Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
El ingenioso hidalgo don Quijote de la Mancha, –1615 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2013 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
NomaD (2015-2016)
Прилагане на илюстрациите
NomaD (2015-2018)

Издание:

Автор: Мигел де Сервантес Сааведра

Заглавие: Знаменитият идалго Дон Кихот де ла Манча

Преводач: Тодор Нейков; Стоян Бакърджиев (стихове)

Година на превод: 1970

Език, от който е преведено: Испански

Издание: Поредно

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2001

Тип: Роман

Националност: Испанска

Печатница: ПК „Д. Благоев“

Редактор: Стефан Савов

Художник на илюстрациите: Гюстав Доре

ISBN: 954-529-207-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/742

 

В настоящата електронна публикация на „Дон Кихот“ в Читанка са приложени илюстрациите на Гюстав Доре. Източник на изображенията: електронната библиотека на The University of Adelaide (https://ebooks.adelaide.edu.au).

История

  1. — Добавяне

Глава четиринадесета
в която продължава приключението с Рицаря на гората

quixote_189_don_quixote_i_sancho_na_kokili.jpg

Нашата история разказва, че след дълъг разговор с дон Кихот, Рицарят на гората накрая му казал следното:

— С една дума, сеньор рицарю, трябва да ви кажа, че по волята на съдбата или по-право по свой собствен избор се влюбих в несравнимата Касилдея Вандалска. Наричам я несравнима, защото тя няма равна на себе си по ръста на тялото си, по благородното си потекло и по хубост. А тази Касилдея, за която ви говоря, ми се отплати за моите добри чувства и честни намерения, като ме накара — подобно на мащехата на Херкулес — да се изложа на множество различни опасности, обещавайки ми в края на всяко приключение, че надеждите ми ще се сбъднат, ако преодолея и следващото изпитание. Но веригата на моите подвизи става вече твърде дълга. Приключенията ми нямат вече брой, нито пък знам кое от тях ще бъде последно, за да почнат най-сетне да се изпълняват и моите скромни желания. Веднъж тя ми заповяда да вляза в борба с прочутата великанка в Севиля, наречена Ла Хиралда[1], която е толкова храбра и здрава, че сякаш е излята от бронз, и въпреки че не се мърда от мястото си, е най-подвижната и изменчива жена в света. Дойдох, видях, победих и я заставих да стои спокойно и да не мърда, тъй като повече от седмица духаше само вятърът от север. Друг път моята сеньора ме накара да претегля грамадните каменни бикове в Гисандо[2] — работа, подходяща повече за хамали, отколкото за рицари. След това ми заповяда да се хвърля в пропастта Кабра[3] — нечувана и страхотна опасност! — и да й докладвам подробно какво се крие в тези мрачни дълбочини. Спрях въртенето на Хиралда, претеглих биковете в Гисандо, хвърлих се в пропастта и изнесох на бял свят всичките й тайни — и все пак надеждите ми са от мъртви по-мъртви, а нейните прищевни повели и презрение — по-живи от всякога. Неотдавна тя ми заповяда да пребродя всички области на Испания и да накарам всички странстващи рицари, които скитат из нея, да признаят, че тя надминава по хубост всички жени на земята и че аз съм най-храбрият и най-влюбеният рицар на земното кълбо. По нейно искане аз обиколих вече по-голямата част от Испания и сразих много рицари, които се осмелиха да ми противоречат. Но най-вече се гордея и славя с това, че победих в двубой прочутия рицар дон Кихот де ла Манча и го накарах да признае, че моята Касилдея е по-хубава от неговата Дулсинея. Смятам, че с тази моя победа съм победил всички рицари на света, защото този дон Кихот, за когото ви говоря, ги е победил до един, а тъй като аз победих него, ясно е, че славата, честта и величието му по право се прехвърлят върху моята личност.

Щом победи, веднъж се тачи воин,

но двойно — ако смаже враг достоен.[4]

Така че безбройните подвизи на този дон Кихот се приписват вече на мене и са мои.

Дон Кихот слушаше смаян Рицаря на гората, хиляди пъти напираше у него желанието да му каже, че лъже, и думата „лъжете“ се въртеше вече на върха на езика му. Но с големи усилия той се овладя, за да го принуди сам да изповяда лъжата си, и затова спокойно му каза:

— По това, че ваша милост, сеньор рицарю, сте победили повечето странстващи рицари в Испания и дори в целия свят, няма да възразя, но много се съмнявам, че сте победили дон Кихот де ла Манча. Може би е бил някой друг, който му е приличал, макар че малцина са тези, които имат прилика с него.

