Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
El ingenioso hidalgo don Quijote de la Mancha, –1615 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2013 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
NomaD (2015-2016)
Прилагане на илюстрациите
NomaD (2015-2018)

Издание:

Автор: Мигел де Сервантес Сааведра

Заглавие: Знаменитият идалго Дон Кихот де ла Манча

Преводач: Тодор Нейков; Стоян Бакърджиев (стихове)

Година на превод: 1970

Език, от който е преведено: Испански

Издание: Поредно

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2001

Тип: Роман

Националност: Испанска

Печатница: ПК „Д. Благоев“

Редактор: Стефан Савов

Художник на илюстрациите: Гюстав Доре

ISBN: 954-529-207-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/742

 

В настоящата електронна публикация на „Дон Кихот“ в Читанка са приложени илюстрациите на Гюстав Доре. Източник на изображенията: електронната библиотека на The University of Adelaide (https://ebooks.adelaide.edu.au).

История

  1. — Добавяне

Глава шестдесет и пета
в която се разкрива кой беше Рицарят на бялата луна и се разказва за освобождението на дон Грегорио и за други още неща

quixote_338_raneniat_don_quixote_v_posteljata.jpg

Дон Антонио Морено тръгна по дирите на Рицаря на бялата луна, след когото се беше понесла тълпа деца, които го преследваха, докато най-сетне той се прибра в една странноприемница в центъра на града. В нея влезе и дон Антонио, воден от желанието да се запознае с него. Яви се един слуга да посрещне рицаря и да му снеме доспехите и те влязоха в една малка стая. Последва ги и дон Антонио, който гореше от нетърпение да разбере кой е той. Като видя, че не може да се отърве от този благородник, Рицарят на бялата луна каза:

— Виждам, сеньор, че сте дошли да узнаете кой съм аз и тъй като няма защо да се крия от вас, ще ви кажа цялата истина, докато този мой прислужник ми снеме доспехите. Знайте, сеньор, че ме наричат бакалавъра Самсон Караско. Аз съм от селото на дон Кихот де ла Манча, чиито лудости и глупости възбуждат съжаление у всички нас, които го познаваме, и най-вече у самия мене. Уверен, че най-доброто средство за неговото оздравяване е той да си почине и си седи вкъщи в родното му село, потърсих средство да го принудя да се върне там. Така преди около три месеца, преоблечен като странстващ рицар под името Рицар на огледалата, тръгнах да го търся из пътищата, за да вляза в двубой с него и го победя — без да му причиня, разбира се, никакво зло, — поставил предварително като условие на борбата ни победеният да се подчини безпрекословно на волята на победителя. Това, което мислех да изискам от него — защото го смятах вече победен, — беше да се завърне в селото си и да не го напуща цяла година, време достатъчно, за да се излекува. Но съдбата отреди друго — победи ме той, събори ме от коня и по този начин планът ми не можа да се осъществи. Той продължи пътя си, а аз се върнах, победен, засрамен и раздрусан от падането, което на всичко отгоре излезе доста сериозно. Но това не уби у мене желанието да го потърся отново и да го победя, както и стана днес. И понеже дон Кихот спазва строго задълженията на странстващото рицарство, няма съмнение, че ще изпълни поетото към мене задължение съгласно дадената дума. Ето, сеньор, цялата история, към която няма какво повече да прибавя. Моля ви само, за да бъдат увенчани с успех добрите ми намерения и за да си възвърне разума един човек, у когото той е напълно на мястото си, щом забрави за глупостите на рицарството, да не ме издадете и да не кажете на дон Кихот кой съм аз.

— О, сеньор! — каза дон Антонио. — Господ да ви прости греха, който сторихте към целия свят, като пожелахте да върнете разсъдъка на най-забавния безумец на земята! Нима не виждате, сеньор, че ползата, която бихме имали от разумността на дон Кихот, не може да се сравни с удоволствието, което ни доставя той със своите лудости? На мене ми се струва, че всички хитрости на сеньор бакалавъра няма да успеят да върнат ума на един толкова неизлечимо луд човек. И ако не бих престъпил повелите на милосърдието, щях да пожелая дон Кихот да не оздравява никога, защото, оздравее ли, ние ще се лишим не само от неговата забавност, но и от остроумията на оръженосеца му Санчо Панса — а всяко едно от тях може да развесели и самата меланхолия. Но въпреки всичко аз ще мълча и няма да му кажа нищо, за да видя дали съм имал право, като изказах съмнение относно резултата от положените от сеньор Караско усилия.

