Мигел де Сервантес Сааведра
Знаменитият идалго Дон Кихот де ла Манча (86)

Глава тридесет и втора
за отговора, който дон Кихот даде на този, който го оскърби, и за други важни и забавни случки

И тъй, дон Кихот скочи от мястото си като ужилен и цял разтреперан, заговори бързо и развълнувано:

— Мястото, където се намирам, тук присъстващите личности и уважението, което винаги съм имал и имам към лицата с вашия сан, спират и връзват ръцете ми, те ми пречат да изразя справедливото си негодувание. Поради тези причини и понеже всички знаят, че оръжието на хората, които носят расо, е същото като оръжието на жените, сиреч езикът, аз ще използвам него и по този начин ще вляза в равен бой с ваша милост, от когото трябваше да се очакват по-скоро добри съвети, отколкото безчестни хули. Благочестивите и добронамерени укори трябва да се изразят по друг начин и да се обличат в други форми. Ако не друго, то поне вашето порицание в присъствие на други хора, и то изразено тъй сурово, надхвърли всички граници на разумния укор, който е по-добре да се прави кротко, а не със суровост. Неправилно освен това се нарича безпричинно грешникът побъркан и глупав, без да се знае точно в какъв грях се обвинява. Но кажете ми, ваша милост, кои са безумствата, които забелязахте у мене и за които ме съдите и корите, като ме пращате да си ида вкъщи да управлявам имота си и да се грижа за жената и децата си, без да знаете дали съм женен и дали имам деца? Та нима е достатъчно да ходиш тук-таме по чуждите къщи като духовен наставник на господарите си, да си получил възпитание в някое бедняшко университетско общежитие и да не си видял от света повече от това, което се намира на двадесет-тридесет левги околовръст, за да сметнеш изведнъж, че имаш право да издаваш присъди срещу рицарството и да съдиш странстващите рицари? Празна работа и загубено време ли е да скиташ по света, за да търсиш не благата му, а стръмнините, по които добрите се изкачват на престола на безсмъртието? Да ме смятаха глупав благородните, доблестните, великодушните и от знатно потекло личности — почувствал бих го като незаличимо оскърбление, но да ме смятат безумец разни книжници, които никога не са стъпили и не са вървели по пътеките на рицарството — пет пари не давам. Рицар съм и рицар ще си умра, ако такава е волята на всевишния. Едни вървят по широкото поле на надменното честолюбие, други — по пътя на ниското и робско ласкателство, трети — по пътя на лъжливото лицемерие, и малцина — по пътя на истинската вяра. Аз пък, воден от своята звезда, вървя по тясната пътека на странстващото рицарство, заради което презрях светските блага, но не и честта. Аз отмъстих за обиди, възстанових права, наказах дръзките, победих великани, сразих чудовища. Влюбен съм само и само защото странстващият рицар трябва да бъде влюбен, но любовта ми не е порочна, а е чиста и целомъдрена. Мислите и поривите ми са винаги насочени към благородната цел да правя всекиму добро и никому зло. Съдете сега, ваши височества превъзходни сеньори херцог и херцогиня, заслужава ли да бъде наречен глупак този, който така мисли, така постъпва и така говори!

— Добре му го казахте! — рече Санчо. — Не прибавяйте нито дума повече във ваша защита, сеньор и господарю мой, защото нищо по-добро не може да се каже, нито да се измисли, нито да се направи. А щом този сеньор отрича да е имало и да има още в света странстващи рицари, какво чудно тогава, че той не разбира нищо от това, което каза?

Тогава духовникът запита:

— Да не сте случайно вие, приятелю, този Санчо Панса, за когото казват, че господарят му обещал да му подари един остров?

— Да, аз съм — отговори Санчо — и го заслужавам не по-малко от който и да е друг. Аз съм от тези, за които казват: „Тръгни с добрите и сам ще станеш добър“ или: „Не е важно с кого си расъл, а с кого си пасъл“, или: „Застанеш ли под добро дърво, на добра сянка ще се радваш“. Аз тръгнах с добър господар, от месеци вече го придружавам и ако е рекъл Господ, ще стана като него. Бог да поживи и него, и мене — и той ще си получи кралството, пък и аз ще се сдобия с остров.

