честта на рицарството тя остана недовършена, както отбелязахме по-рано. Но този път съдбата се оказа по-благосклонна: Карденио не изпадна в пристъп на лудост и можа да довърши докрай своя разказ. И когато стигна до случката с писмото, което дон Фернандо намерил в книгата „Амадис Галски“[3], Карденио каза, че добре си спомня съдържанието му, което било следното:

Лусинда до Карденио.

„Всеки ден откривам във вас нови достойнства, които ме задължават и заставят все повече да ви ценя. И ако искате от мене да ви се издължа, без да жертвам своята чест, можете да го направите. Имам баща, който ви познава и който много ме обича. Без да изнасили моята воля, той ще удовлетвори законното ви желание, щом така високо ме цените, както сам казвате и както аз вярвам.“

Писмото ме насърчи да поискам ръката на Лусинда, както вече ви казах. То затвърди у дон Фернандо мнението, че моята възлюблена е една от най-умните и най-разсъдливи жени на света. Но същото това писмо породи у него желанието да ме погуби, преди да се оженя. Казах на дон Фернандо, че бащата на Лусинда настоява баща ми да я поиска от него и че аз не смея да му говоря. Боях се да не ми откаже не защото не знаеше качествата, добротата, добродетелите и красотата на Лусинда, както и благородното й потекло, което можеше да съперничи с това на най-знатните родове на Испания, а защото не искаше да бързам с женитбата, докато не разбере какво възнамерява да прави херцог Рикардо с мене. И тъй, накрая казах на дон Фернандо, че не се решавам да говоря по този въпрос на баща си както поради съображенията, които вече изтъкнах, така и поради други още причини, които не можех точно да определя и които ме правеха малодушен. С една дума, страхувах се, че желанието ми никога не ще се изпълни. Като чу всичко това, дон Фернандо каза, че той се заема да говори на баща ми, за да го убеди да предприеме необходимото пред бащата на Лусинда. О, славолюбиви Марий, о жестоки Катилина, о размирни Сула, о вероломни Галалон[4], изменнико Велидо[5], отмъстителни Хулиан[6] и алчни Юда! Вероломни, жестокосърдечни, отмъстителни, коварни Фернандо, какво зло ти сторих, клетият аз, който с толкова простодушие ти бях разкрил тайните и радостите на моето сърце? Каква обида ти нанесох? Какви думи ти казах, какви съвети ти дадох, които да не са били винаги за твое добро и в твоя полза? Но от що се оплаквам аз, нещастният? Не е ли всекиму известно, че когато нещастията започнат да се сипят от звездите и да падат яростно и неудържимо върху нас, няма земни сили, нито човешки усилия, способни да им се противопоставят? Кой можеше да допусне, че дон Фернандо, благородник от толкова знаменито потекло, умен, обвързан от безбройните услуги, които му бях направил, властен да осъществи, където и когато си поиска, всяко свое любовно желание, щеше да се настърви да ми отнеме единствената любима, която в действителност още не беше моя? Но нека оставим настрана всички тези безсмислени и безполезни размишления и завържем прекъснатата нишка на злощастната ми история. И тъй, за да тури в ход своя изменнически и коварен план, той счете присъствието ми за неудобно и реши да ме изпрати при по-големия си брат с молба да му прати пари, за да заплати шест коня, купени нарочно същия ден от баща ми. Тези пари бяха само предлог да ме отдалечи (за да може по-лесно да осъществи лошите си намерения). Можех ли аз да предотвратя тази измяна? Можех ли изобщо да си въобразя подобно нещо? Разбира се, че не. Напротив, с голяма готовност приех веднага да изпълня поръчката и се зарадвах за добрата сделка с конете. Същата нощ говорих с Лусинда, казах й какво бяхме уговорили с дон Фернандо и я уверих, че нашите добри и честни намерения ще бъдат осъществени. Далече — също като мене — от всякакво подозрение за коварните замисли на дон Фернандо, Лусинда ме помоли само да побързам да се върна, убедена и тя, че нашата мечта ще се сбъдне, щом моят баща се срещне с нейния. Не зная какво стана с нея, но при тези думи очите й се наляха със сълзи, някаква бучка заседна в гърлото й и тя не можа да ми каже нито дума повече, макар и да ми даваше да разбера, че има много да ми говори. Много ме изненада това нейно състояние, в което не беше изпадала никога дотогава по време на срещите ни, защото, колкото пъти съдбата и моята изобретателност ни позволяваха да се виждаме, разговорите ни протичаха под знака на доволството и радостта, без въздишки, сълзи, ревност, съмнения и тревоги. През цялото време благодарях на провидението, че ми я е дало за любима. Величаех красотата й и безкрайно се възхищавах на ума й и на всичките й други качества. И тя не ми оставаше длъжна. Лусинда възхваляваше всичко, което влюбените й очи намираха в мене достойно за възхвала. Освен това ние си говорехме какви ли не детинщини, разказвахме си случки за наши съседи и познати и най-голямата волност, която си позволявах, беше да хващам почти насила една от хубавите й бели ръце и да я поднасям до устните си, доколкото ми позволяваха нагъсто наредените железни пръчки на ниската решетка, която ни делеше. Но в навечерието на тъжния ден на моето заминаване тя плака, рида горко и неутешимо и се прибра в стаята си, като аз останах смутен, разтревожен, силно изплашен поради това, че открих в Лусинда някаква болка и страх, които за мен бяха съвсем нови и непознати. Но за да не разбия собствените си надежди, отдадох всичко това на силната й любов и на скръбта, която раздялата поражда във всяко истински любещо сърце. Накрая заминах озадачен и печален, с душа, изпълнена с предчувствия и подозрения, без да зная точно какво предчувствах и какво подозирах. Това бяха ясни признаци за бедите и нещастията, които ме очакваха.