— Как да не съм го победил? — възрази Рицарят на гората. — Кълна се в името на небето, което е над главите ни, че се бих с дон Кихот, че го победих и го заставих да поиска пощада. Той е човек висок на ръст, с изпито лице, мършаво и издължено тяло, посивели коси, орлов, малко пречупен нос, с големи, черни и увиснали мустаци. Бойното му име е Рицарят на печалния образ и има за оръженосец един селянин, който се казва Санчо Панса. Той язди и управлява юздите на един прочут кон, наречен Росинант, и най-сетне повелителка на неговата воля е някоя си Дулсинея дел Тобосо, която всъщност се казва Алдонса Лоренсо, така, както и аз наричам моята сеньора Касилдея Вандалска, макар че името й е Касилда и е от Андалусия. Ако всички тези белези не са достатъчни, за да ви уверят, че говоря истината, ето меча ми, който ще съумее да вдъхне вяра и на самото неверие.

— Успокойте се, сеньор рицарю — каза дон Кихот, — и чуйте какво ще ви кажа. Трябва да знаете, че този дон Кихот, за когото говорите, е най-добрият ми приятел в света, и то толкова голям приятел, че бих могъл да кажа, че го обичам като собствената си особа. Ако съдя по напълно верните и точни белези, които споменахте, не мога да не мисля, че той е същият, когото сте победили. От друга страна, виждам с очите си и установявам чрез пипане, че е невъзможно да бъде той същият, освен ако — понеже той има много врагове магьосници (особено един, който непрестанно го преследва) — някой от тях не е взел неговия образ и се е оставил да го победят, за да го лиши от славата, която е спечелил благодарение на великите си рицарски подвизи по цялата земя. За да ви потвърдя това, ще ви кажа също, че само преди два дни тези магьосници, негови врагове, превърнаха хубавата Дулсинея дел Тобосо в грозна и мръсна селянка от главата до петите, а навярно по същия начин са омагьосали и онзи дон Кихот. Ако всичко това не е достатъчно, за да ви докаже, че говоря истината, то знайте, че пред вас стои самият дой Кихот, който ще защити правдата с оръжие в ръка — пеш, на кон или както вам е удобно.

При тези думи той скочи на крака и се хвана за меча си, чакайки да види какво решение ще вземе Рицарят на гората. Но онзи спокоен и невъзмутим отговори следното:

— Добрият платец не се страхува да даде залог. Този, който е могъл веднъж да ви победи преобразен, с право може, сеньор дон Кихот, да се надява, че ще ви победи и в истинския ви образ. Но понеже не прилича на рицари да се бият на тъмно като крадци и разбойници, нека дочакаме деня, за да може слънцето да види нашите дела. А условието на нашата борба ще бъде — победеният да се подчини на волята на победителя и да направи всичко, което му бъде заповядано, стига то да е съвместимо с рицарското му звание.

— Напълно съм съгласен с това условие и тази уговорка — отговори дон Кихот.

След тези думи те отидоха при своите оръженосци и ги намериха да хъркат в същото положение, в което ги беше връхлетял сънят. Събудиха ги и им заповядаха да приготвят конете, защото призори двамата щяха да започнат нечувана, кървава и страшна битка. Като чу това, Санчо си глътна езика и се смръзна от страх, изплашен за живота на господаря си, понеже оръженосецът на Рицаря на гората му беше описал храбростта на своя сеньор[5]. Но без да кажат нито дума, двамата оръженосци тръгнаха да търсят добичетата си. Трите коня и магарето се бяха вече сдушили и стояха всички вкупом на едно място.

По пътя оръженосецът на Рицаря на гората каза на Санчо:

— Трябва да ви кажа, драги, че у нас в Андалусия обичаят е такъв: докато спорещите се бият, свидетелите на двубоите не стоят със скръстени ръце. Казвам ви го, за да знаете, че докато се сражават господарите ни, ние ще трябва да се бием и бъхтим един друг.

