Джефри Арчър
Блудната дъщеря (6)

5.

Флорентина не беше сигурна каква част от ежеседмичните й писма стигат до баща й, защото трябваше да минат през центъра в Ню Йорк за проверка, преди да бъдат изпратени там, където в момента се намираше майор Розновски.

Отговорите идваха нередовно, понякога Флорентина получаваше по три писма седмично, след което — нито думичка цели три месеца. Ако изминеше цял месец без писма, започваше да си мисли, че баща й е убит в някое сражение. Мис Тредголд й обясни, че това е невъзможно, тъй като армията винаги изпраща уведомителна телеграма, в която на получателите се съобщава, че техният близък е загинал или изчезнал. Всяка сутрин Флорентина първа слизаше до пощенската кутия и търсеше писмо от баща си или ужасяващата телеграма. Често се случваше някои думи в писмата на баща й да са зачеркнати с плътно черно мастило. Опитваше се да ги разглежда срещу лампата в кухнята, но въпреки това не можеше да разчете написаното. Мис Тредголд й каза, че това се прави за безопасността на баща й, тъй като би могъл, без да иска, да напише нещо, което да е от полза на врага — ако случайно писмото попадне в неподходящи ръце.

— Но защо им е на германците да се интересуват от това, че съм на второ място по геометрия? — недоумяваше Флорентина.

Мис Тредголд подмина въпроса и я попита дали е свършила със закуската.

— Бих искала още едно препечено хлебче.

— Филийка, дете. Нали виждаш, че хлебчето е нарязано.

 

 

Всеки шест месеца мис Тредголд вземаше възпитаницата си и Елинор и ги водеше на Мънроу стрийт. Там Флорентина сядаше на един висок стол с кучето до нея и се усмихваше пред светкавицата, за да може майор Розновски да гледа как дъщеря му и лабрадорът растат.

— Не можем да допуснем като се върне да не познае собствената си дъщеря, нали? — изтъкваше мис Тредголд.

Флорентина написваше възрастта си и възрастта на Елинор на гърба на снимката, а в придружаващото писмо разказваше подробности за напредъка си в училище, за това как й харесва тенисът и плуването през лятото и футболът и баскетболът през зимата, а също така как лавиците на библиотеката са запълнени с неговите кутии от пури, в които държи пеперудите, хванати в чудесната мрежа — подарък от мама за Коледа. Добавяше също как мис Тредголд упоила пеперудите с хлороформ, преди да ги забодат на иглите, и че определила всяка от тях с латинското й наименование; как мама влязла в някакъв благотворителен комитет и в Полската лига на жените; как отглежда зеленчуци в градината и как двете с Елинор не харесват недостига на месо, но пък за сметка на това тя харесва хляба и масления пудинг, а Елинор предпочита хрупкавите бисквити. Всяко писмо неизменно завършваше с „Моля те, ела си утре вкъщи“.

Войната продължи и през 1944 година и Флорентина следеше напредването на съюзниците с помощта на „Чикаго Трибюн“ и на радиосъобщенията на Едуард Р. Мъроу от Лондон. Айзенхауер стана неин кумир, а същевременно таеше и скрито възхищение към генерал Джордж Патън, тъй като донякъде приличаше на баща й. На 6 юни започна десантът в Западна Европа. Флорентина си представяше баща си на бреговия плацдарм и не можеше да разбере как би било възможно да оцелее. Следваше съюзниците по пътя им към Париж по картата на Европа, която мис Тредголд бе закачила на стената на стаята по времето, когато учеха историята на Полша. Започна да вярва, че войната най-сетне приближава своя край и че баща й скоро ще се завърне.

Започна да седи с часове с Елинор на стълбите пред дома им на Риг стрийт и да наблюдава съседния ъгъл. Но часовете се превърнаха в дни, дните — в седмици и Флорентина се отвличаше от бденията си само защото в Чикаго през лятната ваканция предстояха предварителни избори и на двамата кандидати за президенти, което й даваше възможност да види с очите си своя политически герой.

