Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
El ingenioso hidalgo don Quijote de la Mancha, –1615 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2013 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
NomaD (2015-2016)
Прилагане на илюстрациите
NomaD (2015-2018)

Издание:

Автор: Мигел де Сервантес Сааведра

Заглавие: Знаменитият идалго Дон Кихот де ла Манча

Преводач: Тодор Нейков; Стоян Бакърджиев (стихове)

Година на превод: 1970

Език, от който е преведено: Испански

Издание: Поредно

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2001

Тип: Роман

Националност: Испанска

Печатница: ПК „Д. Благоев“

Редактор: Стефан Савов

Художник на илюстрациите: Гюстав Доре

ISBN: 954-529-207-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/742

 

В настоящата електронна публикация на „Дон Кихот“ в Читанка са приложени илюстрациите на Гюстав Доре. Източник на изображенията: електронната библиотека на The University of Adelaide (https://ebooks.adelaide.edu.au).

История

  1. — Добавяне

Глава петнадесета[1]
в която се разказва за нещастното приключение на дон Кихот при срещата му с безсърдечните янгуесци[2]

quixote_043_don_quixote_i_sancho_pobedeni.png

Мъдрият Сиде Амете Бененхели продължава разказа си така: След като дон Кихот се раздели със своите домакини и с всички, които присъстваха на погребението на Грисостомо, той и оръженосецът му навлязоха в леса, в който бяха видели да изчезва пастирката Марсела. Повече от два часа я търсиха те безуспешно навсякъде и най-после спряха на една полянка, покрита с тучна трева, край която тихо течеше студен ручей, който подканяше и съблазняваше нашите пътници да прекарат тук часовете на обедната почивка, тъй като жегата вече тегнеше над тях. Дон Кихот и Санчо слязоха от Росинант и магарето и ги оставиха да пасат волно сочната трева, отвориха дисагите и без много да се церемонят, мирно и задружно, господар и слуга, изядоха каквото намериха в тях.

quixote_044_don_quixote_i_sancho_raneni.png

Санчо не беше си дал труда да спъне краката на Росинант, защото знаеше, че той е толкова кротък и добронравен, та дори да бяха се събрали на едно място всички кобили от кордовските пасбища[3], нямаше да смутят спокойствието му. Но съдбата и дяволът (който невинаги спи) пожелаха да пасат там наблизо дребни галицийски кобилки, пазени от янгуески коняри, които пладнуват обикновено с добичетата си по места, където има трева и вода, така че полянката, на която почиваше и дон Кихот, беше напълно по вкуса им. Не щеш ли, Росинант, щом подуши кобилките, изневери на спокойния си нрав и привички и си науми внезапно да ги споходи, без да поиска разрешение от своя господар. Подтикнат от сърдечни пориви, той се понесе със ситен тръс към кобилките. Изглежда обаче, че те повече от всичко друго желаеха да продължат да си пасат, така че го посрещнаха с копита и със зъби толкова наежено, че след малко подпругата му се скъса и той остана гол-голеничък, без седло. Положението се влоши още повече, когато се намесиха и конярите. Те натупаха Росинант така жестоко със сопите си, че той се просна пребит на земята.

Дон Кихот и Санчо, които бяха свидетели на побоя, нанесен на Росинант, се затекоха запъхтени. Дон Кихот каза пътем на Санчо:

— Ако съдя по това, което виждам, приятелю Санчо, тези хора там не са някакви рицари, а люде прости и недодялани от най-долен произход. Казвам ти го, за да знаеш, че този път можеш прекрасно да ми помогнеш да отмъстим за оскърблението, нанесено пред нашите очи на Росинант.

— За какво, по дяволите, ни трябва да отмъщаваме — отвърна Санчо, — когато те са повече от двадесет, а ние сме двама, а може би и само един и половина?

— Аз самичък струвам колкото сто — отсече дон Кихот.

И без дума повече да продума, той изтегли меча си и се хвърли срещу янгуесците. Същото стори и Санчо Панса, вдъхновен и окрилен от примера на господаря си. Още в началото на схватката дон Кихот нанесе на един от конярите удар, с който му разсече кожуха и част от рамото.

Като видяха, че са нападнати само от двама души и че те самите са много повече, янгуесците пипнаха сопите си, обкръжиха нашите герои и започнаха да стоварват върху им удар след удар с голямо настървение и ярост. Още при втория удар събориха Санчо на земята, а същото се случи и с дон Кихот въпреки бойното изкуство и храбростта му. По някаква игра на съдбата рицарят се строполи до краката на Росинант, който още не беше успял да стане. По това може да се съди за яда, с който въртяха сопите си тези разгневени селяни. Като си дадоха сметка какво са извършили, янгуесците натовариха конете си с шеметна бързина и продължиха пътя си, оставяйки двамата ловци на приключения в плачевно положение и в още по-тежко душевно състояние.