— Този обичай, сеньор оръженосецо — отговори Санчо, — може да е в сила за тамошните негодници и побойници, но съвсем не и за оръженосците на странстващите рицари. Поне никога не съм слушал господаря ми да споменава за подобен обичай, а той знае на пръсти всички правила на странстващото рицарство. Но дори и да е вярно и да има изричен закон, който налага на оръженосците да се бият помежду си, докато се сражават техните господари, аз не искам да го изпълня, а ще платя глобата, която надали е повече — уверявам ви — от кило восък[6]. Предпочитам да платя восъка, защото знам, че ще ми излезе по-евтино от марлите и бинтовете, които ще трябва да купувам, за да лекувам главата си — отсега още я виждам пукната и цепната на две. Но има и друго — невъзможно ми е да се бия, защото нямам меч, а и никога в живота си не съм носил такъв.[7]

— Знам добър цяр против това — рече оръженосецът на Рицаря на гората. — Аз нося със себе си два еднакви по големина платнени чувала. Вие ще вземете единия, а аз — другия и ще се бием с тях на равни начала.

— При тези условия нямам нищо против — отговори Санчо, — защото в такава схватка по-скоро ще си изтупаме праха, отколкото да се нараним.

— Няма да е точно така — възрази другият. — За да не отнесе вятърът чувалите ни, ще трябва да турим в тях по десетина гладки и обли, еднакви по тегло камъни и така ще можем да се избухаме без особена вреда.

— Я го виж ти, хитреца му с хитрец! — рече Санчо. — Какви самурени кожи и меки ватени подплънки иска да тури в чувалите, за да не се строшат кратуните ни и да не станат костите ни на прах! Но ако щете дори с копринени пашкули да ги напълните, знайте, сеньор, че аз няма да се бия. Нека се бият нашите господари, това си е тяхна работа, а ние да си пийнем и поживеем. Времето и без това ще се погрижи да ни отнеме живота, та няма защо да търсим ние да му туряме край преди определения срок. Като узреем, сами ще капнем от дървото.

— Въпреки всичко — възрази слугата на Рицаря на гората — ще трябва да се бием, ако ще и само половин час.

— Няма защо — отговори Санчо. — Аз не съм неучтив и неблагодарен човек, та сега да взема да се разправям с хора, с които съм ял и пил, още повече, че не се чувствам нито обиден, нищо сърдит. Кому, по дяволите, ще дойде на ум да се бие току-тъй, без причина!

— И против това имам цяр — каза оръженосецът на Рицаря на гората. — Преди да започнем боя, аз ще се приближа тихичко до ваша милост и ще ви зашлевя три или четири такива плесници, че ще ви съборя на земята. По този начин ще събудя вашия гняв, ако и да дреме като кон на празни ясли.

— Срещу този ваш ход аз знам друг — отговори Санчо — и няма да ви остана длъжен. Ще грабна една тояга и преди още ваша милост да сте предизвикали гнева ми, така ще ви наложа, че вашият гняв да заспи и да се събуди едва на онзи свят, за да се знае, че аз не съм човекът, който ще позволи комуто и да било да се докосва до лицето ми. Нека всеки си гледа работата! Най-умното ще бъде всеки да приспи гнева си, защото никой не познава душата на никого и случва се да тръгнеш да острижеш овцата, а да се върнеш сам остриган. Господ е благословил мира и е проклел разприте. Щом една гонена, затворена и притисната до стената котка може да се превърне в лъв, то Бог знае в какво мога да се превърна аз, ако изпадна в нейното положение. Ето защо, сеньор оръженосецо, още отсега ви предупреждавам, че вие ще отговаряте за всички щети и вреди, които биха могли да произлязат от нашата разпра.

— Добре — каза оръженосецът на Рицаря на гората. — Нека съмне, пък ще видим какво е писано.

