Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
El ingenioso hidalgo don Quijote de la Mancha, –1615 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2013 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
NomaD (2015-2016)
Прилагане на илюстрациите
NomaD (2015-2018)

Издание:

Автор: Мигел де Сервантес Сааведра

Заглавие: Знаменитият идалго Дон Кихот де ла Манча

Преводач: Тодор Нейков; Стоян Бакърджиев (стихове)

Година на превод: 1970

Език, от който е преведено: Испански

Издание: Поредно

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2001

Тип: Роман

Националност: Испанска

Печатница: ПК „Д. Благоев“

Редактор: Стефан Савов

Художник на илюстрациите: Гюстав Доре

ISBN: 954-529-207-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/742

 

В настоящата електронна публикация на „Дон Кихот“ в Читанка са приложени илюстрациите на Гюстав Доре. Източник на изображенията: електронната библиотека на The University of Adelaide (https://ebooks.adelaide.edu.au).

История

  1. — Добавяне

Глава четиридесет и седма
в която продължава разказът за това как се държа Санчо Панса като губернатор

quixote_281_ceremoniata.jpg

Историята разказва, че от съда заведоха Санчо Панса в един великолепен дворец, където в голяма зала беше сложена истинска кралска трапеза. Щом Санчо влезе в залата, засвириха кларинети и четирима пажове му поднесоха вода да си измие ръцете, което той изпълни с голямо достойнство. Музиката спря и Санчо седна на почетното място. Впрочем край масата нямаше друг стол, нито върху нея — друг прибор. До него застана право, с пръчка от китова кост в ръка, едно лице, което се оказа после, че било лекар. Вдигнаха от трапезата едно разкошно бяло було, с което бяха покрити множество различни блюда с всевъзможни ястия и плодове. Едно лице, по вид духовник, благослови трапезата, един паж сложи на Санчо дантелена салфетка, а друг, изпълняващ длъжност на домакин, му поднесе блюдо с плодове[1]. Но още при първата хапка на Санчо човекът с пръчката я допря до блюдото и в следващия миг блюдото бе вдигнато от масата, а домакинът сложи друго, което Санчо посегна да опита, но преди още да свари да вкуси от него, пръчката се допря отново до блюдото и пажът го вдигна така бързо, както бе вдигнал и блюдото с плодовете. Смаян от всичко това, Санчо изгледа присъстващите и запита дали днес ще се яде така, както става в игрите на фокусниците. На което човекът с пръчката отговори:

— Не, сеньор губернатор, тук се яде така, както е навик и обичай и в другите острови, където има губернатори. Аз съм лекар, сеньор, назначен на служба при губернатора, и се грижа за неговото здраве повече, отколкото за моето собствено. Работя денонощно и изучавам организма на губернатора, за да мога да го лекувам успешно, когато се разболее. Главната ми грижа е да присъствам на обедите и вечерите му, да му позволявам да яде това, което ми се вижда, че е подходящо за него, и да отстранявам от трапезата всичко, което сметна, че може да му падне тежко и да разстрои стомаха му. Ето защо заповядах да вдигнат плодовете от масата, понеже съдържат прекалено много сок, и да отнесат другото блюдо, понеже е много горещо и съдържа много подправки, които възбуждат жажда, а който много пие, унищожава и изразходва основната влага[2], която е солта на живота.

— В такъв случай няма да ми навреди онова блюдо там с печени яребици, което — както го гледам — е вкусно приготвено.

Лекарят отговори:

— От тях губернаторът няма да хапне, докато съм жив.

— А защо? — запита Санчо.

— Защото — отговори лекарят — нашият учител Хипократ, звезда и светило на медицината, казва в един от своите афоризми: „Omnis saturatio mala, perdicis autem pessima“, което значи: „Всяко преяждане е вредно, но преяждането с яребици е най-вредно.“[3]

— Щом е тъй, сеньор докторе — рече Санчо, — изберете между ястията, сложени върху тази трапеза, това, което ще бъде за мене от най-голяма полза и от най-малка вреда, и ме оставете да го изям, без да го удряте с пръчката, защото, кълна се в живота на губернатора — нека Бог ми даде да се радвам дълго на управлението си, — умирам от глад и ако не ми позволите да се нахраня, каквото и да ми говорите, колкото и да ме съжалявате, не само няма да ми продължите живота, но по-скоро ще ме убиете.