Пръв се свести Санчо Панса и като съгледа господаря си, който лежеше до него, изхленчи с много страдален и жаловит глас.

— Сеньор дон Кихоте! Ах, сеньор дон Кихоте!

— Какво ти е, брате мой Санчо? — отговори дон Кихот със същата нотка на безсилие и болка.

— Бих желал, ако е възможно — пошепна Санчо Панса, — ваша милост да ми дадете две глътки от онова питие на Фео Блас[4], ако го имате подръка. Може би ще помогне за строшени кости, както помага за рани.

— Ако имах от него сега, кой щеше да е като нас! — възкликна дон Кихот. — Кълна ти се обаче в рицарската си чест, Санчо Панса, че не ще минат и два дена, и аз ще го притежавам, ако, разбира се, не ми изневери щастието, защото инак няма да мога да си мръдна ръцете.

quixote_045_don_quixote_i_sancho_v_bitka.png

— А кога ще можем — запита Санчо Панса — да си мръднем краката, за да се изправим?

— Аз мога само едно да ти кажа — отговори пребитият рицар дон Кихот, — и то е, че сега не съм в състояние да определя срок. Но за всичко съм виновен само аз. Не трябваше да вадя меч срещу хора, които не са като мене посветени рицари. Убеден съм, че само защото наруших законите на рицарството, богът на сраженията е позволил да ми се наложи такова наказание. Затова, Санчо Панса, добре е, пък и е много важно за здравето на двама ни да знаеш: когато видиш, че хора от тази пасмина ни нанасят обиди, не чакай да изтегля меча си, защото аз никога вече не ще сторя това, а сам извади своя и ги накажи както намериш за добре. Ако обаче в тяхна помощ се притекат рицари, тогава ще съумея да те защитя с всичките си сили, а имал си вече случай да разбереш от хиляди изпитания докъде се простира мощта на мишците ми.

Толкова самонадеян беше станал горкият сеньор след победата си над храбрия бискаец! Но на Санчо нещо не му хареса предупреждението на неговия господар и затова рече:

— Сеньор, аз съм човек миролюбив, кротък, спокоен и мога да понеса безропотно каквато и да е обида, защото имам жена и деца, които трябва да издържам и да храня. Затова нека и аз ви предупредя, защото да ви заповядвам, не мога, че в никакъв случай не ще изтегля сабята си нито срещу рицари, нито срещу люде от долен произход и отсега нататък, нека Бог ми е свидетел, аз ще прощавам не само обидите, които съм получил, но и тези, които ще ми се нанесат, без разлика дали оскърбителят е високо или ниско поставен, дали е богат или беден, знатен или простосмъртен.

Господарят го изслуша и му каза:

— Желал бих да си поема още малко дъх, за да мога да ти говоря по-надълго, а също бих искал да се поразнесе болката в ребрата ми, за да мога да те убедя, Панса, колко много си заблуден. Изслушай ме, жалки грешнико: ако вятърът на щастието, който е бил против нас досега, започне да духа попътно и опъне платната на желанието ни, за да ни отведе безпрепятствено към пристана на обещания ти от мене остров, какво ще правиш ти, ако, след като го извоювам, те провъзглася за негов господар? Ще осуетиш ли в такъв случай намерението ми поради това, че не си и не желаеш да бъдеш рицар и че ти липсва смелостта и желанието да си отмъщаваш за обидите и да браниш владенията си? Трябва да знаеш, Санчо, че в новоизвоювани земи и кралства никога не може да се разчита на миролюбието на местните жители, нито на тяхното пълно покорство към новия им господар, за да живее той без страх, че те не ще предприемат нещо, противно на реда, и не ще си опитат, както се казва, късмета. Ето затова именно е нужно новият владетел да умее да управлява, но също да бъде и мъжествен, за да може при всякакви обстоятелства да се брани или да напада.

