Джефри Арчър
Блудната дъщеря (3)

2.

Кръщенето на Флорентина бе нещо, което всички щяха да запомнят — с изключение на самата нея, тъй като проспа цялото събитие. След церемонията в катедралата „Светото Име“ в Северен Уобаш гостите отидоха в хотел „Стивънс“. Авел нае отделна зала и покани над сто души да отпразнуват случая. Кръстник бе най-близкият му приятел Джордж Новак — също поляк, който спеше на койката над неговата по време на пътуването от Европа, а кръстница — Янина, една от братовчедките на Зофя.

Гостите отдадоха дължимото на традиционната трапеза от десет ястия. Авел седеше на почетното място и приемаше подаръците от името на дъщеря си. Сред тях имаше сребърна дрънкалка, американски спестовни бонове, издание на „Хъкълбери Фин“ и великолепен старинен пръстен със смарагд от тайнствения му покровител. Авел се надяваше благодетелят му да е получил поне толкова удоволствие при подаряването, колкото показа по-късно дъщеря му при приемането на подаръка. За да отбележи случая, Авел подари на Флорентина голямо кафяво плюшено мече с червени очи.

— Прилича на Рузвелт — каза Джордж и вдигна играчката, за да я видят всички. — Това е повод за второ кръщене — кръщавам това меченце Франклин Делано Рузвелт.

— Наздраве, господин президент! — Авел вдигна чашата си. Името на мечето така и си остана.

Празненството свърши към три посред нощ и Авел трябваше да поръча количка от хотела, за да закара подаръците у дома. Джордж му махна с ръка, когато минаваше покрай него по Мичиган Авеню и я буташе пред себе си.

Щастливият татко започна да си подсвирква — спомняше си различните подробности от чудесната вечер. Едва когато господин президентът падна за трети път от количката, си даде сметка колко разнебитена е улицата. Вдигна мечока и го нагласи в средата на отрупаната с подаръци количка. Тъкмо се изправяше, когато нечия ръка легна на рамото му. Авел рязко се обърна, готов да защити с живота си първите придобити от Флорентина неща, и се озова срещу някакъв млад полицай.

— Можете ли да обясните какво правите с количка на хотел „Стивънс“ на Мичиган авеню в три през нощта?

— Разбира се, полицай — отвърна Авел.

— Добре, да започнем с това какво има в пакетите.

— Като изключим Франклин Делано Рузвелт, не мога да ви кажа със сигурност.

Полицаят веднага го арестува по подозрение за кражба. И докато получателката на подаръците кротко спеше под червеното си юрганче в детската си стая на втория етаж, баща й прекара безсънна нощ на един стар, натъпкан с конски косъм матрак в ареста. Джордж се появи на следващата сутрин в съда, за да потвърди разказа му.

На другия ден Авел купи един буик от Питър Сосиковски, който се занимаваше с търговия с автомобили втора ръка в полския квартал.

Започна да пътува извън Чикаго с все по-голямо нежелание — страхуваше се да отсъства дори за няколко дни и да пропусне първата стъпка, първата дума и всичко друго първо нещо на любимата си дъщеря. Надзираваше бдително дневния й режим още от раждането й и не позволяваше в дома им да се говори на полски. Бе твърдо решен в говора й да няма и следа от полски акцент, който би я накарал да се чувства неудобно в обществото.

С трепет очакваше първата й дума с надеждата, че тя ще бъде „папа“. Зофя пък се страхуваше да не бъде някоя полска дума, която да разкрие, че невинаги е говорела на първородната си рожба на английски.

— Дъщеря ми е американка и трябва да говори английски — й беше обяснил Авел. — Прекалено много поляци продължават да разговарят помежду си на родния си език и заради това децата им ще прекарат целия си живот в северозападния край на Чикаго, ще бъдат наричани „тъпи поляци“ и ще са обект на подигравка за всички останали.

— С изключение на онези от сънародниците ни, които все още чувстват някаква преданост към Полската империя — възрази Зофя.

— Полската империя ли? За бога, Зофя, в кой век живееш?

— В двадесети — повиши глас тя.

— Стига глупости!

— И това го казва човек, чиято върховна амбиция е да се върне във Варшава като посланик?

— Казвал съм ти никога да не споменаваш това, Зофя! Никога!

