Мигел де Сервантес Сааведра
Знаменитият идалго Дон Кихот де ла Манча (102)

Глава четиридесет и осма
за това, което се случи между дон Кихот и доня Родригес, дуеня на херцогинята, и за други още събития, достойни за отбелязване и увековечаване

Тъжен и печален линееше тежкораненият рицар дон Кихот, с лице, превързано и белязано не от Божията ръка, а от котешки нокти, беди, свързани със странстващото рицарство. Шест дни не се яви той пред хората и когато една нощ лежеше буден, не можеше да заспи и мислеше за нещастията си и за преследванията на Алтисидора, усети, че някой отваря с ключ вратата на стаята му и тутакси помисли, че го посещава влюбената девойка, за да провери честните му чувства и подложи на изпитание верността му към сеньора Дулсинея дел Тобосо.

— Не — извика той, увлечен от въображението си, и то така високо, че да го чуят, — и най-голямата красавица на света не е способна да ме накара да престана да обожавам жената, чийто образ е запечатан и издълбан вдън сърцето ми и в най-потайния кът на душата ми! О, моя възлюблена, дали си превърната в селянка, която вони на лук, или в нимфа от златистия Тахо, която тъче платна с коприна и злато, дали те държат Мерлин и Монтесинос там, където си искат — все едно, където и да си, ти си моя и където и да съм бил и ще бъда — аз съм твой.

Докато още произнасяше тези слова, вратата се отвори. Той застана прав на леглото, увит от горе до долу с покривка от жълт атлаз, с нощно кепе на главата и с превръзки по лицето и мустаците, първите — поради драскотините, а вторите — за да държат мустаците засукани нагоре и да не увисват надолу. В този си вид приличаше на най-странния призрак, който може да си представи човек. Той заби поглед във вратата и тъкмо когато чакаше да влезе през нея влюбената и печална Алтисидора, видя пред себе си една почтена дуеня, цяла в бели, набрани и толкова дълги воали, че я покриваха от глава до пети. В лявата си ръка тя държеше малка запалена свещ, а с дясната засеняше от светлината очите си, скрити зад грамадни очила. Вървеше бавно, със ситни стъпки.

Дон Кихот я гледаше от своята наблюдателна кула как се приближава към него мълчалива и особено пременена и реши, че му се явява някаква магьосница или вещица, за да му стори зла магия, и почна усилено да се кръсти. А привидението все повече приближаваше и когато стигна до средата на стаята, вдигна очи и видя дон Кихот, който бързо правеше кръст след кръст. Той се уплаши, като видя нейната фигура, но и тя се ужаси от неговата. Като го зърна такъв един дълъг, жълт, увит в покривката и с превръзките, които го обезобразяваха, тя извика:

— Исусе! Какво виждам?

От уплаха тя изпусна свещта и в настъпилия мрак обърна гръб, за да се оттегли, но в страха си се спъна в гънките на воалите си и се просна на пода. Дон Кихот, уплашен, заговори:

— Заклинам те, призрако или каквото и да си ти, да ми кажеш кой си и какво искаш от мене! Ако някаква мъка терзае душата ти, кажи я и аз ще направя за тебе всичко, което е по силите ми, защото съм католик-християнин и се стремя да правя добро на всички. Затова и влязох в Ордена на странстващото рицарство, към който се числя и до днес, а едно от задълженията, които той налага, е да се помага дори на душите в чистилището.

Смаяната дуеня, като чу заклинанието, разбра, че дон Кихот е изплашен не по-малко от нея, и отговори с тих и печален глас:

— Сеньор дон Кихот (ако сте наистина вие дон Кихот), аз не съм призрак, нито привидение, нито душа от чистилището, както навярно сте си помислили, а доня Родригес, почетна дуеня на моята господарка, херцогинята, и ида при вас по повод на една от тези беди, за които ваша милост обикновено знаете лек.

— Кажете ми, сеньора доня Родригес — каза дон Кихот, — да не би случайно ваша милост да идете при мене за някакво любовно посредничество? Ако това ви води, длъжен съм да ви кажа, че напразни ще са усилията ви, и то поради несравнимата хубост на моята дама Дулсинея дел Тобосо. С една дума, сеньора доня Родригес, ако оставите настрана всяко любовно ходатайство, можете да запалите свещта си и да се приближите. Готов съм да поговоря с вас за всичко, каквото си пожелаете и което ви е приятно, с изключение, както вече казах, на всякакви възбудителни любовни излияния.

