Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
El ingenioso hidalgo don Quijote de la Mancha, –1615 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2013 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
NomaD (2015-2016)
Прилагане на илюстрациите
NomaD (2015-2018)

Издание:

Автор: Мигел де Сервантес Сааведра

Заглавие: Знаменитият идалго Дон Кихот де ла Манча

Преводач: Тодор Нейков; Стоян Бакърджиев (стихове)

Година на превод: 1970

Език, от който е преведено: Испански

Издание: Поредно

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2001

Тип: Роман

Националност: Испанска

Печатница: ПК „Д. Благоев“

Редактор: Стефан Савов

Художник на илюстрациите: Гюстав Доре

ISBN: 954-529-207-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/742

 

В настоящата електронна публикация на „Дон Кихот“ в Читанка са приложени илюстрациите на Гюстав Доре. Източник на изображенията: електронната библиотека на The University of Adelaide (https://ebooks.adelaide.edu.au).

История

  1. — Добавяне

Глава деветнадесета
за мъдрите мисли, които Санчо сподели със своя господар, за случката с един труп и за други славни събития

— Струва ми се, сеньор, че всички тези беди, които напоследък ни сполетяха, ни бяха пратени като наказание за това, че ваша милост нарушихте[1] законите на рицарството, като не изпълнихте вашата клетва да не ядете хляб на постлана маса, да не се развличате с жени, ако ще да са и кралици, и други още работи, които обещахте да не вършите, докато не се сдобиете с шлема на Маландрино[2] или не знам вече как се казваше онзи проклет мавър.

— Напълно си прав, Санчо — каза дон Кихот. — За да бъда напълно искрен, трябва да ти призная, че всичко това съвсем бях забравил. Но и ти носиш вина, че не ми го напомни и затова се случи така, че те мятаха с одеялото. Бъди спокоен, аз ще оправя работата, защото рицарските закони предвиждат начини да се изкупи всяка грешка.

— Да не би да съм давал и аз някакви клетви? — запита Санчо.

— Няма значение дали си се клел, или не — забеляза дон Кихот. — Важното е, че според мене могат да те обвинят в съучастничество. Така или иначе, няма да е зле за всеки случай да оправим грешката.

— Щом е тъй — отвърна Санчо, — постарайте се да не забравите и това, както забравихте и нещата, в които се заклехте. Защото на призраците може пак да им хрумне да се пошегуват с мене, пък и дори с ваша милост, ако упорствате в грешките си.

Увлечени в разговори на тази тема, пък и по други въпроси, нощта ги изненада на път, без да са намерили още подслон. Към това се прибавяше и бедата, че умираха от глад, защото с изчезването на дисагите те бяха останали без троха хляб. И за да бъде нещастието пълно, този път ги чакаше едно не въображаемо, а истинско приключение. Нощта покри земята с необикновен мрак. Въпреки това те продължиха пътя си. Санчо смяташе с пълно право, че понеже се движеха по главния път, най-много след една или две левги щяха непременно да стигнат до някой хан. И така, като пътуваха в пълен мрак, премалелият от глад оръженосец и господарят му, който изпитваше не по-малко, нужда да се нахрани, изведнъж видяха да се задават по пътя срещу тях множество светлини, подобни на звезди, които се движеха. Щом ги съгледаха, на Санчо му призля, а дон Кихот загуби ума и дума. Санчо дръпна поводите на магарето си, дон Кихот стегна юздите на коня си и двамата се вкамениха на местата си, като се опитваха, наострили зрение и слух, да разберат какво става пред тях. Светлините блестяха все по-близо и колкото повече се приближаваха, ставаха все по-големи. Това зрелище накара Санчо да се разтрепери като отровен от живачни пари, а на дон Кихот му настръхнаха косите. Въпреки това той се поокопити и рече:

— Няма никакво съмнение, Санчо, че нас ни чака едно много голямо и опасно приключение, в което ще трябва да вложа цялото си мъжество и всичките си сили.

— Горко ми! — възкликна Санчо. — Ако и в това приключение са замесени, както ми се струва, призраци, питам се дали имам още здрави ребра за чупене.

— И призраци да са — отвърна дон Кихот, — аз не ще позволя косъм да падне от главата ти. Ако последния път се погавриха с тебе, то стана, защото не можах да прескоча оградата на двора, но сега сме на открито поле и аз мога на воля да размахвам меча си.

— Ами ако ви омагьосат и вдървят ръката ви, както ви се случи вече веднъж — възрази Санчо, — каква полза, че се намираме на открито поле?

