Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
El ingenioso hidalgo don Quijote de la Mancha, –1615 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2013 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
NomaD (2015-2016)
Прилагане на илюстрациите
NomaD (2015-2018)

Издание:

Автор: Мигел де Сервантес Сааведра

Заглавие: Знаменитият идалго Дон Кихот де ла Манча

Преводач: Тодор Нейков; Стоян Бакърджиев (стихове)

Година на превод: 1970

Език, от който е преведено: Испански

Издание: Поредно

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2001

Тип: Роман

Националност: Испанска

Печатница: ПК „Д. Благоев“

Редактор: Стефан Савов

Художник на илюстрациите: Гюстав Доре

ISBN: 954-529-207-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/742

 

В настоящата електронна публикация на „Дон Кихот“ в Читанка са приложени илюстрациите на Гюстав Доре. Източник на изображенията: електронната библиотека на The University of Adelaide (https://ebooks.adelaide.edu.au).

История

  1. — Добавяне

Глава четиридесет и девета
за това, което се случи на Санчо Панса през време на обиколката му на острова

quixote_288_sancho_sys_svitata_si.jpg

Оставили бяхме великия губернатор сърдит и разгневен срещу селянина, художник и измамник, който, подучен от домоуправителя — а този последният от херцога, — се подигра с него. Но макар и глупав, недодялан и дебелак, Санчо излизаше наглава с всички. Той каза на тези, които го заобикаляха, и на доктор Педро Ресио, върнал се в залата след прочитането на тайното писмо на херцога:

— Сега вече наистина разбирам, че съдиите и губернаторите трябва да са направени от бронз, за да не чувстват колко са досадни просителите, които по всеки час и време искат да бъдат изслушвани и да им бъдат уреждани бързо работите, като не се интересуват от нищо друго. И ако бедният съдия не ги изслуша и не им свърши работата било защото не може, било защото не е още дошло времето да ги приеме, те започват веднага да го кълнат и да злословят, да му гризат кокалите и дори да се ровят в родословието му. Глупави и нахални просителю, недей бърза, изчакай удобно време и случай, за да изложиш молбата си, не идвай в часовете, определени за ядене или за спане, защото и съдиите са хора от плът и кръв и те трябва да дадат на природата това, което тя естествено иска от тях. Само аз не давам на моята природа да си похапне благодарение на тук присъстващия доктор Педро Ресио Тиртеафуера, който иска да ме умори от глад, а твърди, че тази смърт е живот. Да му даде Господ такъв живот и нему, и на всичките му събратя — говоря за лошите лекари, защото добрите заслужават палмови клонки и лаври.

Всички, които познаваха Санчо Панса, се учудиха, като го чуха да говори така изискано, и не знаеха на какво друго да го отдадат освен на важните длъжности и служби, които или изострят ума на човека, или го напълно притъпяват. Най-сетне доктор Педро Ресио Агуеро от Тиртеафуера обеща, че ще му позволи да се навечеря, макар и това според него да нарушаваше всички предписания на Хипократ. Зарадван от това обещание, Санчо зачака с нетърпение да настъпи нощта и часът на вечерята и макар да му се струваше, че времето е спряло и се е заковало на едно място, все пак многоочакваният час настъпи и за вечеря му поднесоха говеждо задушено с лук и варени крака от не съвсем младо теле. Санчо се нахвърли на всичко с по-голямо удоволствие, отколкото ако бяха му поднесли милански кеклици, римски фазани, сорентско телешко, моронски яребици и лавахоски гъски[1]. Посред вечерята той се обърна към доктора и каза:

— Слушайте, сеньор докторе, занапред не се мъчете да ми давате да ям редки неща и изтънчени ястия, защото с тях ще нарушите реда на моя стомах, който е свикнал с говеждо и козе месо, със свинска мас, сланина, ряпа и лук и дадат ли му случайно дворцови гозби, той ги приема с неудоволствие, а понякога и с отвращение. Най-добре ще бъде домакинът да ми носи това, което се казва оля подрида[2] и което колкото е по-гнило, толкова по-приятно мирише. Разрешавам му да слага в нея каквито си ще неща, стига да са за ядене, а аз ще му бъда благодарен и ще му се отплатя някой ден. Но никой да не се подиграва с мене, защото губернатор ли съм или лукова глава! Нека да сме живи и здрави всички и да се храним в мир и другарство, защото, когато Бог дава, дава за всички. Аз ще управлявам този остров така, че не ще позволя на никого да нарушава правата ми, а няма и да взимам подкупи. Нека всеки си отваря очите и да си опича ума, защото не обичам да ме вземат за глупав и който се опита, ще види дявол по пладне! Ако станеш мед, току-виж, че мухите те изяли.

