Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
El ingenioso hidalgo don Quijote de la Mancha, –1615 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2013 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
NomaD (2015-2016)
Прилагане на илюстрациите
NomaD (2015-2018)

Издание:

Автор: Мигел де Сервантес Сааведра

Заглавие: Знаменитият идалго Дон Кихот де ла Манча

Преводач: Тодор Нейков; Стоян Бакърджиев (стихове)

Година на превод: 1970

Език, от който е преведено: Испански

Издание: Поредно

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2001

Тип: Роман

Националност: Испанска

Печатница: ПК „Д. Благоев“

Редактор: Стефан Савов

Художник на илюстрациите: Гюстав Доре

ISBN: 954-529-207-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/742

 

В настоящата електронна публикация на „Дон Кихот“ в Читанка са приложени илюстрациите на Гюстав Доре. Източник на изображенията: електронната библиотека на The University of Adelaide (https://ebooks.adelaide.edu.au).

История

  1. — Добавяне

Глава тридесет и трета
за сладкия разговор на херцогинята и прислужничките й със Санчо, който заслужава да бъде прочетен и запомнен

quixote_246_sancho_herzoginjata_i_prisluzhnicite.jpg

И така, историята ни разказва, че този ден Санчо не спа, а за да изпълни думата си, след като се нахрани, отиде при херцогинята, която обичаше да го слуша. Тя го покани да седне до нея на едно столче, но Санчо от благовъзпитание не пожела да се настани там. Тогава херцогинята му каза да седне като губернатор и да говори като оръженосец, понеже тези две качества му дават правото да седне дори на креслото на Сид Руи Диас Кампеадор. Санчо вдигна рамене, подчини се и седна, а всички дуени и прислужнички на херцогинята го заобиколиха, пазейки най-дълбоко мълчание, за да чуят какво ще каже. Първа проговори херцогинята и каза:

— Сега, когато сме сами и никой не ни слуша, желала бих сеньор управителят да разсее някои съмнения, които се породиха в мене, след като прочетох неотдавна излязлата от печат история за великия дон Кихот. Едно от тези съмнения е следното — щом Санчо не е виждал никога Дулсинея, искам да кажа, сеньора Дулсинея дел Тобосо, и щом не й е занесъл писмото на сеньор дон Кихот — тъй като то е останало с бележника в Сиера Морена, — как се е осмелил да съчини отговора и да измисли, че я намерил уж да пресява жито? Не е ли всичко това подигравка и лъжа, не уронва ли доброто име на несравнимата Дулсинея и съвместимо ли е със задълженията на добрите и верни оръженосци?

quixote_247_sancho_herzoginjata_i_prisluzhnicite.jpg

При тези думи Санчо стана от столчето и без да даде отговор, приведен, с пръст на уста и с бавни стъпки обиколи залата, поповдигна завесите и след това се върна на мястото си и каза:

— Сега, сеньора моя, след като проверих, че никой освен тук присъстващите не ни подслушва тайно, ще отговоря без страх и трепет на въпроса, който ми зададохте, и на всички други, които допълнително ще ми зададете. Нека да кажа най-напред, че смятам господаря си дон Кихот за съвсем побъркан, макар че според мене и според всички, които го слушат, той да казва понякога толкова разумни и добре обмислени неща, че и самият Сатана не би могъл да каже нещо по-хубаво. Все пак, казано откровено и по съвест, аз съм сигурен, че той е луд. И тъй като тази мисъл се е втълпила в главата ми, аз си позволявам да го карам да вярва в неща, които са съвсем безсмислени, какъвто беше случаят с отговора на писмото му или с омагьосването на сеньора доня Дулсинея, което още не е описано в книгата, защото стана едва преди шест или осем дни. И тъй, накарах го да повярва, че тя е омагьосана, което е толкова вярно, колкото е вярно, че крушата ражда сливи.

