Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
El ingenioso hidalgo don Quijote de la Mancha, –1615 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2013 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
NomaD (2015-2016)
Прилагане на илюстрациите
NomaD (2015-2018)

Издание:

Автор: Мигел де Сервантес Сааведра

Заглавие: Знаменитият идалго Дон Кихот де ла Манча

Преводач: Тодор Нейков; Стоян Бакърджиев (стихове)

Година на превод: 1970

Език, от който е преведено: Испански

Издание: Поредно

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2001

Тип: Роман

Националност: Испанска

Печатница: ПК „Д. Благоев“

Редактор: Стефан Савов

Художник на илюстрациите: Гюстав Доре

ISBN: 954-529-207-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/742

 

В настоящата електронна публикация на „Дон Кихот“ в Читанка са приложени илюстрациите на Гюстав Доре. Източник на изображенията: електронната библиотека на The University of Adelaide (https://ebooks.adelaide.edu.au).

История

  1. — Добавяне

Глава шестдесет и първа
за това, което се случи с дон Кихот при влизането му в Барселона, и за други още неща, повече истински, отколкото разумни

quixote_324_praznik_v_barcelona.jpg

Три дни и три нощи прекара дон Кихот при Роке, но и триста години да беше стоял, все би имало какво да види и на какво да се чуди, защото странен живот водеха разбойниците. Те бягаха, без да знаят защо, ту чакаха, без да знаят кого. Спяха на бойна нога, прекъсваха съня си и се местеха от едно място на друго. По всяко време пращаха разузнавачи, изслушваха стражите, раздухваха фитилите на аркебузите, макар те да бяха малко и почти всички да носеха кремъклии пищови. Роке не прекарваше нощите заедно с хората си, а в неизвестни за тях местности и селища, защото многото награди, които вицекралят на Барселона обещаваше за неговата глава, го държаха в страх и тревога и той не смееше да се довери никому, опасявайки се да не го убият или предадат на правосъдието собствените му хора — наистина окаян и непоносим живот.

Най-сетне по изоставени пътища и потайни и преки пътеки Роке, дон Кихот и Санчо тръгнаха с шестима оръженосци за Барселона. Пристигнаха на градското крайбрежие през нощта срещу празника на Свети Йоан. Роке прегърна дон Кихот и Санчо, комуто връчи обещаните десет ескудос, и се раздели с тях, след като си размениха хиляди любезности и изразиха готовността и занапред да си услужват взаимно.

Роке си отиде, а дон Кихот остана да чака зората, възседнал коня си и въоръжен. Не мина много време и от прозорците на изтока показа лика си светлата зора, за радост на растенията и цветята, но не и на слуха[1]. Впрочем в същия миг се разнесоха звуци на свирки, бой на барабани, хлопот на звънчета и викове: „Варда, варда, сторете път!“, идещи навярно от града. Зората отстъпи мястото си на слънцето, което с лице, по-голямо от кръгъл щит, започна постепенно да се издига на небосвода.

quixote_325_don_quixote_i_sancho_chakat_zorata.jpg

Дон Кихот и Санчо се огледаха на всички страни и видяха морето, което не бяха виждали още никога. То им се видя грамадно, обширно, много по-голямо от езерата Руйдера, които познаваха от Ла Манча. Видяха и галерите край брега. Те бяха спуснали платната си, а флаговете и знаменцата им, разлюлени от вятъра, сякаш милваха водата при досега си с нея. От корабите долетяха звуци на рогове, тръби и свирки и техните ту нежни, ту войнствени тонове се носеха в простора. Галерите се раздвижиха и сякаш почнаха да водят някакво сражение по тихите води, а в същото време на брега множество конници, надошли от града, възседнали прекрасни коне и облечени във великолепни дрехи, започнаха да изпълняват някакви военни упражнения. Войниците от галерите стреляха непрекъснато със своите оръдия, на тях отговаряха оръдията от градските укрепления, а тежката артилерия разкъсваше въздуха със страшния си тътен. На нея пък отвръщаха топовете от палубите на галерите. Веселото море, ликуващата земя, прозрачният въздух, помрачаван от време на време от дима на оръдията — всичко това сякаш изпълваше с радост сърцата на всички хора. Санчо не разбираше никак как могат тези движещи се из морето грамади да имат толкова нозе.[2]

В това време нагиздените конници, като надаваха бойни викове и радостни възгласи, стигнаха до мястото, където беше застанал дон Кихот, смутен и смаян, и един от тях — предупреденият от Роке — каза високо на дон Кихот:

— Добре дошли в града ни, огледало, фар, пътеводна звезда и компас на цялото странстващо рицарство, цяло въплътено във вашето лице. Добре дошли, повтарям, юначни дон Кихот де ла Манча — не лъжливият, не измисленият, не апокрифният, когото ни представиха някои нови лъжливи истории, а истинският, законният и верният, когото ни описа Сиде Амете Бененхели, цвят на историците.

Дон Кихот не отговори нищо, нито пък конниците очакваха от него отговор. Те почнаха да се въртят и обикалят наоколо с конете си заедно със своите спътници и образуваха един движещ се кръг около дон Кихот, който се обърна към Санчо и му каза:

— Тези хора ни познаха, хващам се на бас, че са чели нашата история, дори и новоиздадената на арагонеца.

Конникът, който бе заговорил дон Кихот, се върна още веднъж и му каза:

— Моля, ваша милост сеньор дон Кихоте, да дойдете с нас — всички сме ваши слуги и големи приятели на Роке Гинарт.

На това дон Кихот отговори:

— Ако учтивостта поражда учтивост, то вашата, сеньор рицарю, е дъщеря или много близка сродница на вежливостта на великия Роке. Водете ме, където искате, вашата воля ще бъде и моя, особено ако искате тя да ви бъде в услуга.

quixote_326_don_quixote_i_sancho_vlizat_v_barcelona.jpg

С не по-малко изискани думи му отговори и конникът и като го обкръжиха от вси страни, потеглиха с него под звуците на свирки и барабани към града. Но когато влизаха в него, лукавият, който е в дъното на всички злосторства, подбутна две палави момчета, по-лукави от самия него, да се проврат през тълпата, да повдигнат едното опашката на Сивчо, а другото опашката на Росинант и да тикнат под тях по шепа бодили. Бедните животни усетиха новия вид шпори и свиха опашките си, но с това увеличиха толкова силно болките си, че се разритаха и събориха ездачите си на земята. Подигран и обиден, дон Кихот побърза да извади бодилите изпод опашката на крантата, а Санчо направи същото със своя Сивчо.

Конниците, които придружаваха дон Кихот, поискаха да накажат дързостта на хлапетата, но това бе невъзможно, защото те се скриха сред другите хиляда хлапета, които ги следваха.

Дон Кихот и Санчо се качиха наново на добичетата си и под звука на същата тържествена музика стигнаха до къщата на водача им, която беше голяма и великолепна, както подобава на богат благородник. Ще оставим дон Кихот тук засега, защото такова е желанието на Сиде Амете.

quixote_327_don_quixote_jazdi.jpg
Бележки

[1] Намек за легендата, според която разрушената статуя на Мемнон всяка сутрин издава особени звуци при появата на зората. Мемнон бил син на Аврора.

[2] Санчо оприличава веслата на корабите с крака.