Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Каин и Авел (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Prodigal Daughter, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
4,6 (× 19 гласа)

Информация

Сканиране
alex1343
Корекция и форматиране
Еми (2018)

Издание:

Автор: Джефри Арчър

Заглавие: Блудната дъщеря

Преводач: Венцислав Божилов

Година на превод: 2004

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2004

Тип: роман

Националност: английска

Излязла от печат: 19.04.2004

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 954-585-528-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6550

История

  1. — Добавяне

13.

Шофьорът спря ролс-ройса на светофара на Арлингтън стрийт от западната страна на Градската градина и зачака да светне зелено. Флорентина и баща й разговаряха за предстоящото пътуване до Европа.

Тъкмо светна зелено, когато втори ролс-ройс излезе от Комънуелт авеню и мина пред тях. В лимузината седеше абсолвент.

— Понякога ми се струва, че щеше да е по-добре да беше отишъл в Йейл, Ричард — каза майка му.

И го погледна одобрително. Той вече имаше онзи фин аристократичен вид, който я бе привлякъл у баща му преди повече от двадесет години. И ето че сега той бе представител на петото поколение в род, чиито членове неизменно се дипломираха в Харвард.

— Защо пък в Йейл? — учтиво попита той и върна майка си от спомените в настоящето.

— Ами, може би щеше да е по-здравословно за теб да се откъснеш малко от интровертния въздух на Бостън.

— Само не споменавай подобно нещо пред баща ми. Ще го приеме като чиста проба предателство.

— Ричард, трябва ли наистина да учиш в Харвардския институт по бизнесадминистрация? Няма ли и други като него?

— Искам да стана банкер като татко. Ако смятам да следвам стъпките му, обувките на Йейл няма да паснат на връзките на Харвард — насмешливо отговори той.

След няколко минути лимузината спря пред една голяма къща на Бийкън Хил. Вратата се отвори и на прага застана икономът.

— Разполагаме с около час преди да пристигнат гостите — каза Ричард, като погледна часовника си. — Отивам да се преоблека. Майко, какво ще кажеш да се видим в Западния салон малко преди седем и половина?

„Дори говори като баща си“, помисли си тя.

Ричард полетя нагоре по стълбите, като вземаше по две стъпала наведнъж — в повечето къщи би се справил и с три. Майка му го последва по-бавно, без нито веднъж да докосне перилата.

Икономът ги проследи с поглед, след което се върна към задълженията си. Хенри Кабът Лодж, братовчедът на госпожа Каин, щеше да дойде на вечеря, така че трябваше да е сигурен, че всичко е напълно изрядно.

Ричард стоеше под душа и се усмихваше при мисълта за загрижеността на майка си. Винаги бе искал да завърши Харвард и да надмине постигнатото от баща си. С нетърпение чакаше да постъпи в Института наесен, макар и да признаваше пред себе си, че с не по-малко желание очаква лятното пътуване с Мери Бигелоу до Барбадос. Беше я срещнал на репетициите на кръжока по музика, а по-късно и двамата бяха поканени да свирят в университетския струнен квартет. Дребната оперена госпожица от Васар свиреше на цигулката си много по-добре от неговите изпълнения с чело. Когато най-сетне успя с много серенади да вкара нерешителната Мери в леглото си, тя отново се оказа по-добре настроена, независимо от твърденията й, че й липсва опит. В онези дни той откри, че освен всичко друго е и много чувствена.

Завъртя кранчето на „студено“ и след секунда изскочи от душа, за да се избърше и да облече вечерните си дрехи. Огледа се в огледалото. Костюмът му бе двуреден. Подозираше, че ще е единственият, облечен по последната дума на модата — не че имаше някакво значение, когато си над метър и осемдесет, строен и смугъл. Веднъж Мери му бе казала, че изглежда добре във всичко — от жокейския костюм до дебелата шуба.

Слезе долу и зачака майка си в Западния салон. Когато тя дойде, икономът им поднесе питиета.

— Боже мили, да не би двуредните костюми отново да са излезли на мода? — учуди се тя.

— Това е последният писък, майко.

— Не мога да повярвам. Помня…

Икономът се изкашля. Двамата се обърнаха.

— Почитаемият Хенри Кабът Лодж — обяви прислужникът.

— Здравей, Хенри — каза майката на Ричард.

— Кейт, скъпа — отвърна той, преди да я целуне по бузата.

Кейт се усмихна. Братовчед й носеше двуреден костюм.

Ричард също се усмихна. Костюмът изглеждаше най-малко на двадесет години.

 

 

Двамата с Мери Бигелоу се върнаха от Барбадос, черни като туземци. Останаха в Ню Йорк да вечерят у родителите на Ричард, които одобриха избора му. В края на краищата Мери бе далечна роднина на Алън Лойд, който бе заместил дядото на Ричард на директорското място на семейната банка.

Щом се върна в Червената къща — бостънската им резиденция на Бийкън Хил — Ричард бързо се установи и започна да се подготвя за училище. Всички го предупреждаваха, че това е най-трудният курс с най-висок процент отпаднали, но с откриването на учебната година и той самият се изненада колко малко свободно време му остава за други забавления. Мери започна да се отчайва, след като му се наложи да напусне квартета и можеха да се виждат само през уикендите.

В края на първата година тя му предложи отново да отидат на Барбадос, но за нейно най-голямо разочарование той предпочете да остане в Бостън и да учи.