Стигнах там, където бях изпратен. Предадох писмото на брата на дон Фернандо. Бях приет добре, но той не ме изпрати обратно, както се надявах, ами нареди да чакам осем дена, което съвсем не беше по желанието ми, и то в място, скрито от погледа на херцога, неговия баща, защото брат му го молеше да му изпрати пари тайно от него. Всичко това беше измислено от вероломния Фернандо, тъй като брат му разполагаше с тези пари и можеше да ме отпрати незабавно. Заповедта и нареждането бяха от такова естество, че ме подтикваха към неизпълнение на нареждането, защото ми се виждаше непоносимо да изтрая толкова дни, без да видя Лусинда, още повече че, както вече казах, бях я оставил много натъжена. При все това аз, като верен служител, се подчиних, макар и да чувствах колко скъпо ще заплатя за това.

На четвъртия ден от моя престой ме потърси човек, който ми връчи писмо. По адреса на плика познах, че е писано собственоръчно от Лусинда. Отворих го смутен и с трепет на душата, като си мислех, че нещо твърде важно трябва да се е случило, за да бъде принудена да ми пише писмо в друг град, още повече, че много рядко ми беше писала дори когато бях близо до нея. Запитах човека, преди още да прочета писмото, кой му го е дал и колко време се е бавил по пътя. Каза ми, че като минавал случайно по една улица на града, по обедно време, една много красива дама го повикала от един прозорец и му казала набързо с просълзени очи: „Брате мой, ако сте християнин, както по всичко личи, моля ви, занесете, за Бога, веднага това писмо на означения на плика адрес, който лесно ще намерите. С това ще извършите едно богоугодно дело. А за да не ви липсва възможността да го извършите, вземете за вас това, което сложих в тази кърпичка.“ Каза ми това и хвърли през прозореца кърпичка, в която имаше сто реала, и ей този златен пръстен и писмото, което вече ви предадох. След това, без да изчака отговора ми, се отдръпна от прозореца. Но преди да се скрие, тя се увери, че прибрах кърпичката и писмото и забеляза също и знака, който й дадох, че ще изпълня поръчката. Като се видях тъй щедро възнаграден за услугата, която щях да направя, и като разбрах по адреса на писмото, че то е отправено до вас, защото аз, сеньор, ви познавам добре, реших да не се доверявам на трето лице и сам собственоръчно да ви го предам, още повече, че сълзите на тази красива сеньора ме задължаваха много. Както ви е известно, разстоянието между двата града е осемнадесет левги. Аз го изминах за шестнадесет часа.