— Аз да върша любовно посредничество, сеньор? — запита дуенята. — Зле ме познавате, ваша милост. Не съм още на толкова напреднала възраст, та да се занимавам с подобни празни работи. Слава богу, още съм яка и пъргава и всичките ми предни зъби и кътници са на мястото си освен няколко от тях, които изпадаха от простуда, а у нас в Арагон простудите са най-обикновено нещо. Но почакайте малко, ваша милост, ще ида да запаля свещта си и ей сега ще се върна да ви разправя мъките си като пред лечител на всички хорски нещастия.

Тя излезе от стаята, преди да чуе отговора му, а дон Кихот, поуспокоен и замислен, остана да я чака, но изведнъж у него се породиха хиляди съмнения около това ново приключение. Стори му се, че е постъпил лошо и още по-зле прави, като се излага на опасността да наруши обета си за вярност, даден на неговата дама. Той си заговори сам на себе си: „Кой знае дали дяволът, какъвто е хитър и лукав, не си е наумил да ми скрои клопка с някоя дуеня, след като не успя да ме хване с императрици, кралици, херцогини, маркизи и графини. Чувал съм много пъти да казват, и то умни хора, че не успее ли да те изкуси с чипоноса, праща ти някоя с орлов нос. И кой знае пък дали този благоприятен случай, тази самота и тази тишина няма да пробудят заспалите ми желания и да ме накарат да падна в залеза на годините си там, където никога не съм се спъвал дори. В подобни случаи по-добре е да бягаш, отколкото да чакаш сражението. Но как е възможно, с ума ли си съм, та съм започнал да мисля и да говоря такива глупости? Как може една дуеня с дълги бели воали и очила да възбуди похотлива мисъл дори и в най-порочното сърце на света?

Та нима има на тази земя дуеня с хубаво тяло? Нима може да се намери по цялото земно кълбо дуеня, която да не е опърничава, намусена и разглезена? Махай се ти, паплач дуенска, неспособна да създадеш на никого радост! О, колко добре е сторила онази сеньора, за която се казва, че поставила от двете страни на приемната си две големи кукли, натъпкани с парцали, които представлявали дуени с очила и с възглавнички за ръкоделие, сякаш са се разработили! Тези куклени изображения — според нея — допринасяли за добрия ход на домакинството толкова, колкото и живите дуени!“

При тези думи той скочи от леглото с намерение да заключи вратата и да не пусне да влезе сеньора Родригес, но тъкмо стигна до прага, и сеньора Родригес се върна със запалена бяла восъчна свещ и като видя отблизо дон Кихот, увит в покривката, с превръзките и с боне или кепе, хвана я отново страх, отстъпи две крачки назад и каза:

— В безопасност ли съм тук, сеньор рицарю? Защото не ми се вижда да е знак на голямо приличие това, че ваша милост сте станали от леглото.

— Еднакъв повод имам да задам същия въпрос, сеньора — отговори дон Кихот. — Питам ви прочее — сигурен ли съм, че няма да бъда нападнат и изнасилен?

— От кого или за кого изисквате, сеньор рицарю, това уверение? — запита дуенята.

— От вас и по отношение на мене го изисквам — отвърна дон Кихот, — защото нито аз съм от мрамор, нито вие от бронз, нито пък сега е десет часът сутринта, а е полунощ и дори по-късно, от друга страна, стаята, в която се намираме, е — според мене — по-добре затворена и по-скрита от пещерата, където дръзкият неверен Еней е прелъстил хубавата и благочестива Дидона. Но дайте си ръката, сеньора, на мене не ми е нужно никакво по-голямо уверение от това, което ни дават моята въздържаност и целомъдрие и вашите почтени воали.

При тези думи той целуна дясната си ръка^[1] и взе нейната, която доня Родригес му подаде, след като извърши и тя същата церемония.

Тук Сиде Амете отваря една скоба и се кълне в името на Мохамед, че би дал по-хубавия от единствените два кафтана, които притежава, за да види как са пристъпвали двамата, хванати за ръка, от вратата към леглото.

Дон Кихот легна след това в кревата си, а доня Родригес седна на един стол, малко по встрани, със свещ в ръка и без да си махне очилата. Дон Кихот се сви на кълбо и се покри цял, като остави открито само лицето си. След като се успокоиха напълно и двамата, пръв наруши мълчанието дон Кихот.

— Сега, почитаема сеньора доня Родригес — каза той, — можете да откриете и кажете всичко, което се е насъбрало в измъченото ви сърце и обременено съзнание. Аз ще ви изслушам с целомъдрени уши и ще ви помогна с милосърдни дела.