Когато Ричард се върна за последната си година, бе твърдо решен да завърши сред най-добрите от курса. Баща му го предупреди да не се отпуска, докато не положи и последния си изпит. Освен това добави, че ако не се нареди сред първите десет процента, може да си спести кандидатстването за място в банката. Нямало да позволи да го обвинят в непотизъм.

Ричард прекара Коледа с родителите си в Ню Йорк, но остана само три дни и се върна в Бостън. Майка му започна да се притеснява, че се претоварва прекалено много, но баща му посочи, че това ще продължи само още половин година. След това можел да почива до края на живота си. Кейт премълча. Не си спомняше съпругът й да е почивал дори веднъж за последните двадесет и пет години.

На Великден Ричард се обади на майка си да й каже, че се налага да остане в Бостън по време на кратката пролетна ваканция, но тя все пак успя да го убеди, че не е редно да пропуска рождения ден на баща си. Той се съгласи, но добави, че ще се наложи да се върне в Харвард още на следващата сутрин.

Пристигна в семейната къща в източната част на Шестдесет и осма улица малко след четири следобед. Посрещнаха го майка му и двете му сестри — Вирджиния и Луси. Майка му реши, че изглежда преуморен, и силно се надяваше изпитите му да приключат колкото се може по-скоро. Ричард знаеше, че баща му няма да наруши обичайния ритъм на работа в банката само заради някакъв си рожден ден. Щеше да се прибере няколко минути след седем.

— Какво си взел за подарък на татко? — поинтересува се Вирджиния.

— Чаках да ми дадеш идея — изчетка я Ричард. Мисълта за подарък съвсем бе излетяла от главата му.

— На това му се вика да оставиш всичко за последния момент — обади се Луси. — Аз купих подаръка си още преди три седмици.

— Знам точно какво му трябва — каза майка му. — Ръкавици. Старите му съвсем са се износили.

— Тъмносини, кожени, без украса — засмя се Ричард. — Отивам до „Блумингдейл“ да му купя.

Закрачи по Лексингтън авеню, унесен в ритъма на града. Вече с нетърпение очакваше наесен да постъпи при баща си и бе сигурен, че ако през последните няколко месеца не се случи нещо непредвидено, ще попадне сред първите десет процента. Щеше да следва пътя на баща си и един ден да заеме мястото му. При тази мисъл се усмихна. Отвори вратата на „Блумингдейл“, изкачи стъпалата и попита къде може да купи ръкавици. Докато си пробиваше път през претъпкания магазин, хвърли поглед на часовника си. Щеше да му остане предостатъчно време да се преоблече за вечеря преди баща му да се е върнал. Погледна двете момичета зад щанда за ръкавици и им се усмихна. Неподходящата от двете му отвърна.

Усмихващото се момиче бързо го приближи. Беше сладка блондинка с малко повече червило и малко по-широко разкопчано деколте, отколкото биха одобрили шефовете на „Блумингдейл“. Ричард не можеше да не се възхити на подобна самоувереност. На малкия етикет, забоден над лявата й гърда, пишеше „Мейзи Бейтс“.

— С какво мога да ви помогна, господине?

— О, да — отвърна Ричард и хвърли поглед към тъмнокосото момиче. — Трябват ми ръкавици — тъмносини, кожени, без украса — изреди той, без погледът му да се връща върху блондинката.

Мейзи избра един чифт ръкавици и му ги сложи, като натискаше кожата бавно, пръст по пръст, след което го остави да прецени.

— Ако не ви стават, можете да опитате друга мярка.

— Не, тези са идеални — отвърна той. — На вас ли да платя, или на другото момиче?

— Аз ще се погрижа за вас.

— По дяволите! — тихо промърмори Ричард.

Излезе неохотно, твърдо решен на следващия ден да дойде пак. Досега бе смятал любовта от пръв поглед за едно от най-нелепите клишета, подходящи само за аудиторията на женските списания.

Баща му бе очарован от „практичния“ подарък, както се изрази на вечеря, а постиженията на Ричард в учението го очароваха още повече.

— Ако попаднеш сред първите десет процента, с радост ще ти предложа мястото на стажант в банката — за хиляден път каза той.

Вирджиния и Луси се ухилиха.

— Ами ако завърши на първо място, тате? Директор ли ще го направиш? — попита Луси.

— Не се дръж фриволно, момичето ми. Ако Ричард някой ден стане директор, това ще се дължи единствено на факта, че си е заслужил мястото след години всеотдайна и неуморна работа. — Той се обърна към сина си. — И така, кога се връщаш в Харвард?

Ричард се канеше да отговори „утре“, но вместо това рече:

— Мисля, че утре.

— И правилно — беше единственият коментар на баща му.

На следващия ден Ричард се върна не в Харвард, а в „Блумингдейл“ и се насочи право към щанда за ръкавици. Преди да има какъвто и да било шанс да доближи другото момиче, пред него цъфна Мейзи. Не му остана нищо друго, освен да купи още един чифт и да си тръгне.

На следващата сутрин Ричард отново бе в „Блумингдейл“ и почна да разглежда вратовръзките, докато Мейзи не се зае да обслужи един клиент и другото момиче не остана свободно. Той тръгна уверено към щанда за ръкавици и зачака да му обърнат внимание. За негов най-голям ужас Мейзи заряза клиента си и се втурна към него, а другото момиче отиде да я замести.