— Ваша милост, сеньор губернаторе — каза домакинът, — имате несъмнено пълно право и аз от името на всички островитяни ви обещавам, че те ще служат на ваша милост с ревност, любов и добра воля, защото още в самото начало вие се проявихте като благ управител, така че няма никакъв повод те да мислят или да вършат нещо, което да бъде в разрез със задълженията им към вас.

— Вярвам — отговори Санчо, — защото те ще бъдат много глупави, ако мислят или действат иначе. Повтарям само — грижете се за моята прехрана и за тази на Сивчо, защото това е по-важно от всичко друго, а когато се свечери, ще идем да обиколим острова. Имам намерение да го очистя от всякаква смет, скитници, безделници и безпътни хора, тъй като трябва да знаете, приятели, че мързеливците и безделниците са за държавата това, което са търтеите за кошерите — изяждат приготвения от трудолюбивите пчели мед. Смятам да закрилям селяните, да зачитам привилегиите на идалговците, да възнаграждавам добродетелните и най-вече да отдавам почит на църквата и да пазя честта на духовните лица. Как ви се струва всичко това, приятели? Казвам ли нещо полезно, или напразно си бъхтя главата?

— Говорите, сеньор губернаторе — отговори домоуправителят, — така, че не мога да се начудя, като слушам как един човек без образование — а струва ми се, че вие не сте ходили на училище — нарежда едно след друго толкова много и такива неща, пълни с мъдри мисли и поуки, напук на това, което очакваха от вашия ум тези, които ви изпратиха, а и онези като нас, които дойдоха тук. На този свят човек всеки ден може да види нещо ново — шегите се превръщат в истина, а тези, които се подиграват, излизат подиграни.

Настъпи нощта и губернаторът вечеря с разрешение на сеньор доктор Ресио. Приготвиха се за обиколката и Санчо тръгна придружен от домоуправителя, секретаря, домакина, летописеца, натоварен да записва най-грижливо деянията на Санчо, и толкова много писари и стражари, че можеха да образуват, кажи-речи, една дружина. Санчо вървеше сред тях с жезъл в ръка — да можеше само да го зърне отнякъде човек! Като пресякоха няколко улици, ненадейно чуха звънкане на шпаги. Затекоха се натам и видяха, че се бият двама души, които, щом съгледаха, че идват представители на властта, спряха да се бият и единият каза:

— В името на Бога и на краля! Как може в това село да се търпят грабежи пред очите на всички и да се нападат хората посред улицата?

— Успокойте се, човече — каза Санчо, — и ми разкажете каква е причината за тази разпра, защото аз съм губернаторът.

Тогава противникът на този, който бе говорил пръв, каза:

— Сеньор губернаторе, ще ви разправя съвсем накратко. Трябва да знаете, ваша милост, че този господин току-що спечели в отсрещния игрален дом повече от хиляда реала и един само Господ знае как успя. Аз присъствах на играта и присъдих не един съмнителен удар в негова полза, макар съвестта да ми налагаше да действам съвсем иначе. Той тръгна да си ходи с печалбата си и тъкмо когато очаквах, че ще ми даде най-малко един ескудо награда, защото е обичай да се дава по нещо на хора от значение за играта като мене, които за всеки случай — добър или лош — присъстваме на нея, следим за правилния й ход и предотвратяваме разправиите, той прибра парите в джоба си и излезе на улицата. Изтичах ядосан подире му и го замолих учтиво и с най-благи думи да ми даде поне осем реала, защото той знае, че съм честен човек, че нямам ни занаят, ни доход, тъй като родителите ми не ме научиха на нищо и не ми оставиха никакви пари, а той, проклетникът, по-голям крадец от Как и по-нечестен играч на карти от Андрадиля[3], не пожела да ми даде повече от четири реала. Представете си, сеньор губернаторе, какво безсрамие и каква недобросъвестност! Честната си дума ви давам, ваша милост, че ако не бяхте дошли, щях да му изкарам цялата печалба през носа и щях да му дам да разбере.

