Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
El ingenioso hidalgo don Quijote de la Mancha, –1615 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2013 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
NomaD (2015-2016)
Прилагане на илюстрациите
NomaD (2015-2018)

Издание:

Автор: Мигел де Сервантес Сааведра

Заглавие: Знаменитият идалго Дон Кихот де ла Манча

Преводач: Тодор Нейков; Стоян Бакърджиев (стихове)

Година на превод: 1970

Език, от който е преведено: Испански

Издание: Поредно

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2001

Тип: Роман

Националност: Испанска

Печатница: ПК „Д. Благоев“

Редактор: Стефан Савов

Художник на илюстрациите: Гюстав Доре

ISBN: 954-529-207-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/742

 

В настоящата електронна публикация на „Дон Кихот“ в Читанка са приложени илюстрациите на Гюстав Доре. Източник на изображенията: електронната библиотека на The University of Adelaide (https://ebooks.adelaide.edu.au).

История

  1. — Добавяне

Глава седемдесет и четвърта
за това как се разболя дон Кихат, за завещанието, което направи, и за смъртта му

quixote_360_don_quixote_lezhi_bolen.jpg

Тъй като всичко човешко е преходно и още от своето начало започва да клони към своя край, а това важи особено за човешкия живот, и тъй като дон Кихот не беше получил привилегия от небето да спре естествения ход на нещата, краят му настъпи, когато той най-малко го очакваше. Било поради тъгата, която го бе обзела след поражението, било защото така бе отредило провидението, хвана го треска, която го държа шест дни на легло. През това време често го посещаваха приятелите му — свещеникът, бакалавърът и бръснарят, — а добрият оръженосец Санчо Панса не се отделяше от леглото му. Като отдаваха това му състояние на мъката, че е бил победен и че не е могло да се сбъдне желанието му да види Дулсинея освободена и спасена от магията, те се стараеха всякак да го развеселят. Бакалавърът му вдъхваше бодрост и го подканяше да се вдигне от постелята, за да започнат пастирски живот, за който той бил вече съчинил една еклога, по-хубава от всички еклоги на Санадзаро[1], и че купил вече със собствени пари две чудесни кучета, за да пазят стадото — едното се казвало Барсино, а другото — Бутрон. Продал му ги бил някакъв скотовъдец от Кинтанар. Но всичко това не можа да разсее скръбта на дон Кихот.

Приятелите му повикаха лекар. Той измери пулса му и никак не го хареса. След това каза на дон Кихот да помисли за всеки случай за спасението на душата си, защото тялото му е в опасност. Дон Кихот го изслуша спокойно, но не такова бе душевното състояние на икономката, племенницата и оръженосеца му, които започнаха да проливат горчиви сълзи, сякаш той лежеше вече мъртъв пред тях. Лекарят изказа мнение, че тъгите и скърбите ще довършат нашия идалго. Дон Кихот помоли да го оставят сам, защото му се искаше да поспи малко. Всички излязоха от стаята и той спа, както се казва, на един дъх, повече от шест часа, така че икономката и племенницата се уплашиха да не е издъхнал в съня си. Най-сетне той се събуди и извика високо:

— Да бъде благословен всемогъщият Бог, задето благоволи да ме удостои с такава милост! Наистина безкрайно е неговото милосърдие и греховете на хората не могат нито да го възпрат, нито да го ограничат.

Племенницата се вслуша внимателно в думите на вуйчо си и те й се сториха по-разумни от онези, които брътвеше обикновено, особено през време на болестта си.

— Какво искате да кажете, ваша милост? — запита го тя. — Какво ново се е случило? За какво милосърдие и за какви човешки грехове говорите?

— За това милосърдие, племеннице — отговори дон Кихот, — което в този миг прояви към мене Господ и не можаха да го спрат, както казах вече, моите грехове. Умът ми е трезв и бистър, освободен от гъстия мрак на невежеството, в което бе потънал поради омразното и непрестанно четене на презрените рицарски романи. Сега вече виждам колко са те безсмислени и лъжливи и съжалявам само, че просветлението ми идва толкова късно, та не ми остава време да поправя злото с четене на други книги, които да просветят душата ми. Аз чувствам, племеннице, близостта на смъртта и искам да умра така, че да не смятат хората живота ми за много лош и да не оставя име на луд човек. Аз бях наистина луд, но не ми се ще да потвърдя това със смъртта си. Повикай, мила, добрите ми приятели — свещеника, бакалавъра Самсон Караско и майстор Николас, бръснаря, защото искам да се изповядам и да направя завещанието си.