— Още един чифт ръкавици ли желаете? — изкикоти се блондинката.

— Д-да — смънка Ричард.

И излезе от магазина с поредния чифт ръкавици — тъмносини, кожени, без украса.

На следващия ден обясни, че е останал в Ню Йорк, защото трябва да събере някакви данни от Уолстрийт за един доклад. Веднага щом баща му отпътува към банката, Ричард тръгна към „Блумингдейл“. Този път бе разработил план как да заговори другото момиче. Тръгна към щанда за ръкавици — очакваше пред него отново да се появи Мейзи, но пред него най-неочаквано застана другата продавачка.

— Добър ден, господине — каза тя.

— Добър ден. — Изведнъж Ричард изгуби дар слово.

— Какво обичате?

— Нищо… Всъщност ръкавици — неубедително добави той.

— Разбира се, господине. Може би тъмносини? Кожени? Сигурна съм, че имаме вашия размер — освен ако не сме го продали.

Той погледна името на табелката й — Джеси Ковач. Тя му подаде един чифт ръкавици. Той ги пробва. Не му ставаха. Пробва втори чифт и погледна Мейзи. Тя му се ухили окуражително. Той й се ухили нервно. Госпожица Ковач му подаде трети чифт. Тези му бяха точно по мярка.

— Намерихте каквото търсите — отбеляза Джеси.

— Всъщност търсех друго — отговори Ричард.

Джеси сниши глас.

— Ще ида да сменя Мейзи. Защо не я поканите на среща? Сигурна съм, че ще се съгласи.

— Не, не — възрази Ричард. — Не ме разбрахте. Искам да поканя не нея, а вас.

Джеси изглеждаше абсолютно изненадана.

— Ще вечеряте ли днес с мен?

— Да — срамежливо каза тя.

— От вас ли да дойда да ви взема?

— Не. Да се срещнем направо в ресторанта.

— Къде бихте искали да…

Джеси не отговори.

— Какво ще кажете за „Алън“ на Седемдесет и трета и Трето? — предложи Ричард.

— Да, чудесно — отвърна Джеси.

— Удобно ли ви е към осем?

— Към осем — каза Джеси.

Ричард излезе от „Блумингдейл“ с онова, което искаше — и то не бе ръкавици.

 

 

Не помнеше кога за последен път е мислил през целия ден за момиче, но откакто му каза „да“, Джеси не излизаше от главата му.

Майка му се зарадва, че е решил да остане още един ден в Ню Йорк, и се запита дали случайно и Мери Бигелоу не е тук. Несъмнено, реши тя, след като мина покрай банята и чу сина си да пее „Влюбих се веднъж в момиче на улицата“.

Ричард посвети необичайно много време на размишления какво да облече. Отказа се от костюма и се спря на тъмносин блейзър и сиви вълнени панталони. Освен това се задържа и малко по-дълго пред огледалото. Прекалено харвардски снобско, прецени той, но нямаше какво да направи за толкова кратко време.

Излезе от къщата на Шестдесет и осма улица малко преди седем, за да не му се налага да обяснява на баща си защо е все още в града. Вечерта бе свежа и ясна. Пристигна в „Алън“ няколко минути след седем и половина и си поръча будвайзер. На всеки няколко минути поглеждаше часовника си, а когато голямата стрелка започна да се спуска, очите му се застрелкаха между циферблата и входа. Започна да се пита дали ще остане разочарован, като я види отново.

Не остана.

Тя стоеше на прага и изглеждаше ослепително в простата синя рокля, която според него бе купена в „Блумингдейл“, макар че всяка жена би я разпознала като модел на Бен Цукерман. Очите й затърсиха из помещението. Най-сетне тя видя вървящия към нея Ричард.

— Извинявайте, че закъснях… — започна тя.

— Няма нищо. Важното е, че дойдохте.

— Мислехте, че няма да дойда ли?

— Не бях сигурен — каза Ричард и се усмихна. Известно време двамата просто стояха и се гледаха. — Извинявайте, но не зная името ви — добави той, без да поиска да си признае, че го е виждал всеки ден в „Блумингдейл“.

Тя се поколеба.

— Джеси Ковач. А вашето?

— Ричард Каин — представи се той и й протегна ръка.

Тя я пое и Ричард откри, че не му се иска да я пусне.

— И с какво се занимавате, когато не купувате ръкавици от „Блумингдейл“? — попита Джеси.

— Уча в Института по бизнесадминистрация в Харвард.

— Там не ви ли обясняват, че повечето хора имат само две ръце.

Той се разсмя. Харесваше му, че не само външният й вид ще направи тази вечер незабравима.

— Да седнем? — предложи й Ричард, хвана я за ръка и я отведе до масата си.

Джеси се зае да разучава менюто и попита:

— „Пържола Солсбъри“?

— Туй, което зовем ний хамбургер[1] — отвърна Ричард.

Тя се засмя и той се изненада, че е схванала толкова бързо играта на думи, а по-късно се почувства виновен — оказа се, че е гледала много повече представления, прочела е повече книги и дори е била на повече концерти от него. За първи път в живота си съжали, че до такава степен се е отдал единствено на учене.

— В Ню Йорк ли живеете? — попита той.

— Да — отговори тя и отпи от третата си чаша кафе, която бе налял келнерът с позволението на Ричард. — С родителите си.

— В коя част на града?

— В източната част на Петдесет и седма — отвърна Джеси.