— Така е, приятелю Санчо — каза тогава херцогът, — от името на сеньор дон Кихот аз ви обещавам управлението на един не малък остров, който е сега без управител.

— Падай на колене, Санчо — каза дон Кихот, — и целувай краката на негово превъзходителство за милостта, която показва към тебе.

Санчо изпълни покорно повелята на господаря си, а духовникът, като видя това, стана сърдито от масата и каза:

— Кълна се в свещените одежди, които нося, че ваше превъзходителство не е по-малко безумен от тези грешници! Как няма да са те луди, щом умните подхранват лудостта им! Останете си с тях, ваша светлост, и докато те бъдат у вас, аз няма да прекрача прага на този дом. Така поне не ще става нужда да коря неща, които не мога да поправя.

След това духовникът си отиде, без да каже нито дума повече и без да довърши обяда си. Той остана непреклонен пред молбите на домакините, но трябва да се признае, че херцогът и не настоя много, защото неуместният гняв на духовника го бе развеселил. Като се посмя на воля, той каза на дон Кихот:

— Ваша милост, сеньор Рицарю на лъвовете, вие се защитихте така бляскаво, че няма какво повече да търсите удовлетворение за думите му, които изглеждат оскърбителни, но всъщност съвсем не са, защото, щом като не могат да ви оскърбяват жените, не могат да сторят това и свещениците, които ваша милост познавате по-добре от мене.

— Така е — отговори дон Кихот, — а то е, защото този, който не може да бъде оскърбяван, не може и сам да оскърбява. Щом като жените, децата и духовниците не могат да се защитават, когато биват обидени, те не могат и да бъдат оскърбявани. Защото, както ваше превъзходителство отлично знаете, между обидата и оскърблението има голяма разлика. Оскърблението произхожда от лице, което може да нанесе това оскърбление, което го нанася и го поддържа, а обидата може да бъде нанесена от всекиго и не е свързана с оскърбление. Например върви си някой безгрижно по улицата и изведнъж изникват десет души със сопи и го изтупват здравата. Хваща се той за шпагата, за да се защити, но враговете са много и не го оставят да изпълни намерението си, сиреч да си отмъсти. Този човек е обиден, но не е оскърбен. Ще потвърдя същото и с друг пример — един човек стои гърбом, идва друг, удря го с тояга и избягва. Удареният се спуща да го гони, но не може да го настигне — той е претърпял обида, но не и оскърбление, защото този, който оскърбява, трябва да поддържа оскърблението си. Ако този, който е нанесъл удара, макар и скришом, се хване за шпагата и остане на мястото си, лице срещу лице с неприятеля, тогава удареният е едновременно обиден и оскърбен — обиден, защото е нападнат от засада, оскърбен, защото другият е готов да отстои това, което е направил, като не обръща гръб, а остава на мястото си. И тъй, по законите на дуела аз може би бях обиден, но не и оскърбен, защото нито децата, нито жените са длъжни да се чувстват оскърбени и няма за какво да бягат или да остават на мястото си. Същото важи и за служителите на Светата църква, тъй като на тези три вида хора им липсва оръжие за отбрана и нападение, и ако инстинктът за самосъхранение ги кара да се защитават, те съвсем не са длъжни да нападат. Макар и да казах преди малко, че може би бях обиден, сега казвам, че това е съвършено невярно, защото, който не може да бъде оскърбен, не може и да оскърби. По тази причина аз не трябва да чувствам и наистина не чувствам нищо оскърбително в думите на този добър човек. Искал бих само да останеше още малко тук, за да мога да го убедя, че греши, като мисли и казва, че не е имало и че няма и днес странстващи рицари по света. Да беше го чул Амадис или някой от безбройните му потомци, сигурен съм, че зле щеше да си изпати.

— Кълна се в това — рече Санчо, — щяха да му дадат да се разбере, щяха да го разпорят с ножа от горе до долу като нар или като презрял пъпеш. Те не бяха хора за подобни закачки! Бога ми, уверен съм, че ако Риналд де Монталбан беше чул приказките на този човечец, тъй би го цапнал по устата, че нямаше да може три години гък да каже. Да беше се само закачил с тях, и щеше да види дявола по пладне!