— При това, което днеска ни се случи — отговори Санчо, — желал бих много да притежавам това умение и тази мъжественост, за които ваша милост говори, но аз се кълна в честта си на беден човек, че сега-засега повече се нуждая от компреси, отколкото от съвети. Опитайте се, ваша милост, да станете, за да помогнем на Росинант, макар и да не заслужава това, защото той е главната причина за боя, който изядохме. Съвсем не очаквах подобно нещо от Росинант. Мислех си го за миролюбиво и целомъдрено същество, какъвто съм и аз. Прави са тези, които казват, че трябва много време да мине, за да опознаеш някого, и че на нищо не трябва да се доверяваш в живота си. Кой можеше да си помисли, че след съкрушителните удари с меч, които нанесохте на онзи нещастен странстващ рицар, ще се изсипе толкова скоро такава градушка от сопи върху гърбовете ни?

— При това трябва да се предполага, Санчо — забеляза дон Кихот, — че гърбът ти е свикнал с такива беди, но моят гръб, привикнал от най-ранно детство на тънък лен и скъпи холандски тъкани, несъмнено по-болезнено изживя бедата. И ако не предполагам — какво казвам! — ако не съм убеден, че всички тези несгоди са неразривно свързани с живота на военния, бих умрял от мъка и яд ей тук на това място.

Оръженосецът възрази:

— Щом тия несгоди, господарю, са присъщи на рицарското звание, моля ваша милост да ми кажете случват ли се те често или само от време на време; защото, струва ми се, че след две подобни приключения ще бъдем съвсем неспособни да предприемем и трето, освен ако в безкрайната си милост не ни помогне самият Господ.

— Знай, приятелю Санчо — отвърна дон Кихот, — че животът на странстващите рицари е изложен на хиляди опасности и беди, но не забравяй и това, че странстващите рицари винаги имат възможност да станат крале и императори. На това ни учи опитът на множество най-различни рицари, с чийто живот съм най-обстойно запознат. Бих ти разказал сега, да не бяха болките ми, за някои от тях, които са дължали достигнатите от тях най-високи звания само на юначните си мишци, но и самите те, и преди, и след това, са изпитали множество страдания и злочестини. Така например храбрият Амадис Галски попаднал в плен у смъртния си враг, магьосника Аркалаус, който според проверени данни го вързал за един стълб сред някакъв двор и му нанесъл двеста удара с поводите на коня му. Според друг пример, разказан от неизвестен, макар и напълно достоверен автор, Рицарят на слънцето попаднал в клопка в някакъв замък. Подът под краката му потънал и той отведнъж се намерил с вързани ръце и крака на дъното на дълбока бездна, където почнали да му правят клизми със снежна вода, размесена с пясък. Навярно горкият рицар щял да загине, ако не му се притекъл на помощ един мъдрец, негов голям приятел. Защо да не мога да понеса и аз бедите, които са сполетели толкова благородни хора, още повече, че техните изпитания са били много по-големи от нашите днес? Казвам това, за да знаеш, Санчо, че не позорят раните, нанесени с оръжие, случайно попаднало в ръцете на нападателя. В самите закони на двубоя е казано изрично, че ако един обущар удари друг с калъп, не може да се твърди, че удареният е бит с тояга поради това, че калъпът е от дърво. Не си мисли следователно, че сега сме опозорени, понеже са ни пребили, защото тези, които ни биха, бяха въоръжени само с тояги и доколкото си спомням, нито един от тях не носеше меч, шпага или нож.

— Не ми дадоха време за подобни наблюдения — рече Санчо, — защото, преди още да размахам моята тисона[5], конярите ме благословиха така яростно със своите цепеници по гърба, че на мен ми изскочиха искри от очите и не ми остана сила да се държа на краката си, та паднах тук, където още лежа. Нямам никаква охота да мисля сега дали съм опозорен, или не, от боя, който ядох, чиито следи са запечатани колкото в паметта ми, толкова и по гърба ми.

— Дължа да ти кажа при все това, брате мой Санчо — каза дон Кихот, — че няма спомен, който да противостои на времето, нито страдание, което да надживее смъртта.

— Но има ли по-голямо нещастие — възрази Санчо — от нещастието, което чака времето да го излекува и смъртта да му сложи край? Ако нашите болки бяха поне от онези, които се лекуват с един-два пластира, иди-дойди. Но страх ме е, че не могат да ни оправят пластирите на цяла болница.

— Остави тези размишления, Санчо, и постарай се като мене да извлечеш сили от самата си слабост — каза дон Кихот. — Нека видим сега какво става с Росинант, защото по всичко изглежда, че той, нещастният, не е пострадал по-малко от нас.

— Нищо чудно в това — забеляза Санчо, — щом и той е достоен странстващ рицар. Чудното е, че моето магаре е излязло съвсем невредимо от схватката, в която на нас ни счупиха ребрата.