В това време по дърветата започнаха да чуруликат хиляди пъстрокрили птички. Те сякаш поздравяваха със своите разнозвучни и весели песни свежата зора, която надникваше през вратите и балконите на изтока и откриваше постепенно красивото си лице, отърсвайки от косите си безкрайно множество течни бисери, а тревата, окъпана от тази нежна течност, създаваше впечатлението, че тя самата пръска мънички бели перли. От върбите капеше сладка манна, изворите звънливо се смееха, ручеите ромоляха, горите ликуваха, а поляните се кичеха още по-богато с настъпването на зората. Щом обаче се развидели и стана възможно да се виждат и различават предметите, първото нещо, което се изпречи пред очите на Санчо Панса, беше носът на оръженосеца на Рицаря на гората — нос толкова голям, че хвърляше сянка върху почти цялото му тяло. Авторът на нашата история казва, че той наистина беше извънредно голям, с гърбица по средата, цял в брадавици, морав на цвят като патладжан. Спущаше се два пръста под устата. Величината, цветът, брадавиците и гърбавостта му така обезобразяваха лицето, че Санчо, като го видя, се разтрепери целият като дете, болно от припадъци, и реши в себе си, че е по-добре да се остави да му ударят двеста плесника, без да се разгневи, отколкото да се бие с този караконджул. Дон Кихот хвърли поглед към противника си, но той беше вече спуснал забралото си, така че не можа да види лицето му. Забеляза само, че е човек набит и не много висок. Носеше върху доспехите си ризница, на пръв поглед от най-тънко злато, осеяна с множество блестящи огледала във формата на малки луни, които го правеха да изглежда много изящен и внушителен. Над шлема се развяваха много зелени, жълти и бели пера. Копието му, подпряно на едно дърво, беше много дълго и дебело и завършваше с желязно острие, по-голямо от педя.

Дон Кихот видя и забеляза всичко и от това, което видя и забеляза, заключи, че рицарят притежава сигурно грамадна сила. Но той не се уплаши като Санчо Панса, а напротив, спокойно и смело каза на Рицаря на огледалата:

— Ако голямото ви желание да встъпите в борба, сеньор рицарю, не засенчва любезността ви, то аз ви моля да повдигнете за миг забралото, за да видя дали хубостта на лицето ви отговаря на изящната ви външност.

— Какъвто и да е изходът от двубоя — дали той ще завърши с ваша победа или поражение, сеньор рицарю — отговори Рицарят на огледалата, — вие ще имате достатъчно, дори предостатъчно време, за да ме видите. Ако сега не удовлетворявам вашето желание, то е, защото ми се струва, че ще нанеса явна обида на хубавата Касилдея Вандалска, като изгубя време да вдигна забралото в един момент, когато трябва да ви принудя час по-скоро да признаете това, което вече сам знаете, че искам.

— Но докато възседнем конете си — рече дон Кихот, — вие все пак можете да ми кажете дали аз съм същият този дон Кихот, когото казахте, че сте победили.

— На това ще ви отговорим[8] — каза Рицарят на огледалата, — че приличате на рицаря, когото победих, както едно яйце прилича на друго. Но щом казвате, че него го преследват магьосници, не смея да твърдя дали вие сте поменатото лице, или не.

— Това ми стига — отговори дон Кихот, — за да се убедя, че сте заблуден. Нека докарат конете ни, за да ви помогна да се отървете от тази заблуда. За по-малко време, отколкото е нужно да вдигнете забралото си — ако Бог, моята сеньора и моите мишци ме закрилят, — ще видя вашето лице, а вие ще видите, че аз не съм същият дон Кихот, когото мислите, че сте победили.

Прекъснаха разговора си, качиха се на конете си и дон Кихот обърна Росинант, за да се отдалечи на необходимото разстояние, което да му позволи да се засили и нападне противника си. Същото стори и Рицарят на огледалата. Но дон Кихот не беше се отдалечил още и на двадесет крачки, когато чу гласа на Рицаря на огледалата, извървял и той като него само половината път.

— Помнете, сеньор рицарю, че условието на нашия бой е победеният да се постави безпрекословно на разположение на победителя.

— Зная вече — отговори дон Кихот, — но от победения не трябва да се искат неща, несъвместими с рицарското достойнство.

— Точно тъй! — отговори Рицарят на огледалата.

В този миг дон Кихот зърна чудноватия нос на оръженосеца и се учуди не по-малко от Санчо. Той го взе за някакво чудовище или за особен род човек, какъвто не се среща по света. Санчо, като видя, че господарят му тръгва да заеме изходно положение за двубоя, не пожела да остане насаме с дългоносия, защото се страхуваше, че един само удар на този нос по носа му ще тури край на разпрата им и той — било от удара, било от страх — ще се просне на земята. Затова се затича подир господаря си, хванал се за едното от стремената, и когато му се стори, че настъпва време дон Кихот да се върне назад, му каза:

— Моля ваша милост, сеньор, преди да се впуснете в бой, помогнете ми да се кача на този дъб, откъдето ще мога да наблюдавам по-добре, отколкото тук от земята юначната борба, която се готвите да поведете с този рицар.