Херцогинята го помоли да й разкаже за това омагьосване или измама и Санчо разказа всичко точно тъй, както бе станало, с което достави на слушателките си голямо удоволствие. След разказа на Санчо херцогинята каза:

— Това, което ми разказа, Санчо, породи в душата ми едно съмнение и някакъв глас ми нашепва: „Щом дон Кихот де ла Манча е побъркан, смахнат и луд, а неговият оръженосец Санчо Панса го знае и въпреки това го придружава, служи му и вярва в празните му обещания, той е несъмнено още по-луд и по-глупав от своя господар. А щом е тъй, зле ти се пише, сеньора херцогиньо, ако вземеш да дадеш на този Санчо Панса да управлява остров. Как ще управлява други хора този, който не може да управлява себе си?“

— Ей богу, така е, сеньора — каза Санчо, — това съмнение ми се вижда основателно и кажете му на този глас, ваша милост, да си говори високо или както си ще, защото зная, че той казва самата истина. Ако бях разумен, отдавна трябваше да напусна господаря си. Но такава е моята съдба, такава е и злата ми участ — нищо не мога да направя, трябва да го следвам. От едно и също село сме, ял съм му хляба, обичам го много, той ми е благодарен за това, подари ми магаретата си и най-главното — аз съм човек верен и нищо не може да ни раздели освен гроба. Ако ваше величие не желаете да ми дадете обещаното управление — нищо, сиромах съм се родил, сиромах ще си умра, и ако не получа острова, може би съвестта ми ще бъде по-спокойна. Колкото и да съм глупав, все пак разбирам смисъла на пословицата: „За беда на мравката й израснаха крила“. Може би за Санчо оръженосеца ще бъде по-лесно да влезе в рая, отколкото за Санчо управителя. И у нас пекат хляб не по-лошо, отколкото във Франция, а нощем всички котки са сиви. Горко на този, който не е хапнал до два часа след пладне; няма стомах, който да е с педя по-голям от друг стомах и който не може да се напълни, както се казва, със сено и слама. Има кой да се грижи за птичките господни и четири аршина сукно от Куенка топлят повече от четири аршина сукно от Сеговия[1]. Когато напускаме този свят и ни погребват, и князът, и ратаят вървят по една и съща тясна пътека, а трупът на папата не заема повече място от този на клисаря, макар единият да стои по-високо от другия. Влезем ли в гроба, всички се понаместваме и поприсвиваме в него или по-право понаместват ни и ни поприсвиват, колкото и да не ни се ще, и — лека нощ. Затова повтарям — ако ваше височество не пожелаете да ми подарите острова поради това, че съм глупав, ни най-малко няма да се огорча, понеже съм умен. Слушал съм да казват, че зад кръста дебне дяволът, че не всичко, което блести, е злато и че селянина Вамба[2] го били вдигнали от нивата, където орал с воловете си, за да го направят крал на Испания, а Родриго го измъкнали от брокатите, удоволствията и богатствата, за да го хвърлят на змиите, ако, разбира се, не ни лъжат старинните романси.

— Как така ще лъжат! — възкликна тогава дуенята доня Родригес, която беше между слушателките. — Та нима не се казва в един романс, че са поставили крал Родриго жив-живеничък в една яма, пълна с жаби, змии и гущери, и че след два дни хората чули от гроба тих и жален глас:

Вече ме ядат, ядат ме

там, където най грешил съм.[3]

Затова този сеньор има пълно право, когато казва, че предпочита да бъде селянин, а не крал, щом кралете ги ядат такива влечуги.

Херцогинята не можа да сдържи усмивката си, като чу наивните разсъждения на дуенята, а немалко се чудеше и на приказките и пословиците на Санчо.

— Сигурно Санчо знае вече — каза тя, — че щом рицарят обещае, се стреми да изпълни обещанието си, дори и това да струва живота му. Моят съпруг, херцогът, е рицар, макар и не странстващ, и ще изпълни даденото обещание за острова напук на хорската завист и злоба. Ето защо дерзайте, Санчо, понеже един хубав божи ден ще се намерите седнал на губернаторското кресло в острова и ще поемете управлението, което няма да напуснете, докато не получите някое по-значително. За едно само ви моля — управлявайте добре вашите поданици, защото — предупреждавам ви — те всички са честни и благородни хора.

— Няма защо да ми поръчвате да ги управлявам добре — отговори Санчо, — защото аз съм милостив по душа и съчувствам на бедните — не можеш да откраднеш хляба на този, който сам си го меси и пече. Кълна се, че никой не ще може да ме измами. Старо куче съм и знам да лая. Умея да си отварям очите на четири и не давам на мишките да шетат в мое присъствие, защото знам къде ме стиска обувката. Искам да кажа, че добрите ще намерят у мене помощ и подкрепа, а лошите и прага ми не ще престъпят. Струва ми се, че при управлението най-трудно е началото, а може би само петнадесет дена след като поема работата си, така ще свикна с нея, че ще я разбирам по-добре, отколкото полската работа, с която израснах.

