Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
El ingenioso hidalgo don Quijote de la Mancha, –1615 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2013 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
NomaD (2015-2016)
Прилагане на илюстрациите
NomaD (2015-2018)

Издание:

Автор: Мигел де Сервантес Сааведра

Заглавие: Знаменитият идалго Дон Кихот де ла Манча

Преводач: Тодор Нейков; Стоян Бакърджиев (стихове)

Година на превод: 1970

Език, от който е преведено: Испански

Издание: Поредно

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2001

Тип: Роман

Националност: Испанска

Печатница: ПК „Д. Благоев“

Редактор: Стефан Савов

Художник на илюстрациите: Гюстав Доре

ISBN: 954-529-207-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/742

 

В настоящата електронна публикация на „Дон Кихот“ в Читанка са приложени илюстрациите на Гюстав Доре. Източник на изображенията: електронната библиотека на The University of Adelaide (https://ebooks.adelaide.edu.au).

История

  1. — Добавяне

Глава тридесет и осма
в която продължава забележителната реч на дон Кихот за военните и учените

quixote_111_don_quixote_na_trapezata.png

Дон Кихот продължи словото си със следните думи:

— Понеже започнахме с бедността и нейните форми у човека на науката, нека видим дали е по-богат боецът. Ще се уверим, че сред бедните няма по-беден от него, защото той трябва да се задоволи с нищожната си заплата, която закъснява или никога не идва, и с това, което успее да заграби собственоръчно, не без да изложи живота си на опасност и съвестта си на угризения. Понякога той ходи толкова дрипав, че някоя съсечена от саблени удари дреха му служи и за парадна дреха, и за риза, а зимно време, на открито поле, единствена защита срещу суровостите на времето е собственият му дъх, който не може да е топъл — въпреки законите на природата, — защото излиза от празен стомах. Може би ще помислите, че той очаква нощта, за да може след всичките тези несгоди да възстанови силите си в приготвено за него легло? Да, той не може поне да се оплаче, че леглото му е тясно, защото единствено от него зависи да си измери колкото си ще място на голата земя, без страх, че ще смачка чаршафите. Дойде ли денят и часът, в който трябва да получи звание в своята професия, с други думи, настъпи ли най-сетне и денят на сражението, ще му нахлузят на главата кепе[1] от превръзка и бинтове, за да му излекуват раната от някой куршум, който му е пронизал слепоочията или му е осакатил ръка или крак. Ако това не стане, ако милостивото небе го запази жив и здрав, не е чудно той да заживее отново в по-раншната си сиромашия и да му се наложи да търси нови битки, нови сражения, за да може, при условие, че победи и оцелее, някак да преуспее. Но такива чудеса се случват рядко. Кажете ми, сеньори, ако сте мислили изобщо по този въпрос: колко по-малко са спечелилите от войната от загиналите в нея? Ще ми отговорите несъмнено, че не може да става сравнение между едните и другите, тъй като броят на падналите в боя не може да се изчисли, и че по-лесно е да се изброят живите, облагодетелствани от войната, тъй като за тях е достатъчно и трицифрено число. Точно обратното става с учените, които, било от законни хонорари, било от съмнителни дарове, все си изкарват някак прехраната. И така, макар и мъката на войника да е по-голяма, възнаграждението му е далеч по-нищожно. На това може да се възрази, че по-лесно е да наградиш две хиляди учени, отколкото тридесет хиляди войници, защото учените се възнаграждават със служби, които и без това трябва да се раздадат между хора от тяхната професия, а войниците могат да се възнаградят само от средствата на господаря, комуто служат. И това съображение още повече подкрепя моите доводи. Но нека оставим това настрана, защото трудно бихме излезли от този лабиринт. По-добре е да се върнем на предимствата, които военното поприще има пред попрището на учените, защото този въпрос не е още напълно разрешен и всяка страна изтъква своите доводи. Тези, които защитават каузата на науката, твърдят, че без нея военното дело не би могло да съществува, защото и войната има своите закони, на които се подчинява, а законите са дело на науката и на учените. Тези пък, които са убедени в превъзходството на оръжието, отговарят, че без него не биха съществували законите, защото с оръжие се защитават държавите, с него се запазват кралствата, бранят се градовете, пазят се пътищата и се прочистват моретата от пирати, а без него кралствата, държавите, градовете, морските и земните пътища, всички те, биха били изложени на ужасите и бедствията, които влече със себе си войната, докато тя трае и упражнява своите изключителни права и силата си. Доказано е, че това, което по-скъпо струва, се цени и трябва да се цени по-високо. За да стигне човек до изтъкнато положение в науката, са необходими време, бдения, гладуване, оскъдно облекло, виене на свят, стомашни разстройства и други още неща, свързани с тях, които отчасти вече споменах. За да стане добър войник, човек трябва да мине през същите и през още по-големи изпитания — никакво сравнение не може да се прави между тях, — тъй като на всяка стъпка той рискува да загуби и живота си. Какво представлява страхът, който изпитва ученият от нуждата и немотията, сравнен с ужаса на боеца в обсадена крепост, който, на стража в укрепление или форт, вижда, че врагът минира мястото, където се намира на пост, без да има възможност да избегне опасността, която го грози непосредствено? Единственото, което може да направи, е да доложи на своя началник, за да постави срещу мината на врага контрамина, и да остане неподвижен на поста си, обладан от страх, в очакване всеки миг да литне без криле към облаците и да падне след това против волята си в дъното на пропастта. Пък ако тази опасност ви се вижда малка, има и други, не само равни, но и още по-страшни от нея: представете си сред безбрежното открито море две галери, които се носят с все сила една срещу друга, блъскат предниците си, скачват се и пущат мостове, по които се завързва ръкопашен бой, така че на всеки боец остава едва половин метър място. Пред боеца, на разстояние не повече от дължината на копие, зеят, смъртоносни, дулата на неприятелските оръдия. Най-малката погрешна стъпка може да го изпрати в дълбокото лоно на Нептуновото царство. При все това с юначно сърце, разпалвано от чувството за чест, той излага гърдите си на огнестрелните оръжия и се стреми по тясната дъска да проникне във вражеския кораб.[2] А още по-достойно за възхищение е обстоятелството, че щом първият боец падне там, откъдето няма връщане, докато свят светува, друг заема веднага неговото място. Ако падне и той в морето, което го очаква, сякаш той е негов враг, трети, четвърти го замества в шеметна надпревара със смъртта, която неуморно коси. Да, подобен героизъм и неусрашимост човек в никое друго сражение не може да види. Благословени са онези блажени времена, които не са познавали страшната ярост на пъклените огнестрелни оръжия, чийто изобретател — ни най-малко не се съмнявам в това — получава сега в ада награда за демоничното си откритие. Той даде възможност на нечестиви и подли ръце да отнемат живота на храбри воини, той носи вината, задето, без да се знае откъде и как, в момент, когато смелостта и устремът възпламеняват и вдъхновяват юначните гърди, долетява изведнъж залутан куршум (изстрелян от човек, който може би е избягал и се е уплашил от блясъка на огъня, когато проклетият уред е изгърмял) и прекъсва за миг мислите и живота на боеца, който заслужава да живее цели векове. Като размислям върху всичко това, нека ви кажа, че ме боли сърцето, загдето се посветих на странстващото рицарство в такова подло време, каквото е днешното. Защото, макар и да няма опасност, от която да се плаша, все пак ме мъчи мисълта, че барутът и оловото могат да ми отнемат възможността да извоювам известност и да се прославя в целия свят чрез силата на мишците си и острието на меча си. Ако обаче небето се покаже благосклонно към намеренията ми, славата ми ще бъде още по-голяма и постиженията ми по-велики, защото опасностите на днешното време са по-страшни от тези, на които са се излагали странстващите рицари през миналите векове.