Зофя, чийто английски си оставаше с непоправим акцент, не отговори. По-късно обаче спомена нещо по въпроса на братовчедките си и продължи да говори на полски само когато Авел не бе вкъщи. Изобщо не бе впечатлена от така често изтъквания от съпруга й факт, че дори само оборотът на „Дженеръл Мотърс“ надвишава бюджета на Полша.

Към 1935 година Авел вече бе сигурен, че страната окончателно се е изправила на крака и Депресията е само минало, така че реши, че е настъпил моментът да построи новия „Чикаго Барон“ на мястото на стария „Ричмънд Континентал“. Избра архитект и започна да прекарва във Ветровития град повече време, отколкото по пътищата. Твърдо бе решен хотелът му да е най-добрия в Средния запад.

„Чикаго Барон“ бе завършен през май 1936. Откри го кметът от Демократическата партия Едуард Дж. Кели. На празненството присъстваха и двамата сенатори от Илинойс — много добре си даваха сметка за бързото замогване на Авел.

— Прилича на милион долара накуп — каза сенатор Дж. Хамилтън Луис.

— Не сте много далеч от истината — отвърна Авел, докато се наслаждаваше на богато украсените зали, високите тавани с гипсова мазилка и украсата в пастелни зелени тонове. Финалният щрих бе тъмнозеленото гравирано „Б“ навсякъде — от кърпите в банята до знамето, което се вееше на върха на високата четиридесет и два етажа постройка.

— Този хотел вече носи белега на успеха — каза Дж. Хамилтън Луис пред двете хиляди гости. — Защото, приятели мои, не сградата, а създателят й е онзи, който завинаги ще остане известен като Чикагския барон.

Авел бе поласкан от надигналия се рев от овации и се усмихна на себе си. Съветникът му по връзки с обществеността се бе погрижил тези думи да се появят в речта на сенатора още преди седмица.

Постепенно започваше да се чувства свойски сред едри бизнесмени и висши политици. Зофя обаче не се приспособи към промяната в положението на съпруга си и се мотаеше несигурно на заден план, изпи малко повече шампанско от необходимото и накрая се измъкна с неубедителното извинение, че отива да види дали Флорентина е заспала. Авел изпрати зачервената си съпруга до въртящата се врата, като раздразнено мълчеше. Зофя нито се интересуваше, нито разбираше успеха на Авел и предпочиташе да игнорира новия му свят. Много добре обаче си даваше сметка колко много се дразни Авел от това.

— Не бързай да се прибереш — не се сдържа да каже тя, докато той я настаняваше в колата.

— Няма — отвърна той на вратата, когато се връщаше. Бутна я толкова силно, че тя се завъртя три пъти, след като мина през нея.

Градският съветник Хенри Осбърн, който го чакаше във фоайето, отбеляза:

— Това явно е връхната точка в живота ти.

— Връхната точка ли? Та аз току-що навърших тридесет — отвърна Авел.

Светкавицата блесна точно когато сложи ръката си на рамото на високия мургав и красив политик. Авел се усмихна към фотографа, наслаждавайки се на отношението, което получаваше като знаменитост.

— Смятам да построя хотели „Барон“ по целия свят — каза той достатъчно високо, за да го чуят околните. — Възнамерявам да стана за Америка онова, което е Сезар Риц за Европа. Дръж се за мен, Хенри, и няма да съжаляваш.

Двамата тръгнаха към ресторанта.

— Хенри, ако можеш да ми отделиш време, заповядай утре на обяд — добави Авел, когато се отдалечиха на достатъчно разстояние, за да не ги чуват. — Искам да обсъдим едно нещо.

— Поласкан съм, Авел. Един обикновен градски съветник е винаги на разположение на Чикагския барон.

Разсмяха се високо, макар че и двамата не сметнаха забележката за особено остроумна.

За Авел това се оказа поредната безкрайна нощ. Когато се прибра, легна в стаята за гости, за да не събуди Зофя — или поне така й обясни на следващата сутрин.

 

 

Когато влезе в кухнята на закуска, Флорентина седеше на високия си стол, ентусиазирано размазваше овесената каша около устата си и захапваше всичко, което се намираше в обсега на ръчичките й — дори нещата, които не бяха за ядене. Той я целуна по челото — единственото място, което изглеждаше горе-долу чисто от кашата — и седна, за да се заеме с вафлите и кленовия сироп. Когато приключи със закуската, стана и каза на Зофя, че ще обядва с Хенри Осбърн.