Не стана нужда племенницата да се погрижи за това, защото в същия миг в стаята влязоха и тримата. Щом ги видя, дон Кихот им каза:

— Поздравете ме, сеньори, аз не съм вече дон Кихот де ла Манча, а Алонсо Кихано, заслужил със своите нрави и дела прозвището Добрия. Враг съм сега на Амадис Галски и на цялата несметна сган от негови потомци. Омръзнали ми са вече всички скверни истории за странстващото рицарство. Съзнавам вече глупостта си и опасността, в която бе ме хвърлило четенето им. На Милостта Божия — аз я познавам от собствен опит — дължа, че сега се отвращавам от тях.

Когато тримата чуха тези думи, помислиха, че дон Кихот е обхванат от някаква нова лудост. Самсон му каза:

— Тъкмо сега ли, сеньор дон Кихоте, намерихте да кажете това, когато имаме сведения, че сеньора Дулсинея е освободена от магията? Тъкмо сега ли намислихте, ваша милост, да станете отшелник, когато вече няма пречки да станем пастири и да заживеем по княжески, с песни на уста? Млъкнете, за Бога, свестете се и се откажете от тези празни приказки!

— Празни бяха досегашните ми приказки — възрази дон Кихот, — и те наистина ми напакостиха, но сега смъртта с помощта на провидението ще ги превърне в полезни за мене. Аз чувствам, сеньори, че крача бързо към смъртта — оставете шегите настрана: имам нужда от свещеник да ме изповяда и доведете нотариуса, за да си направя завещанието, защото не бива в такива минути човек да се шегува с душата си. Затова ви моля, пратете за нотариуса, докато свещеникът ме изповяда.

Всички се спогледаха, учудени от думите на дон Кихот, и макар че все още се съмняваха, искаше им се да му повярват. Леснината, с която бе преминал от лудостта към трезвите мисли, беше един от белезите, които явно говореха, че краят му е близък. А към изказаните вече мисли той прибави и други, толкова християнски, разумни и добре изразени, че най-сетне и последното им съмнение се разсея и те разбраха, че се е възвърнал разумът му.

Свещеникът помоли другите да излязат, остана сам с него и го изповяда. Бакалавърът отиде да търси нотариуса и след малко се върна с него и със Санчо Панса. Санчо знаеше вече от Караско за тежкото състояние на своя господар и като видя икономката и племенницата разплакани, и той зарида и зарони сълзи. Завърши изповедта. Свещеникът излезе и рече:

— Алонсо Кихано Добрия си отива наистина и той действително напълно е възвърнал разума си. Можем сега да влезем, за да направи завещанието си.

Тези думи подействаха така страшно на икономката, племенницата и на добрия му оръженосец Санчо Панса, че изтръгнаха от гърдите им безброй дълбоки въздишки, а от очите им — порой сълзи. Защото, както неведнъж сме казвали, дон Кихот, и като Алонсо Кихано, с единствената титла Добрия, и като дон Кихот де ла Манча, беше винаги кротък по природа и благ в отношенията си с хората и затова го обичаха много не само домашните му, но и всички негови познати. Заедно с другите влезе и нотариусът и след като написа заглавните думи на завещанието, дон Кихот му издиктува увода съгласно всички обичайни християнски правила, а като стигна до самите завети, каза:

— Item[2], волята ми е никой да не търси сметка от Санчо — когото в лудостта си назначих за мой оръженосец — за моите пари, които държи у себе си, защото имаше помежду ни различни взаимоотношения и вземания-давания. Ако остане нещо, след като му се изплати това, което му дължа, нека го задържи за себе си — защото няма да е много — и нека със здраве го изхарчи. Ако му издействах, когато бях луд, губернаторството на един остров, то сега, когато съм с ума си, бих му дал, ако можех, цяло кралство, защото го заслужава заради простодушието и вярното си сърце.