— А вие какво ще кажете? — запита Санчо.

Другият отговори, че противникът му е казал самата истина и че той не поискал да му даде повече от четири реала, защото не било за пръв път да му дава пари. Хората, които очакват възнаграждение, трябва да бъдат скромни и да приемат с радостен израз това, което им се дава, а не да се пазарят с печелившите, освен ако са уверени, че те са нечестни играчи, които печелят по мошенически начин. А най-доброто доказателство, че е честен човек, а не крадец — както другият твърди, — е точно това, че не искал да му даде нищо, защото нечестните играчи плащат редовно данък на зяпачите, които ги познават.

— Тъй е — каза домоуправителят. — Кажете сега, ваша милост сеньор губернаторе, какво да правим с тези двама души?

— Ето как трябва да постъпим — отговори Санчо. — Вие, печелившият, честен, нечестен или все едно какъв, дайте веднага на вашия нападател сто реала и още тридесет за бедните затворници, а вие, който нямате нито занаят, нито приход и скитате безцелно из острова, вземете веднага стоте реала и още утре през деня напуснете този остров и заминете в изгнание за десет години. Не го ли сторите, ще довършите изгнанието на оня свят, защото ще ви прикова на позорния стълб или най-малкото палачът ще извърши това по моя заповед. И никой да не възразява, защото ръката ми е тежка!

Единият брои парите, другият ги прибра, единият напусна острова, другият си отиде вкъщи, а губернаторът каза:

— Или властта ми не струва пукната пара, или ще закрия тези игрални домове, защото ми се вижда, че те причиняват големи пакости.

— Но вие надали ще успеете, ваша милост, да закриете онзи дом там отсреща — обади се един от писарите, — понеже го държи видно лице, което бездруго губи на карти през годината повече, отколкото си изкарва от игралния дом. Спрямо други по-дребни игрални домове ваша милост ще можете да упражните властта си, защото те вършат най-голямо зло и в тях стават най-големите мръсотии. Но в домовете на благородниците и сеньорите прочутите безчестни картоиграчи не смеят да прилагат своето изкуство. Тъй като комарът е станал вече всеобщо занимание, по-добре е да се играе в знатните домове, отколкото у някой занаятчия, където хващат по някой нещастник след полунощ и жив го одират.

— Да, писарю — рече Санчо, — аз знам, че по този въпрос може много нещо да се каже.

В този миг се приближи до тях един стражар, който водеше някакво момче за врата.

— Сеньор губернаторе — каза той, — това момче идеше насреща ни, но щом видя стражата, обърна се и търти да бяга като сърна. Това показва, че е имало престъпни намерения. Спуснах се подире му и ако не беше се спънало и паднало, нямаше никога да го настигна.

— Защо побягна, момче? — запита Санчо.

А момчето отговори:

— Защото не исках да отговарям, сеньор, на многото въпроси, които задават стражарите.

— Какво работиш?

— Тъкач съм.

— А какво тъчеш?

— Острия за копия, с разрешение на ваша милост.

— Я го виж ти какъв дявол! Голям шегобиец си се извъдил. Браво. А накъде се беше запътил?

— Да подишам малко чист въздух.

— А къде се диша чист въздух на този остров?

— Там, където духа вятър.

— Добре, чудесно отговаряш! Умно момче си. Представи си тогава, че аз съм вятърът, че ти духам право в гърба и те вкарвам в затвора. Ей, вие там, уловете го и го отведете в затвора — ще го накарам да спи тази нощ на не толкова чист въздух.

— За Бога — каза момчето, — по-лесно ще ми дадете кралска корона, отколкото да ме накарате да спя в затвора.

— А защо не мога да те накарам да спиш в затвора? — отвърна Санчо. — Та нима нямам достатъчно власт да те задържа или да те освободя, когато и както си поискам?

— Колкото и да е голяма властта ви, ваша милост — отговори момчето, — все пак няма да стигне, за да ме накарате да спя в затвора.