Докато жадно поглъщах думите на услужливия и неочакван пратеник, краката ми така се разтрепериха, че едва не паднах. Отворих писмото и ето какво прочетох:

„Дон Фернандо изпълни думата, която ви даде да говори на баща ми, но говори така, както на него му се искаше, и то не във ваша полза. Знайте прочее, сеньор, че той ме поиска за съпруга и баща ми, съблазнен от преимуществата, които според него дон Фернандо има в сравнение с вас, даде своето съгласие, и то с такава готовност, че само след два дена сватбата ще се отпразнува тайно и в съвсем тесен кръг, така че единствени свидетели ще са Бог и няколко домашни. Можете да си въобразите какво е душевното ми състояние. Вие сам ще решите налага ли се да дойдете, или не, а дали ви обичам истински, или не, ще покаже по-нататъшният развой на събитията. Дано Бог помогне това писмо да стигне до вашите ръце, преди моята ръка да се свърже с ръката на този толкова вероломен в своите обещания човек.“

Това беше всъщност съдържанието на писмото, което ме накара веднага да замина, без да чакам друг отговор и пари. Защото бях вече добре разбрал, че не покупката на коне, а един пъклен замисъл беше подбудил дон Фернандо да ме прати при брат си. Силният ми гняв срещу дон Фернандо и страхът, че ще загубя спечеленото с толкова любов и преданост съкровище, ми дадоха криле и аз просто прелетях до родния си град и пристигнах там на следващия ден, в часа на срещите ни с Лусинда. Влязох тайно в града и оставих мулето си в дома на добрия човек, който ми бе донесъл писмото. Съдбата се показа благосклонна към мене и аз намерих Лусинда зад решетката, която бе свидетел на нашата любов. Лусинда веднага ме видя, видях я и аз: уви, не както тя трябваше да ме види и както аз исках да я видя.

Но има ли на света човек, който може да се похвали, че е вникнал в заплетените мисли и променчивия нрав на жената? Сигурно не. Щом като ме видя, Лусинда каза: „Карденио, облякла съм вече булчината си рокля. В салона ме чака изменникът дон Фернандо, алчният ми баща и други близки, които ще бъдат по-скоро свидетели на моята смърт, отколкото на моя брак. Не падай духом, приятелю мой, а се постарай да присъстваш на това жертвоприношение, което не успея ли да избягна със силата на моите доводи, ще осуетя със скрития кинжал, способен да срази и най-твърда съпротива, защото аз съм решена да туря край на живота си и да ти докажа колко те любих и те любя още.“ Отговорих й развълнувано и набързо от страх, че не ще имам време да се доизкажа: „Дано твоята постъпка, любима моя, потвърди истинността на словата ти! Ако ти носиш кинжал, за да ми докажеш любовта си, аз нося шпага, за да те защитя или за да се убия, ако съдбата ни откаже своето покровителство.“ Съмнявам се дали тя ме изслуша докрай, защото разбрах, че я викат да побърза, тъй като женихът я чакал. Потънах в мрака на тъгата си, залезе слънцето на моята радост. Очите ми останаха без светлина, а разсъдъкът ми — без просветление. Отначало не намирах сили да вляза в дома на Лусинда и не ми беше възможно дори да се помръдна от мястото си, но като разсъдих от какво голямо значение беше да присъствам на всичко, което щеше да се случи, намерих, доколкото можах, сили и влязох в дома й. Познавах много добре всичките му входове и изходи и понеже бях подпомогнат в това отношение от залисията около сватбените приготовления, никой не ме забеляза. Така успях, без да ме видят, да се скрия в самия салон, зад завесите на един прозорец. От това мое прикритие можех да наблюдавам всичко, което ставаше в помещението. Кой би могъл да опише сега вълненията на сърцето ми, докато стоях там, мислите, които ме гнетяха, и всичко, което минаваше през ума ми и което нито може да се разкаже, нито е за разказване? Достатъчно е да знаете, че женихът се появи в салона с всекидневните си дрехи, без никаква празнична одежда. Кум им беше един братовчед на Лусинда и в помещението нямаше никакви външни лица извън прислугата. След малко дойде от своите покои и Лусинда, придружена от майка си и от две камериерки. Тя беше облечена и докарана така, както заслужаваха красотата и знатността й и съобразно с изискванията, които налагаха обстоятелствата и дворянските обичаи.