През юни републиканците избраха за свой кандидат Томас Е. Дюи, а на следващия месец демократите отново се спряха на Рузвелт. Конгресменът Осбърн заведе Флорентина в Амфитеатъра, за да слуша речта на президента пред събранието. Тя бе объркана от факта, че всеки път, когато видеше конгресмена Осбърн, той бе в компанията на различни жени. Трябваше да попита мис Тредголд за това — тя със сигурност имаше някакво обяснение. След речта на кандидата Флорентина застана в дългата редица желаещи да се ръкуват с президента, но бе толкова смутена, че не вдигна поглед, когато количката му мина покрай нея.

Това бе най-вълнуващият ден в живота й и на връщане тя сподели с конгресмена Осбърн, че силно се интересува от политика. Той не спомена, че въпреки войната в Сената няма нито една жена, а в Конгреса са само две.

През ноември Флорентина писа на баща си и му съобщи нещо, което предполагаше, че той все още не знае. ФДР бе спечелил четвърти мандат. Очакваше отговора му с месеци.

И тогава пристигна телеграмата.

Мис Тредголд не бе успяла да извади цялата купчина от кутията, когато детето забеляза малкия светлокафяв плик. Гувернантката незабавно отнесе телеграмата на госпожа Розновски в гостната, следвана по петите от уплашената Флорентина и Елинор. Зофя разкъса плика с треперещи пръсти, прочете съдържанието и избухна в истерични сълзи.

— Не, не! — изплака Флорентина. — Не може да е вярно, мамо! Кажи ми, че само е изчезнал!

Грабна телеграмата от останалата си без глас майка и я прочете. В нея пишеше: „Моята война свърши, връщам се възможно най-скоро, с обич, Авел“. Флорентина нададе радостен вик и се хвърли на гърба на мис Тредголд, която се бе строполила в креслото, в което не си бе позволявала да седне никога преди. Сякаш усетила, че обичайният ред в момента не важи, Елинор също скочи в стола и започна да облизва и двете, а Зофя избухна в смях.

Мис Тредголд не успя да убеди Флорентина, че „възможно най-скоро“ може да отнеме доста време, докато тромавата военна машина не реши кой пръв следва да се върне в родината — преимущество имаха онези, които са служили най-дълго или са били ранени в сражение. Флорентина остана изпълнена с оптимизъм, но седмиците се изнизваха едва-едва.

Една вечер, когато се прибираше с поредната скаутска нашивка (този път за спасяване на живот), забеляза светлина от малкия прозорец в стаята, в която лампите не се палеха вече повече от три години. Моментално забрави наградата си, затича се презглава и едва не изби вратата, докато мис Тредголд най-накрая не дойде и не отвори. Стрелна се покай нея към кабинета на баща си и го откри увлечен в разговор с майка си. Метна се в обятията му и не го пусна, докато той най-накрая не я отдалечи от себе си, за да я огледа по-добре — беше вече единадесетгодишна.

— Изглеждаш хиляди пъти по-красива, отколкото на снимките.

— А ти си жив и здрав, папа.

— Да, и скоро отново ще заминавам.

— Не и без мен този път — отсече Флорентина и се притисна отново в него.

През следващите няколко дни не преставаше да досажда на баща си с въпроси за войната. Срещал ли се е с генерал Айзенхауер? Не. А с генерал Патън? Да, за десетина минути. Генерал Брадли? Да. А виждал ли е немци? Не, но веднъж участвал в спасяването на един взвод, попаднал в засада при Ремажен.

— И какво стана?

— Стига, стига вече, госпожице. По-лоша си и от сержанта по строева подготовка.

Флорентина бе толкова развълнувана от прибирането на баща си, че си легна цял час по-късно и въпреки това не можа да заспи. Мис Тредголд й напомни каква късметлийка е, че татко й се е върнал без наранявания или обезобразяване — за разлика от бащите на някои от съучениците й.