— Тогава да се поразходим — предложи й той и я хвана за ръка.

В отговор Джеси се усмихна и двамата тръгнаха един до друг през града. За да удължи разходката колкото се може повече, Ричард спираше пред витрини, които при други обстоятелства би подминал, без дори да забележи. Познанията на Джеси в областта на модата и управлението на магазини бяха обезсърчаващи. Ричард започна да съжалява, че е напуснала училище на шестнадесет, за да започне работа в хотел „Барон“, преди да се премести в „Блумингдейл“.

Отне им около час да изминат шестнадесетте пресечки. Когато стигнаха Петдесет и седма улица, Джеси спря пред един малък жилищен блок и каза:

— Тук живеят нашите.

Той пусна ръката й.

— Надявам се да се видим отново.

— Ще ми бъде приятно — каза Джеси без особен ентусиазъм.

— Утре? — срамежливо попита Ричард.

— Утре ли? — попита Джеси.

— Ами да. Какво ще кажете да идем до „Синия ангел“ и да послушаме Боби Шорт? — Отново я хвана за ръката. — Все пак е по-романтично, отколкото в „Алън“.

Джеси изглеждаше несигурна, сякаш поканата й създаваше някакъв проблем.

— Стига да желаете, разбира се — добави той.

— С удоволствие — прошепна тя.

— Ще вечерям с баща ми, така че какво ще кажете да ви взема към десет?

— Не, не — побърза да откаже Джеси. — Да се срещнем направо там. Само на две пресечки оттук е.

— Значи в десет. — Той се наведе и я целуна по бузата. Чак сега усети деликатния й парфюм. — Лека нощ, Джеси — каза той и се отдалечи.

Започна да си подсвирва „Концерт за чело“ на Дворжак и когато се озова пред дома си, бе стигнал до края на първа част. Не можеше да си спомни по-забавна и приятна вечер от тази. Заспа, унесен в мисли за Джеси вместо за Галбрейт или Фридман. На следващата сутрин съпроводи баща си до Уолстрийт и прекара деня в библиотеката на „Уолстрийт Джърнъл“, като си позволи само една кратка обедна почивка. По време на вечерята се впусна в обяснения за проучванията си върху обратните търгове за поглъщане и в един момент се уплаши, че говори малко по-ентусиазирано от необходимото.

След вечерята се оттегли в стаята си. Погрижи се никой да не забележи как се измъква през предната врата няколко минути преди десет. Стигна до „Синия ангел“, провери запазената предварително маса и се върна във фоайето да чака Джеси.

Усещаше сърцето му да бие ускорено и се запита защо това никога не му се бе случвало с Мери Бигелоу. Когато Джеси пристигна, той я целуна по бузата и я въведе в салона. Гласът на Боби Шорт се носеше във въздуха: „Истината ли ми казваш, или съм поредната лъжа?“.

Когато Ричард и Джеси влязоха, Шорт вдигна ръка. Ричард се усети да отвърне на поздрава му, въпреки че досега го бе виждал само веднъж и не се бяха запознавали.

Отведоха ги до масата в центъра на помещението и за негова най-голяма изненада Джеси зае мястото с гръб към пианото.

Той поръча бутилка „Шабли“ и я попита как е минал денят й.

— Ричард, има нещо, което трябва…

— Здравей, Ричард. — Той вдигна поглед.

До масата им бе застанал висок младеж в тъмносин блейзър и сиви вълнени панталони.

— Здрасти, Стив. Запознайте се: Джеси Ковач — Стив Мелън. Със Стив сме колеги от Харвард.

— Гледаш ли „Янките“ напоследък? — попита Стив.

— Не — отвърна Ричард. — Предпочитам единствено победителите.

— Като Айзенхауер. Толкова е смотан, че можеш да си помислиш, че е завършил Йейл.

Двамата побъбриха няколко минути. Джеси не направи опит да ги прекъсне.

— А, ето я най-сетне — каза Стив, загледан към входа. — До скоро, Ричард. Радвам се, че се запознахме, Джеси.

Тази вечер Ричард й разказа плановете си да се установи в Ню Йорк и да работи в „Лестър“ — банката на баща му. Тя бе толкова внимателен слушател, че той можеше само да се надява, че не я е отегчил. Прекара по-добре и от снощи и на тръгване махна на Боби Шорт, сякаш бяха приятели от детство. Пред дома на Джеси я целуна за първи път по устните. Отначало тя не реагира, а след това каза „Лека нощ“ и изчезна в стария жилищен блок.

На следващата сутрин той се върна в Бостън. След като пристигна в Червената къща, първата му работа бе да й телефонира — свободна ли е за един концерт в петък вечерта? Тя беше свободна и Ричард за първи път започна да зачерква дните в календара. През седмицата му се обади Мери и той й обясни по възможно най-учтивия начин, че вече не могат да се виждат.

Уикендът бе незабравим. Нюйоркската филхармония, „Набери «У» за «Убиец»“ — на Джеси сякаш й харесаха даже и „Ню Йорк Никс“. В понеделник сутринта Ричард се върна в Харвард с нежелание. През следващите четири месеца седмиците щяха да са безкрайно дълги, а уикендите — кратки като мигове. Звънеше на Джеси всеки ден и рядко прекарваха почивните дни поотделно.