Напрежението и смущението не ми позволиха да видя каква точно беше роклята й. Запомних само цветовете й: пурпур и бяло, и отблясъка на скъпоценните камъни и златните накити, които украсяваха косата и роклята й. Но всичко това не можеше да се сравнява с редкия чар на разкошните й руси коси, които в съперничество с блясъка на скъпоценностите и със сиянието на четирите факли, осветяващи салона, подчертаваха пред всички присъстващи сиянието на красотата й. О, спомен, смъртен враг на моя покой! За какво ми е сега да възкресявам в паметта си безподобната красота на онази обожавана моя неприятелка? Няма ли да е по-добре, жестока моя памет, да ми напомняш само това, което тогава извърших — тласкан от явно нанесената обида, — за да постигна ако не отмъщение, то поне достойна смърт? Надявам се, че моите дълги отстъпления не ви отегчават, защото моето нещастие не е от онези, които могат да се разкажат набързо и накратко, тъй като всяко отделно обстоятелство заслужава според мене дълги обяснения.

Духовникът го увери, че никак не ги е отегчил, а напротив, че много им допадат всички тези подробности, защото те заслужават да бъдат споменати и изслушани с не по-малко внимание от главния разказ.

— Всички се бяха вече събрали в салона — продължи Карденио, — когато влезе енорийският свещеник, хвана двамата за ръцете и за да изпълни изискванията на венчалния обред, запита: „Искате ли, сеньора Лусинда, тук присъстващият сеньор дон Фернандо да стане ваш законен съпруг съобразно повелите на Светата църква?“ При тези думи проточих врат, надникнах иззад завесите и подадох ухо със смут в душата, за да чуя отговора на Лусинда, който щеше да е за мене смъртна присъда или втори живот. Защо не се одързостих тогава да изскоча от скривалището си, да се провикна и да кажа: „Ах, Лусинда, Лусинда, внимавай какво правиш! Помисли си за това, което ми дължиш, спомни си, че си моя и че не можеш да принадлежиш на друг! Не забравяй, че твоето «да» ще означава в същия миг край на живота ми! Ах, изменнико дон Фернандо, похитител на моето щастие, смърт на моя живот! Какво искаш ти, към какво се стремиш? Разбери, че не можеш по християнски да постигнеш целите си, защото Лусинда е моя съпруга и аз съм неин мъж!“ О, колко бях безразсъден! Сега, разделен от нея и далеч от опасността, казвам, че не сторих това, което трябваше да сторя. Сега, след като ми отнеха най-скъпото съкровище, проклинам похитителя, на когото можех да си отмъстя, ако имах тогава сърце, достойно за подвиг, както имам сега сърце, обречено на ридания. С една реч, щом се проявих тогава като страхливец и глупец, пада ми се сега да умра опозорен, окаян и безумен. Свещеникът чакаше съгласието на Лусинда, която доста забави отговора си, и когато аз мислех, че ще извади кинжала, за да изпълни обета си, или че ще проговори, за да каже истината и разбули измамата, признавайки, че е моя, чух я да произнася със слаб, едва доловим глас: „Да, искам.“ Същото каза и дон Фернандо, който й даде пръстена, и така те се свързаха завинаги. Младоженецът пристъпи да прегърне съпругата си, а тя, сложила ръка на сърцето, припадна в обятията на майка си. Остана сега да разкажа какво беше моето душевно състояние, когато чух онова „да“, което разбиваше моите надежди, тъй жестоко опровергаваше словата и обещанията на Лусинда и ми отнемаше възможността да завоювам наново съкровището, което в един миг бях загубил. Аз останах безпомощен и жалък, с чувство, че съм изоставен от небето, че земята, на която стоях, ми става враждебна, че въздухът ми отказва дъха си, за да се облекча с въздишка, и че дори водата не ми дава влагата си, за да мога да пролея сълзи. Само в гърдите ми все по-силно се разгаряше огън, така че цял горях от бяс и ревност. Когато на Лусинда прилоша, всички наоколо се раздвижиха. Майка й разкопча роклята, за да може по-лесно да диша, и намери в пазвата й запечатано писмо, което дон Фернандо веднага грабна и почна да чете при светлината на един от факлите. След като го прочете, седна на един стол, подпря с ръка главата си, видимо замислен, и остана безучастен, докато всички други се стараеха да свестят съпругата му.

