Мигел де Сервантес Сааведра
Знаменитият идалго Дон Кихот де ла Манча (118)

Глава шестдесет и четвърта
в която се разказва за най-скръбното от всички приключения, случили се досега на дон Кихот

Жената на дон Антонио Морено — разправя се по-нататък в историята — се зарадва безкрайно, като видя у дома си Ана Феликс. Тя я прие много сърдечно, пленена както от хубостта й, така и от ума й, защото покръстената мавърка блестеше еднакво и с едното, и с другото. Сякаш чули звън на камбана, всички жители на града се стичаха, за да я видят.

Дон Кихот каза на дон Антонио, че според него планът за освобождението на дон Грегорио не е правилен, защото е по-скоро опасен, отколкото целесъобразен. По-добре било да изпратят в Берберия само него, въоръжен и на кон, и той щял да избави от плен Грегорио напук на цялата мюсюлманска сган, също както дон Гайферос освободил съпругата си Мелисендра.

— Не забравяйте, ваша милост — намеси се при тези думи Санчо, — че сеньор Гайферос спаси жена си на суша и я отведе във Франция по суша, а в нашия случай, дори по някаква случайност да освободим дон Грегорио, няма през къде да го пренесем в Испания, защото между нея и нас ще бъде морето.

— Като изключим смъртта, за всичко друго има лек на този свят — отговори дон Кихот. — Щом се приближи корабът до брега, ние ще се качим в него, ако ще и целият свят да ни се противопостави.

— Лесничко си го представлявате, ваша милост — рече Санчо, — но дълъг е пътят от приказките до делата. Аз държа за вероотстъпника, който ми се вижда добър и порядъчен човек.

Дон Антонио каза, че ако вероотстъпникът не се справи със задачата си, ще се вземе решение великият дон Кихот да се прехвърли в Берберия.

След два дни вероотстъпникът отплува с лек кораб с шест чифта гребла и с най-сърцати гребци, а след още два дни и галерите отплуваха към изток, след като генералът замоли вицекраля да има любезността да го осведомява как върви освобождението на дон Грегорио и какво става с Ана Феликс. Вицекралят обеща да изпълни молбата му.

Една сутрин, когато дон Кихот бе излязъл да се разхожда по брега в пълно бойно снаряжение — защото той не се отделяше от оръжието си нито за миг и много пъти казваше, че то му е накит, а боят — отмора, видя, че насреща му се зададе рицар, въоръжен и той от глава до пети и с блестяща луна, изобразена на щита му. Като се доближи толкова, че да може да бъде чут, рицарят се обърна към дон Кихот и му каза на висок глас:

— О, славни и никога по достойнство възхвалени рицарю дон Кихот де ла Манча! Аз съм Рицарят на бялата луна и моите нечувани подвизи може би са запечатали името ми в паметта ти. Идвам да те предизвикам на двубой и да изпитам силата на твоите мишци, за да те накарам да се съгласиш и признаеш, че моята дама — не е важно коя е тя — е несравнимо по-красива от твоята Дулсинея дел Тобосо. Ако признаеш веднага тази истина, ще си спасиш живота, а на мене ще спестиш труда да ти го отнема, ако ли пък се биеш и бъдеш победен, аз искам само едно удовлетворение — като сложиш оръжие и престанеш да търсиш приключения, да се оттеглиш и прибереш за срок от една година в селото си, където ще трябва да живееш, без да докоснеш меча си, в мир и спокойствие, защото така ще бъде по-добре за имота ти и за спасението на душата ти. Ако ли пък ти ме победиш, главата ми ще бъде на твое разположение, твоя плячка ще бъдат доспехите и конят ми и славата на моите подвизи ще се прибави към твоята слава. Помисли кое ще е по-изгодно за теб и ми отговори веднага, защото аз си определих днешния ден като краен срок, за да свърша тази работа.

Дон Кихот се слиса. Чудеше се на високомерието на Рицаря на бялата луна, а и не можеше да разбере какво го е накарало да му отправи покана за дуел, но му отговори спокойно и със строго изражение:

— Рицарю на бялата луна, за чиито подвизи не съм чувал нищо досега. Готов съм да се закълна, че никога не сте виждали прочутата Дулсинея, защото, ако бяхте я видели, зная, че щяхте да се въздържите да ми отправите такава покана — самият й вид би ви разкрил, че не е имало и не може да има хубост, която може да се сравни с нейната. Така че без да ви казвам, че лъжете, но твърдейки, че се заблуждавате безкрайно, аз приемам дуела при поставените от вас условия, и то веднага, за да не изтече денят, който сте си определили. Не приемам от условията ви само едно — да поема върху себе си славата на вашите подвизи, защото не знам нито какви са те, нито в какво се състоят — достатъчни са ми моите собствени подвизи такива, каквито са. Изберете си прочее каквото място пожелаете на това поле и аз ще избера своето, а комуто Бог помогне, него и Свети Петър ще благослови.

