Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
El ingenioso hidalgo don Quijote de la Mancha, –1615 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2013 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
NomaD (2015-2016)
Прилагане на илюстрациите
NomaD (2015-2018)

Издание:

Автор: Мигел де Сервантес Сааведра

Заглавие: Знаменитият идалго Дон Кихот де ла Манча

Преводач: Тодор Нейков; Стоян Бакърджиев (стихове)

Година на превод: 1970

Език, от който е преведено: Испански

Издание: Поредно

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2001

Тип: Роман

Националност: Испанска

Печатница: ПК „Д. Благоев“

Редактор: Стефан Савов

Художник на илюстрациите: Гюстав Доре

ISBN: 954-529-207-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/742

 

В настоящата електронна публикация на „Дон Кихот“ в Читанка са приложени илюстрациите на Гюстав Доре. Източник на изображенията: електронната библиотека на The University of Adelaide (https://ebooks.adelaide.edu.au).

История

  1. — Добавяне

Глава двадесет и четвърта
в която се разказва за хиляди дреболии колкото несвързани, толкова и необходими за правилното разбиране на тази велика история

quixote_222_don_quixote_i_devoikite_v_traur.jpg

Този, който е превел тази велика история от оригинала, написан от първия й автор, Сиде Амете Бененхели, казва, че когато стигнал до главата, в която се разказва за приключението в пещерата на Монтесинос, намерил на бялото поле следните бележки, написани от самия Амете:

„Не мога да разбера, нито мога да повярвам, че на храбрия дон Кихот се е случило наистина всичко онова, което е разказано в предната глава. И то ето защо: всички досегашни приключения бяха възможни и вероятни, но не мога някак да приема за вярно това, което му се е случило в пещерата, защото то надхвърля границите на разумното. Не мога обаче да допусна, от друга страна, че дон Кихот лъже, защото той е най-правдивият идалго и най-благородният рицар на своето време — той не би излъгал дори да го направят на решето със стрели. Не забравям освен това, че той е описал и разказал приключението си с всички споменати вече подробности и че не би могъл да измисли за толкова кратко време такъв огромен куп небивалици. Така че ако приключението изглежда апокрифно, вината не е моя — аз го предавам, без да твърдя истинско ли е или лъжливо. А ти, читателю, като човек разумен, съди сам както намериш за добре — аз нито мога, нито трябва да кажа нещо повече. Говори се впрочем и се смята за сигурно, че в предсмъртния си час дон Кихот се отрекъл от този си подвиг и заявил, че го бил измислил, тъй като му се сторило, че прилягал и се съгласувал добре с приключенията, за които бил чел в романите.“

Бененхели продължава разказа си и казва: Студентът беше поразен както от дързостта на Санчо Панса, така и от търпението на неговия господар, но си обясни благодушието на дон Кихот с радостта му, че е видял Дулсинея дел Тобосо, макар и омагьосана. Защото, ако не беше така, някои думи и разсъждения на Санчо щяха да му навлекат много тояги по гърба, тъй като на студента се стори, че той се бе държал доста нахално с господаря си.

— Аз смятам, сеньор дон Кихот де ла Манча — каза той, — че пътуването ми с ваша милост бе от най-голяма полза за мене, защото благодарение на него спечелих четири неща. Първо — запознах се с ваша милост, което е за мене голямо щастие. Второ — научих какво се крие в тази пещера на Монтесинос и какви са били метаморфозите на Гуадиана и на езерата на Руйдера, а това ще ми послужи за книгата ми „Испанският Овидий“, над която работя сега. Трето — разбрах колко е древен произходът на картите за игра, които са били известни вече по времето на Карл Велики, както може да се съди от думите, които сте чули от Дурандарте, когато той след дългата реч на Монтесинос се събудил и казал: „Търпение и нека отново разбъркаме картите!“ Този израз той не е могъл да научи, след като е бил омагьосан, а го е знаел сигурно от времето, когато още е живеел във Франция, през царуването на Карл Велики. Това откритие идва като по поръчка за другата книга, която готвя за печат — „Допълнение към Вергилий Полидор по откритията в древността“. Струва ми се, че в своята книга той е забравил да спомене за произхода на картите, което възнамерявам сега да направя, а това ще бъде от голямо значение, особено като се позова на такъв сериозен и достоверен автор като сеньор Дурандарте. Четвърто, научих най-сетне със сигурност къде са изворите на река Гуадиана, което досега никой не е знаел.

— Ваша милост имате право — каза дон Кихот, — но аз бих желал да зная кому смятате да посветите тези книги, ако ви помогне Бог да получите разрешение за тяхното отпечатване (в което се съмнявам).

— Все ще се намерят в Испания сеньори и грандове — рече студентът, — на които да ги посветя.