И като се обърна към Санчо, той каза:

— Прости ми, приятелю, за поводите, които ти дадох да изглеждаш луд като мене и да изпаднеш и ти в същото заблуждение, в което изпаднах аз, когато вярвах, че е имало и има още странстващи рицари по света.

— Ах, господарю — отговори разплакан Санчо, — не умирайте, ваша милост, а чуйте съвета ми и живейте още много години! Защото най-голямата лудост, която може да направи човек, е да се остави да умре ей тъй, за нищо, само от тъга, без някой да го убие, без чужди ръце да му скъсят дните. Хайде, не ставайте сега мързелив, дигнете се от леглото и елате да излезем на полето, облечени като пастири, тъй както бяхме решили! Може би ще намерим зад някой шумак сеньора доня Дулсинея, освободена от магията, и тогава няма да има какво повече да желаем. А ако умирате от мъка, че са ви победили, хвърлете на мене вината и кажете, че сте паднали, защото не стегнах добре подпругите на Росинант. Освен това ваша милост знаете от рицарските книги, че е нещо обикновено рицар да събори противника си, а победеният днес да бъде утре победител.

— Така е — каза Самсон. — Санчо Панса разсъждава много правилно.

— Сеньори — каза дон Кихот, — нека не избързваме, защото тази година няма птичета в ланшните гнезда. Аз бях луд, а сега съм вече с ума си. Бях дон Кихот де ла Манча, а сега съм, както вече казах, Алонсо Кихано Добрия. Дано моето разкаяние и моята искреност ми възвърнат уважението, което изпитвахте някога към мене! А сега, сеньор нотариус, нека продължим:

Item, завещавам на Антония Кихана[3], моя племенница, тук присъстваща, целия си имот, след като първо се удържи от него по най-правилния начин това, което е потребно, за да се изпълнят заветите ми в полза на други лица. Преди всичко нареждам да се заплати на икономката възнаграждението, което й дължа за цялото време, през което е служила при мене, и допълнително още двадесет дуката за облекло. За изпълнители на завещанието назначавам сеньор свещеника и сеньор бакалавъра Самсон Караско, тук присъстващи.

Item, ако моята племенница Антония Кихана пожелае да се омъжи, волята ми е да си избере за мъж човек, за когото предварително се установи, че не знае какво е рицарски роман. Ако пък се окаже, че знае, и въпреки това племенницата ми настоява да се омъжи за него и се омъжи в действителност, лишавам я от наследство и в такъв случай моля изпълнителите на завещанието да го употребят за благотворителни цели така, както те намерят за добре.

Item, моля сеньорите — изпълнители на завещанието, ако им се случи да се запознаят някога с автора, който — казват — е съчинил една книга, озаглавена „Втората част на подвизите на дон Кихот де Ла Манча“, да го помолят най-настойчиво от мое име да ми прости, задето му дадох неволно повод да напише такива големи глупости, с каквито е изпълнена книгата му. Защото аз напущам този живот с угризението, че съм бил причината той да издаде тази книга.

С това дон Кихот завърши своето завещание и се отпусна безчувствен на леглото си. Всички се уплашиха и го наобиколиха, като се мъчеха да му помогнат някак. В продължение на трите дни, които още живя, след като направи завещанието, дон Кихот лежа почти в безсъзнание. Целият дом беше в тревога, при все това племенницата си похапваше, икономката си попийваше, а и Санчо си намираше утеха, защото мисълта за очакваното наследство заличава или смекчава донякъде скръбта у наследника на този, който си отива. Най-сетне, след като беше приел Светото причастие и беше осъдил много остро на няколко пъти рицарските романи, настъпи краят на дон Кихот. Нотариусът, свидетел на всичко, което се случи, каза, че в никой рицарски роман не е чел да е умрял някой странстващ рицар така спокойно и по християнски в леглото си, както дон Кихот, който предаде богу дух или иначе казано — умря сред риданията и сълзите на всички близки.