 

 

Един понеделник сутринта, по време на лекцията за краха от 1929 година, Ричард изобщо не беше в състояние да се съсредоточи. Как да обясни на баща си, че се е влюбил в момиче, работещо на щанда за ръкавици, шалове и вълнени шапки в „Блумингдейл“? Дори и самият той не можеше да проумее как е възможно да е така лишена от амбиции при цялата й интелигентност и красота. Ако Джеси разполагаше с възможностите, които имаше той… Написа името й в полето на листа. На баща му щеше да му се наложи да се научи да живее с нея. Загледа се в написаното. Джеси Каин.

Когато през следващия уикенд се върна в Ню Йорк, измисли за майка си обяснение, че е останал без ножчета за бръснене. Тя му предложи да използва ножчетата на баща си.

— Не, не, няма нищо — каза Ричард. — Предпочитам да си купя. Пък и без това използваме различни марки.

На Кейт Каин това й се стори странно. Марката беше една и съща.

Наложи му се да тича осем пресечки до „Блумингдейл“, за да го свари отворен. Когато стигна до щанда за ръкавици, Джеси не се виждаше никаква. Мейзи се бе настанила в ъгъла и пилеше ноктите си.

— Джеси тук ли е? — попита останалият без дъх Ричард.

— Не, тръгна си преди няколко минути. Не може да е стигнала много далеч. Вие да не…

Ричард изтича на Лексингтън авеню и затърси Джеси сред забързаната тълпа. Тъкмо щеше да се откаже, когато позна червения шал, който й бе подарил. Тя беше на отсрещния тротоар и вървеше към Пето авеню. Апартаментът й се намираше в противоположната посока; гузен, той реши да я проследи. Когато стигна до „Скрибнър“ на Четиридесет и осма улица, тя влезе в книжарницата. Той се озадачи. Ако искаше нещо за четене, защо не си го бе взела от „Блумингдейл“? Гледаше през витрината как Джеси разговаря с продавача, който изчезна някъде и след малко се върна с две книги. Успя да зърне заглавията — „Благоденстващото общество“ на Джон Кенет Галбрейт и „Съвременна Русия отблизо“ на Джон Гънтър. Джеси се разписа за тях (което изненада Ричард) и излезе, а той се скри зад ъгъла.

— Коя си ти? — запита се на глас, докато я гледаше как се връща в обратната посока и влиза в „Бендъл“. Портиерът я поздрави почтително — несъмнено я познаваше. Отново погледна през витрината и видя как продавачките се суетят около Джеси с нещо доста повече от обичайната вежливост. Появи се една по-възрастна дама и й подаде пакет, който Джеси очевидно очакваше. Отвори го и извади от него дълга червена вечерна рокля. Джеси се усмихна и кимна, а продавачката прибра роклята в една бяло-кафява кутия. След това Джеси благодари и тръгна към вратата, без дори да се подпише за покупката си. Ричард едва избягна сблъсъка с нея, когато тя излезе забързано от магазина и скочи в едно такси.

Той измъкна следващото такси под носа на някаква възрастна дама и нареди на шофьора да кара след таксито на Джеси.

— Като на кино, а? — подсмихна се водачът.

Ричард не отговори. Когато таксито подмина малкия жилищен блок, пред който обикновено се разделяха, започна да му причернява. Таксито пред тях продължи още стотина метра и спря пред ослепителна нова жилищна сграда с униформен портиер, който побърза да й отвори вратата. Слисан и разгневен, Ричард изскочи от колата и понечи да тръгне към входа, в който бе изчезнала тя.

— Дотук деветдесет и пет цента, приятел — обади се шофьорът зад него.

— О, извинете. — Ричард бръкна в джоба си, измъкна някаква банкнота и я пъхна в ръката на шофьора, без да чака ресто.

— Благодаря, приятел — каза шофьорът, загледан в петте долара. — Някои хора днес определено са щастливи.

Ричард забързано мина през вратата и настигна Джеси тъкмо когато тя влизаше в асансьора. Тя впери поглед в него, но не продума.

— Коя си ти? — настоятелно попита той, докато вратата на асансьора се затваряше. Другите двама пътници гледаха право пред себе си, наложили си маските на заучено безразличие. Асансьорът потегли към втория етаж.

— Ричард — заекна тя. — Смятах тази вечер да ти кажа всичко. Все не се отваряше удобен случай.

— Щяла да ми каже! — отвърна той, следвайки я към апартамента. — Близо три месеца ме разиграваш с лъжите си. Крайно време е да ми кажеш истината.

Избута я безцеремонно и влезе през отворената врата. Погледна към апартамента, докато тя стоеше безпомощно във фоайето. Зад антрето имаше голяма дневна с красив ориенталски килим и величествено бюро от епохата на крал Джордж. До една масичка, върху която имаше ваза със свежи анемони, се издигаше прекрасен старинен часовник. Помещението бе впечатляващо дори според стандартите на собствения му дом.

— Хубаво жилище за продавачка — остро каза той. — Кой плаща за всичко това, любовниците ти ли?

Джеси пристъпи към него и го зашлеви толкова силно, че дланта я заболя.

— Как смееш? Махай се!

И избухна в сълзи. Ричард я прегърна.

— Божичко! Извинявай. Не биваше да го казвам. Моля те, прости ми. Просто много те обичам и си въобразявах, че те познавам добре. А сега откривам, че не зная нищо за теб.

— Ричард, и аз те обичам и съжалявам, че те ударих. Не исках да те лъжа, но наистина няма друг… честна дума.

Тя докосна бузата му.

