Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
El ingenioso hidalgo don Quijote de la Mancha, –1615 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2013 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
NomaD (2015-2016)
Прилагане на илюстрациите
NomaD (2015-2018)

Издание:

Автор: Мигел де Сервантес Сааведра

Заглавие: Знаменитият идалго Дон Кихот де ла Манча

Преводач: Тодор Нейков; Стоян Бакърджиев (стихове)

Година на превод: 1970

Език, от който е преведено: Испански

Издание: Поредно

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2001

Тип: Роман

Националност: Испанска

Печатница: ПК „Д. Благоев“

Редактор: Стефан Савов

Художник на илюстрациите: Гюстав Доре

ISBN: 954-529-207-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/742

 

В настоящата електронна публикация на „Дон Кихот“ в Читанка са приложени илюстрациите на Гюстав Доре. Източник на изображенията: електронната библиотека на The University of Adelaide (https://ebooks.adelaide.edu.au).

История

  1. — Добавяне

Втора част

Пролог

Боже Господи! С какво ли силно нетърпение, читателю, бил ти знатен или човек от народа, очакваш сега този пролог, като мислиш, че ще намериш в него отмъщения, хули и укори срещу автора на втория „Дон Кихот“, този, който според някои слухове бил заченат в Тордесиляс[1] и се родил в Тарагона. Но аз няма да ти доставя това удоволствие, защото, макар обидите да възбуждат гняв и в най-смирените сърца, в моето сърце това правило няма да намери потвърждение. Да не би да искаш да го нарека магаре, глупец и нахалник? Далеч от мене е тази мисъл. Нека го накаже собственият му грях, нека си го куса с попарата и да му е сладко!

Това, което единствено ме заболя, то е, че ме нарича стар и еднорък, като че ли беше в моя власт да спра времето, да го накарам да не тече за мене, или като че ли бях осакатен в някоя кръчма, а не в най-голямото сражение, което са виждали миналите и сегашните времена, а по-голямо не ще видят и бъдещите. Ако раните ми не ме разхубавяват в очите на тези, които ги гледат, те са поне възнаградени с почитта на онези, които знаят къде са получени те. Защото на войника повече подхожда да загине в бой, отколкото да търси спасение в бягство. Тази мисъл е така здраво вгнездена в съзнанието ми, че ако ми предложеха днес да променят по някакво чудо миналото, предпочел бих да съм участвал в онова славно сражение, отколкото да бъда сега здрав и без рани и да не съм бил там. Раните, които носи войникът по лицето и гърдите си, са звезди, които водят другите към небето на честта и към желаната справедлива възхвала. Нека отбележа още, че се пише не с белите коси, а с разума, който узрява обикновено с годините. Заболя ме също, че ме нарича завистник, и сякаш съм невежа, се впуща да ми обяснява какво нещо е завистта. Всъщност от двата вида завист, които съществуват, аз познавам само свещената, благородната и благонамерената. А щом е тъй, няма защо да нападам свещенослужител, особено пък ако е помощен член[2] на Инквизицията и ако той[3] е направил намек за този[4], за когото изглежда, че е намекнал, съвсем далеч е от истината, тъй като аз обожавам дарбата на този човек и се възхищавам на творбите му и на непрекъснатата му добродетелна дейност. Впрочем аз благодаря на този автор, защото той казва, че моите новели са повече сатирически, отколкото поучителни, но че са добри, а те не биха могли да бъдат добри, ако нямаха по нещо от тези две качества.

Ще кажеш може би още, читателю — така поне ми се струва, — че съм много сдържан и се ограничавам прекомерно в рамките на скромността си. Но аз знам, че не бива да се хвърлят оскърбления върху един и без това оскърбен човек и несъмнено голяма ще да е мъката на този сеньор, щом не смее да се яви на бял свят и на дневна светлина, щом крие името си и сочи мнимо родно място, сякаш е извършил предателство към краля си. Ако случайно се запознаеш с него, кажи му от мое име, че не се чувствам обиден. Аз зная добре какви са съблазните на нечестивия, а една от най-големите е да втълпи в ума на човека, че може да съчини и издаде книга, с която да спечели толкова слава, колкото и пари, и толкова пари, колкото и слава. В потвърждение на това желая да му разкажеш непринудено и увлекателно, както ти умееш, тази историйка.

Живял в Севиля един луд, побъркан на най-забавната и най-странна тема в света. Издялал си той тръстикова пръчка със заострен връх и като хванел някое куче на улицата или някъде другаде, притискал с крака си едната му задна лапа, повдигал другата с ръка и вкарвал, доколкото му било възможно, тръстиката в задното му отверстие. После духал в нея, докато кучето станело кръгло като топка. Докарал го в това положение, той потупвал два пъти кучето по корема и го пускал, като казвал на многобройните зрители, които се събирали винаги около него:

— Как смятате, сеньори, лесна работа ли е да се надуе едно куче?