Херцогинята умираше от смях, като слушаше разсъжденията на Санчо и го намираше по-забавен и по-луд от неговия господар. Впрочем мнозина тогава споделяха това мнение. Дон Кихот се успокои, наобядваха се и когато станаха от трапезата, явиха се четири девойки — първата носеше сребърен тас, втората държеше кана — също от сребро, третата беше метнала на рамото си две много хубави белоснежни кърпи за лице, а последната, със засукани ръкави, държеше в белите си ръце (и наистина те бяха бели) кръгъл неаполитански сапун. Първа се доближи девойката с таса и ловко и непринудено намести таса под брадата на дон Кихот, а той, учуден от този обред, помисли, че обичаят в този край е сигурно да се мият не ръцете, а брадите, и протегна колкото може шия, без да каже дума. В същия миг от каната почна да тече вода, а девойката със сапуна взе бързо да търка не само брадата на покорния рицар, но и цялото му лице и очите му. На всички страни бухнаха бели мехури от сапунена пяна и дон Кихот трябваше — ще не ще — да си затвори очите. Херцогът и херцогинята, които нищо не знаеха, чакаха да видят какъв ще бъде краят на това странно миене. Девойката бръснарка, след като го покри с цяла педя пяна, се престори, че се е свършила водата и поръча на девойката с каната да иде да донесе още вода, като помоли дон Кихот да почака малко. Тя отиде, а дон Кихот остана така с пяната и невъзможно беше да си представи човек по-чудновато и по-смешно лице от неговото.

Всички присъстващи — а те не бяха малко — бяха вперили очи в него и като го гледаха как бе проточил половин аршин дълга и възмургава шия, със затворени очи и с насапунисана брада, голямо чудо беше как се сдържаха да не прихнат от смях. Устроилите шегата девойки стояха с наведени очи и не смееха да погледнат господарите си, а в тях напираше едновременно и гняв, и смях, та не знаеха как да постъпят — да накажат ли момичетата за дързостта им, или да ги възнаградят за удоволствието, което им бяха създали — да видят дон Кихот в това състояние. Девойката с каната се върна най-сетне и те довършиха умиването на дон Кихот, а девойката с кърпите го изтри и обърса много спокойно, след което и четирите момичета се поклониха дълбоко и тръгнаха да си вървят. Херцогът, страхувайки се обаче, че дон Кихот ще разбере играта, повика девойката с таса и й каза:

— Елате и ме измийте и мене, но гледайте само да не ви се свърши пак водата.

Умната и досетлива девойка пристъпи и намести таса под брадата на херцога, също както бе направила с Дон Кихот. Всички присъстващи се разшетаха бързо, насапунисаха го, измиха го и като го изтриха и избърсаха, се поклониха и оттеглиха. По-късно се разбра, че херцогът ги бил заплашил, ако не го измият както дон Кихот, да ги накаже за дързостта им, но те изкупиха своята вина с досетливостта си, като насапунисаха и него.

Санчо следеше внимателно церемонията на умиването и си казваше:

— Дявол да го вземе! Какво ли ще бъде, ако е обичай в този край да се мият брадите не само на рицарите, но и на техните оръженосци! Кълна се в Бога и в спасението на душата си, че много ми е нужно едно измиване, а ако ми ударят и един бръснач, ще бъде още по-добре.

— Какво си мърморите под мустак, Санчо? — запита херцогинята.

— Мислех си, сеньора — отговори той, — че доколкото съм слушал да се говори, в дворовете на други знатни личности поднасят след прибиране на трапезата вода за миене на ръцете, но не и за брадите. Затова добре е да живееш по-дълго, за да видиш повече. Казват още, че колкото по-дълго живееш, през толкова повече мъки ще минеш, макар че да минеш през едно такова умиване, е по-скоро удоволствие, отколкото мъка.

— Не се безпокойте, приятелю Санчо — каза херцогинята, — ще поръчам на прислужничките си да ви измият и дори, ако е нужно, да ви изперат.

— Ще бъда доволен — рече Санчо, — ако ми измият засега брадата, а по-нататък каквото Бог е рекъл.

— Вземете си бележка, домоуправителю — каза херцогинята, — за молбата на Санчо и изпълнете точно желанието му.

Домоуправителят отговори, че ще изпълни всяко желание на сеньор Санчо и го отведе със себе си, за да се нахранят, а херцогът, херцогинята и дон Кихот останаха на масата, разговаряйки по много различни въпроси, които засягаха военното изкуство и странстващото рицарство.