— Напълно ви вярвам — отговори дуенята, — защото от благородния и любезен вид на ваша милост може да се очаква само такъв християнски отговор. Ето в какво се състои работата, сеньор дон Кихот. Макар и ваша милост да ме виждате седнала на този стол, в самото сърце на Арагонското кралство, облечена като съсипана и многоизстрадала дуеня, аз съм родена в Овиедската Астурия^[2] и семейството ми е сродено с най-добрите родове на тази област. Злата ми участ обаче и нехайството на родителите ми, обеднели преди време, без да зная как и защо, ме докараха в столицата, в Мадрид, където родителите ми, за мое добро и за да избягнат по-големи нещастия, ме настаниха да работя като прислужничка и шивачка при една знатна сеньора. Трябва да кажа на ваша милост, че по правене на ажур и шиене на бельо нямах равна на себе си. Родителите ми ме оставиха да служа там и се върнаха у дома, а след няколко години умряха и сигурно са отишли на небето, защото бяха добри християни-католици. Останах сираче и трябваше да се задоволявам с жалката заплата и дребните подаръци, които се дават на такива прислужници в богаташките къщи. В това време, без да съм му давала никакъв повод, в мене се влюби един от камердинерите на дома, човек на възраст, с хубава брада и прекрасна външност, а и не по-малко знатен от краля, защото беше от Монтаня^[3]. Колкото и да пазехме любовта си в тайна, нашата господарка узна за нея и за да се избягнат злословни приказки, тя ни венча със знанието и благословията на Светата римокатолическа църква. От този брак се роди дъщеря, за да нанесе смъртен удар на моето щастие, ако изобщо съм имала щастие в живота си. Не че умрях при раждането, напротив, то дойде навреме и протече добре, но скоро след това умря мъжът ми от някаква уплаха. Да имах време да ви разправя как стана, сигурна съм, че ваша милост немалко бихте се учудили.

След тези думи тя заплака жалостиво и продължи:

— Простете ми, ваша милост сеньор дон Кихот, че не мога да се владея — колчем си спомня за покойния, очите ми се наливат със сълзи. Боже Господи, колко тържествено водеше той господарката ми, възседнала задницата на едно яко и черно като въглен муле! Защото тогава нямаше каляски и носилки — както чувам, че имало сега, — а дамите яздеха мулета, седнали зад своите коняри. Не, не мога да не ви разкажа една случка, за да видите какви обноски имаше моят мъж и колко изпълнителен беше той. Един ден в Мадрид, като завивал по улица Сантяго, която е доста тясна, насреща му се задал столичният кмет, предхождан от двама стражари. Щом го видял, мъжът ми обърнал мулето си, с намерение да го придружи.^[4] Господарката ми, която била зад него на мулето, му казала тихо: „Какво правите, нещастнико, не виждате ли, че пътят ми е нататък?“ Кметът, човек вежлив, спрял коня си и казал: „Продължете си пътя, сеньор, аз съм този, който трябва да придружи сеньора доня Касилда.“ (Така се казваше моята господарка.) Но моят мъж, държейки шапката си в ръка, настоял да съпроводи кмета. Като видяла това, моята господарка пламнала от гняв и яд, извадила от калъфа една дебела игла или, струва ми се, шило и го забила в хълбоците на мъжа ми с такава сила, че той извикал, сгърчил се и паднал с нея на земята. Двама нейни слуги се спуснали да я вдигнат, притекъл се и кметът със стражарите. Вдигнала врява Гуадалахарската врата^[5] (искам да кажа, безделниците около нея). Господарката ми се прибрала вкъщи пешком, а мъжът ми отишъл при един бръснар и му казал, че всичките му черва са промушени. Мълвата за вежливостта на моя съпруг се беше пръснала навред и децата тичаха след него по улиците. Заради това и понеже беше малко късоглед, моята господарка го уволни. Това според мене го огорчи, той се поболя и умря. Аз останах безпомощна вдовица, с дете на скута, а хубостта на дъщеря ми растеше като морска пяна. Най-сетне, понеже се бях прочула като голяма шивачка, сегашната ми сеньора, херцогинята, която се беше омъжила наскоро за моя сегашен господар, херцога, пожела да ме вземе заедно с дъщеря ми при себе си в Арагонското кралство. Дните се изнизваха един след друг и дъщеря ми порасна и стана най-прелестното земно създание — тя пее като чучулига, в танца е пъргава като мисълта, играе хоро като замаяна, чете и пише като учителка и смята като скъперница. А да знаете само каква е чистница — водата, която тече, не е по-чиста от нея. Трябва да е сега, ако не ме лъже паметта, на шестнадесет години, пет месеца и три дни — може би някой и друг ден повече или по-малко. И ето че в момичето ми се влюби синът на много богат селянин от едно от селата на господаря ми, херцога, което се намира недалеч оттук. После, без сама да зная как стана това, един ден те се събрали и той, обещавайки й да се ожени за нея, се погаврил с честта й и сега не иска да изпълни обещанието си. И макар че херцогът, моят сеньор, е в течение на всичко това, защото не веднъж и дваж съм му се оплаквала и молила да заповяда на този селянин да се ожени за дъщеря ми, той си прави оглушки и не иска дори да ме чуе. А цялата работа е там, че бащата на прелъстителя, който е много богат, му дава пари назаем и понякога му става поръчител и затова господарят ми не иска да го сърди и главоболи за нищо. Така че аз ви моля, сеньор, да възстановите справедливостта било с молби, било с оръжие в ръка, защото всички говорят, че ваша милост сте се родили, за да изкоренявате неправдите, да отстранявате несправедливостите и да закриляте нещастните. Не забравяйте, ваша милост, че дъщеря ми е сираче, че е млада и прелестна и че притежава също така всички качества, за които ви вече споменах, защото, кълна се в Бога и в съвестта си, нито една от прислужниците на моята сеньора не може да достигне дори и подметката й. Дори тази, която се казва Алтисидора и минава за най-свободна и най-събудена, ако я сравним с дъщеря ми, стои поне на две левги по-назад. Трябва да знаете, ваша милост, че не всичко, което блести, е злато — тази Алтисидора се мисли за по-хубава, отколкото е в действителност, и се държи по-скоро непристойно, отколкото прилично, а освен това не е и много здрава. Толкова лошо й мирише устата, че не можеш стоя до нея дори един миг. Пък и моята сеньора, херцогинята… но по-добре да мълча, защото ненапразно се казва, че и стените имат уши.