— Този човек не ми харесва — каза Зофя.

— И аз не съм луд по него — отговори Авел. — Но не бива да забравяме, че има достатъчно влияние в Градския съвет и може да ни донесе много облаги.

— А също и много вреди.

— Не го взимай така присърце. Остави ме аз да се погрижа за съветника Осбърн — каза Авел, погали съпругата си по бузата и понечи да тръгне.

— Президунк — каза едно гласче и двамата се обърнаха към Флорентина, която сочеше надолу. Осеммесечният Франклин Д. Рузвелт лежеше по очи на пода.

Авел се разсмя, вдигна любимата играчка и я постави на мястото, което Флорентина му бе направила на стола си.

— Пре-зи-дент — бавно и отчетливо каза той.

— Президунк — настоя Флорентина.

Авел отново се разсмя и потупа Франклин Д. Рузвелт по главата. Стана така, че ФДР бе отговорен не само за Новия курс, но и за първото политическо изказване на Флорентина.

Шофьорът му го чакаше до новия кадилак. Колкото по-добра ставаше колата, която можеше да си позволи, толкова повече намаляваше умението на Авел да шофира. Когато купи кадилака, Джордж го посъветва да си наеме шофьор. Сега Авел му нареди да кара бавно към Голдън Коуст. Взираше се в блестящите стъкла на „Чикаго Барон“ и се наслаждаваше на мисълта, че в целия свят няма друго място, където човек да е в състояние да постигне толкова много за толкова кратко време. За по-малко от петнадесет години бе постигнал толкова, колкото китайците биха се радвали да постигнат за десет поколения.

Изскочи от колата преди шофьорът да успее да заобиколи и да му отвори вратата, влезе енергично в хотела и се качи със специалния експресен асансьор до четиридесет и втория етаж, където прекара цялата сутрин в проверяване на всеки проблем, с който се бе сблъскал новият хотел — един от асансьорите за гости не работеше добре; двама келнери се бяха сбили с ножове в кухнята и Джордж ги бе изритал още преди пристигането на Авел; списъкът с щетите след отварянето бе подозрително дълъг — трябваше да провери дали келнерите не са откраднали нещо и не са го записали като повреда. Не остави нищо на случайността във всеки един от хотелите — от гостите в Президентския апартамент до цената на осемте хиляди пресни хлебчета, от които се нуждаеше отделът по снабдяване всяка седмица. Прекара сутринта в справки, проблеми и търсене на начини за решаването им и спря едва когато секретарката въведе в кабинета му съветник Осбърн.

— Добро утро, бароне — каза Хенри: произнесе титлата на Розновски малко снизходително.

Навремето, когато Авел бе младши сервитьор в „Плаза“ в Ню Йорк, произнасянето на титлата обикновено се придружаваше от презрителна мимика. Когато бе помощник-директор в „Ричмънд Континентал“, я споменаваха шепнешком зад гърба му и с подигравка. По-късно всички започнаха да я възприемат с уважение.

— Добро утро, съветник — каза Авел и хвърли поглед към часовника на бюрото си. Един и пет. — Ще обядваме ли?

Заведе Хенри в намиращата се в съседство уединена трапезария. За страничния наблюдател Хенри Осбърн едва ли приличаше на приятел на Авел. Завършил Чоут и Харвард (както непрекъснато напомняше на Авел), той бе участвал в Световната война като лейтенант от морската пехота. Висок метър и осемдесет, с гъста черна коса, леко прошарена, Хенри изглеждаше доста по-млад, отколкото твърдеше биографията му.

Двамата се бяха срещнали за първи път по повод пожара в „Ричмънд Континентал“. Тогава Хенри работеше за компанията „Грейт Уестърн“, която, доколкото можеха да си спомнят всички, бе застраховала хотелската верига „Ричмънд“. Авел се изненада, когато Хенри му намекна, че една малка сума би помогнала значително за по-бързото и безпроблемно минаване на документите през централата. В онези дни не разполагаше с „малка сума“; въпреки това книжата в края на краищата стигнаха където трябва — Хенри бе повярвал в бъдещето на Авел.

Така Авел за първи път си даде сметка, че могат да се купуват и хора.