Херцогинята помоли дон Кихот, тъй като имал силна памет, да опише и разправи нещо за красотата на сеньора Дулсинея дел Тобосо, която според разпространената за нея мълва била най-прелестното същество не само в целия свят, но и в цялата Ла Манча. Като изслуша молбата на херцогинята, дон Кихот въздъхна и каза:

— Да можех да изскубна сърцето си и да го поставя пред очите на ваше височество тук, на тази маса, в някое блюдо, щях да го направя, за да избавя езика си от задачата да изрази това, което човек едва ли би могъл и да си въобрази, и защото тогава, ваше височество, бихте я видели, отразена цялата в него. Но как да опиша и изобразя сега частица по частица и черта по черта чаровете на несравнимата Дулсинея? О, това е бреме, достойно за други рамене, а не за моите, това е работа, с която трябва да се заемат четките на Парасий^[1], Тимант^[2] и Апелес^[3] или длетото на Лисип^[4], за да я нарисуват на платното и да я изваят от дърво, мрамор или бронз, а за нейната възхвала е необходимо цицероновско или демостеновско красноречие.

— Какво ще рече това „демостеновско“, сеньор дон Кихот? — запита херцогинята. — Никога в живота си не съм чувала тази дума.

— „Демостеновско красноречие“ — отговори дон Кихот — значи красноречие на Демостен, а „цицероновско красноречие“ — красноречие на Цицерон. Двамата са били най-прочутите оратори на света.

— Точно така — рече херцогът, — вие съвсем необмислено задавате този въпрос. Но все пак сеньор дон Кихот ще ни достави голямо удоволствие, ако ни опише своята дама. И дори да нахвърли само една скица, няколко само черти, уверен съм, че ще й завидят най-големите хубавици на света.

— Бих изпълнил, разбира се, молбата ви — отговори дон Кихот, — ако не беше я заличило от паметта ми нещастието, което я сполетя неотдавна и което е толкова голямо, че съм по-склонен да я оплача, отколкото да я опиша. Защото нека ви кажа, ваши височества, че когато преди няколко дни отидох при нея да й целуна ръцете и да получа нейното съгласие, позволение и благословия за третия ми поход, намерих друго лице, а не това, което търсех — намерих я омагьосана и превърната от княгиня в селянка, от хубава в грозна, от ангел в дявол, от благоуханна в зловонна, от сладкодумна в грубиянка, от спокойна в припряна, от светлина в мрак, с една дума, от Дулсинея дел Тобосо в селячка от Саяго^[5].

— Боже Господи! — възкликна тогава херцогът. — Кой е извършил толкова голямо зло на света? Кой е лишил земята от хубостта, която я радваше, от чара, който я изпълваше с възхищение, и от благоприличието, с което се гордееше?

— Кой ли? — отговори дон Кихот. — Кой друг, ако не някой коварен магьосник, един от многото завистници, които ме преследват? Проклето племе, родено на земята, за да засенчва и помрачава подвизите на добрите и да превъзнася и изтъква делата на злите. Магьосници са ме преследвали, магьосници ме преследват и магьосници ще ме преследват, докато ме тласнат мене и прославените ми рицарски подвизи в дълбоката пропаст на забравата. Те ми пакостят и ме уязвяват там, където знаят, че най-много ме боли, защото да отнемеш дамата на един рицар, е все едно да му отнемеш очите, с които гледа, слънцето, което му свети, храната, която го поддържа. Много пъти съм казвал, ще го кажа и сега — странстващият рицар без дама е дърво без листа, сграда без основи и сянка без тялото, което я хвърля.

— Няма какво да се каже повече — рече херцогинята, — но все пак, ако трябва да се вярва на историята за дон Кихот такава, каквато се е появила неотдавна и е била посрещната с всеобщо одобрение от читателите, от нея се разбира — доколкото си спомням, — че ваша милост не сте виждали никога сеньора Дулсинея и че тази сеньора не съществува на този свят, а е една въображаема дама, измислена и породена във фантазията на ваша милост, и че вие сте я украсили с всички желани от вас прелести и съвършенства.