Дон Кихот произнесе това слово, докато останалите вечеряха. Не хапна нито хапка, макар и Санчо Панса от време на време да го подканяше да яде, като му напомняше, че след вечерята има време да говори колкото си ще. Тези, които го слушаха, почувстваха отново състрадание към човека, който проявяваше здрав смисъл и разум във всички въпроси, които обсъждаше, а беше тъй непоправимо побъркан, щом заговореше за злополучното и проклето странстващо рицарство. Свещеникът каза на дон Кихот, че е напълно прав, що се отнася до превъзходството на военното дело, и че макар и учен и носител на учена степен, споделя неговото мнение.

Свършиха вечерята, раздигнаха трапезата и докато ханджийката, дъщеря й и Мариторнес нареждаха стаичката на дон Кихот де ла Манча, определена да подслони тази нощ жените, дон Фернандо помоли Пленника да разкаже за живота си, който, ако се съдеше по някои белези, между другото и по обстоятелството, че пътува със Сораида, не можеше да не е особен и занимателен. Пленника отговори, че на драго сърце би удовлетворил любопитството им, но се бои, че не ще съумее да направи разказа си интересен. Все пак, за да изпълни желанието им, той се съгласи да им опише живота си. Свещеникът и всички останали му благодариха и повториха молбата си. Обсаден от молбите на всички присъстващи, той каза, че молбата е излишна там, където има място само за заповед.

— И тъй, ваши милости, напрегнете вниманието си и ще чуете един истински разказ, какъвто може би не биха могли да съчинят дори лъжците, макар те да правят това с голямо изкуство и много забавно.

Тези думи накараха всички да се настанят удобно и да се вслушат мълчаливи. Като видя, че настъпи тишина и че всички зачакаха той да започне разказа, заговори с приятен и отмерен глас.

quixote_112_don_quixote_i_kuchetata.png
Бележки

[1] Намеква се за кепето, което са носили получилите учена степен.

[2] Точно при такива обстоятелства самият Сервантес се е сражавал и е бил ранен в ръката и осакатен край Лепанто, селище на гръцкия йонийски бряг между заливите на Патрас и на Коринт. В това най-голямо морско сражение на епохата (1571) турската флота е била разгромена от испанско-венецианската флота под командата на дон Хуан Австрийски.