На това бакалавърът отговори, че според него работата се развива благоприятно и че се надява краят да е щастлив. Антонио изрази готовност да му услужи във всичко, Караско се сбогува с него, натовари доспехите си на едно муле и възседнал коня, с който влезе в боя, напусна още същия ден града и се върна в селото си, без да му се случи нещо, което заслужава да бъде разказано в тази истинска история. Дон Антонио докладва на вицекраля за всичко, което му бе разказал Караско, но вицекралят никак не остана доволен, тъй като знаеше, че завръщането на дон Кихот в родното му село щеше да лиши всички онези, които следяха с интерес неговите безумства, от по-нататъшни развлечения.

Шест дни лежа дон Кихот болен, тъжен, умислен и съвсем разстроен, защото злополучното му поражение занимаваше непрекъснато въображението му. Санчо се мъчеше да го утеши и веднъж между другото му каза:

— Горе главата, господарю, хайде, развеселете се и благодарете на небето, че като паднахте на земята, не си счупихте някое ребро! Не е да не знаете, че човек ту губи, ту печели и че невинаги на куката виси сланина. Покажете пръст на доктора, защото нямате нужда от него, за да се излекувате от тази болест, и нека се върнем вкъщи и престанем да търсим приключения из непознати земи и селища. Ако поразмислим хубавичко, ще видим, че от тази работа губя най-много аз, макар че ваша милост най-зле си изпатихте. Вярно, че с губернаторството ми се изпариха желанията да бъда друг път губернатор, но затова пък не ме напусна меракът да стана граф, което сега няма вече да се осъществи, защото, зарежете ли веднъж рицарския си занаят, няма и да станете крал. Така че моите надежди ще ги отнесе вятърът като дим.

— Млъкни, Санчо, не виждаш ли, че оттеглянето и прибирането ми на село няма да траят повече от година? След това пак ще се върна към благородния си занаят и няма начин да не извоювам кралство, а на тебе да подаря някое графство.

— Чул ви Господ — рече Санчо, — а на дявола олово в ушите! Колко пъти съм слушал да казват, че по-добре е да се надяваш на нещо хубаво, отколкото да притежаваш нещо лошо.

В тази минута при тях влезе дон Антонио и им каза с нескривана радост:

— Добри новини, сеньор дон Кихоте! Дон Грегорио и вероотстъпникът, който отиде да го освободи, са на пристанището! Какво казвам — на пристанището? Той е вече при вицекраля и ей сега ще дойде тук.

Дон Кихот се позарадва и рече:

— Право да си кажа, щях да се радвам повече, ако беше излязло обратното, защото това би ме накарало да отплувам за Берберия и да освободя със силата на моята десница не само дон Грегорио, но и всички пленени християни там. Но какво говоря аз, клетникът? Та не съм ли аз победен? Не ме ли събориха от коня? Не съм ли аз този, който не може да посегне към оръжието си цяла една година? Какво съм заобещавал и съм се захвалил, като ми приляга сега повече хурката, отколкото мечът?

— Я оставете това, сеньор — рече Санчо, — важното е кокошката да е жива, па нека да е пипкава! Днес ти, утре аз! Какво ще им обръщаме толкова внимание на тези счепквания и тупаници. Паднеш ли днес, утре може да се вдигнеш, освен ако ти се е прищяло да се залежиш, искам да кажа, ако толкова се размекнеш, че не можеш да събереш сили за нови дела. Я ставайте, ваша милост, да посрещнем дон Грегорио — защото чувам шум в къщата, сигурно е вече дошъл.

И действително така беше. След като докладва на вицекраля за всичко, което му се беше случило по пътя на отиване и на връщане, дон Грегорио, нетърпелив да види час по-скоро Ана Феликс, дойде с вероотстъпника в дома на дон Антонио. Когато го измъкнали от Алжир, той бил облечен в женски дрехи, но още в кораба ги сменил с дрехите на един пленник, спасил се заедно с него. Каквито и дрехи обаче да носеше, той предизвикваше общо възхищение, съчувствие и уважение, защото беше чудно хубав и изглеждаше да е между седемнадесет и осемнадесетгодишен. Рикоте и дъщеря му излязоха да го посрещнат — Рикоте със сълзи на очи, дъщеря му — плаха и свенлива. Не се прегърнаха, защото голямата любов е обикновено сдържана. Всички присъстващи единодушно се възхищаваха от хубостта на дон Грегорио и Ана Феликс, застанали един до друг. Мълчанието говореше вместо двамата влюбени, а те изразяваха своите радостни и чисти чувства с поглед, а не с думи. Вероотстъпникът разказа по какъв начин и с какви хитрости бе успял да освободи дон Грегорио, а той самият описа какви опасности и трудности е преживял сред жените, при които е бил настанен, и всичко това не с много приказки, а накратко, с което показа, че умът му надхвърля възрастта му. Рикоте се разплати с вероотстъпника и гребците и щедро ги възнагради. Вероотстъпникът бе приет отново в лоното на църквата и стана нейно чисто и послушно чадо, като чрез изкупление и покаяние изхвърли всичко гнило от душата си.