— По този въпрос може да се говори много — отговори дон Кихот. — Един Господ само знае дали има, или няма на света Дулсинея и дали тя е въображаемо или действително същество. Това са въпроси, които не трябва да се изследват до дъно. Не съм нито измислил, нито съчинил своята възлюблена, макар и да я виждам такава, каквато трябва да бъде една дама, съчетаваща в себе си всички качества, които могат да я прославят по всички краища на света. Хубава, без никакво петно, което да я загрозява, сериозна, без надменност, влюбена с чувства на благоприличие, приветлива поради вежливостта си, вежлива поради доброто си възпитание и най-сетне от знатно потекло, защото у жената с благородна кръв хубостта цъфти и блести с повече съвършенство, отколкото у хубавиците от скромно потекло.

— Вярно е — каза херцогът, — но нека сеньор дон Кихот ми позволи да му кажа какво мисля за историята, която четох за подвизите му. Дори ако се допусне, че в Тобосо или извън него съществува една Дулсинея и че тя е във висша степен хубава, както ваша милост ни я описвате, все пак по знатност нейното потекло не може да се сравни с потеклото на Ориана, Аластрахарея^[6], Мадасима, нито е други подобни дами, с които са пълни добре известните на ваша милост книги.

— На това мога да възразя — отговори дон Кихот, — че Дулсинея е дъщеря на собствените си дела, че добродетелите облагородяват кръвта и че по-голямо уважение заслужава човек от скромен произход, но добродетелен, отколкото знатният, който е порочен. Още повече, че Дулсинея притежава качества, които могат да я направят кралица със скиптър и корона, защото качествата на една хубава и добродетелна жена могат да направят и по-големи чудеса, и ако не реално, то поне потенциално тя крие в себе си залог за най-голямо щастие.

— Трябва да призная, сеньор дон Кихот — каза херцогинята, — че всичко, което казвате, е добре измерено и претеглено и че отсега нататък ще вярвам и ще накарам да повярват всички в моя дом, дори и самия херцог, ако стане нужда, че Дулсинея дел Тобосо съществува, че тя живее и в наше време и че е хубава, от знатно потекло и заслужава да й служи рицар като сеньор дон Кихот — по-голяма похвала от тази не бих съумяла, нито бих могла да кажа. Но аз не мога да разпръсна едно съмнение, което се е породило у мен, и да не изпитам нещо като яд към Санчо Панса. Ето какво е съмнението ми — в книгата, за която говорих, се разказва, че когато Санчо Панса се явил при сеньора Дулсинея с писмо от ваша милост, сварил я да пресява един чувал жито, като за по-голяма точност се казва, че зърното било жълто, подробност, която ме кара да се съмнявам в знатността на нейния произход.

Дон Кихот отговори:

— Сигурно знаете, ваше височество, че било поради неразгадаемата воля на орисниците, било поради злобата на някой завистлив магьосник всичко или голяма част от нещата, които ми се случват, излизат от обикновените рамки на това, което се случва на другите странстващи рицари. Доказано е, че всички прочути странстващи рицари или повечето от тях са били надарени с по някое рядко качество — едни не са се поддавали на омагьосване, други са имали такова неуязвимо тяло, че не са могли да бъдат наранявани, както например прочутият Роланд, един от дванадесетте перове на Франция, за когото се разказва, че е било възможно да го ранят само в петата на левия му крак, и то не с какво и да било оръжие, а само с върха на дебела игла. Ето защо, когато Бернардо дел Карпио го надвил в Ронсесвалиес и разбрал, че не ще може да го порази с желязо, вдигнал го нависоко и го удушил, спомняйки си в този миг как Херкулес убил Антей, този свиреп великан, за когото казват, че бил син на Земята. От всичко това заключавам, че може би и аз съм надарен с някое от тези качества, но не и това да не мога да бъда раняван — тъй като много пъти опитът ми показа, че тялото ми е нежно и лесно уязвимо, нито пък да не ме хващат магиите, защото веднъж се случи да се намеря в клетка, в която не би могла да ме затвори никаква сила на света освен силата на вълшебствата. Но щом се освободих от онази магия, искам да вярвам, че никоя друга не ще може да ме хване. И тъй, магьосниците, виждайки, че злите им козни са безсилни срещу мене, си отмъщават на съществата, които ми са най-мили, и като преследват Дулсинея, за която аз живея, искат да ми отнемат живота. Ето защо вярвам, че когато оръженосецът ми й е предал моето послание, те са я превърнали в селянка, заета с такава унизителна работа, каквато е пресяването на жито, но казах вече, че то не е било никакво жито, нито пък е било жълто, а истински източни бисери. За да ви докажа, че това е истина, ще кажа само на ваши височества, че минавайки неотдавна през Тобосо, не можах да намеря дворците на Дулсинея и че на другия ден, докато оръженосецът ми Санчо я видя в действителния й образ, най-хубавия в света, пред мене тя се яви като грозна и груба селянка, и то не особено умна — тя, която е самата мъдрост. И тъй като аз не съм омагьосан и, логично погледнато, не мога и да бъда омагьосан, вместо мене тя е станала жертва на магия, охулена, променена, преобразена и обезобразена. На нея си отмъстиха моите врагове и за нея ще живея непрекъснато в печал, докато не я видя отново в по-раншното й състояние. Разказах ви всичко това, за да разсея всякакъв смут, който биха могли да породят думите на Санчо за пресяването и отвяването, защото, щом като магьосниците промениха моята Дулсинея за моите очи, нищо чудно, че и на него са я показали преобразена. Дулсинея е видна и знатна дама, от един от многото стари, благородни и най-почтени родове в Тобосо, и сигурно немалък дял ще се падне на несравнимата Дулсинея за това, че нейното родно място ще се прослави и споменава в идните векове, както се е прославила Троя с Елена и Испания с Ла Кава^[7], дори с още по-светла слава и име. Желал бих освен това да уверя ваши светлости, че Санчо Панса е един от най-забавните оръженосци, служили някога при странстващ рицар, и простодушните му приказки са понякога толкова духовити, че да размишляваш върху това дали е наивен или остроумен, доставя немалко удоволствие. Понякога хитрува и можеш да го сметнеш за лукав, а понякога такива едни ги плещи, че можеш да го вземеш спокойно за малоумен. Във всичко се съмнява и всичко вярва и тъкмо когато си мисля, че той пропада в бездните на глупостта, ще каже такава мъдрост, че изведнъж ще се издигне до най-сияйни висоти. С една дума, не бих го сменил с друг оръженосец дори да ми дадат като прибавка цял един град. Все пак се питам дали ще бъде добре да се изпрати да управлява острова, който ваше височество благоволихте да му обещаете. Виждам наистина в него известна способност да управлява и ако се поочупи малко, ще се справи с каквото и да е управление, както се е справил кралят със събирането на данъци^[8], защото дългият опит показва, че за да бъдеш управител, не е нужно нито голямо умение, нито голямо образование — та няма ли у нас губернатори, които едва знаят да четат, а управляват много умело! Важното е да са с добри намерения и да желаят да си вършат добре работата. Никога няма да липсват хора, които да ги съветват и напътстват какво трябва да вършат, както става с неуките губернатори от знатен произход, които раздават правосъдие с помощта на правници и на техните препоръки и съвети. Аз например бих го съветвал да пази своето и да не посяга на чуждото. Прибавил бих още някои дреболии, които ми се въртят в главата и които ще кажа на Санчо, когато му дойде времето, за негова лична полза и за благото на острова, който ще управлява.

Дотук беше стигнал разговорът между херцога, херцогинята и дон Кихот, когато из двореца се разнесоха силни викове и голям шум и изведнъж в залата се втурна Санчо — много изплашен, с парцал на врата вместо кърпа, а подире му тичаха множество слуги и разни там безделници и кухненски прислужници. Един от тях носеше коритце с вода, която по цвят и мръсотия наподобяваше помия. Той гонеше Санчо, като искаше насила да му намести коритцето под брадата, а друг пък се мъчеше да му я измие.

— Какво е това, приятели? — запита херцогинята. — Какво има? Какво искате от този добър човек? Нима не знаете, че той е назначен за управител?

А слугата бръснар отговори:

— Този сеньор не дава да му измием брадата, както е обичаят и както направи моят господар, херцогът, а и неговият.