— Как няма да стигне? — възрази Санчо. — Отведете го веднага и той ще види със собствените си очи, че се лъже! А ако тъмничарят прояви от користолюбиви подбуди снизходителност и ти позволи да направиш една само крачка извън затвора, ще му наложа глоба от две хиляди дуката.

— Смешни работи! — подхвърли момчето. — Не се е родил човекът, който ще ме накара да спя в затвора.

— Кажи ми, дяволе, да не би зад гърба ти да стои някой ангел, който ще те извади оттам и ще разкъса веригите, в които ще заповядам да те оковат?

— Хайде, сеньор губернаторе — рече шеговито момчето, — да говорим разумно и да минем направо на въпроса. Да предположим, че ваша милост заповядате да ме откарат в затвора, да ме оковат във вериги, да ме хвърлят в някое подземие и че наложите на тъмничаря голямо наказание, ако ме пусне на свобода, и да допуснем, че той изпълни заповедта — въпреки всичко, ако не искам да спя и пожелая да остана цяла нощ буден, без да мигна, ще можете ли, ваша милост, с цялата си власт да ме накарате да спя против волята ми?

— Разбира се, не — каза секретарят, — момчето си е обмислило всичко добре.

— Значи — рече Санчо, — ако не спиш, то ще бъде изключително по твоя воля, а не за да не изпълниш моята?

— Разбира се — отговори момчето, — и на ум не ми е идвало подобно нещо.

— Хайде тогава иди си с Бога — рече Санчо, — върви да спиш у дома си и лека ти нощ! Не искам да те лишавам от сън, но съветвам те занапред да не се шегуваш с правосъдието, защото може да се случи така, че заради някоя шега да ти счупят главата.

Момчето си отиде, а губернаторът продължи своята обиколка. След малко ги пресрещнаха двама стражари, които водеха един човек.

— Сеньор губернатор — казаха те, — този човек тук прилича на мъж, но е жена, преоблечена като мъж, а при това не е грозна.

Приближиха към лицето на заловения два-три фенера и на светлината видяха, че това беше девойка на около шестнадесет-седемнадесет години, хубава като хиляда бисера, с коси, прибрани в зелена копринена мрежичка, везана със злато. Разгледаха я от глава до пети и видяха, че носи червени копринени чорапи с жартиери от бяла тафта и с висулки от злато и бисери. Широките й панталони бяха от зелен златоткан плат и под едно разкопчано жакетче от същия плат тя носеше бяло елече от най-тънко платно, изпъстрено със златни нишки. Обута беше с бели мъжки обувки и вместо шпага на пояса си носеше скъпоценен кинжал, а на пръстите си множество прекрасни пръстени. Девойката се хареса на всички, но никой от тези, които я видяха, не можа да я познае, а местните хора казаха, че не могат да се сетят коя е. Най-учудени бяха тези, които знаеха за шегите, които се устройват на Санчо, защото тази среща и случка не беше стъкмена от тях, и затова те зачакаха в недоумение да видят какво ще излезе от всичко това. Санчо остана смаян от хубостта на девойката и я запита коя е, къде отива и защо се е облякла така. Забила очи в земята, тя отговори, поруменяла от срам:

— Сеньори, аз не мога да кажа пред всички това, което държа толкова много да остане тайна. Едно искам да се знае — не съм нито крадла, нито престъпница, а злочеста девойка, която силата на ревността накара да наруши благоприличието, така присъщо на добродетелта.

Като чу това, домоуправителят каза на Санчо:

— Наредете, сеньор губернаторе, да се отдръпнат хората, за да може сеньората да каже с по-малко стеснение това, което иска.

Губернаторът заповяда и всички се поотдалечиха, с изключение на домоуправителя, домакина и секретаря. Като се намери между по-малко хора, девойката продължи:

— Сеньори, аз съм дъщеря на Педро Перес Масорка, който е откупил правото да събира данъка върху вълната в града. Той идва често у дома при баща ми.

— Това е безсмислица, сеньора — рече домоуправителят, — аз познавам много добре Педро Перес и зная, че няма никакво дете — нито син, нито дъщеря. Освен това вие казвате, че той е ваш баща, а после обяснявате, че идва често у вас при баща ви.