— Не са много те — отговори дон Кихот, — и то не поради това, че не заслужават посвещения, но че се отказват от тях, за да не поемат задължението да възнаграждават авторите за техния труд и внимание. Познавам един княз[1], който сам може да замести всички други, и при това с толкова явни предимства, че ако дръзна да ги изброя, може би ще възбудя завист в поне четири благородни сърца. Но да оставим това за по-подходящо време и да потърсим къде ще пренощуваме.

— Недалеч оттук — отговори студентът — има постница, където живее един отшелник, който — както казват — бил някога войник. Той минава за добър християнин и е при това много умен и милостив. До самата постница си е построил една къщичка. Малка е наистина, но има място за гости.

— Развъжда ли случайно кокошки този отшелник? — запита Санчо.

— Малцина са тези, които не държат кокошки — отговори дон Кихот, — защото отшелниците в днешно време не са като онези в египетските пустини, които са се покривали с палмови листа и са се хранили с корени. Но не мислете, че като хваля едните, казвам нещо лошо за другите. Искам да изтъкна само, че наказанията, които си налагат днес, не са толкова сурови и жестоки, каквито са били едно време. Това не значи, че днешните не са добри — аз поне ги смятам за добри, — но и в най-лошия случай по-голямо зло върши явният грешник, отколкото лицемерът, който се прави на добродетелен.

Разговаряйки така, те видяха, че насреща им идва забързал се човек, който подкарваше пред себе си с тояга муле, натоварено с пики и алебарди. Като стигна до тях, той ги поздрави и ги отмина. Дон Кихот му каза:

— Поспрете, човече, струва ми се, че вървите по-бързо, отколкото се нрави на вашето муле.

— Не мога да спра, сеньор — отговори човекът, — защото оръжието, което виждате, че нося, ще потрябва още утре, затова не бива да се бавя. Сбогом прочее. Но ако искате да знаете защо го нося, аз ще нощувам в хана, малко по-горе от постницата на отшелника, и ако вървите по същия път, ще ме намерите там и ще ви разкажа чудеса. Още веднъж сбогом.

Той подкара така бързо мулето си, че дон Кихот не смогна да го запита за какви чудеса става дума и тъй като винаги го измъчваха любопитството и желанието да научи нещо ново, той реши да отидат да прекарат нощта в хана, без да се отбият в постницата, където студентът им беше предложил да спрат.

Така и направиха — качиха се на добичетата си и поеха и тримата направо към хана, където стигнаха малко преди мръкване. Студентът предложи на дон Кихот да отидат в постницата и да изпият по чаша. Щом чу това, Санчо Панса подкара веднага Сивчо към нея и дон Кихот и студентът го последваха, но злата съдба на Санчо нареди така, че отшелникът отсъстваше — така им каза една послушница, която намериха в постницата. Помолиха я да им поднесе от скъпоценното винце, а тя им отговори, че господарят й няма вино, но че ако им се пие евтина вода, на драго сърце ще им даде.

— Ако ми беше до вода — отвърна Санчо, — малко ли кладенци видяхме по пътя, от които да се напия! О, сватба на Камачо, о, изобилие в дома на дон Диего, колко пъти още ще си спомням за вас!

Те напуснаха постницата и потеглиха за хана. Като повървяха малко, съгледаха един момък, който вървеше пред тях не особено бързо, така че те го настигнаха. Той носеше на рамо шпага и на нея окачен вързоп, в който, изглежда, бе увил дрехите си — навярно широки панталони, къса пелеринка и няколко ризи, защото беше облечен в сетре от доста изтъркано кадифе, а дългата му риза висеше отвън.

Чорапите му бяха копринени и обувките му с квадратни върхове, по столичната мода. Беше на около осемнадесет-деветнадесет години, с весело лице и пъргава походка. Пееше си сегидилии[2], за да не скучае по пътя. Когато го настигнаха, той довършваше една, която студентът запомни. Ето какво се казваше в нея:

Мен нуждата ме тласна да тръгна на война;

пари да имах, бих си останал настрана.

Пръв проговори дон Кихот и му каза:

— Много леко облечен сте тръгнали на път, ваша милост любезни сеньоре. Накъде така? Кажете ми, ако нямате, разбира се, нищо против.

А момъкът отговори:

— Тръгнал съм така заради жегата и защото съм беден, а на въпроса ви къде отивам, ще отговоря, че съм тръгнал на война.

— Как така защото сте беден? — запита повторно дон Кихот. — Виж, обяснението за жегата ми е понятно.

— Сеньор — отвърна момъкът, — в този вързоп нося кадифените панталони към това сетре. Ако ги изтъркам по пътя, не ще мога да се покажа с тях в града, а нямам пари да си купя други. Заради това, а и за да ми е по-хладно, пътувам така, докато стигна до лагера на едни пехотни дружини на дванадесет левги оттук. Ще ме зачислят в някоя от тях, а там все ще се намерят добичета да ни закарат до пристанището — казват, че в Картахена. Предпочитам да имам краля за господар и да служа в редовете на неговата войска, отколкото да бъда на служба у някой беден мадридчанин.