По времето, когато Хенри бе избран в Градския съвет на Чикаго, Авел вече можеше да си осигури малка сума в брой и разрешителното за строежа на новия „Барон“ мина през местните власти като фурия. Когато по-късно Хенри обяви, че смята да се кандидатира в Камарата на представителите, Авел бе сред първите, които му изпратиха тлъст чек за предизборната кампания. Макар лично и да оставаше с едно наум за новия си съюзник, той много ясно си даваше сметка, че един послушен политик ще е от голяма полза за веригата „Барон“. Погрижи се нито едно от малките плащания в брой (не ги възприемаше като подкупи, дори пред себе си) да не фигурира в счетоводните книги и бе сигурен, че може да прекъсне сделката във всеки момент, когато му е удобно.

Трапезарията бе в същите деликатни тонове на зеленото, както и останалата част от хотела, но от щампованото „Б“ нямаше и следа. Мебелите бяха дъбови, от деветнадесети век. По стените висяха нарисувани с маслени бои портрети от същия период, всичките внесени от Европа. Щом вратите се затвореха, човек можеше да си представи, че е попаднал в друг свят, далеч от забързания ритъм на съвременните хотели.

Авел зае мястото си начело на масата, която можеше спокойно да побере осем гости, но в този ден бе сервирана само за двама.

— Сякаш попадаш в кътче от добрата стара Англия — отбеляза Хенри, докато оглеждаше стаята.

— Да не споменаваме Полша — отвърна Авел, докато един униформен келнер сервираше пушена сьомга, а втори наливаше в чашите им „Бушар Шабли“.

Хенри се загледа в отрупаната маса.

— Сега разбирам защо си придаваш толкова тежест, бароне.

Авел се намръщи и бързо смени темата.

— Ще ходиш ли утре да гледаш „Къбс“?

— Има ли смисъл? Имат по-слаби точки и от републиканците. Не че отсъствието ми ще обезкуражи „Трибюн“ да опише мача като побой, нямащ нищо общо с играта и правенето на точки, а при малко по-различно развитие на обстоятелствата — че „Къбс“ са постигнали бляскава победа.

Авел се разсмя.

— Едно поне е сигурно — продължи Хенри. — Никога няма да видиш нощна игра на стадион „Ригли“. Това противно нововъведение да се играе на прожектори никога няма да стигне до Чикаго.

— Същото ти беше мнението и за бирата в кутии миналата година.

Сега беше ред на Хенри да се намръщи.

— Не си ме поканил на обяд, за да обсъждаме бейзбола и бирата в кутии. Е, Авел, какво си замислил и как мога да ти помогна?

— Много просто. Искам да се посъветвам с теб какво да правя с Уилям Каин.

Хенри като че ли се задави. „Трябва да говоря с главния готвач — помисли си Авел. — В сьомгата не трябва да има никакви кости.“

— Хенри, навремето ми разказа с пълни подробности какво е станало, когато пътищата ви са се пресекли и как той в края на краищата те е измамил и те е оставил без пукнат грош — продължи той. — Е, с мен се отнесе още по-зле. По време на Депресията притисна здраво моя съдружник и най-близък приятел Дейвис Лерой и стана пряка причина за самоубийството му. А след това отказа да ме подкрепи, когато поисках да се заема с управлението на хотелите и да се опитам да изправя веригата на крака.

— И кой те подкрепи в края на краищата? — попита Хенри.

— Един частен инвеститор с „Континентал Тръст“. Директорът никога не ми го е казвал, но винаги съм подозирал, че е Дейвид Макстън.

— Собственикът на „Стивънс“?

— Същият.

— И какво те кара да мислиш така?

— Когато дадох прием за сватбата си и за кръщенето на Флорентина в „Стивънс“, сметката беше покрита от благодетеля ми.

— Това едва ли може да се нарече доказателство.

— Така е, но съм сигурен, че е Макстън, защото веднъж ми предложи да поема „Стивънс“. Казах му, че съм по-заинтересован да намеря някой, който да ме подкрепи при възстановяването на веригата „Ричмънд“, и същата седмица банката му в Чикаго ми предложи пари от някой, който не искал да разкрива самоличността си — щяло да се стигне до конфликт на интереси.

— Това вече звучи малко по-убедително. Кажи какво си намислил за Уилям Каин. — Хенри въртеше чашата си в ръце и чакаше Авел да продължи.