— И аз забелязах това — рече Санчо.

— Толкова съм смутена в този момент, сеньори — отговори девойката, — че не зная какво говоря, но истината е, че съм дъщеря на Диего де ла Ляна, когото навярно всички познавате.

— Виж, сега има смисъл — забеляза домоуправителят, — познавам Диего де ла Ляна и зная, че е виден и богат идалго и че има един син и една дъщеря, а откакто овдовя, никой в цялото селище не може да каже, че е видял лицето на дъщеря му. Държи я под ключ и не позволява дори на слънцето да я погледне. Носи се обаче мълва, че е извънредно хубава.

— Да, вярно е — отговори девойката, — и тази негова дъщеря съм аз, а дали лъже мълвата за моята хубост, или не, сами можете да прецените, тъй като ме видяхте вече.

При тези думи тя тихо заплака. Като видя сълзите й, секретарят се приближи до домакина и му прошепна на ухото:

— Няма съмнение, че на тази нещастна девойка се е случило нещо много сериозно, за да тръгне да скита из улиците по този час, въпреки че е от знатен род.

— Не може да има и съмнение в това — отговори домакинът, — още повече, че сълзите й потвърждават подозренията ни.

Санчо утеши както можа девойката и я помоли да разкаже без всякакъв страх какво й се е случило, уверявайки я, че ще се помъчат да й помогнат с всички възможни средства.

— Ето в какво се състои работата — отговори тя. — Баща ми ме държа затворена цели десет години, сиреч от деня, в който погребаха майка ми. Литургията дори се отслужва вкъщи, в един богат параклис. През цялото това време не съм виждала нищо друго освен слънцето през деня и луната и звездите през нощта. Не зная какво са това улици, площади, черкви и не познавам никакъв мъж освен баща си, брат си и Педро Перес — закупвача. Той идва толкова често у дома, че намислих да кажа, че ми е баща, за да не разкрия името на същинския си родител. От дълги дни и месеци ми е голяма мъка, че ме държат под ключ и не ми дават да отида дори на черква. Искаше ми се да видя божия свят или поне мястото, където съм се родила, и ми се струваше, че това мое желание не накърнява уважението, което дължат девойките от знатен род на самите себе си. Когато слушах да се говори за борби с бикове, за кани[4], за комедии, молех брат си — който е една година по-малък от мене — да ми разказва какви са тези неща и още много други, които не бях виждала. Той ми ги описваше, доколкото можеше, но неговият разказ само разпалваше желанието ми да ги видя. С една дума, за да съкратя разказа за моята гибел, ще кажа, че почнах най-сетне така настойчиво да моля и убеждавам брата си, че по-добре да не бях се никога обръщала към него.

Тя зарида отново, а домоуправителят й каза:

— Продължавайте, ваша милост сеньора, и кажете ни най-сетне какво ви се е случило, защото ние сме много смутени от вашите думи и сълзи.

— Малко ми остава да разправям — отговори девойката, — но затова пък има да пролея още много сълзи, защото неразумните желания влекат винаги след себе си подобни беди.

Хубостта на девойката плени напълно домакина и той приближи още един път фенера до лицето й, за да я види отново. Стори му се, че от очите й се леят не сълзи, а бисери или полска роса, сравни ги дори с източни перли. Той от все сърце желаеше нещастието й да не бъде толкова голямо, колкото можеше да се очаква от плачовете и въздишките й. А губернаторът се отчая от бавността, с която девойката разказваше историята си, и я подкани да не ги държи по-дълго време в неведение, защото става късно, а обиколката им далеч още не е завършена. Тогава тя продължи разказа си, често прекъсван от ридания и от дълбоки въздишки.

— Цялото ми нещастие и беда е там, че помолих брата си да ми помогне да се облека по мъжки с негови дрехи и да ме изведе да видя селото някоя нощ, докато баща ми спи. Така му дотегнах с молбите си, че той отстъпи на моето желание и ми даде тези дрехи, а той облече една моя рокля, която му стои много добре, защото няма още брада и много прилича на хубаво момиче. Тази нощ, трябва да беше преди около един час, ние излязохме от дома и увлечени в неразумния си младежки порив, обиколихме целия град и тъкмо когато се канехме да се върнем вкъщи, видяхме, че насреща ни идва тълпа хора. Брат ми каза: „Сестро, това е навярно нощната стража, ускори крачките си и тичай подире ми, че познаят ли ни, спукана ни е работата!“ Като каза това, той се обърна и се спусна да бяга, какво казвам — да лети. Аз направих около шест крачки и паднах от страх. Тогава дойде един служител на правосъдието и ме доведе при вас, ваши милости. И ето ме сега, потънала в срам пред толкова хора, които ме смятат навярно за пропаднало и леконравно момиче.