Когато Флорентина чу, че бащата на Едуард Уинчестър е изгубил ръката си на някакво място на име Бастон, се опита да му каже колко много му съчувства.

 

 

Авел бързо се върна към рутинната си работа. Никой не го позна, когато влезе за първи път в „Барон“ — бе загубил доста килограми и изглеждаше толкова слаб, че дежурният администратор го попита кой е. Първото решение на Авел бе да си поръча пет нови костюма от „Брукс Брадърс“, защото нито един от довоенните не му беше по мярка.

Доколкото можеше да прецени по годишните отчети, Джордж Новак бе управлявал веригата добре, макар и да не бе предприемал някакви големи стъпки. Именно от Джордж научи, че Хенри Осбърн е преизбран в Конгреса за пети мандат. Помоли секретарката си да се обади във Вашингтон.

— Честито, Хенри. Смятай се за член на управителния съвет.

— Благодаря, Авел — каза Хенри. — Сигурно ще ти е приятно да научиш, че придобих шест процента от акциите на „Лестър“, докато ти отмъкваше вкусните хапки от баките на шапкарите.

— Чудесно, Хенри. Какви са ни шансовете да се доберем до магическите осем процента?

— Много добри — отвърна Хенри. — Питър Парфит, който се гласеше да стане директор на „Лестър“ преди на сцената да се появи Каин, е изхвърлен от управителния съвет и в момента си пада по Каин горе-долу толкова, колкото мангуста по кобра. Ясно даде да се разбере, че желае да участва със своите два процента.

— Тогава какво ни спира?

— Иска един милион долара за своя дял. Несъмнено се е сетил, че за събарянето на Каин са ти нужни единствено неговите акции, а не са останали много други акционери за купуване. Но един милион са много над десетте процента от стойността на акциите, с които ми разреши да действам.

Авел прегледа цифрите, които му беше изпратил Хенри и каза:

— Предложи му седемстотин и петдесет хиляди.

 

 

Когато отиде да разговаря с Авел, Джордж мислеше за далеч по-скромни суми.

— Отпуснах на Хенри заем в твое отсъствие и той все още не го е върнал — призна той.

— Заем ли?

— Той се изрази така, не аз.

— Да бе. За каква сума става дума?

— Пет хиляди долара. Съжалявам, Авел.

— Няма нищо. Ако това е единствената ти грешка за последните три години, значи съм късметлия. Как мислиш, за какво ги е изхарчил тези пари?

— Вино, жени и партита. Нищо оригинално около конгресмена. В чикагските барове се носи слух, че здравата е започнал да играе и залага.

— Само това ми трябва от най-новия член на управителния съвет. Дръж го под око и ми кажи, ако нещата се влошат.

Джордж кимна.

— Исках да поговорим и за разрастването. Вашингтон налива в икономиката по три милиона долара дневно. Трябва да сме готови за бум, какъвто Америка не е виждала досега. Трябва да започнем и строителство в Европа, докато земята е евтина и повечето хора мислят за оцеляването си. Да започнем с Лондон.

— За бога, Авел, там всичко направо е изравнено със земята.

— Значи е чудесно за строеж, мой човек.

 

 

— Мис Тредголд, днес следобед съм на модно ревю в подкрепа на Чикагския симфоничен оркестър и може да не се върна преди Флорентина да си е легнала.

— Добре, госпожо Розновски — отвърна мис Тредголд.

— Искам и аз да дойда — каза Флорентина.

Двете я зяпнаха изненадани.

— Но до изпитите ти остават само два дни. — Зофя предполагаше, че мис Тредголд категорично ще възрази Флорентина да присъства на нещо толкова фриволно като модно ревю. — Каква ти е програмата за следобеда?

— Средновековна история — незабавно отвърна мис Тредголд. — От Карл Велики до Трентския събор.

На Зофя не й беше приятно, че на дъщеря й не й се позволява да участва в женски мероприятия, а вместо това трябва да се държи едва ли не като момче и да запълва разочарованието на съпруга й, че няма син.