— Ваша милост имате пълно право, сеньор губернатор — отговори лекарят, — и затова на мнение съм ваша милост да не хапвате от онази там яхния от зайци, защото са тежкосмилаеми. От това телешко можехте да си похапнете, ако не беше печено и задушено, но така, както е сготвено — и дума да не става.

Тогава Санчо каза:

— А това голямо блюдо малко по-нататък, което изпуща пара, струва ми се, че е оля подрида[4]. Понеже в това ястие се слагат какви ли не неща, все ще се намери в него нещо вкусно и полезно.

quixote_282_sancho_piruva.jpg

— Absit[5] — викна лекарят, — далече от нас такава опасна мисъл — няма на света по-вредно ястие за здравето. Добро е то за канониците, за ректорите на учебните заведения и за селските сватби, но не и за губернаторските трапези, където всичко трябва да бъде съвършенство и изтънченост. Причината за това е, че всякога, всякъде и от всекиго се предпочитат простите лекарства пред смесените, защото в простите не могат да стават грешки, а в смесените може нещо да се сбърка в дозировката на съставните им части. Ако сеньор губернаторът иска да си запази здравето и да го укрепи, съветът ми е да хапнете стотина от тези тестени пръчици и няколко тънки парченца дюля. Те ще ви заякчат стомаха и ще ви облекчат храносмилането.

Като чу тези думи, Санчо се отпусна в креслото си, погледна втренчено лекаря и важно го запита как се казва и къде се е учил.

Лекарят отговори:

— Аз, сеньор губернаторе, се казвам доктор Педро Ресио де Агуеро, роден съм в село Тиртеафуера[6], което се намира между Каракуел и Алмодовар дел Кампо, малко надясно от пътя, а докторската си титла получих в университета в Осуна.

Тогава Санчо пламна от гняв и каза:

— Щом е тъй, сеньор доктор Педро Ресио де Мал Агуеро[7], родом от Тиртеафуера, село, разположено надясно от пътя, който води от Каракуел за Алмодовар дел Кампо, дипломиран в Осуна, махнете се незабавно оттук, иначе, кълна се в слънцето, ще взема една тояга и като започна от вас, няма да оставя лекар в целия остров или най-малкото тези, които разбера, че са невежи, защото мъдрите, учените и опитните лекари ще ги гледам като писано яйце и ще ги почитам като богопомазани хора. Повтарям — доктор Педро Ресио да си обира крушите оттук, иначе ще вдигна стола, на който седя, и ще го счупя в главата му, па нека ми искат сметка за това — ще се оправдая, като кажа, че съм извършил едно добро дело, дето съм убил един лош лекар, палач на държавата. А сега дайте ми да ям или си вземете обратно губернаторството, защото служба, която не храни този, който я упражнява, не струва и пет пари.

Докторът се уплаши от гнева на губернатора и поиска да офейка от залата, но в същия миг долетяха от улицата звуци на пощенски рог. Домакинът изтича до прозореца, върна се и каза:

— Пристигна куриерът на господаря ми, херцога — навярно носи важно съобщение.

Куриерът влезе, задъхан и изпотен, извади от пазвата си плик и го връчи на губернатора, а Санчо го подаде на домоуправителя и му поръча да прочете адреса, който гласеше:

„За дон Санчо Панса, губернатор на остров Баратария, да се предаде лично нему или на неговия секретар“.

Като чу това, Санчо запита:

— Кой е тук моят секретар?

Един от присъстващите отговори:

— Аз, сеньор, защото зная да чета и да пиша, а съм и бискаец[8].

— С тази прибавка — каза Санчо — можете да бъдете секретар и на самия император. Отворете този плик и вижте какво съдържа писмото.