— Изпросих си го — каза той и я целуна.

Притиснати в обятията си, двамата се отпуснаха на канапето и известно време останаха неподвижни. Той нежно галеше косите й, докато сълзите не спряха. Джеси плъзна пръсти през процепа между двете горни копчета на ризата му и тихо попита:

— Искаш ли да спиш с мен?

— Не — отвърна той. — Искам да останем цялата нощ будни.

Без да кажат нищо повече, двамата се съблякоха и се любиха — отначало нежно и свенливо, боейки се да не си причинят болка и отчаяно стараейки се да доставят удоволствие на другия. Накрая тя отпусна глава върху рамото му.

— Казвам се Флорентина Розновски — започна тя и му разказа всичко за себе си. Обясни защо се е представила под името Джеси Ковач — искаше да се отнасят с нея като с всяка друга продавачка, докато не изучи занаята, а не като с дъщерята на Чикагския барон. През цялото време Ричард не продума и продължи да мълчи и след края на разказа й.

— Вече не ме ли обичаш? — попита тя. — След като разбра коя съм всъщност?

— Скъпа — едва чуто каза Ричард. — Баща ми ненавижда твоя баща.

— В смисъл?

— Чувал съм само веднъж името на баща ти. Татко беше бесен и изкрещя, че той имал една цел в живота — да съсипе рода Каин.

— Какво? Защо? — Флорентина бе смаяна. — За пръв път чувам за баща ти. Откъде изобщо се познават? Сигурно грешиш!

— Де да беше така — каза Ричард и повтори малкото, което бе научил от майка си за враждата с баща й.

— Божичко! Баща ми явно е говорел именно за това „предателство“, когато след четвърт век прехвърли всичките си сметки в друга банка. И какво ще правим сега?

— Ще им кажем истината. Как сме се запознали съвсем случайно, как сме се влюбили и сега смятаме да се оженим. И че с нищо не могат да ни спрат.

— Да изчакаме няколко седмици — каза Флорентина.

— Защо? — не разбра Ричард. — Мислиш ли, че баща ти може да те разубеди да се омъжиш за мен?

— Не, Ричард — нежно каза тя и отново положи глава на тялото му. — Това е невъзможно. Нека обаче първо разберем дали не можем да им го кажем спокойно, преди да ги поставим пред fait accompli. Пък и може да не се мразят толкова, колкото си представяш. В края на краищата сам каза, че проблемът с веригата „Ричмънд“ е бил преди повече от двадесет години.

— Още се мразят до смърт. Наистина! Баща ми направо ще побеснее, ако ни види заедно. Да не говорим какво ще стане, ако научи, че смятаме да се оженим.

— Още една причина да изчакаме, преди да им кажем. Така ще имаме време да измислим най-добрия си начин на действие.

Той я целуна отново.

— Обичам те, Джеси.

— Флорентина.

— Още нещо, с което ще трябва да свиквам — отбеляза Ричард.

 

 

Отначало Ричард отделяше по един следобед седмично, за да разкрие враждата между двамата бащи, но след време това се превърна в обсебване, което силно се отрази на присъствието му на лекции. Опитът на Чикагския барон да отстрани баща му от собствения му борд на директорите би могъл да се превърне в добър пример за изучаване на бизнесадминистрацията. Колкото повече неща научаваше, толкова по-ясно ставаше, че двамата са страшни противници. Майка му заговори за враждата им, сякаш от години й се е искало да сподели тези неща с някого.

— Защо проявяваш такъв интерес към господин Розновски? — попита тя.

— Попаднах на името му, докато се рових в стари броеве на „Уолстрийт Джърнъл“. — „Самата истина — помисли си той. — И същевременно лъжа.“

Флорентина си взе почивен ден и отлетя до Чикаго, за да разкаже на майка си какво се е случило. Когато я притисна по-силно да й каже каквото знае, Зофя отвори уста и не млъкна близо час. Флорентина се надяваше, че майка й преувеличава, но след няколко предпазливо зададени въпроса по време на една вечеря с Джордж Новак стана болезнено ясно, че всичко е точно така.

Всеки уикенд двамата любовници се срещаха и обменяха знания, което само увеличаваше списъка на омразата.

— Ама че жалко — каза Флорентина. — Не могат ли просто да се срещнат и да поговорят? Мисля, че могат да се разберат доста добре.

— Съгласен съм — каза Ричард. — Но кой от двама ни ще се опита да им го каже?

— И на двама ни рано или късно ще ни се наложи.

През следващите седмици Ричард бе най-внимателният и мил мъж на света. Макар и да се опитваше да отвлече мислите на Флорентина от това „рано или късно“ с редовни посещения на театър, на концертите на Нюйоркската филхармония и с дълги разходки в парка, разговорите им неизменно стигаха до родителите им.

Дори по време на концерта на чело, който й изнесе в апартамента й, мислите на Флорентина бяха обсебени от баща й — как може да е толкова коравосърдечен? Когато свърши сонатата на Брамс, Ричард свали лъка и я погледна в сивите очи.

— Трябва да им кажем скоро — каза той и я прегърна.

— Зная. Просто не искам да нараня баща си.

— Зная.

Тя сведе поглед.

— Папа се връща от Вашингтон следващия петък.

— Значи ще бъде следващия петък — тихо каза Ричард, без да я пуска от обятията си.

Докато гледаше как колата му се отдалечава, Флорентина се питаше дали ще намери достатъчно сили, за да изпълни решението си.