— Тогава може би ще е по-добре да го отложим за друг път — каза тя. Не й се искаше да отстъпва, но знаеше, че двете с Флорентина ще си изпатят, ако Авел научи.

Този път обаче мис Тредголд я изненада.

— Не мисля, че съм съгласна с вас, госпожо Розновски. Поводът може да е чудесен за запознаването на детето със света на модата и с обществото. А и едно малко прекъсване преди изпитите няма да ти навреди много — обърна се тя към Флорентина.

Зофя погледна гувернантката с уважение.

— Искате ли да дойдете и вие? — предложи тя. За първи път Зофя видя мис Тредголд да се изчервява.

— Не, благодаря ви, няма да мога. — Тя се поколеба. — Имам писма… да, чакат ме няколко писма и ще използвам следобеда да им отговоря.

Този следобед вместо облечената в обичайното морскосиньо мис Тредголд пред училището чакаше Зофя, облечена в розово. Флорентина реши, че майка й изглежда изключително елегантно.

Искаше й се да тича по целия път до ревюто, а когато най-накрая пристигнаха, едвам се удържаше на едно място, макар че мястото й беше на първия ред. Можеше да докосне надменните модели, които грациозно пристъпваха по ярко осветения подиум. Плисирани поли се въртяха и шумоляха, вталени сака се сваляха, за да разкрият кокетно разголени рамене, прекрасни дами в метри прозрачни воали и с копринени шапки се носеха безмълвно към тайни любовни срещи някъде зад тежките червени завеси. Флорентина бе като омагьосана. След като и последният модел се завъртя и отбеляза края на ревюто, някакъв фотограф от пресата попита Зофя дали може да я снима.

— Мамо — нетърпеливо каза Флорентина, докато човекът бързо нагласяше триножника, — трябва да сложиш шапката си още по-напред, ако искаш да изглеждаш наистина шик.

За първи път майката се подчини на дъщеря си.

Същата нощ, докато я слагаше да спи, мис Тредголд попита Флорентина дали представлението й е харесало.

— Страхотно — каза Флорентина. — Нямах представа, че дрехите могат да изглеждат така прекрасно.

Мис Тредголд се усмихна и като че ли в усмивката й се четеше малко копнеж.

— А разбрахте ли, че успяха да съберат над осем хиляди долара за Чикагския симфоничен оркестър? Дори папа би се впечатлил.

— Така е, наистина — съгласи се мис Тредголд. — Един ден ще трябва да решаваш как да използваш състоянието си в полза на другите. Невинаги е лесно да се родиш богат.

 

 

На следващия ден мис Тредголд показа на Флорентина снимката на майка й в „Уименс Уеър Дейли“. Заглавието отдолу гласеше — „Баронеса Розновски излиза на модната сцена в Чикаго“.

— Кога ще мога пак да отида на модно ревю? — попита Флорентина.

— Не и преди да минеш материала от Карл Велики до Трентския събор — отвърна мис Тредголд.

— Чудя се какво ли е носел Карл Велики, когато са го коронясвали за император на Свещената римска империя — каза Флорентина.

Същата нощ, заключена в стаята си и на светлината на фенерче, Флорентина отпусна подгъва на училищната си пола и я стесни в талията.

 

 

Флорентина завършваше средното училище и Авел се надяваше да спечели жадуваната стипендия за гимназията. Момичето знаеше, че баща й може да си позволи да я изпрати и без стипендията, но си имаше планове за парите, които баща й щеше да спести. Беше учила здравата, но нямаше представа за подготовката си до самите изпити — за четирите стипендии в Илинойс щяха да се явят сто двадесет и две деца. Мис Тредголд я предупреди, че резултатът ще излезе най-рано след месец.

— Търпението е добродетел — напомни й тя и добави с подправен ужас, че ако Флорентина не се класира сред първите трима, ще хване първия кораб за Англия.

— Стига, мис Тредголд, ще се класирам първа — уверено заяви Флорентина, но с изминаването на дните започна да съжалява за самохвалството си и сподели с Елинор по време на дългите им разходки, че може и да е написала косинус вместо синус на един от въпросите по геометрия и да е получила някакъв невъзможен триъгълник.