Новопроизведеният секретар разпечата писмото, прочете го и каза, че е нещо поверително, което трябва да се прочете насаме. Санчо заповяда да се опразни залата и да останат при него само домоуправителят и домакинът. Останалите, заедно с лекаря, излязоха и секретарят прочете незабавно писмото, което имаше следното съдържание:

„Сеньор дон Санчо Панса, имам сведения, че някои врагове, мои и на острова, готвят яростно нападение срещу него — не зная коя точно нощ. Налага се да бдите и да бъдете нащрек, за да не ви изненадат. Верни мои шпиони ми доложиха също, че четирима души са проникнали предрешени във вашия остров, за да ви отнемат живота, защото се боят от вашата мъдрост. Отваряйте си очите, наблюдавайте тези, които идват да ви говорят, и не яжте нищо от това, което ви се предложи. Ако изпаднете в затруднение, ще имам грижата да ви се притека на помощ. Във всяко нещо ще постъпвате според както може да се очаква от благоразумието ви. Писано в нашия замък на 16 август, в четири часа сутринта.

Ваш приятел,

херцогът

Санчо загуби и ума и дума, а присъстващите се престориха на не по-малко смаяни от него. Той се обърна към домоуправителя и му каза:

— Това, което трябва да се направи, и то незабавно, е да хвърлим доктор Ресио в някоя тъмница, защото, ако някой ме убие, това ще бъде той. Той ми готви най-бавната и най-ужасна смърт — той иска да ме умори от глад.

— Струва ми се също — рече домакинът, — че ваша милост ще сторите добре да не хапнете нищо от това, което е на масата, защото е дар от монахини, а както казват, „зад кръста се крие дяволът“.

— Може и тъй да е — отговори Санчо, — а засега дайте ми парче хляб и четири либри грозде, защото в него не може да има отрова. Няма най-сетне да остана гладен я! А ако е нужно да бъдем готови за тези сражения, които ни застрашават, трябва здравата да се подкрепим, тъй като коремът поддържа сърцето, а не сърцето корема. А вие, секретарю, отговорете на моя господар, херцога, и му кажете, че заповедите му ще бъдат изпълнени, без нищо да се пропусне. Предайте на сеньора херцогинята, че й целувам ръката и я моля да не забрави да изпрати по нарочен човек на жена ми, Тереса Панса, писмото ми и вързопа. Ще ми направи голяма услуга, а аз ще гледам да й се отблагодаря според силите си. Вмъкнете между другото, че целувам ръка и на моя сеньор дон Кихот де ла Манча, за да види, че съм признателен човек. А вие, като добър секретар и добър бискаец, можете да прибавите всичко, каквото пожелаете и ви се вижда уместно. Раздигайте сега трапезата и ми дайте да ям, пък аз ще съумея да се справя с всички шпиони, убийци и вълшебници, които ще рекат да нападнат мене и острова.

В този миг влезе един паж и каза:

— Дошъл е някакъв селянин и иска да говори на ваша милост по една работа. Казва, че е нещо много важно.

— Ама че чудни хора! — възкликна Санчо. — Толкова ли са глупави, та не разбират, че не се идва по тези часове за работа? Да не би случайно ние, които управляваме и съдим, да не сме хора от плът и кръв? Да ни оставят да си починем поне докато задоволим нуждите си. Или смятат, че сме направени от мрамор? Кълна се в Бога и в съвестта си, че ако продължа да управлявам (но това, както ми се вижда, няма да стане), ще ги вразумя аз всички тези тъжители. Сега кажете на този човек да влезе, но разузнайте първо да не е някой от шпионите или от убийците ми.

— Не е, сеньор — отговори пажът, — защото има вид на простодушен и добър човек, доколкото разбирам от хора.

— Няма от какво да се боите! — увери го домоуправителят. — Нали сме всички тук?

— Като го няма сега доктор Педро Ресио — рече Санчо, — може ли да си хапна нещо съществено, пък ако ще да е и парче хляб и глава лук?

— Довечера, на вечеря, ще си наваксате загубения обяд и ще останете, ваша милост, доволен и удовлетворен — отговори домакинът.

— Дай Боже! — каза Санчо.

В това време влезе селянинът, който беше много благообразен човек и личеше от хиляди левги, че е кротък и добродушен. Едва влязъл, той каза:

— Кой от вас е сеньор губернаторът?