— Нещо, което няма да отнеме много от времето ти, а може да се окаже полезно както във финансов план, така и в личен — доколкото знам отношението ти към Каин.

— Слушам те — каза Хенри, без да вдига поглед от чашата си.

— Искам да се добера до контролния пакет акции на банката му в Бостън.

— Няма да е лесно — каза Хенри. — По-голямата част от акциите се държат от фамилен тръст и не могат да се продават без личното му съгласие.

— Доста добре си осведомен — отбеляза Авел.

— Това е общоизвестно — отвърна Хенри.

Авел не му повярва.

— Добре, да започнем с научаването на имената на всеки собственик на акции в „Каин и Кабът“ и да видим дали някой ще прояви интерес да се раздели с тях срещу цена, значително по-висока от обичайната.

Авел забеляза как очите на Хенри светнаха, когато започна да пресмята колко ще спечели, ако успее да се спазари и с двете страни.

— Разбере ли, нещата ще загрубеят — каза Хенри.

— Няма да разбере — каза Авел. — А и да го направи, ще сме най-малкото с два хода преднина. Мислиш ли, че можеш да свършиш работата?

— Мога да се опитам. Какво друго имаш предвид?

Авел разбра, че Хенри се опитва да научи каква сума може да очаква, но още не беше свършил.

— Искам писмен доклад на всяко първо число, в който да са описани акциите на Каин във всяка компания, деловите му начинания и всички подробности, които можеш да научиш за личния му живот. Абсолютно всичко, до което се добереш, колкото и тривиално да изглежда.

— Повтарям, няма да е лесно — каза Хенри.

— Хиляда долара месечно ще премахнат ли част от трудностите?

— Хиляда и петстотин — със сигурност — отвърна Хенри.

— Хиляда през първата половин година. Ако успееш да се докажеш, вдигам мизата на хиляда и петстотин.

— Споразумяхме се — каза Хенри.

— Добре. — Авел измъкна портфейла от вътрешния си джоб и извади подписания вече чек за хиляда долара.

Хенри се зае да го изучава.

— Сигурен беше, че ще се съглася на толкова, нали?

— Не, никак даже. — Авел измъкна втори чек за хиляда и петстотин и му го показа. — Ако излезеш сред победителите през първите шест месеца, ще си изгубил само три хиляди долара.

Двамата се разсмяха.

— А сега към по-приятни теми — каза Авел. — Ще победим ли?

— „Къбс“ ли имаш предвид?

— Не, изборите.

— Разбира се, Ландън ще претърпи поражение. Канзаският слънчоглед не може да се надява да победи Рузвелт — каза Хенри. — Както ни напомни президентът, това растение има жълт цвят и черно сърце, става за храна на папагали и винаги умира преди началото на ноември.

Авел отново се разсмя.

— А ти самият?

— Няма място за притеснения. Мястото винаги е било гарантирано за демократите. Трудното е да спечелиш номинирането, не самите избори.

— С нетърпение чакам да станеш конгресмен, Хенри.

— Не се съмнявам, Авел. А аз с нетърпение очаквам да ти служа, както и на останалите си избиратели.

Авел го погледна лукаво.

— Надявам се, значително по-добре — отбеляза той, докато му сервираха огромна телешка пържола и му наливаха „Кот дьо Бьон“, реколта 1929. През останалата част на обяда обсъждаха травмите на Габи Хартнет, златните медали на Джеси Оуенс на Олимпиадата в Берлин и вероятността Хитлер да нападне Полша.

— Никога — каза Хенри и започна да припомня храбростта на поляците при Монс по време на Голямата война.

Авел не коментира факта, че при Монс нито един полски полк не е влизал във военни действия.

Седна отново зад бюрото си в два и тридесет и седем и отново се зае с проблемите на президентския апартамент и осемте хиляди пресни хлебчета.

Прибра се вкъщи чак в девет вечерта и откри, че Флорентина вече е заспала. Но тя се събуди веднага щом влезе в стаята й и му се усмихна.

— Президунк, президунк, президунк.

Авел се усмихна.

— Не аз. Може би ти, но не и аз.

Вдигна дъщеря си, целуна я по бузата и седна с нея, докато тя повтаряше отново и отново речниковия си запас, състоящ се от една-единствена дума.