— За Бога, какво й е на сеньора херцогинята, доня Родригес? — запита дон Кихот.

— Щом толкова настоявате — отговори дуенята, — не мога да не ви отговоря с пълна откровеност. Вие виждате сам, ваша милост сеньор дон Кихот, колко е красива моята сеньора, херцогинята. Кожата на лицето й е бляскава като излъскан меч, бузите й — кръв и мляко — върху едната грее слънцето, а върху другата луната, — като ходи, сякаш не стъпва, а лети. Човек би казал, че на всяка крачка пръска здраве. Е добре, ваша милост, за всичко това тя може да благодари първо на Бога и после на две отворени рани на краката й, през които изтичат всички лоши сокове, с които според думите на лекарите тя е цялата изпълнена.

— Света Богородице! — възкликна дон Кихот. — Нима е възможно сеньора херцогинята да има такива рани? Не бих го повярвал дори да ми го кажеха монасите босяци^[6], но щом сеньора доня Родригес го казва, трябва да е така. Но от тези ранички, и то на такива места, сигурно не изтичат лоши сокове, а течен кехлибар. Почвам наистина да вярвам, че да си отвориш такива рани, трябва да е от голямо значение за здравето.

Не беше изрекъл още дон Кихот последните думи, и вратите на стаята се отвориха с голям трясък, доня Родригес изпусна от страх свещта и в стаята стана, както се казва, тъмно като в рог. Изведнъж горката дуеня почувства, че две ръце я пипнаха за гърлото с такава сила, че не можа дори да изпищи, и че някой друг вдигна бързо полите й и без да каже ни дума, почна така да я шиба с нещо като чехъл, че на човек можеше да му стане жално дори. Дон Кихот, колкото и да й съчувстваше, не мръдна от леглото си и понеже не разбираше какво става, кротуваше и мълчеше, боейки се да не се разпрострат и до него боят и тупаницата. И страхът му не беше напразен — след като набиха здраво дуенята, а тя не посмя и да гъкне дори, — мълчаливите палачи се приближиха до дон Кихот, отметнаха завивката и чаршафа и почнаха тъй бързо и силно да го щипят, че той се видя заставен да се брани с пестници. Всичко това стана сред чудно мълчание. Сражението трая почти половин час. Призраците си отидоха, доня Родригес оправи полите си и оплаквайки бедрата си, се измъкна през вратата, без да каже дума на дон Кихот, а той — измъчен и изпощипан, смутен и замислен — остана сам в леглото си, където ще го оставим, горящ от любопитство да узнае кой бе този извратен магьосник, който така го беше наредил. Но това ще се разясни, когато му дойде времето, защото сега ни зове Санчо Панса и правилният ход на историята изисква да се върнем при него.