quixote_361_smyrtta_na_don_quixote.jpg

Като го видя, че издъхна, свещеникът помоли нотариуса да му издаде удостоверение, че Алонсо Кихано Добрия, наричан обикновено дон Кихот де ла Манча, се е простил със земния живот и е наистина умрял. Той обясни, че това удостоверение му е нужно, за да попречи на всеки друг писател освен на Сиде Амете Бененхели да го възкреси лъжливо и да протака до безконечност историята на неговите подвизи. Такъв бе краят на знаменития идалго от Ла Манча, чието родно място Сиде Амете не пожела да назове, за да могат да оспорват помежду си тази чест всички градове и села на Ла Манча, както са спорели за Омир седемте града на Елада.

Няма да описваме тук риданията на Санчо, на племенницата и икономката на дон Кихот, както и новите епитафии върху неговия гроб. Ще споменем само за тази, която съчини Самсон Караско:

Смел идалго тук почива.

Смелостта му заблестя

във такава вие красива,

че не я срази смъртта

със ръка немилостива.

 

Той презря света тъй шумен.

Той бе страшен и безумен

и с геройства по земята

Сам заслужи си съдбата —

луд живя, умря разумен.

И премъдрият Сиде Амете, като се обръща към перото си, казва. „Ти ще останеш окачено тук на тази кукичка и на това медно телче, мое малко перо, не знам дали добре или зле подострено. Ти ще просъществуваш тук дълги векове, освен ако самонадеяни и безсъвестни историци не те откачат, за да те осквернят. Но преди да посегнат на тебе, ти можеш да ги предупредиш и да им кажеш колкото можеш по-красноречиво:

О, назад, назад, мерзавци!

Нека никой не посмее

с пръст да се допре! Кралю мой,

този подвиг е за мене!

Само за мене се роди дон Кихот и аз за него. Той знаеше да действа, а аз — да пиша. Ние двамата с него сме едно цяло, напук на лъжливия съчинител от Тордесиляс, който дръзна — или и за в бъдеще ще подръзне — да опише с грубо и зле подострено перо от камилска птица подвизите на моя доблестен рицар, които не са нито товар за неговите плещи, нито работа за вкочанения му мозък. Посъветвай го, читателю, ако случайно се запознаеш с него, да остави да почиват в гроба уморените и вече изгнили кости на дон Кихот и да не се опитва — въпреки всички законни права на смъртта — да го заведе в Стара Кастилия[4], като го измъкне от гроба, където той наистина лежи изтегнат в целия си ръст, неспособен вече да тръгне за трети път на поход[5]. А за да се осмеят безбройните скитания на толкова много странстващи рицари, достатъчни са и първите два похода, които той предприе за голямо удоволствие и радост на всички тези — жители както на нашите кралства, така и на чужди, — които прочетоха за тях.“

И така, читателю, ти ще изпълниш християнския си дълг, като дадеш добър съвет на този, който ти желае злото, а аз ще бъда доволен и горд, че пръв се насладих на плодовете на моя труд, защото едничкото ми желание беше да вдъхна у хората отвращение към измислените и глупави истории, описвани в рицарските романи, които след появата на моя истински дон Кихот вече се разклащат и без съмнение напълно ще рухнат. Vale.

quixote_362_don_quixote_final.jpg
Край на втората част
Бележки

[1] Джакомо Санадзаро (1458–1530) — италиански писател, автор на знаменития пасторален роман „Аркадия“ — 1504 г.

[2] Item — латинска дума, която се употребявала в документите. Значи „и така“ или „освен това“.

[3] Антония е била дъщеря на сестра на дон Кихот (вж. глава VI, втора част). Това, че е носила като презиме фамилното име на дон Кихот, трябва да се обясни с големия безпорядък, който е царял по времето на Сервантес в Испания по отношение на фамилните имена.

[4] Авелянеда в края на втората част на своя „Дон Кихот“ изкарва героя си от лудницата в Толедо, където е затворен, и го разхожда из Стара Кастилия, за да извърши нови чутовни подвизи.

[5] Явно е, че тук Сервантес брои за един първите два похода, за които се говори в първата част.

Край