— По̀ съм наклонен да вярвам, Санчо — рече дон Кихот, — че ти искаш да се качиш на трибуната, за да гледаш без опасност боя с бикове.

— Да си кажа правичката — отговори Санчо, — страшният нос на този оръженосец ме уплаши и ужаси толкова, че не смея да остана при него.

— Носът му е такъв — каза дон Кихот, — че да не бях този, който съм, и мене би изплашил. Ела де! Ще ти помогна да се качиш там, където искаш.

Времето, което дон Кихот употреби, за да помогне на Санчо да се качи на дъба, Рицарят на огледалата използва, за да измине необходимото разстояние и да стигне мястото, откъдето щеше да се засили. Той помисли, че и дон Кихот е направил същото и без да чака зов на тръба или някакъв друг знак, обърна коня си — който не беше нито по-лек, нито по-хубав от Росинант — и препусна с все сили, сиреч със среден тръс, срещу своя противник. Като видя обаче, че той се е спрял и помага на Санчо да се качи на дървото, дръпна юздите и се спря на половин път, което зарадва извънредно много коня, който не можеше и крачка повече да направи. Дон Кихот помисли, че противникът му го напада вече, заби гневно шпори в мършавите хълбоци на Росинант и тъй го разпали, че — както казва историята — той запрепуска за първи път, защото обикновено се движеше с бавен тръс. Носен от тази невиждана ярост, дон Кихот стигна там, където Рицарят на огледалата се беше спрял в своя бяг и сега забиваше докрай шпорите си в хълбоците на коня, без да успее да го помръдне нито на педя от мястото му. При това благоприятно стечение на обстоятелствата дон Кихот изненада своя противник, който — затруднен от коня си и зает с нагласата на копието си — не съумя или не успя да се приготви за бой. Дон Кихот, без да вземе под внимание тези затруднения на противника си и без да излага себе си на каквато и да било опасност и риск, се сблъска с Рицаря на огледалата с такъв устрем, че той се преметна съвсем против волята си през задницата на коня и така се изтърси на земята, че не мръдна ни ръка, ни крак и остана да лежи като мъртъв.

Щом го видя проснат на земята, Санчо слезе от дървото и с голяма бързина се спусна към господаря си. А дон Кихот скочи от Росинант, завтече се към Рицаря на огледалата и взе да му развързва шлема, за да види дали е умрял и ако е още жив, да му помогне да си поеме дъх. Изведнъж той видя… Кой би могъл да каже какво видя той, без да възбуди у читателя изненада, учудване и ужас? Той видя — казва историята — същото лице, същото изражение, същата физиономия, досущ същите черти — образ и подобие на бакалавъра Самсон Караско. Видя го и се провикна на висок глас:

— Бързай, Санчо, ела и погледни това, което ще видиш и няма да повярваш! Тичай, сине, и виж каква е силата на магията и какво могат да направят магьосниците и вълшебниците!

Санчо се доближи и като видя лицето на бакалавъра Караско, почна да се кръсти непрестанно. Но събореният на земята рицар не даваше никакви признаци на живот и Санчо каза на дон Кихот:

— На мнение съм, сеньор, че за всеки случай ваша милост би трябвало да мушнете и забиете меча си в устата на този, който прилича на бакалавъра Самсон Караско. Може би по този начин ще убиете някого от вашите врагове магьосници.

— Не е лош съветът ти — рече дон Кихот. — Колкото по-малко врагове, толкова по-добре.

Но когато извади меча си, за да изпълни съвета и препоръката на Санчо, дойде оръженосецът на Рицаря на огледалата, сега вече без носа, който го правеше толкова грозен, и извика:

— Внимавайте какво правите, ваша милост сеньор дон Кихот! Човекът, който лежи пред краката ви, е вашият приятел бакалавърът Самсон Караско, а аз съм негов оръженосец.

А Санчо, като забеляза, че лицето му не е вече така грозно, му каза:

— А къде е носът?

— Ей го тук, в джоба ми — отговори другият.

Бръкна в десния си джоб и извади един маскараден нос от лакирана мукава — същия, който вече описахме. Санчо, вглеждайки се внимателно в оръженосеца, не можа да сдържи учудването си и извика със силен глас:

— Света Богородице, ела ми на помощ! Не е ли това Томе Сесиал, мой съсед и сват?