А мислите ли вие, че е лесно да се съчини книга?[5]

Ако тази историйка не му хареса, разкажи му, драги читателю, друга, също за луд човек и за куче.

Живял в Кордова друг умопобъркан, който имал навика да носи на главата си парче от мраморна плоча или някакъв голям камък и като срещнел някое заплеснало се куче, приближавал се до него и пускал върху му своя товар. Кучето се уплашвало, побягвало с лай и вой и се спирало едва на третата улица. Но случило се един път лудият да стовари камъка си върху кучето на един шапкар, което господарят му много обичал. Ударил го по главата, разквичало се пребитото псе, видял го господарят му, грабнал аршина си, хвърлил се върху лудия, не му оставил здраво място, и при всеки удар му повтарял:

— Ах ти, кучи сине, разбойнико, моето ловджийско куче ли намери да пребиеш? Не видя ли, злосторнико, че кучето ми е ловджийско?

Като повторил много пъти думата „ловджийско куче“, пуснал лудия, смазан от бой. Лудият си взел бележка, прибрал се у дома си и повече от месец не се мярнал на площада. Най-сетне се престрашил и се показал със същата приумица и с още по-голям товар на главата си, но сега вече, щом се приближел до някое куче, дълго го разглеждал и страхувайки се да пусне камъка, казвал:

— Ловджийско е, пази се!

Каквито и кучета да срещнел — овчарски песове или палета, наричал ги ловджийски и нито веднъж не стоварил вече камъка си.

Може би тъй ще стане и с нашия съчинител — той не ще подръзне вече да разтовари бремето на своя ум в книги, които, бидейки лоши, са по-твърди и от скалите.

Кажи му също, че пет пари не давам за заканата му да ми отнеме печалбата със своята книга и че както в прочутата интермедия „Ла Перенденга“, аз ще му отговоря с думите: „Да е жив уважаемият общински съветник, а за всичко друго се грижи Иисус Христос!“ Господ да поживи великия граф Де Лемос, който с благочестивия си християнски нрав и с всеизвестната си благодетелност и щедрост ме крепи срещу всички удари на немилостивата ми съдба! Да пребъде великото милосърдие на дон Бернардо де Сандовал и Рохас, архиепископ на Толедо, пък нека не остане печатница по света или нека издават против мене повече книги, отколкото букви има в куплетите на „Минго Ревулго“[6]. Тези двама князе, без да съм ги ласкал, нито хвалил, ми оказаха, вдъхновени единствено от добротата си, благоволението си да ме вземат под свое покровителство. Това е за мене по-велико щастие и по-голямо богатство, отколкото ако съдбата ме бе издигнала по обикновените си пътища до най-високия връх на успеха. Чест може да притежава бедният, но не и порочният, немотията може да помрачи благородството, но не може напълно да го затъмни. Добродетелта излъчва своя собствена светлина, но макар и през оскъдните пролуки на нищетата, тя не остава неоценена от високите и благородни умове и в крайна сметки е подкрепена.

Не му казвай нищо повече, пък и аз няма какво повече да ти кажа. Искам само да те предупредя да знаеш, че тази втора част на „Дон Кихот“, която ти поднасям, е скроена от същия майстор и от същия плат както първата. Разказвам ти в нея за по-нататъшния живот на дон Кихот, чак до самата му смърт и до погребението му, за да не може вече никой да се одързости и да пише за него, защото достатъчно е вече писано, а достатъчно е също, че един почтен човек е описал тези разумни безумства и не желае наново да се връща на тях. Изобилието обезценява нещата дори когато са хубави, а оскъдицата ни кара да ги ценим донякъде, дори ако са лоши. Пропуснах да те предупредя, че можеш вече да чакаш „Персилес“, който сега довършвам, както и втората част на „Галатея“[7].

Бележки

[1] Вторият (апокрифният) „Дон Кихот“ е бил написан от лиценциата Алонсо Фернандес де Авелянеда, неразгадан досега псевдоним. Авторът посочил като свое родно място Тордесиляс.

[2] За разлика от действителните членове помощните са на разположение на Инквизицията и се намесват при повикване.

[3] Авелянеда.

[4] Лопе де Вега, духовник и помощен член на Инквизицията.

[5] Вторият въпрос е зададен на Авелянеда: мъчно ли е да се напише книга, като се вземе тема от друг писател и се изпълни с въздух и глупости.

[6] Сатирична поема от XV в., насочена против кастилския крал Енрике IV и известна с голямата си дължина.

[7] Втората част на „Галатея“ за съжаление не е била отпечатана и се е загубила.