Мигел де Сервантес Сааведра
Знаменитият идалго Дон Кихот де ла Манча (6)

Глава пета
в която продължава разказът за бедата, сполетяла нашия рицар

Като видя, че не е в състояние да се мръдне от мястото си, дон Кихот се реши да прибегне до онова средство, което обикновено му помагаше в такива случаи, а именно да си припомни някоя случка от рицарските романи. В болното му въображение изплува сцената, разиграла се между Балдуин и маркиз Де Мантуа, след като Карлото^[1] ранил Балдуин в планината. Тази история, въпреки че е добре позната дори и на децата и юношите, въпреки че има успех и сред старците, които лековерно я поглъщат, не е по-правдоподобна от легендите за чудотворствата на Мохамед. Тази именно история се стори най-подходяща на дон Кихот за положението, в което беше изпаднал. И тъй, с видими белези на дълбока болка започна да се търкаля по земята и да произнася със слаб глас словата, казани според авторите от ранения Рицар на леса:

О, ела, сеньора моя,

мъката ми укроти!

Или ти това не знаеш,

или си невярна ти?^[2]

Той продължи романса до стиховете:

О, маркизе Мантуански,

чичо мой и господар!

Точно когато стигна до тези стихове, случи се по пътя да мине негов съселянин и съсед, който беше занесъл товар жито на мелницата. Селянинът, като видя, че на земята лежи някакъв човек, приближи се към него и го запита кой е и каква е болката, която го кара тъй печално да стене. Дон Кихот, разбира се, си въобрази, че пред него е изправен неговият чичо^[3], Мантуанският маркиз, и вместо да отговори, продължи романса, в който се описваха нещастията му и любовните връзки на сина на императора с неговата мащеха точно така, както се казва и в романса.

Селянинът изслуша удивен тези несвързани слова, след това свали разкъсаното от ударите забрало, почисти покритото с прах лице, позна дон Кихот и каза:

— Сеньор Кихана — защото по всяка вероятност така са наричали дон Кихот, преди да изгуби разума си и да се превърне от миролюбив и кротък идалго в странстващ рицар, — кой докара ваша милост до това състояние?

Но рицарят продължаваше да отговаря на всички въпроси с думите на романса. Тогава добрият човек смъкна с немалко усилие нагръдната и надраменната броня на дон Кихот, за да види дали не е ранен, но не откри нито кръв, нито някаква друга следа от рана. Успя да го вдигне от земята и с голям труд го покачи върху магарето си, тъй като реши, че то е по-кротко. Събра оръжието, дори и най-дребните съчки, останали от копието, привърза ги към седлото на Росинант, хвана коня за юздите и магарето за оглавника и тръгна към селото, като слушаше загрижен несвързаните приказки на нашия рицар. Дон Кихот, който беше пребит и смазан от бой, едва се крепеше на магарето и от време на време така стенеше, че селянинът се чувстваше задължен да го пита какво го боли. Но сякаш самият дявол нашепваше на дон Кихот истории, които той приспособяваше към своите изпитания. Като забрави внезапно Балдуин, той си спомни за мавъра Абиндараес и как алкайдът на Антекера, Родриго де Нарваес, го хванал и отвел в плен в своя замък^[4]. Когато по-късно селянинът го запита повторно как е и как се чувства, нашият рицар му отговори дословно с думите и фразите, с които плененият Абенсераж^[5] отговорил на Родриго де Нарваес, така както ги беше прочел, възпроизведени в „Диана“ от Хорхе Монтемайор. Дон Кихот използваше така уместно прочетеното в тази книга, че селянинът, поразен от тази плетеница от глупости, неведнъж спомена името на дявола. Всичко това го убеди напълно, че съседът му е луд и затова той реши час по-скоро да се прибере в селото, за да се отърве от досадата, която му причиняваха безкрайните брътвежи на дон Кихот. Накрая рицарят прибави:

— Нека ваша милост, сеньор дон Родриго де Нарваес знае, че тази красива Харифа, спомената от мен, е сега прелестната Дулсинея дел Тобосо, за която съм извършил, върша и ще извършвам рицарски подвизи, по-славни от всички, които са станали, стават и ще станат по света.

Селянинът отговори:

— Забележете, ваша милост, че аз, бедният грешник, не съм нито дон Родриго де Нарваес, нито Мантуанският маркиз, а съм Педро Алонсо, ваш съсед, а ваша милост не сте нито Балдуин, нито Абиндараес, а почтеният идалго сеньор Кихана.

— Аз зная кой съм — възрази дон Кихот — и зная, че мога да бъда не само един от тези, които споменах, но и дванадесетте перове на Франция^[6] и Деветимата мъже на Славата^[7] наведнъж, защото подвизите, които те са извършили всички заедно и всеки от тях поотделно, не могат да се сравнят с моите.