— Въпреки всичко — забеляза дон Кихот, — моля те, Санчо, покажи се сърцат. А това, което предстои да стане, ще ти покаже колко ми е присъщо това качество.

— С Божа помощ ще се опитам — отговори Санчо.

Оттеглиха се и двамата встрани от пътя, втренчиха поглед, за да разберат какво е това шествие от блуждаещи светлини, и след малко видяха много хора, облечени в дълги ризи. Страшният им вид съвсем сломи духа на Санчо Панса и зъбите му затракаха като на човек, когото го тресе. Но колко по-силно се разиграха челюстите му, когато ясно се откроиха около двадесет ездачи, облечени в дълги бели ризи, подобни на раса, със запалени факли в ръце. След тях се движеше носилка, драпирана в черен плат, последвана от други шестима ездачи, всички в траур чак до копитата на мулетата. Разбраха, че не са коне, а мулета по спокойния им ход. Мъжете в раса напредваха бавно и си шепнеха помежду си тихо, с глас, изпълнен със състрадание. Това страшно видение, в такъв час и в такова пусто място, не можеше да не всели ужас в сърцето на Санчо, пък дори и в душата на господаря му. Санчо едва се държеше на крака от страх, но затова пък с господаря му се случи точно обратното, защото в този миг въображението му заработи с пълна сила и му хрумна, че той е изправен пред едно от приключенията, за които бе чел в романите си.

Дон Кихот си въобрази, че носилката е траурна колесница и че в нея превозват тежкоранен или мъртъв рицар, за когото той реши, че е призван да отмъсти. И тъй, без всякакъв увод, насочи копието, закрепи се здраво на седлото и изпълнен с благороден плам и юначна решителност, застана насред пътя, откъдето трябваше на всяка цена да мине шествието. Когато пътниците се приближиха, той гръмко извика:

— Спрете, рицари, или каквито и да сте, и ми доложете веднага кои сте, откъде идвате, накъде отивате и какво има в погребалната колесница! Защото по всичко личи, че или вие сте сторили, или на вас е сторено някакво зло. Уместно е, пък е и необходимо аз да зная, било за да ви накажа за злото, което сте извършили, било за да отмъстя за злодеянието, на което сте жертва.

— Бързаме — обади се един от ездачите, — странноприемницата е още далече и нямаме време да ви даваме подробни обяснения.

Като каза това, мъжът пришпори мулето и продължи пътя си. Дълбоко обиден от отговора му, дон Кихот дръпна юздите на мулето и рече:

— Спрете и бъдете по-учтив! Отговорете на въпросите ми! Не го ли направите, призовавам ви всички на бой.

Мулето беше плашливо и когато дон Кихот дръпна юздите му, то се изплаши, вдигна се на задните си крака и хвърли господаря си на земята. Един слуга, който вървеше пеш, като видя, че един от ездачите в раса падна от мулето, започна да ругае дон Кихот. Разгневеният рицар, без повече да чака, насочи напред дървеното си копие и се нахвърли срещу един от облечените в траурни одежди, удари го силно и го катурна на земята. След това се обърна срещу другите и заслужаваше си човек да види с каква бързина ги нападаше и събаряше. Сякаш криле бяха пораснали на Росинант, толкова леко и гордо препускаше той по всички посоки. Мъжете в раса бяха хора страхливи, невъоръжени и затова веднага и без никаква съпротива зарязаха борбата и хукнаха да бягат из полето със запалени факли. Гледката напомняше маскарадно шествие от карнавалните нощи, изпълнени с пиршества и веселие. Не по-малко се уплашиха и облечените в траур. Техните дълги черни одежди и мантии се заплитаха в краката им и им пречеха да се движат. Така дон Кихот, без да се излага на особени опасности, ги натупа здравата и ги застави да напуснат полесражението, защото всички помислиха, че нямат работа с човек, а с дяволско изчадие, изскочило от ада, за да им отнеме трупа, който лежеше в носилката.

Санчо наблюдаваше внимателно всичко, учуден от смелостта на своя сеньор, и си мислеше: „Моят господар е действително решителен и храбър, той не само се хвали с тези си качества.“ До първия от пътниците, когото беше хвърлило мулето, гореше паднала на земята факла, така че дон Кихот го забеляза. Той се приближи до него, насочи острието на дървеното си копие към лицето му и му заповяда да се предаде, ако му е мил животът. На това проснатият на земята отговори:

— Какво повече искате от мене, не виждате ли, че не мога да се помръдна от мястото си? Единият ми крак е счупен. Моля ваша милост, ако сте рицар от християнска вяра, да не ме убивате, защото ще извършите голямо светотатство. Аз съм лиценциат и съм ръкоположен в първи духовен сан.