— Той, същият! — отговори оръженосецът, останал вече без нос. — Да, свате и приятелю Санчо Панса, аз съм Томе Сесиал и ей сега ще ти разкажа какви дяволии, хитрини и сплетни ме докараха тук, но преди това измоли и изпроси от господаря си да не пипа, удря, наранява или убива Рицаря на огледалата, който лежи в нозете му, защото няма никакво съмнение, че той е дръзкият и безразсъден бакалавър Самсон Караско, наш съселянин.

В това време Рицарят на огледалата дойде на себе си, а дон Кихот, като видя това, опря върха на голия си меч в лицето му и каза:

— Тозчас ще умрете, рицарю, ако не признаете, че несравнимата Дулсинея дел Тобосо надминава по хубост вашата Касилдея Вандалска. Ще трябва освен това (ако останете жив след тази схватка и след падането ви) да ми обещаете, че ще отидете в град Тобосо и ще й се представите от мое име, за да постъпи с вас както намери за добре. Ако тя ви подари свободата, ще трябва да се върнете при мене — нека мълвата за моите подвизи ви служи за пътеводна нишка и ви доведе там, където ще бъда аз, — за да ми разкажете как е протекла вашата среща. Тези условия, съгласно уговорката ни преди двубоя, не излизат от рамките на рицарските правила.

— Признавам — рече падналият рицар, — че разпраната и мръсна обувка на сеньора Дулсинея дел Тобосо струва повече от невчесаната, но чиста брада на Касилдея и обещавам да се явя пред вашата сеньора и да се върна след това при вас, за да ви дам вярна и точна сметка за това, което искате от мене.

— Трябва също да се убедите и признаете — добави дон Кихот, — че рицарят, когото сте победили, не е бил и не е могъл да бъде дон Кихот де ла Манча, а някой друг, който му е приличал, както аз съм убеден и признавам, че макар и да приличате на бакалавъра Самсон Караско, не сте Самсон Караско, а някой друг, който му прилича и комуто моите врагове са дали неговия образ, за да сдържа и укротя бойния си гняв и за да не се възползвам до крайност от славните преимущества на победата си.

— Всичко това признавам, преценявам и разбирам така, както вие вярвате, преценявате и разбирате — отговори сразеният рицар. — А сега разрешете ми, моля ви, да стана, ако намеря изобщо сили да се изправя след удара при падането, който ми причини голямо зло.

Дон Кихот и оръженосецът на победения му помогнаха да се изправи, а Санчо не снемаше очи от Томе Сесиал и му задаваше въпроси, чиито отговори явно показваха, че той е наистина неговият съсед и сват, както твърдеше. Но подозрението, което бяха породили в него думите на господаря му, че магьосниците са преобразили Рицаря на огледалата в бакалавъра Караско, караше Санчо да не приема за истина това, което за очите му беше чиста истина. Така си останаха заблудени господар и слуга, а Рицарят на огледалата и оръженосецът му, намръщени и накуцващи, се сбогуваха с дон Кихот и Санчо с намерение да потърсят някое село, където да превържат и да наместят кокалите на Самсон Караско. Дон Кихот и Санчо продължиха пътя си за Сарагоса. Историята ги изоставя за известно време, за да разправи кои бяха Рицарят на огледалата и дългокосият му оръженосец.

quixote_190_dylgonosko.jpg
Бележки

[1] Ла Хиралда — ветропоказател (3,50 м висок), който представлява статуята на победата, поставен на върха на кулата на Севилската катедрала.

[2] Биковете в Гисандо е название на четири грамадни и безформени каменни фигури край Гисандо, провинция Авила.

[3] Пропастта Кабра — в провинция Кордова, дълбока около 120 метра.

[4] Два перифразирани стиха от песен първа на епическата поема „Ла Араукана“ от Алонсо де Ерсиля.

[5] Сервантес не е описал храбростта на Рицаря на гората, а само е споменал, че той е храбър.

[6] Най-честото наказание, налагано на членовете на религиозните братства за нарушение на устава. За Санчо се споменава, че е член на братство (I част, глава XXI, II част, глава XLIII).

[7] В глава VIII и XV (I част) се казва, че Санчо носи меч.

[8] С тази фраза испанският крал отговарял на молбите, които са отправяли към него Кортесите.