— Имате право, Санчо — отговори херцогинята, — никой не се ражда учен и дори епископите са от плът и кръв, а не от камък. Но нека се върнем на това, което преди малко говорехме по омагьосването на сеньора Дулсинея. Аз смятам за несъмнено и безспорно следното: на Санчо му е хрумнало да се пошегува със своя господар и да го увери, че селянката е Дулсинея и че ако не може да я познае, то е, защото е омагьосана, но всичко това му е внушил някой от магьосниците, които преследват сеньор дон Кихот, защото аз зная положително, от най-достоверен източник, че селянката, която е препускала, възседнала на магарицата, е била и е Дулсинея дел Тобосо, а Санчо, намислил да излъже, сам се излъгал. Не бива да се съмняваме, че това е истина, както не бива да се съмняваме и във всички тези неща, които никога не сме виждали. Нека знае сеньор Санчо, че и тук у нас има магьосници, които ни обичат и ни съобщават точно и откровено, без заобикалки и без измама, какво става по света. Вярвайте ми, Санчо, че селянката ездачка е била и е Дулсинея дел Тобосо, толкова омагьосана, колкото и майка й, която я е родила, и когато най-малко се надяваме, ще я видим в нейния истински облик и тогава Санчо ще излезе от заблуждението, в което живее.

— Това е напълно възможно — рече Санчо. — Сега съм готов да повярвам всичко, което господарят ми разправя, че бил видял в пещерата Монтесинос, гдето зърнал сеньора Дулсинея дел Тобосо, облечена така, както му описах, че съм я видял, когато я омагьосах за свое собствено удоволствие. Всъщност всичко излезе наопаки и точно така, както ваша милост казвате, защото не може и не трябва да се очаква от моя прост ум да измисля изведнъж такава хитра измама, нито пък аз смятам, че господарят ми е толкова луд, та да повярва, повлиян от моите слаби и халтави уверения, в една толкова невероятна работа. Но, сеньора, не ми се ще вие, която сте толкова добра, да ме смятате за злоезичник. Един прост човек като мене не е длъжен да отгатва мислите и хитрините на подлите магьосници. Аз измислих тази хитрост, за да не ме нахока господарят ми, а не за да го обидя. И ако всичко стана не така, както мислех, има Господ на небето, който чете в сърцата ни.

— Така е — отговори херцогинята, — но кажете ми сега, Санчо, какво е станало в пещерата Монтесинос, за която споменахте? Бих искала да знам повече по това приключение.

Санчо й предаде тогава с всички подробности това, което вече разказахме за приключението. Херцогинята го изслуша и подхвърли:

— От това приключение може да се заключи, че щом великият дон Кихот твърди, че е видял там същата селянка, която е видял и Санчо на излизане от Тобосо, това е несъмнено Дулсинея и че по тези места бродят много хитри и прекомерно зорки магьосници.

— Същото поддържам и аз — рече Санчо. — Ако моята сеньора Дулсинея е наистина омагьосана, толкова по-лошо за нея — съвсем не мисля да се карам с враговете на моя господар, които са сигурно многобройни и зли. Право да си кажа, тази, която видях, беше селянка — за селянка я взех и за селянка я смятам. Ако е била Дулсинея, това мене не ме засяга, не е моя работа, и толкова. Няма какво да тичат по петите ми и да говорят: „Туй казал Санчо, туй сторил Санчо, Санчо отишъл, Санчо се върнал“ — като че ли Санчо е първият срещнат човек, а не същият Санчо Панса, за когото се пишат вече книги, които се разпространяват из целия свят, както ми каза Самсон Караско, който е поне бакалавърска личност от Саламанка, а такива учени не могат да лъжат, освен когато им скимне или им отърва. Така че няма какво да се закачат с мене. Аз се ползвам с добро име и съм слушал господаря ми да казва, че доброто име струва повече от много други богатства. Дайте насам губернаторството, и ще видите чудеса, защото, който е бил добър оръженосец, ще бъде и добър управител.