С тези и други подобни разговори стигнаха привечер в селото, но селянинът изчака да се мръкне, за да влязат в тъмно, защото не искаше хората да видят идалгото в такова жалко състояние. Когато настъпи часът, който той сметна за удобен, влезе в селото и стигна до къщата на дон Кихот, в която цареше тревога. В тоя час там се намираха свещеникът и селският бръснар, големи приятели на дон Кихот, които разговаряха с икономката. Тя говореше разпалено:

— Какво мисли ваша милост сеньор лиценциат^[8] Перо Перес — така се казваше духовникът — за нещастието, което сполетя моя господар?

Минаха вече три дена^[9] и никаква следа от него, от крантата, от щита, копието и доспехите му. О, горката аз! Все си мисля, че проклетите рицарски романи, които постоянно четеше, са объркали ума му. И в това съм толкова сигурна, колкото и че съм се родила и че ще умра. Спомням си сега, че съм го чувала често да си говори сам на себе си, че желае да стане странстващ рицар, за да търси приключения по света. Дано вдън земя потънат всички тези книги, които погубиха най-изтънчения ум на цяла Ла Манча!

Племенницата каза същото и дори нещо повече:

— Знайте, сеньор маесе^[10] Николас — така се наричаше бръснарят, — че много пъти се е случвало на моя сеньор вуйчо да чете непрекъснато два дена и две нощи тези проклети книги за злополучни приключения и след това да захвърли книгата, да хване меча и да почне да сече с него стените. По-късно, премалял от умора, казваше, че е убил четири великана, високи колкото четири кули, и че потта, която тече от него, е кръв от раните, получени в сражението. След като изпиеше цяла стомна студена вода, той се ободряваше, успокояваше се и твърдеше, че тази вода е скъпоценна течност, доставена му от мъдреца Ескифе^[11], велик магьосник и негов приятел. Вината е само моя, че не съобщих навреме на ваши милости за безумствата на моя сеньор вуйчо, за да вземете мерки, та да не стигаме до това, което сега се случи. Щяхте да изгорите всички тия проклети книги, защото много от тях заслужават да бъдат хвърлени в огъня като еретически.

— И аз съм на това мнение — каза свещеникът — и ви давам думата си, че не ще изтече утрешният ден, преди да бъдат предадени на аутодафе^[12] и тържествено изгорени книгите, за които говорим. Нека те не предизвикат и други, които биха ги прочели, да извършат това, което добрият ми приятел вече е извършил.

Селянинът и дон Кихот подслушаха целия този разговор. Така селянинът разбра от какво естество е страданието на съседа му и се обади на висок глас:

— Отворете, ваши милости, на сеньор Балдуин и на сеньор маркиз Де Мантуа, който се връща тежко ранен, а също и на сеньор мавъра Абиндараес, който води пленен храбрия Родриго де Нарваес, алкайд на Антекера.

Като чуха този глас, всички наизлязоха. Едните разпознаха своя приятел, а другите своя господар и вуйчо и се спуснаха да го прегърнат, макар и да не беше още слязъл от магарето, защото не беше в състояние да го направи. Той им каза:

— Чакайте да ви обясня. Връщам се тежкоранен по вина на моя кон. Отнесете ме в леглото ми и нека бъде повикана, ако е възможно, мъдрата Урганда, за да се погрижи за мен и ми излекува раните.

— Ето на, вижте, че за зла беда — рече икономката — сърцето ми вярно е подсказвало, че нещо не е наред с господаря. Влезте, ваша милост, и бъдете добре дошъл, че и да не дойде тази Ургада^[13], все ще успеем да ви излекуваме. Проклети да са, сто пъти проклети, казвам аз, тези рицарски книги, които ви докараха до това състояние.

Сложиха го веднага да легне и потърсиха раните му, но не намериха нито една. Той им обясни, че е паднал от коня си Росинант и е натъртил цялото си тяло по време на сражение с десет от най-дръзките и най-свирепи великани, които могат да се срещнат по света.

— Аха! — възкликна свещеникът. — За великани се говори! Кълна се в светия кръст, че всичко ще изгоря утре, преди още да се е мръкнало.

Зададоха на дон Кихот хиляди въпроси, но той не отговори на нито един от тях. Поиска само да му дадат да яде и да го оставят да спи, защото от това се нуждаел най-много. Изпълниха желанието му, а свещеникът се осведоми най-подробно от селянина за това как е намерил дон Кихот. Селянинът му разказа всичко, като не пропусна да спомене и всички безсмислици, които дон Кихот бе изрекъл на самото място и по пътя към селото. Този разказ затвърди още повече у лиценциата решението да изпълни онова, което още на следния ден извърши: повика приятеля си, бръснаря маесе Николас, и заедно с него отидоха в дома на дон Кихот.