— Съдбата — рече дон Кихот — винаги оставя пред хората, попаднали в беда, отворена вратичка, през която може да се промъкнат, за да потърсят утеха. Казвам това, защото твоето добиче може сега да замести Росинант и да ме откара до някой замък, където ще се излекувам от раните си. Аз съвсем не смятам, че ако яхна магаре, ще хвърля сянка на рицарската си чест. Спомням си да съм чел, че добрият старец Силен, наставник и възпитател на веселия бог на смеха[6], влязъл в Града на стоте врати[7], възседнал удобно красив осел.

— Вие казвате „възседнал удобно“, ваша милост, и аз напълно ви вярвам, но да си възседнал, е едно, а съвсем друго е да си натоварен напреки върху седлото като чувал с картофи.

А дон Кихот отговори:

— Раните, получени в сражения, носят чест на човека, а не го безчестят. Така че, приятелю Санчо, не ми възразявай повече, а помъчи се някак си да станеш, както ти казах вече, и ме постави криво-ляво на магарето си, за да се махнем оттук, преди да падне нощта и ни завари в това пусто място.

— Не ми ли казахте някога — рече Санчо, — че за странстващите рицари е нещо много обикновено да нощуват през по-голямата част от годината в пусти места, под открито небе, и че дори те смятат това за голямо щастие?

— Това се случва обикновено — възрази дон Кихот, — когато няма друг изход или пък когато са влюбени. За истинността на думите ми свидетелстват случаите с някои рицари, които са прекарвали по цели две години върху някоя скала, изложени на пек и на мраз, и на всички прищевки на природата, и то без техните възлюбени да го знаят. Един от тях е бил Амадис, който под името Белтенеброс[8] се настанил на Пеня Побре[9], не си спомням за осем месеца ли беше или за осем години, защото не съм много силен по сметките. Важното е, че той си беше наложил това наказание за някакви неприятности, които му бе причинила сеньора Ориана. Но стига толкова приказки, Санчо, и побързай да изпълниш нареждането ми, преди някое нещастие да е сполетяло магарето, както това се случи с Росинант.

— И това ли трябва да ни се случи! — възкликна Санчо.

quixote_046_sancho_vodi_don_quixote.png

Като изохка тридесет пъти, въздъхна шестдесет и прокле сто и двадесет пъти тези, които ги бяха докарали до това състояние, Санчо се вдигна от мястото си, но остана превит на две като турски лък[10], без да смогне да се изправи напълно. С голяма мъка хвана и оседла магарето, което беше използвало необичайната свобода през този ден и се беше поотдалечило малко. Вдигна и Росинант, който, ако имаше език, навярно би надминал с оплакванията си господаря си и неговия оръженосец. Санчо настани най-сетне дон Кихот върху магарето, върза зад него и Росинант и като улови добичето си за оглавника, тръгна наслуки натам, където мислеше, че е главният път. Съдбата, която почваше все повече да им се усмихва, реши, след като не бяха извървели и една левга, да ги изведе на пътя и да открие пред погледа им един хан, който за ужас на Санчо и за удоволствие на дон Кихот се стори на този последния като замък. Санчо настояваше, че е хан, а господарят му упорстваше, че е замък, и спорът продължи безрезултатно, докато стигнаха до хана, в който Санчо влезе, без да направи каквато и да било проверка, последван от целия си керван.

quixote_047_don_quixote_i_sancho_prebiti.png
Бележки

[1] С тази глава започвала първоначално третата част на първия том. Както вече посочихме, това разделение е било изоставено от автора.

[2] Янгуесци — жители на Янгуас, град в провинция Сеговия според едни, а според други — жители на Янгуас, селище, разположено между Логроньо и Санто Доминго де ла Калсада, в Риоха.

[3] Провинция Кордова се е славила с коневъдството си. Тя е давала на Испания най-хубавите коне.

[4] Санчо произнася погрешно името Фиерабрас. Фео Блас значи грозният Блас.

[5] Тисона — име на един от мечовете на Сид.

[6] Древногръцкият Бог Дионис, у римляните Бакхус.

[7] Тива, столица на Беотия, роден град на Дионис, се е наричала Градът на седемте врати. Сервантес допуска грешка, тъй като според Омир Град на стоте врати е бил египетският град Тива.

[8] Белтенеброс значи мрачен красавец.

[9] Виж бележка 7 към стиховете от пролога.

[10] Турският лък е бил много дълъг. При стрелба са опирали един от краищата му в земята.