В петък Ричард се измъкна от сутрешната лекция и отпътува за Ню Йорк, за да прекара остатъка от деня с Флорентина.

Следобеда споделиха какво ще кажат, когато се срещнат с родителите си. В седем часа двамата излязоха от апартамента на Четиридесет и седма улица. Вървяха мълчаливо. Когато стигнаха Парк авеню, спряха на светофара.

— Ще се ожениш ли за мен?

Това бе последния въпрос, който бе очаквала Флорентина — умът й се въртеше около предстоящата среща с баща й. По бузата й се търкулна сълза — сълза, която нямаше право да бъде там в най-щастливия момент от живота й. Ричард извади от една малка червена кутийка пръстен със сапфири във формата на ромбове и го постави на лявата й ръка. Опита се да спре сълзите й с целувки. После двамата отстъпиха и се погледаха един друг, след което той се обърна и се отдалечи.

Бяха се разбрали да се срещнат отново в апартамента веднага след края на изпитанието. Тя непрекъснато поглеждаше към пръстена, стоящ редом с онзи, който носеше от малка.

Докато вървеше по Парк авеню, Ричард внимателно си повтаряше премислените изречения, които смяташе да каже на баща си. Озова се на Шестдесет и осма много преди да завърши репетицията.

Баща му бе във всекидневната в компанията на обичайния „Тийчърс“ със сода преди вечеря. Майка му се оплакваше, че сестра му почти не се храни.

— Според мен Вирджиния е решила да стане най-кльощавото момиче в Ню Йорк.

Прииска му се да може да се засмее.

— Здравей, Ричард. Очаквах да дойдеш по-рано.

— И аз — отвърна той. — Трябваше обаче да се срещна с един човек преди да се прибера.

— С кого? — попита майка му без особен интерес.

— С жената, за която ще се оженя.

Двамата го погледнаха слисани. Това определено не беше така внимателно обмисленото встъпително изречение.

Баща му се съвзе пръв.

— Не мислиш ли, че ти е още рано? Не се съмнявам, че с Мери можете да си позволите да изчакате малко.

— Нямам намерение да се женя за Мери.

— Няма да се ожениш за Мери? — повтори майка му.

— Не. Ще се оженя за Флорентина Розновски.

Кейт Каин пребледня.

— Дъщерята на Авел Розновски? — безизразно произнесе Уилям Каин.

— Да, татко — твърдо каза Ричард.

— Това да не е някаква шега, Ричард?

— Не, татко. Срещнахме се при странни обстоятелства и се влюбихме, без изобщо да подозираме за неразбирателството между родителите ни.

— Неразбирателство? Неразбирателство? — повтори баща му. — Нима не разбираш, че този полски имигрант парвеню прекарва по-голямата част от живота си в опити да ме изхвърли от собствения ми борд… и веднъж за малко да успее? И ти наричаш това „неразбирателство“? Ричард, ако продължиш да се виждаш с дъщерята на този изрод, забравяш за мястото в управителния съвет на „Лестър“. Замислял ли си се върху това?

— Да, татко, замислял съм се и това не може да промени решението ми. Срещнах жената, с която искам да прекарам остатъка от живота си, и съм горд, че тя също иска да стане моя съпруга.

— Тя те е излъгала и подмамила, за да могат с баща си най-сетне да ми отмъкнат банката. Не виждаш ли, че всичко е нагласено?

— Дори и ти не можеш да повярваш на тази безсмислица, татко.

— Безсмислица? Навремето той ме обвини, че аз съм виновен за смъртта на съдружника му Дейвис Лерой, когато аз…

— Татко, Флорентина не знаеше нищо за враждата между вас, докато не се запознахме. Как може да си толкова ирационален?

— Казала ти е, че е бременна, за да се ожениш за нея.

— Татко, това е недостойно. Флорентина никога не е упражнявала и най-малкия натиск върху мен, откакто се познаваме. Точно обратното. — Ричард се обърна към майка си. — Защо не се срещнете? Ще разберете как е станало всичко.

Кейт понечи да отговори, но баща му изкрещя: „Не! Никога!“ и й каза да ги остави насаме. Майка му се разплака и излезе.

— Сега ме чуй хубаво, Ричард. Ожениш ли се за момичето на Розновски, ще те оставя без пукнат грош.

— Страдаш от семейната болест, татко. Въобразяваш си, че парите могат да купят всичко. Но синът ти не е за продан.

— Можеш да се ожениш за Мери Бигелоу. Порядъчно момиче, при това от сой.

Ричард се разсмя.

— Прекрасен човек като Флорентина никога не може да бъде изместен от момиче от сой само заради произхода си.

— Да не си посмял да споменаваш рода ни наравно с онзи тъп поляк!

— Татко, никога не съм предполагал, че ще ми се налага да слушам такива патетични изблици от иначе нормален и трезв човек.

Уилям Каин направи крачка към сина си. Ричард не трепна. Баща му спря.

— Махай се. Вече не си член на моето семейство. Да не си посмял…

Ричард излезе. Майка му се бе свила до перилата на стълбището. Той отиде до нея и я прегърна.

— Винаги ще те обичам — прошепна му тя и се отдръпна, когато чу съпруга си да излиза в коридора.

Ричард затвори тихо външната врата. Отново се намираше на Шестдесет и осма улица. Единствената му мисъл беше как ли е протекла срещата на Флорентина. Махна на едно такси и потегли към апартамента й, без да се обръща.