— Но навярно ваша милост сте получили някое извънредно възнаграждение от последния ви господар? — запита студентът.

— Да бях служил при някой испански гранд или при някоя видна личност — отговори момъкът, — сигурно щях да получа, защото струва си да служиш при големи хора — слугите им обикновено стават лейтенанти или капитани или получават добри заплати. Но на мене, нещастника, съдбата е отредила да служа на службогонци и на хора, събрани от кол и от въже, които ме хранеха и ми плащаха толкова мизерно, че половината от заплатата ми отиваше за колосване на една яка. Голямо чудо ще бъде, ако такъв скитник-слуга като мене успее що-годе в живота.

— Но кажете ми, за Бога, приятелю — запита дон Кихот, — възможно ли е да не сте получили поне някоя ливрея през годините на вашата служба?

— Две ми дадоха — отговори момъкът, — но както смъкват расото на този, който напусне манастира като послушник, преди да е станал монах, и му връщат предишните му дрехи, така и моите господари ми връщаха старите ми дрехи, щом като си свършехме работата в столицата. Веднъж стигнали у дома си, те си взимаха обратно ливреите, които ми даваха само ей тъй за големство.

— Това е истинска spilorceria[3], както казват италианците — рече дон Кихот, — но все пак имате щастие, че сте напуснали столицата с такова добро намерение, тъй като няма на земята нещо по-почтено и полезно от това да служим първо на Бога и после на законния ни господар, краля, особено в редовете на войската, в която постигаме ако не повече богатство, то поне повече чест, отколкото в науката, както много пъти съм казвал. Макар че науката носи повече богатство, отколкото военното дело, все пак военните имат някакво особено превъзходство пред учените и някакъв особен блясък, който ги поставя над всички други хора. Запомнете добре това, което ще ви кажа сега, защото то ще ви бъде от голяма полза и утеха в изпитанията — отпъдете от себе си мисълта за бедите, които могат да ви сполетят. Най-лошата от тях е смъртта, но ако тя е славна, най-хубавото нещо е да умреш. Когато запитали веднъж храбрия римски император Юлий Цезар коя е най-хубавата смърт, той отговорил, че най-хубава е неочакваната, внезапна и непредвидена смърт. И макар че той отговорил като езичник, който не познава Истинския Бог, все пак е отговорил правилно, защото се показал по-високо от човешките слабости. Да речем, че паднете убит в първата схватка, в първото сражение, било от артилерийски снаряд, било от избухнала мина — какво от това? Веднъж се умира — и край. Според Теренций по̀ прилича на войника да падне в бой, отколкото да търси спасение в бягство. Слава спечелва този войник, който се подчинява на всички свои началници. Запомнете, сине мой, че на войника по̀ прилича да мирише на барут, отколкото на парфюм. Ако стигнете до старост в това прославено поприще, макар и покрит с рани, куц или сакат, поне не ще остареете без чест. Дори бедността не ще помрачи вашата слава, още повече, че се вземат мерки да се подпомагат и издържат старите и осакатени воини[4], защото не е добре да се постъпва с тях така, както постъпват тези, които пускат на свобода своите негри, когато те остареят и станат негодни за работа, а като ги освободят и изгонят от домовете си, те ги осъждат да се превърнат в роби на глада, от който може да ги избави само смъртта. Това е всичко, което исках да ви кажа, а сега, качете се отзад на коня ми, ще ви заведа до хана, ще вечеряме там заедно, а утре ще продължите пътя си и нека Бог ви помага, както заслужават добрите ви намерения.

Момъкът отказа да се качи на коня, но прие поканата за вечеря в хана, а в това време Санчо си каза:

— Господ да помага на моя господар! Как е възможно човек, който току-що каза толкова хубави неща, да си представя, че е видял всички онези невъзможни щуротии в пещерата на Монтесинос? Нейсе, нека имаме търпение и изчакаме да видим какво ще се случи!

Те стигнаха в хана на мръкване и Санчо се зарадва, като видя, че господарят му, въпреки обичая си, го взе за обикновен хан, а не за замък. Едва-що влязоха, и дон Кихот запита ханджията къде е човекът с пиките и алебардите. Той отговори, че разседлава мулето си в конюшнята. Същото направиха студентът и Санчо с магаретата си, а на Росинант дадоха най-доброто място и най-добрата ясла в яхъра.

quixote_223_don_quixote_sancho_i_momykyt.jpg
Бележки

[1] Сервантес намеква за щедростта на граф Лемос, за чиито благодеяния той говори в посвещението си към втората част на „Дон Кихот“.

[2] Сегидилия — испанска народна песен и танц.

[3] Италианска дума за скъперничество в най-порочния му вид.

[4] В епохата на Сервантес са били правени опити да се привлече вниманието на властта върху съдбата на военноинвалидите. Кралската власт отклонявала систематически всякакви ходатайства по този въпрос. Едва във втората половина на XVIII век в Испания са били въведени субсидии за военноинвалидите.