— Това ли е, сеньора — запита Санчо, — цялата беда, която ви е сполетяла? Значи не ревността ви накара да напуснете дома си, както казахте в началото на вашия разказ?

— Не ми се е случвало нищо друго и излязох от къщи не поради ревност, а само от желание да видя божия свят, желание, което всъщност се простираше до това да видя уличките на този град.

Истинността на тези думи се потвърди, когато стражарите доведоха брата на девойката. Един от тях го бе настигнал малко след като се бе разделил от сестра си. Той носеше само разкошна пола и наметка от син дамаск, с нишки от чисто злато. На главата си нямаше ни кърпа, ни някакъв друг накит. Красяха я само собствените му коси, толкова руси и къдрави, че досущ наподобяваха златни пръстени. Губернаторът, домоуправителят и домакинът дръпнаха момчето настрана, за да не слуша сестра му, и го запитаха защо се е облякъл така, а той, смутен и засрамен като нея, повтори дума по дума разказа на сестра си, което достави голямо удоволствие на влюбения домакин. Но губернаторът им каза:

— Няма съмнение, млади хора, че сте постъпили много детински, а за да ни разкажете тази глупава и безразсъдна случка, нямаше нужда от толкова много думи, нито от толкова сълзи и въздишки. Можехте да кажете чисто и просто: „Ние сме тези и тези, намислихме да се измъкнем от бащината си къща и да се поразходим ей тъй, от любопитство, без всякакво друго намерение.“ И край на разказа. Съвсем излишни хленчения и въздишки. Това само мога да кажа.

— Вярно е — отговори девойката, — но трябва да знаете, ваши милости, че смущението ме накара да загубя чувство за мярка.

— Нищо не е загубено — каза Санчо. — Да идем сега и да ви заведем в къщата на баща ви, може би той още не е забелязал, че ви няма. А в бъдеще не вършете детинщини и не искайте толкова много да видите света. Честната мома си стои вкъщи, сякаш е със счупен крак. Жената е като кокошката — тръгне ли нанякъде, веднага се изгубва, а тази, която иска да види хора, желае също да я видят. И точка по въпроса.

Момъкът благодари на губернатора за благоволението му да ги изпрати до вкъщи и всички се отправиха към дома им, който не беше много далеч оттам. Когато пристигнаха, братът хвърли камъче по решетката на един прозорец и веднага слезе да им отвори една прислужница, която ги чакаше. Братът и сестрата се прибраха, а всички останали продължиха да се възхищават от хубостта и прелестта им и се чудеха на желанието им да видят света, и то нощем и без да излизат от селището. Всичко това обаче те отдадоха на младостта им. Домакинът почувства сърцето си пленено и реши да поиска още на другия ден от дон Диего ръката на дъщеря му, уверен, че няма да му откажат, понеже е на служба у херцога. Дори у Санчо се породи желание да омъжи дъщеря си Санчика за момъка и той реши да го изпълни, когато му дойде времето, смятайки, че дъщерята на един губернатор може да си избере какъвто ще съпруг.

Така завърши обиколката през тази нощ, а след два дни и губернаторството, с което се провалиха и рухнаха, както ще види читателят по-нататък, всички планове на Санчо Панса.

quixote_289_domoupaviteljat.jpg
Бележки

[1] Морон и Лавахос — местности в Андалусия, прославени с богатия си дивеч и добре угоените домашни птици.

[2] Виж бележката към глава I, част I. Санчо прави игра с думи, защото „подридо“ на испански значи гнил.

[3] Андрадиля — много известно в епохата на Сервантес име на мошеник и нечестен картоиграч.

[4] Каня — военноаристократическа конна игра, в която се провеждат на шега сражения, маскаради и пр.