— Като сте духовно лице, какво, по дяволите, търсите тук? — извика дон Кихот.

— Така пожела злата ми участ — отговори падналият.

— Тя може да стане още по-зла, ако не отговорите веднага на въпроса, който ви зададох.

— Ваша милост ще бъде напълно удовлетворен — каза лиценциатът. — Присвоих си преди малко титлата лиценциат, а всъщност съм само бакалавър. Името ми е Алонсо Лопес. Роден съм в Алкобендас. Идвам от град Баеса с още единадесет свещенослужители, които се разбягаха с факлите. Придружаваме до град Сеговия поставените на носилка смъртни останки на едно лице, починало в Баеса и погребано първоначално там. Сега, както ви казах, пренасяме останките му в родното му място, Сеговия.

— А кой го уби? — запита дон Кихот.

— Господ му изпрати някаква злокачествена треска, подобна на чума — отговори бакалавърът.

— Това значи — рече дон Кихот, — че Бог ме освобождава от задължението да отмъстя за неговата смърт, както щях да постъпя, ако някой го беше убил. Но щом Господ е пожелал да го прибере при себе си, не остава друго, освен да млъкна и да преклоня глава, както бих направил, ако същото постигнеше и самия мене. Аз искам, ваше преподобие, да знаете, че съм рицар от Ла Манча, казвам се дон Кихот и моята задача е да странствам по света, за да премахвам неправди и да се боря срещу злочинства.

— Не ми е много ясно как се борите срещу неправдите — отвърна бакалавърът, — защото аз нямах никаква вина, а вие ме съборихте на земята и ми счупихте крака, който няма да се оправи, докато съм жив. Казвате, че се опълчвате срещу злосторствата, но нанесохте на мене непоправимо зло. Страшно нещастие беше за мене да попадна на вас, човек, който търси щастието си в приключенията.

— Не всичко става така — каза дон Кихот, — както го желаем. Вашето нещастие се крие в това, сеньор бакалавър Алонсо Лопес, че сте тръгнали посред нощ, облечени с тези дълги раса, със запалени факли, че потънали в траур, шепнехте молитви, че приличахте на лоши хора, дошли от друг свят. При тези обстоятелства аз нямах друг избор, освен да изпълня дълга си и да ви нападна, както бих ви нападнал дори и да знаех с положителност, че сте самият Сатана, излязъл от преизподнята. Право да си кажа, това си помислих за вас, щом ви съзрях.

— И тъй, да речем, че така е отредила съдбата ми — рече бакалавърът, — но сега най-горещо ви моля, сеньор странстващ рицарю (който странствате за моя най-голяма беда), да ми помогнете да се измъкна изпод това муле, което е затиснало крака ми между стремето и седлото.

— А аз можех да си говоря до утре! — рече дон Кихот. — Че защо мълчахте досега, та не ми казахте веднага мъката си?

Дон Кихот извика Санчо, но оръженосецът не бързаше да се притече на помощ, защото се беше заловил да ограбва едно товарно муле, което водеха със себе си тези добри хора. Дисагите, които носеше мулето, бяха пълни с храна. Санчо сне горната си дреха, направи от нея торба, натъпка я догоре с всичко, което можа да събере, натовари я на магарето си и едва тогава отговори на виковете на господаря си, дотърча, помогна на сеньор бакалавъра да се измъкне изпод мулето си, настани го върху седлото и му подаде факела. Дон Кихот поръча на младия човек да настигне бягащите си другари и да го извини пред тях за злото, което бил принуден да им стори, без да иска. А Санчо се намеси и му каза:

— Ако случайно тези сеньори желаят да знаят кой е храбрецът, който ги докара до това състояние, кажете им, ваша милост, че той е прочутият дон Кихот де ла Манча, който носи освен това и прозвището Рицар на печалния образ.

Бакалавърът тръгна да си върви, а дон Кихот запита Санчо какво го беше накарало да го назове тъкмо в този час Рицар на печалния образ.

— Ще ви кажа — отговори Санчо. — Вгледах се в лицето ви под светлика на факлата, която носеше този злополучен странник, и трябва да призная, че лицето ви от известно време насам е едно от най-измъчените лица, които съм виждал в живота си. Това сигурно се дължи или на умората от сражението, или на беззъбата ви уста.