Като видях, че в салона настана суматоха, осмелих се да напусна скривалището си, поех риска да бъда евентуално открит, решен, ако ме видят, да извърша такава безумна постъпка, която да разкрие пред света справедливото ми възмущение и същевременно да накаже вероломния дон Фернандо, а и припадналата изменница заради коварния й нрав. Но злата ми участ, която бе решила да ме запази за още по-тежки страдания, ако изобщо може да има такива, ми отреди разум в излишество, какъвто оттогава насам ми липсва. Реших впрочем да не отмъщавам на най-големите си врагове (отмъщението в дадената обстановка беше леснопостижимо, защото никой не мислеше за мене), а да наложа сам на себе си наказанието, което те заслужаваха, и то по начин, по-суров, отколкото ако бях го приложил към тях и ги бях умъртвил там на място, тъй като внезапната смърт туря бърз край на мъките, а другата, бавната, мъчителната, убива, но не туря край на живота. Успях най-сетне да напусна дома на Лусинда и отидох в къщата на човека, на когото бях оставил мулето си. Помолих го да го оседлае и без дори да се простя с домакина си, излязох от града, като подобно на Лот не посмях да се обърна и да го погледна. А когато се видях сам сред полето, обвит от нощната тъма и предразположен от тишината да дам израз на мъката си без страх, че мога да бъда чут и познат, отпуснах волно гласа си и развързах езика си срещу Лусинда и дон Фернандо, като че ли това можеше да изличи обидата, която те ми бяха нанесли. Нарекох нея жестока, неблагодарна, невярна, коварна, но над всичко друго алчна, тъй като богатствата на врага ми я бяха накарали да ме изостави и да се отдаде на човек, към когото съдбата се беше показала по-щедра и по-благосклонна. И изведнъж, сред този порой от укори и проклятия, взех да я оневинявам, не намирайки нищо чудно в това, че девойка, строго възпитана в бащиния си дом, свикнала да е винаги покорна, се е подчинила безропотно на волята на родителите си, които й дават за съпруг толкова знатен, благороден и богат мъж. Да го отхвърли, значеше да даде повод на хората да говорят, че е изгубила разсъдъка си или че е отдала любовта си другиму, което можеше да се отрази много пакостно на доброто й име. Но веднага след това подновявах укорите си, като я упреквах, че не бе казала своевременно, че аз съм нейният съпруг. Ако тя беше направила това, родителите й щяха да се убедят, че изборът й не е толкова лош и щяха да й простят, защото, преди дон Фернандо да им бе поискал ръката й, те, разсъждавайки разумно, не можеха да се надяват на по-добър съпруг за дъщеря си. Защото наистина тя можеше, преди още да бъде заставена насила да приеме за съпруг дон Фернандо, да заяви, че е дала дума на мене. В такъв случай аз щях да й се притека на помощ и да потвърдя всички нейни думи. В края на краищата се убедих, че недостатъчната й любов, липсата на разсъдливост, прекалените й амбиции и мечти за големство са способствали тя да забрави думите си. Лусинда ме беше излъгала, като бе поддържала и крепяла в мене силни надежди и честни намерения.

Потънал в тези мисли и обзет от тревога, продължих пътя си през останалата част на нощта и на разсъмване навлязох в планината и вървях още три дена без път, ни пътека, докато стигнах до поляна, която не зная къде точно е разположена. Там помолих едни пастири да ми посочат най-отстраненото и най-дивото усое. Упътиха ме те насам и аз дойдох тук, решен да завърша живота си сред тези клисури. Тук, близо до тези скали, падна мъртво от умора и глад мулето ми, а според мене най-вече, за да се освободи от такъв безполезен товар. Останах без муле, изтощен, премалял от глад, без да имам от кого да потърся помощ и без желание да я получа. Останах в това състояние, прострян на земята, не зная колко време, и най-сетне един ден, като се оглеждах наоколо, без да чувствам вече глад, видях няколко козари, които навярно ме бяха нахранили. Те ми разказаха в какво състояние ме били намерили и какви несвързани и безсмислени приказки съм говорил, които съвсем основателно ги накарали да мислят, че съм луд. И наистина, аз сам можах впоследствие да си дам сметка, че има часове, в които не съм с ума си и върша безброй безумства: разкъсвам дрехите си, крещя, проклинам участта си, напразно споменавам любимото име на тази, която е причина за моите беди, и всичко това с една-единствена цел — да намеря края си сред тези мои гръмки вопли. И когато идвам на себе си, чувствам се толкова уморен и разнебитен, че едвам мога да се помръдна от мястото си.