След два дни вицекралят се събра с дон Антонио и се посъветва какво да направят, за да не бъдат изгонени от Испания Ана Феликс и Рикоте, защото не смятаха, че е неправилно да останат в страната една толкова ревностна християнка и нейният баща, човек наглед толкова благонамерен. Дон Антонио предложи услугите си да се застъпи за тях в столицата, където и без това трябвало да отиде по други работи, и добави, че с подкрепата на видни лица и с подаръци там могат да се уредят много трудности.

— Не — каза Рикоте, който присъстваше на разговора, — тук не помагат нито видни лица, нито подаръци, защото пред всесилния дон Бернардино де Веласко, граф де Саласар, когото негово величество е натоварил с нашето изгонване, не важат нито молби и обещания, нито подаръци и сълзи. Вярно е, че той съчетава милосърдието с правосъдието, но понеже вижда, че цялото тяло на народа ни е заразено и гнило, той си служи по-скоро с нажежено желязо, което гори, отколкото с балсами, които смекчават болката. По такъв начин с благоразумие, прозорливост и усърдие, пък и със страха, който вдъхва, той пое върху силните си плещи изпълнението на тази голяма задача, без да могат нашите хитрости, коварства и измами да заслепят очите на Аргос[1], които държи постоянно отворени, за да не би някой от нашите да се укрие и остане като заровен в земята корен, който би могъл с време да израсне и да роди отровни плодове в една Испания, прочистена и освободена от страха, в който я държеше нашият народ. Героично решение на великия Филип III, който прояви и нечувана мъдрост, като повери неговото изпълнение на дон Бернардино де Веласко!

— Както и да е — каза дон Антонио, — аз ще направя, веднъж пристигнал там, всичко възможно, па каквото Бог даде. Дон Грегорио ще дойде с мене, за да успокои родителите си, които неговото изчезване сигурно тревожи, а Ана Феликс ще остане с жена ми вкъщи или ще се оттегли в някой манастир. Колкото за Рикоте, сигурен съм, че сеньор вицекралят ще го приеме с удоволствие в дома си, докато се разбере как ще завършат моите постъпки.

Вицекралят се съгласи на всички тези предложения, но дон Грегорио, като узна за взетото решение, заяви отначало, че в никой случай не може и не иска да се раздели с Ана Феликс, но накрая поразсъди и реши, че след като види родителите си, ще може да се върне скоро при любимата си, и се съгласи да се подчини. Ана Феликс остана при жената на дон Антонио, а Рикоте — в дома на вицекраля.

Дойде денят, в който дон Антонио трябваше да замине, а след два дни замина и дон Кихот със Санчо, защото последиците от падането не му позволиха да тръгне по-рано. При раздялата на дон Грегорио с Ана Феликс имаше много сълзи, въздишки, вопли и стенания. Рикоте предложи на дон Грегорио, ако иска, хиляда ескудос, но той отказа, като прие само пет от дон Антонио, с обещание да му ги върне в столицата. След това двамата заминаха, а малко по-късно потеглиха и дон Кихот със Санчо — дон Кихот без оръжие и в пътнически дрехи, а Санчо пеш, защото Сивчо беше натоварен с доспехите.

quixote_339_don_quixote_i_sancho_na_pyt_kym_doma.jpg
Бележки

[1] Юнона поверила на Аргос, който притежавал сто очи, петдесет от тях винаги отворени, превърнатата в телица Ио̀, за да я пази и бди зорко над нея. По заповед на Юпитер Меркурий приспал Аргос със сладките звуци на флейтата си и му отсякъл главата. Юнона поставила стоте му очи на опашката на пауна, любима нейна птица.