— Може би ще бъда втора — обяви тя една сутрин на закуска.

— Тогава отивам на работа при родителите на детето, спечелило първото място — невъзмутимо заяви мис Тредголд.

Авел се усмихна и вдигна поглед от вестника си.

— Ако спечелиш стипендията, ще ми спестиш хиляда долара годишно — каза той. — А ако си на първо място — две хиляди.

— Да, папа, и съм намислила нещо по въпроса.

— Така ли, госпожице? И мога ли да знам какво по-точно?

— Ако спечеля стипендията, искам да инвестираш парите в акции на верига „Барон“, докато навърша двадесет и една. А ако съм първа, искам да направиш същото и за мис Тредголд.

— Мили боже, не! — Мис Тредголд чак подскочи. — Това е крайно неуместно. Господин Розновски, моля да извините дързостта на Флорентина.

— Това не е дързост, папа. Ако се класирам първа, половината от парите трябва да бъдат за мис Тредголд.

— Ако не и повече. Съгласен съм с искането ти. Но при едно условие — каза Авел и грижливо сгъна вестника.

— Какво условие? — попита Флорентина.

— Колко спестени пари имаш, госпожице?

— Триста и двадесет долара — незабавно отвърна тя.

— Добре. Ако не се класираш сред първите четирима, ще трябва да пожертваш триста и двадесет долара, за да ми помогнеш да платя таксата ти за обучение.

Флорентина се поколеба. Авел чакаше. Мис Тредголд не продума.

— Съгласна съм — каза накрая Флорентина.

— Никога през живота си не съм се обзалагала — каза мис Тредголд. — Надявам се само скъпият ми баща да не доживее да чуе това.

— Това не би трябвало да ви засяга, мис Тредголд.

— Определено ме засяга, господин Розновски. Щом детето е готово да заложи единствените си триста и двадесет долара срещу онова, което съм успяла да направя за нея, трябва да отвърна по съответния начин и да предложа същата сума за обучението й, ако не спечели стипендия.

— Браво — каза Флорентина и прегърна гувернантката си.

— Глупакът бързо се разделя с парите си — заяви мис Тредголд.

— Съгласен съм — каза Авел. — Защото загубих.

— Какво искаш да кажеш, папа? — попита Флорентина.

Авел обърна вестника и им показа написаното с малки букви заглавие — „Дъщерята на Чикагския барон на първо място за учебната стипендия“.

— Господин Розновски, знаели сте през цялото време.

— Вярно е, мис Тредголд. Но вие се оказахте по-добрият играч.

Флорентина бе на седмото небе от радост и през последните дни в средното училище бе в ролята на героинята на класа. Дори Едуард Уинчестър я поздрави.

— Да го отпразнуваме с едно питие — предложи той.

— Какво? Никога досега не съм пила — каза Флорентина.

— Значи сега е моментът — каза Едуард и я поведе към малката класна стая в крилото на момчетата.

Щом влязоха, той заключи вратата и обясни:

— За да не ни спипат. — Флорентина гледаше с възхищение и невярващо как Едуард вдигна капака на чина си и извади отвътре бутилка бира, след което я отвори с една монета. Наля в две мръсни чаши, които също се появиха от чина, и подаде едната на Флорентина.

— Виж й дъното.

— Това пък какво означава? — не разбра Флорентина.

— Просто я изпий до дъно — каза той, но Флорентина го изчака да отпие пръв, преди да се престраши да опита.

Едуард започна да рови из джобовете на сакото си и измъкна измачкан пакет „Лъки Страйк“. Флорентина не можеше да повярва на очите си. Най-близката й среща с цигарите бе рекламата, която бе чула веднъж по радиото („“Лъки Страйк" означава отличен тютюн. Да, „Лъки Страйк“ означава отличен тютюн") и която страшно разгневи мис Тредголд. Без да каже нищо, Едуард извади цигара и запали. После по най-дръзкия начин издуха облак дим право в средата на стаята. Флорентина седеше като омагьосана, когато той извади втора цигара и я пъхна между устните й. Не смееше да помръдне, докато момчето драскаше клечката и палеше цигарата й. Стоеше неподвижно, уплашена да не подпали косата й.