Никога не се бе чувствал толкова свободен.

Когато стигна Петдесет и седма улица, попита портиера дали Флорентина се е върнала. Още не беше, затова той я зачака под терасата. Започна да се страхува, че любимата му може и да не успее да се измъкне. Беше така унесен в мисли, че не забеляза кога пристигна таксито. От купето се появи крехката фигура на Флорентина. Притискаше кърпичка към кървящата си устна. Хвърли се към него и двамата побързаха да се качат горе и да останат насаме.

— Обичам те, Ричард — бяха първите й думи.

— И аз те обичам — каза той и я прегърна силно, сякаш това можеше да реши проблемите им.

Флорентина не се отдели от него, когато той заговори.

— Заплаши, че ще ме остави без пукнат грош, ако се оженя за теб. Кога ще разберат, че хич не ни е грижа за проклетите им пари? Опитах се да намеря подкрепа у майка ми, но дори тя не успя да овладее гнева му. Изгони я от стаята. Никога не съм го виждал да се отнася така с нея. Тя се разплака и това само засили решимостта ми. Дано само не си го изкара на Вирджиния и Луси. Какво стана, като каза на баща си?

— Удари ме — едва чуто каза Флорентина. — За пръв път в живота ми. Мисля, че ще те убие, ако ни намери заедно. Ричард, мили, трябва да се махаме оттук, преди да разбере къде сме! Той ще дойде първо в апартамента. Страх ме е.

— Няма от какво да се страхуваш. Махаме се още сега, отиваме колкото се може по-далеч, а те да вървят по дяволите.

— Колко ти трябва да си събереш багажа? — попита Флорентина.

— Николко — отвърна Ричард. — Не мога да се прибера вкъщи. Взимай си нещата и да тръгваме. Имам стотина долара, а челото е още в спалнята. Какво ще кажеш да се омъжиш за човек, чието състояние възлиза на сто долара?

— Тъкмо партия за обикновена продавачка, мен ако питаш. И само като си помисля, че си мечтаех да съм издържана от мъжа си жена. А сега ще поискаш и зестра. — Флорентина порови в чантата си. — Е, разполагам с двеста и двадесет долара и кредитна карта „Американ Експрес“. Дължиш ми петдесет и шест долара, Ричард Каин, но ще обмисля дали не става да внасяш по долар годишно.

— Май предпочитам идеята със зестрата — каза Ричард.

Флорентина се приготви за половин час. След това седна на бюрото и написа една кратка бележка до баща си — че никога няма да поиска да го види, освен ако не приеме Ричард. Остави плика на нощната масичка до леглото.

Ричард спря такси и каза на шофьора:

— Айдълуайлд. — След това натовари трите куфара на Флорентина и челото си в багажника.

Когато стигнаха летището, Флорентина се обади по телефона. Остана облекчена, когато от другата страна й отговориха. След като разказа новините на Ричард, той купи билети.

В седем и тридесет „Сюпър Констълейшън“ 1049 на „Американ Еърлайнс“ се засили по пистата за седемчасовия си полет.

Ричард помогна на Флорентина да си закопчае колана. Тя му се усмихна.

— Знаеш ли колко те обичам, господин Каин?

— Мисля, че знам… госпожо Каин — отвърна той.

 

 

— Ще съжаляваш до края на живота си.

Той не отговори. Остана все така неподвижен, вперил поглед пред себе си. Накрая каза:

— Повече никога няма да чуеш за него.

Тя излезе от стаята, без да каже нито дума.

Остана сам в червеното кожено кресло. Времето сякаш бе спряло. Не чу как телефонът иззвъня седем пъти. Икономът почука и влезе.

— Сър, обажда се някой си господин Авел Розновски. Вкъщи ли сте?

Уилям Каин усети рязка болка в стомаха. Знаеше, че трябва да отговори. Стана от креслото, задържа се на крака само с безкрайно усилие на волята и отиде до телефона.

— Уилям Каин.

— Обажда се Авел Розновски.

— Нима? И кога ви хрумна да впримчите сина ми с дъщеря си? Несъмнено, след като опитите ви да съсипете банката ми се провалиха така зрелищно.

— Я не ми се… — Авел се овладя. — Искам да попреча на този брак точно толкова, колкото и вие. И през ум не ми е минавало да отнемам сина ви. Едва днес научих, че изобщо съществува. Обичам дъщеря си дори повече, отколкото мразя вас, и не искам да я загубя. Какво ще кажете да се срещнем и да измислим нещо?

— Не — отсече Уилям Каин.

— Каква полза да ровим в миналото точно сега, Каин? Ако знаете къде са, може би ще успеем да ги спрем. Аз искам същото. Или сте толкова шибано горд, че предпочитате да стоите и да гледате как синът ви се жени за момичето ми, вместо да помогнете?

Уилям Каин затвори и се върна в коженото си кресло.

Икономът се появи отново.

— Вечерята е сервирана, сър.

— Без мен. Не съм вкъщи.

— Да, сър — каза икономът и излезе.

Уилям Каин остана сам. Никой не го обезпокои до осем сутринта.

Бележки

[1] Парафраза на Шекспир — „Туй, което зовем ний «роза», ще ухае сладко под всяко друго име“ („Ромео и Жулиета“, Второ действие, втора сцена. Превод Валери Петров). — Бел.пр.