— Не е вярно, че не искам! — отговори силно разгневеният Санчо. — Но желанието ми е това да стане с по-чисти кърпи, с по-бистра вода и с не толкова мръсни ръце. Не е чак толкова голяма разликата между господаря ми и мене, та него да го мият с ангелска вода^[9], а мене с дяволска помия. Обичаите на различните страни и в дворците на князете са само тогава добри, когато не са неприятни, но обредът на умиването, така както тук се извършва, е по-лош от всяко самобичуване. Брадата ми е чиста и не се нуждае от подобни освежавания. И ако някой се осмели да ме умие или да докосне косъм от главата ми, сиреч от брадата ми, то заявявам с дължимото уважение, че така ще го фрасна, та ръката ми ще се забие в черепа му, защото всички тези циримонии и сапунисвания приличат повече на лоши шеги, отколкото на грижи за гостите.

Херцогинята умираше от смях, като гледаше разгневения Санчо и слушаше думите му, но на дон Кихот съвсем не му беше приятно да гледа оръженосеца си с мръсната кърпа около врата и заобиколен от толкова много кухненски безделници. Той направи дълбок поклон пред херцогската двойка, сякаш искаше да измоли разрешение да говори, и със спокоен глас каза на слугинската сган:

— Хей вие, сеньори, оставете на мира младежа и си вървете там, откъдето сте дошли или където ви видят очите! Моят оръженосец не е по-малко чист от всеки друг и това коритце не е за неговия врат. Послушайте съвета ми и го оставете, защото нито той, нито аз обичаме такива шеги.

А Санчо му взе думата от устата и продължи:

— Такива шеги се правят с нехранимайковци и ако смятате, че ще ги понеса безропотно, ще рече да твърдите, че сега не е ден, а нощ. Нека донесат тук гребен или друго подобно нещо и нека ми разчешат брадата. Ако намерят в нея нещо, обидно за чувството на чистота, нека ме острижат до кожа.

Тогава, без да спре да се усмихва, обади се херцогинята:

— Санчо Панса е прав във всичко, което каза, и във всичко, което тепърва ще каже — той е чист и според думите му няма защо да се мие. Ако обичаят ни не го задоволява, нека бъде волята му, а вие, блюстители на чистотата, постъпихте необмислено и небрежно, за да не кажа дръзко, като поднесохте на такава личност и на такава брада дървено коритце и кухненски парцал, вместо тас и кана от чисто злато и германски ленени кърпи. Явно е, че сте лоши и долни хора, щом не можете да прикриете злобата, която храните към оръженосците на странстващите рицари.

Не само кухненските слуги, но и домоуправителят, който ги водеше, повярва, че херцогинята говори сериозно, и заради това смъкнаха парцала от врата на Санчо и се отдалечиха смутени и дори засрамени, а той — като разбра, че е спасен от тази според него голяма опасност — падна на колене пред херцогинята и каза:

— От високопоставени дами могат да се очакват големи милости, но за милостта, която ваша светлост току-що ми направихте, мога да се отплатя само като пожелая да стана въоръжен странстващ рицар, за да посветя всички дни от живота си в служба на една толкова знатна сеньора. Аз съм селянин, името ми е Санчо Панса, женен съм, имам деца и служа като оръженосец — ако с някое от тези качества мога да услужа на ваше височество, издайте вашите заповеди и незабавно ще ги изпълня.

— Явно е, Санчо — отговори херцогинята, — че сте се учили да бъдете учтив от самия извор на учтивостта. Явно е, искам да кажа, че сте отрасли в скута на дон Кихот, който е бисер на вежливостта и цвят на церемониите или на „циримониите“, както казвате вие. Чест и слава на такъв господар и на такъв прислужник — единият светило на странстващото рицарство, а другият — пътеводна звезда на всички верни оръженосци. Станете, приятелю Санчо, а за вашата учтивост аз ще се отблагодаря, като помоля херцога, моя повелител, да изпълни час по-скоро обещанието си и да ви назначи управител.

С това разговорът завърши, дон Кихот се оттегли да си почине след обяда, а херцогинята помоли Санчо, ако не му се много спи, да прекара следобедните часове при нея и при нейните прислужнички в една много прохладна зала. Санчо отговори, че макар и да е свикнал да спи през лятото по четири-пет часа след пладне, за да изрази признателността си за нейната доброта, ще положи всички усилия да не спи нито миг този ден съобразно с изразеното от нея желание. Санчо излезе, а херцогът наново разпореди да се отнасят към дон Кихот като към странстващ рицар и да съблюдават най-точно всички обичаи, описани в романите за древните рицари.