— Дръпни, глупачке — каза й той и тя бързо смукна и се закашля.

— Знаеш ли, можеш и да я извадиш от устата си — обясни Едуард.

— Знам, разбира се — побърза да отговори тя и извади цигарата по начина, както го правеше Джийн Харлоу в „Саратога“.

— Добре — каза Едуард и отпи голяма глътка от бирата си.

— Добре — повтори Флорентина и направи същото. Следващите няколко минути гледаше да не изостава от Едуард в пушенето и пиенето.

— Страхотно, нали? — обади се той.

— Страхотно — отвърна Флорентина.

— Искаш ли още?

— Не, благодаря. — Флорентина пак се закашля. — Но беше хубаво.

— Не бях пил и пушил от две седмици — обяви Едуард.

— Разбирам — каза Флорентина.

Звънецът удари и Едуард бързо скри бирата, цигарите и двете чаши в чина си, след което отключи вратата. Флорентина бавно се върна в класната стая. Чувстваше се замаяна, когато стигна мястото си, а когато час по-късно се върна вкъщи, й беше още по-зле. Не усещаше, че все още мирише на цигари. Мис Тредголд не каза нищо, но незабавно я прати да си ляга.

На следващата сутрин Флорентина се събуди в ужасно състояние и със силен сърбеж по лицето и гърдите. Погледна се в огледалото и избухна в плач.

— Лещенка — заяви мис Тредголд на Зофя.

Лещенка, потвърди по-късно и лекарят и след като привърши прегледа си, мис Тредголд въведе Авел да види дъщеря си.

— Какво ми е? — неспокойно попита Флорентина.

— Нямам представа — отвърна баща й. — Прилича ми на египетска чума, като в Библията. Какво ви е мнението, мис Тредголд?

— Виждала съм подобно нещо само веднъж, при това беше мъж — един от енориашите на баща ми. Беше пушач, но очевидно това не се отнася за този случай.

Авел целуна дъщеря си и двамата с мис Тредголд излязоха.

— Дали успяхме? — попита Авел, когато стигнаха кабинета му.

— Не съм сигурна, господин Розновски, но с удоволствие ще се обзаложа на един долар, че Флорентина никога вече няма да пуши.

Авел отвори портфейла си, измъкна една банкнота, но размисли и я прибра.

— Не, мис Тредголд. Много добре зная какво ме чака, когато се обзалагам с вас.

 

 

Веднъж Флорентина чу от класната си, че някои исторически събития могат да са толкова силни, че никой да не забрави какво точно е правил, когато е чул новината за първи път.

На 12 април 1945 година четиридесет и седем годишният Авел разговаряше с един човек, представител на продукт на име „Пепси-кола“, който се мъчеше да го убеди да предлага напитката в хотелите. Зофя пазаруваше в „Маршъл Фийлдс“, а мис Тредголд тъкмо се връщаше от „Юнайтед Артистс“, където за трети път бе гледала „Казабланка“. Флорентина бе в стаята си и търсеше в речника думата „тийнейджър“. Тя все още не фигурираше в изданието на „Уебстър“, когато Франклин Д. Рузвелт почина в Уорм Спрингс, щата Джорджия.

От всички почитания към покойния президент, които прочете следващите няколко дни, Флорентина запомни до края на живота си онова от страниците на „Ню Йорк Поуст“. То гласеше:

Вашингтон, 19 април. Починали в изпълнение на военния си дълг и техните близки.

ЖЕРТВИ В АРМИЯТА — ФЛОТА

РУЗВЕЛТ, Франклин Д., главнокомандващ, съпруга госпожа Ана Елинор Рузвелт, Белия дом.