— Не е така — отговори дон Кихот. — Навярно мъдрецът, комуто някой ден ще се падне честта да напише моята история, е вече решил, че ще бъде добре да прибавя към името си и някакъв прякор, както са правили всички рицари в миналото. Един се е наричал Рицар на огнения меч, друг — Рицар на еднорога, трети — Рицар на девиците. Имало е също Рицар на птицата Феникс, Рицар на грифона, Рицар на смъртта. С тези прозвища те са се прославили по цялото земно кълбо. Затова именно аз предполагам, че мъдрецът, за когото говоря, ти е внушил мисълта и ти е поставил в устата прякора Рицар на печалния образ, който решавам да нося отсега нататък. А за да се свържа още по-силно с това име, ще накарам да изрисуват при първи удобен случай върху щита ми един много печален образ.

— Че защо ще губите време и ще харчите пари, за да ви изрисуват подобен образ — каза Санчо. — Достатъчно е само ваша милост да откриете и покажете лицето си. Така, без нищо друго, без никакви рисунки и щитове, всеки ще ви нарече Рицар на печалния образ. Повярвайте ми, че ви казвам самата истина. Аз уверявам ваша милост, без да се обиждате, че поради глада и беззъбата уста лицето ви е така обезобразено, че съвсем излишни са печалните рисунки по щита.

Дон Кихот се разсмя на Санчовите остроумия, но въпреки всичко не се отказа от намерението си да запази новия си прякор и да украси с печалния образ своя щит.

— По всяка вероятност, Санчо — рече той, — ще ме отлъчат от църквата, задето вдигнах ръка срещу свещенослужители „juxta illud, si quis suadente diabolo, etc.“[3], макар и всъщност да съм вдигнал не ръка, а копие. А съвсем и не знаех, че имам работа с духовници и със свещени неща, които зачитам и свято пазя като католик и добър християнин, тъй като смятах, че имам пред себе си призраци и видения от друг свят. Всичко това ми напомня случката със Сид Руи Диас, когато той счупил престола на кралския посланик в присъствие на негово светейшество папата, за което той го отлъчил от църквата. И все пак същия този ден славният Родриго де Вивар е действал като истински достоен и храбър рицар[4].

Като чу тези думи, бакалавърът, както вече се каза, се отдалечи, без дума да каже[5]. Дон Кихот полюбопитства да види дали мощите в носилото бяха само кости. Но Санчо го отклони със следните думи:

— Сеньор, ваша милост излязохте от това опасно приключение с повече чест от всички досега. Тези хора, макар и сразени и пръснати, могат да разберат, че са победени от един-единствен човек и посрамени и ядосани, да се върнат, за да ни потърсят и ни видят сметката. Магарето ми е натоварено както трябва, планината е близко, а гладът ни велик. Единственото умно нещо, което можем да направим, е да се отдалечим бързо и както се казва: за мъртвеца — опело, а за живия — житце вкусно[6].

Санчо поведе магарето и помоли господаря си да го последва. Убеден, че Санчо е прав, дон Кихот тръгна след него, без да му възрази. След като вървяха известно време по пътя между два хълма, те излязоха на една просторна, но напълно прикътана долина и там спряха. Санчо разтовари магарето и двамата, изтегнати на зелената трева, се нахраниха с голяма охота, защото това беше за тях и закуска, и обед, и вечеря, и напълниха стомасите си с най-разновидни лакомства, които господа духовниците (а те умеят да си угаждат) носеха в големите дисаги на товарното муле. Сполетя ги обаче друга беля, която Санчо реши, че е по-лоша от всички: нямаха не само вино, но дори и капка вода, за да си наквасят устата. Тогава Санчо, измъчван от жажда, като забеляза свежата тревица, която покриваше полянката, на която седяха, се обърна към дон Кихот с думите, които ще узнаем в следващата глава.

Бележки

[1] Сервантес не е споменал никъде дотук за някакво нарушение от страна на дон Кихот на дадената клетва.

[2] Санчо изопачава името Мамбрино, като му дава свое съдържание (malandrín значи негодник).

[3] Текст от постановлението на Трентския събор, според който се отлъчва всеки, който е посегнал на свещеник или монах.

[4] Сид Руи Диас и Родриго де Вивар са имена на прочутия Сид. Случката, за която се говори в Романса за Сид, не е исторически достоверна.

[5] Недомислие у автора, защото по-горе се каза, че бакалавърът си отишъл.

[6] Това е първата пословица, която казва Санчо.