Секретарят отговори:

— Кой друг може да бъде, ако не седналият на креслото?

— Тогава коленича смирено пред него — рече селянинът.

Той падна на колене и поиска да целуне ръка на Санчо, но Санчо не прие и му заповяда да стане и да каже какво иска. Селянинът се изправи и каза:

— Сеньор, аз съм селянин, родом от Мигел Тура, село, разположено на две левги от Сиудад Реал.

— Ето ти още един Тиртеафуера! — рече Санчо. — Говорете, драги, исках само да кажа, че познавам много добре селото Мигел Тура, то не е много далече от моето село.

— Работата се състои в следното, сеньор — продължи селянинът. — По Божия Милост аз съм женен със знанието и благословията на Светата римокатолическа църква. Имам двама синове, студенти, по-малкият се учи за бакалавър, а по-големият — за лиценциат. Вдовец съм, защото жена ми се помина или по-право казано, умори я един лекар, който й даде очистително по време на бременност. Ако на Бога беше угодно да роди благополучно, и то момче, щях да го пратя да се учи за доктор[9], за да не завижда на братята си — бакалавъра и лиценциата.

— С други думи — прекъсна го Санчо, — ако жена ви не се бе поминала или не бяха я уморили, вие нямаше да бъдете сега вдовец.

— Не, сеньор, по никой начин — отговори селянинът.

— Добре сме тогава! — отвърна Санчо. — Карайте, драги, карайте, че е време за спане, а не за разглеждане на частни работи.

— Та, казвам — продължи селянинът, — синът ми, който се учи за бакалавър, се влюби в една мома от нашето село, на име Клара Перлерина, дъщеря на Андрес Перлерино, много богат селянин. Това име Перлерино[10] не идва от това, че са стар и знатен род, а понеже всички в семейството са паралитици и за да разхубавят малко името си, се наричат Перлерино. Но да си кажа правичката, момата е същински източен бисер и ако я гледаш от дясната страна, прилича на полско цвете. От лявата страна обаче не е толкова хубава, защото няма едно око — загубила го е, като е боледувала от едра шарка, — и макар че по лицето й има много и големи трапчинки от шарката, влюбените в нея казват, че това не са трапчинки, а трапове, в които тя заравя душите на поклонниците си. Такава чистница е, че за да не й се мърси лицето, носът й се е извърнал настрана, сякаш е избягал от устата. Въпреки всичко е извънредно хубава, защото устата й е голяма, и да не й липсваха десет или дванадесет предни зъби и кътници, би могла да мине и надмине и най-хубавите моми. За устните й няма какво да кажа — те са толкова тънки и фини, че ако имаше обичай да се намотават устни, можеше от тях да се направи едно кълбо. Но понеже техният цвят се различава от цвета, който виждаме обикновено по устните, те изглеждат чудни — прошарени са със синьо, зелено и мораво. Простете ми, сеньор губернаторе, задето тъй подробно ви рисувам качествата на тази, която трябва да ми стане рано или късно снаха, но аз я обичам много и тя ми харесва.

— Рисувайте я колкото искате — каза Санчо, — защото рисуването ме развлича и ако бях обядвал, нямаше да има за мене по-хубав десерт от портрета, който ми рисувате.

— Десерта ще ви поднеса тепърва — отговори селянинът, — но ще дойде време и нас да ни обслужат, ако не са ни обслужили досега. Та, казвам, сеньор, да можех да ви опиша прелестната й и стройна снага, бихте изпаднали във възхищение. Ала това е невъзможно, защото тя е прегърбена и свита, а коленете й се допират до брадичката й, но при все това за всекиго е ясно, че ако можеше да се изправи, би чукнала главата в тавана. Тя би дала досега ръката си на моя син — бакалавъра, но не може да я протегне, защото е схваната. Все пак по дългите й набраздени нокти може да се съди за добрината и благонравието й.

— Всичко това добре — рече Санчо, — но не забравяйте, приятелю, че вие я описахте вече от глава до пети. Каква ви е молбата? Говорете направо, без заобикалки и криволичения, без недомлъвки и излишни приказки.