От града бяха вече съгледали Рицаря на бялата луна и бяха доложили на вицекраля, че той води разговор с дон Кихот де ла Манча. Мислейки, че това е някакво ново приключение, устроено от дон Антонио Морено или от друг някой благородник от града, вицекралят се запъти веднага към брега, придружен от дон Антонио и много други граждани. Пристигнаха точно в минутата, когато дон Кихот обръщаше Росинант, за да заеме изходното положение за атака. Като видя, че двамата рицари са готови да се нахвърлят един срещу друг, вицекралят застана помежду им и ги запита коя е причината, която ги кара да встъпят тъй внезапно в двубой. Рицарят на бялата луна отговори, че става въпрос за съревнование на хубости, и повтори накратко това, което бе казал на дон Кихот, като спомена и за поставените и приети от двете страни условия на дуела. Вицекралят се обърна към дон Антонио и го запита знае ли кой е този Рицар на бялата луна и дали не е всичко това някаква устроена на дон Кихот шега. Дон Антонио му отговори, че не знае кой е рицарят, нито пък дали дуелът е сериозен или на шега. Този отговор хвърли вицекраля в голямо смущение — той не знаеше дали да им позволи, или не, да продължат боя. Като реши обаче, че все пак това е някаква шега, той се отдръпна и каза:

— Сеньори рицари, щом не ви остава нищо друго, освен да признаете правото на противника или да умрете, и щом сеньор дон Кихот поддържа своето, а и ваша милост, Рицарю на бялата луна, не желаете да отстъпите, с Божията помощ напред!

Рицарят на бялата луна благодари на вицекраля с учтиви и отбрани думи за даденото разрешение, а и дон Кихот направи същото. После, като призова от все сърце на помощ небето и своята Дулсинея, както бе свикнал да прави в началото на всеки бой, той отстъпи още малко назад, тъй като видя, че противникът му направи същото, и без никаква тръба или друг боен инструмент да им даде знак за нападение, двамата обърнаха едновременно конете си един срещу друг. Тъй като обаче конят на Рицаря на бялата луна беше по-добър, той се приближи до дон Кихот на две трети от разстоянието, което ги делеше, и там го пресрещна с такава сила, че без да го засегне с копието — което бе вдигнал, види се, нарочно, — събори тежко на земята Росинант и дон Кихот. Веднага след това той се надвеси над него, сложи копието си върху забралото му и каза:

— Победен сте, рицарю, а ще бъдете и убит, ако не потвърдите, че ще изпълните условията на нашия дуел.

Смазан и зашеметен от падането, дон Кихот отговори, без да вдигне забралото си, с глух и отмалял глас, който идеше сякаш от дъното на някакъв гроб.

— Дулсинея дел Тобосо е най-хубавата жена на света, а аз съм най-нещастният рицар на земята. Не бива моето безсилие да опорочи тази истина. Забий, рицарю, копието си и ми вземи живота, той като ти ми отне вече честта.

— Не, това няма да направя — рече Рицарят на бялата луна, — нека пребъде в цялото си величие славата за хубостта на Дулсинея дел Тобосо! Достатъчно е за мене великият дон Кихот да се оттегли в своето село за една година или за срок, който аз определя, както уговорихме, преди да започнем боя.

Вицекралят, дон Антонио и мнозина други, които се бяха събрали там, чуха всичко това, чуха също и отговора на дон Кихот, който каза, че щом не иска от него да извърши или каже нещо, което ще засегне Дулсинея, той ще изпълни всичко останало като истински и добросъвестен рицар. След тази изповед Рицарят на бялата луна обърна коня си, поклони се дълбоко на вицекраля и се насочи с умерен галоп към града.

Вицекралят заповяда на дон Антонио да тръгне след него и да узнае на всяка цена кой е той. Вдигнаха от земята дон Кихот, откриха лицето му и видяха, че е бледо и цяло в пот. Росинант беше в такова лошо състояние, че не можа да мръдне от мястото си. Санчо, съвсем посърнал и натъжен, не знаеше нито какво да каже, нито какво да направи — струваше му се, че всичко това е сън, че всичко това е дело на вълшебство. Той виждаше господаря си сразен и принуден да не пипне цяла година оръжие, виждаше блясъка на неговите славни подвизи помрачен и надеждите в неотколешните му обещания — отнесени като дим от вятъра. Страхуваше се да не би Росинант да остане сакат, а господарят му — разглобен. А нямаше ли да е голямо щастие, ако при разтърсването си бе поумнял! Най-сетне върху една носилка, която вицекралят нареди да донесат, понесоха дон Кихот към града, а за там се запъти и вицекралят, нетърпелив да разбере кой беше този Рицар на бялата луна, който остави дон Кихот в такова окаяно състояние.