Най-често прекарвам времето си в хралупата на един дъб. В него намира подслон клетата ми плът. Говедарите и козарите, които бродят из планината, изпълнени със състрадание, слагат понякога храна по планинските пътеки, по които предполагат, че ще мина и ще я намеря. Дори и в часове на умопомрачение самата природа ме насочва към тези места и събужда у мене желанието да потърся храната и задоволя глада си. При други случаи, когато ме намират в нормално състояние, те ми разказват, че съм слизал по пътеките и като съм срещал пастирите, които се връщат към кошарите си, съм им отнемал насила това, което те ми поднасят на драго сърце. Тъй прекарвам злочестия си и жалък живот, докато на небето бъде угодно да му сложи край или да заличи от паметта ми красотата и измяната на Лусинда, както и оскърблението, което ми нанесе дон Фернандо. Ако така отсъди небето, без своевременно да ми отнеме живота, аз ще насоча мислите си по по-добри пътища. Не се ли случи това, не ми остава нищо друго, освен да моля Бога да се смили над душата ми, защото не намирам вече в себе си нито смелост, нито сила, за да освободя тялото си от наказанието, на което аз доброволно го подхвърлих.

Такава е, сеньори, горчивата история на моите беди. Кажете ми сега, мислите ли, че тя може да се опише с по-слабо чувство на скръб от това, което аз вложих в разказа си? Предупреждавам ви, не си губете времето да ме съветвате и убеждавате с доводи, които разумът ви подсказва, защото те ще окажат върху мене същото въздействие, което оказва и лекарството, предписано от прочут лекар на болен, който отказва да го взима. Аз не търся спасение без Лусинда; и тъй като тя реши да принадлежи на друг, след като беше или трябваше да бъде моя, реших и аз да се отдам на злата си участ, щом не ми е било писано да вкуся от щастието. Тя пожела със своето непостоянство да направи постоянна моята беда; аз пък желая да изпълня волята й с усилието си да се погубя. И тъй моят случай ще служи за пример на идните поколения поради това, че само на мене е липсвало това, което всички други нещастници имат в излишък: обикновено те намират утеха в невъзможността да се утешат, а за мене именно това е извор на по-големи мъки и беди, защото аз съм убеден, че те не ще свършат дори със самата ми смърт.

Така завърши Карденио своя дълъг разказ и своята история колкото нещастна, толкова и изпълнена с любов. И тъкмо когато духовникът се готвеше да му каже няколко утешителни думи, един печален глас го прекъсна със слова, които читателят ще намери в четвъртата част[7] на това повествование, защото тук завършва третата част от книгата на мъдрия и изчерпателен историк Сиди Амете Бененхели.

quixote_085_bedniat_cardenio.png
Бележки

[1] Между хората от народа е имало обичай да държат гребените си втикнати във волска опашка, закачена на стената. По този начин те са ги и почиствали.

[2] Един от последните готски крале, владетели на Испания (VII в.). Този израз се употребява, за да се покаже, че нещо се е случило много отдавна.

[3] Сервантес е забравил точно какво е казал в глава XXIV и сега при подновяване на разказа допуска известни изменения.

[4] Галалон — по прозвище „Предателя“. Неговото предателство станало причина за гибелта на дванадесетте перове на Франция. Бил е наказан със смърт от Карл Велики.

[5] Велидо Долфос — убил изменнически испанския крал Санчо при обсадата на град Самора (1072 г.).

[6] Граф Хулиан бил обиден от испанския крал Родриго и за да си отмъсти, улеснил нашествието на арабите в Испания (711 г.).

[7] Четвъртата част в първоначалното деление на романа обхваща главите от 28-а до 52-ра включително, с която свършва първият том.