— Всичко, което казахте досега, Санчо — рече херцогинята, — са катоновски мъдрости или най-малко са извлечени от самите духовни глъбини на Микаел Верино, florentibus occidit annis.[4] Нека се изразя накрая с неговите думи — „под парцаливото наметало нерядко се крие истинският пияч“.

— Право да си кажа, сеньора — отговори Санчо, — винаги съм си пил умната, пил съм от жажда, защото у мене няма лицемерие, пия, когато ми се пие и дори когато не ми се пие, пия, когато ме черпят, за да не ме смятат опак или зле възпитан. А ако някой приятел пие за твое здраве, трябва от камък да ти е сърцето, за да не вдигнеш и ти чаша. Но макар и да нося гащи, не ги цапам, искам да кажа, не се посрамвам, още повече, че оръженосците на странстващите рицари пият почти изключително вода, защото вечно скитат по гори и поля, планини и скали, където не можеш да намериш нито глътка вино, пък ако ще и душата си да заложиш.

— Вярвам ви — отговори херцогинята. — А сега, Санчо, идете да си починете, след това ще си поговорим по-надълго и ще дадем заповед да ви дадат по-скоро, както сам казвате, губернаторството.

Санчо целуна отново ръцете на херцогинята и я помоли да нареди да се погрижат добре за Сивчо, „защото го пазя като зеницата на очите си“.

— Кой е този Сивчо? — запита херцогинята.

— Магарето ми — отговори Санчо, — но за да не го наричам с това име, казвам му Сивчо. Помолих тази сеньора дуеня, когато влязох в замъка, да се погрижи за него, но тя така се възмути, сякаш й казах, че е грозна и стара, а аз мисля, че е по-уместно и по-естествено дуените да се занимават с добичета, отколкото да пълнят залите на дворците. Боже Господи, какъв зъб им има на тези дами един идалго от наше село!

— Трябва да е някой голям простак — намеси се доня Родригес, дуенята. — Ако беше идалго и истински благородник, щеше да ги въздига до звездите.

— Добре, добре — прекъсна я херцогинята, — млъкнете, сеньора Родригес, а вие, сеньор Панса, успокойте се — аз вземам върху си грижата за вашия Сивчо. Щом ви е толкова скъп, ще го пазя като зениците на очите си.

— Достатъчно е да бъде в конюшнята — отговори Санчо, — защото нито той, нито аз, ваше височество, сме достойни да ни пазите дори за миг като зениците на очите си — по-скоро ще се оставя да ме наръгат с нож, отколкото да допусна подобно нещо. Макар и господарят ми да казва, че във вежливостите е по-добре да прекаляваш, отколкото да се въздържаш, аз мисля, че по конските и магарешките работи човек трябва да си знае точно мярката.

— Вземете и него, като станете управител — каза херцогинята. — Там ще можете да го храните както и колкото си щете и дори да го освободите от всякаква работа.

— Не мислете, ваша милост сеньора херцогиньо, че казвате нещо извънредно — рече Санчо, — не веднъж и не дваж съм виждал да се изпращат магарета по губернаторствата, та ако и аз заведа моето, няма да бъде нещо ново.

Думите на Санчо развеселиха и разсмяха отново херцогинята. Тя изпрати Санчо да си почине и отиде при херцога, за да му разкаже за разговора си с оръженосеца. Двамата размислиха как да устроят на дон Кихот някоя чудесна шега, която да бъде напълно в духа на рицарските романи. И действително в този именно дух те му устроиха много шеги, добре и разумно стъкмени, които представляват най-забавните приключения в тази велика история.

quixote_248_sancho_pri_jaslite.jpg
Бележки

[1] Сукното, произвеждано в Куенка, е било по-плътно от произвежданото в Сеговия.

[2] Вамба — испански крал от Готската династия (672–680 г.), за когото погрешно се е смятало, че бил от селски произход.

[3] Двустишие от известен старинен романс за крал Родриго. Легендата гласи, че подобно наказание се е налагало на грешниците сладострастници.

[4] Херцогинята прави намек за популярния сборник на сентенции на Микаел Верино — „Книга на двустишията“ (Саламанка, 1496 г.). Латинската фраза значи — „умрял в разцвета на живота си“.