— Бих искал, сеньор — отговори селянинът, — ваша милост да ми направите добрината и ми дадете едно препоръчително писмо до моя сват, молейки го да благоволи и да се съгласи да стане сватбата, тъй като сме равни както по богатство, така и по природни дарби. Защото, сеньор губернаторе, да си кажа истината, синът ми е под властта на дявола и ден не минава да не го измъчват по три-четири пъти бесове. Освен това, понеже падна веднъж в огъня, лицето му е сбръчкано като пергамент и очите му сълзят и текат малко. Характерът му е обаче ангелски и да не се удряше и биеше сам с пестници, щеше да бъде светец.

— Нещо друго да искате, човече? — запита Санчо.

— Има още нещо — рече селянинът, — обаче не смея да го кажа. Но по дяволите — няма да го оставя да ми отрови душата я! Да става каквото ще! Така че, сеньор, бих искал да ми дадете триста или шестстотин дуката, за да закръгля зестрата, искам да кажа, помощта за моя бакалавър, та да могат да си свият собствено гнездо, да си заживеят отделно, без да зависят от прищевките на своите родители.

— Още нещо да искате? — запита Санчо. — Я си кажете всичко — няма какво да се боите или срамувате.

— Не, няма друго — отговори селянинът.

Селянинът още не бе доизрекъл тези думи, и губернаторът скочи прав, улови креслото, на което седеше, и викна:

— Кълна се в Бога, дон дебелако, селяндур и простако, че ако не се махнете начаса и не изчезнете от очите ми, ей с това кресло тук ще ви счупя главата, та да цъфне като тиква. Ах ти, мръснико, негоднико, дяволски художнико, по тези ли часове намери да ми искаш шестстотин дуката? Че отде да ги взема аз, воняща гадино? И защо да ги дам на тебе, ако ги имах, лукави простако? Какво ме засяга мене Мигел Тура и цялото перлериновско семселе? Махай се оттук, ти казвам, че — кълна се в името на моя господар, херцога — ще изпълня заканата си! А навярно ти не си и от Мигел Тура, а си някой хитрец, изпратен от ада да ме изкушава. Я ми кажи ти, говедо, как искаш да имам шестстотин дуката, като не са минали още ден и половина от губернаторстването ми?

Домакинът направи знак на селянина да напусне залата и той се отдалечи, навел глава и сякаш изплашен да не би губернаторът да изпълни заканата си, защото, хитрецът му с хитрец, беше отлично изиграл ролята си!

Но нека оставим Санчо на гнева му с пожелание да настъпи мир в душата му и да се върнем при дон Кихот, когото оставихме с превързано лице да лекува раните си от котката. Те зараснаха едва след осем дни, а през един от тях му се случи това, което Сиде Амете обещава да ни разкаже подробно и правдиво, както разказва обикновено за всички случки от тази история, колкото и дребни да са те.

quixote_283_sancho_i_stolcheto.jpg
Бележки

[1] В епохата на Сервантес най-добрите лекари-хигиенисти са препоръчвали да се започва яденето е горчиви и кисели плодове.

[2] Лекарите от онази епоха са наричали „основна влага“ някаква течност, която според тях давала сила и гъвкавост на фибрите, от които е образувано човешкото тяло.

[3] В своя афоризъм Хипократ говори за хляба, а не за яребиците. Докторът се подиграва със Санчо.

[4] Оля подрида — виж бележката към глава I на част първа.

[5] Absit — в никой случай, бог ви опазил (лат.).

[6] Тиртеафуера — измислено име на селище, значи буквално „махай се оттук“.

[7] Името Агуеро значи предзнаменование, затова Санчо прави игрословието мал агуеро — лошо предзнаменование.

[8] Бискайците са се славели със своята честност, преданост и постоянство, затова владетели, висши сановници и велможи са избирали бискайци за свои доверени хора.

[9] Селянинът изказва по този начин желанието си да има в семейството си представители на трите учени степени: бакалавър, лиценциат и доктор.

[10] Сервантес прави игри с думи с името на тази фамилия, което напомня perla — бисер, и perlático — паралитичен.