Джефри Арчър
Блудната дъщеря (13)

12.

Когато Флорентина се върна в Радклиф, я посрещна дебел двеста страници учебен каталог, за прочитането на който й бяха нужни три вечери. От него трябваше да избере един свободноизбираем предмет извън основната си специалност. Госпожица Роуз й предложи да се спре на нещо ново, за подробното изучаване на което може и да не й се отвори друга възможност.

Като всички студенти, Флорентина бе чула, че професор Луиджи Ферпози тази година ще бъде гостуващ професор в Харвард и веднъж седмично ще провежда семинари. След спечелването на Нобеловата награда той обикаляше света и получаваше почести, а откакто получи почетна титла в Оксфорд, започнаха да го описват като единствения, с когото папата и президентът са напълно единодушни, като не се брои Бог. За своя основна тема световният авторитет по италианска архитектура бе избрал римския барок. Първата му лекция бе обявена под заглавието „Град на зрение и разум“. Резюмето в учебния каталог бе изкусително — аристократът Джанлоренцо Бернини и синът на каменоделец Франческо Боромини бяха превърнали Вечния град на цезарите и папите в най-забележителната столица на света. Изисквания — задължително владеене на латински и италиански, желателни познания по немски и френски. Ограничение — тридесет студенти.

Госпожица Роуз не беше особено оптимистично настроена относно шансовете на Флорентина да бъде сред малцината избрани.

— Казват, че от библиотеката „Уайденер“ до общата зала „Бостън“ вече се е наредила опашка от желаещи само да го видят. Да не споменавам и факта, че е известен женомразец.

— И Юлий Цезар е бил женомразец.

— Вчера вечерта в общата зала не ме третираше като Клеопатра — каза госпожица Роуз. — Но му се възхищавам, че по време на Втората световна е летял с бомбардировачите. Има лична заслуга за спасяването на половината църкви в Италия.

— Какво пък, искам да съм сред избраните му ученици — каза Флорентина.

— Нима? — ехидно попита госпожица Роуз. — Ако не успееш — засмя се тя, докато пишеше бележка до професор Ферпози, — винаги можеш да се запишеш в някой научноизследователски курс. При тях няма никакви ограничения.

— Камънаци за глупаци — пренебрежително каза Флорентина. — Не ги ща. Отивам да завъртя главата на професор Ферпози.

В осем и половина на следващата сутрин, цял час преди официалното начало на приемния ден на професора, Флорентина се изкачи по мраморните стълби на библиотека „Уайденер“. Вътре взе асансьора (голям колкото да побере нея и една книга) до най-горния етаж — кабинетите на старшите професори се намираха под стряхата. Очевидно някое по-ранно поколение е било толкова твърдо решено да се дистанцира колкото се може повече от беснеещите студенти, че е трябвало да преглътне дългото катерене по стълбите или неудобството на вечно заетия асансьор.

Щом излезе от кабината, Флорентина се озова пред матирана врата. Името „Професор Ферпози“ беше прясно изписано с черни букви върху стъклото. Спомни си, че именно този човек бе седнал през 1945 година в Мюнхен заедно с ректора Конънт и двамата бяха решили съдбата на германската архитектура — какво да се запази и какво да се заличи веднъж завинаги. Много добре знаеше, че не бива да го безпокои още цял час. Понечи да се обърне и да се оттегли, но асансьорът вече бе потеглил някъде надолу. Върна се и решително почука на вратата. Отвътре се чу трясък.

— Мадона! Който и да си, махай се! Заради теб счупих любимия си чайник! — изкрещя гневно някой, чийто матерен език би могъл да бъде единствено италиански.

Флорентина потисна импулса да побегне и вместо това бавно завъртя дръжката и надникна в стаята, която вероятно имаше стени, но нямаше начин да се разбере със сигурност — книгите и списанията бяха натрупани от пода до тавана, сякаш бяха заменили обикновените тухли и хоросана.

В центъра на целия безпорядък стърчеше професорът, на когото с еднаква лекота можеха да се дадат както четиридесет, така и седемдесет години. Висок, облечен в старо сако от туид и сив панталон от каша с вид, сякаш е купен от някой магазин за дрехи втора употреба или е наследен от дядо му. Държеше кафява порцеланова дръжка, само допреди малко явно била закрепена за чайник. В краката му лежеше торбичка чай, заобиколена от парчета кафяв порцелан.

— Пазех си този чайник повече от тридесет години. Над него поставях единствено „Пиета“, госпожице. Как смятате да ми го възмездите?

— Тъй като Микеланджело явно не е в състояние да скулптира друг такъв, ще се наложи да отида до „Улуъртс“ и да ви купя нов.

Професорът се усмихна противно на самия себе си.

— Какво искате? — И вдигна торбичката с чая. Парчетата останаха да се търкалят на пода.

— Да се запиша в курса ви.

— Не се интересувам от жени и в най-добрите си моменти — каза той, без да я поглежда. — А още по-малко от жена, която ме кара да си счупя чайника точно преди закуска. Как се казвате?

— Розновски.

Той я погледна за миг, после седна зад бюрото си и хвърли торбичката в пепелника. След това бързо си записа нещо.

— Розновски, вие сте тридесета в списъка.

— Но вие не знаете нищо за моите оценки и…

— Запознат съм много добре с вашите оценки — злокобно отвърна той. — За семинара следващата седмица ще подготвите доклад за… — поколеба се за миг, — за една от ранните работи на Боромини, „Сан Карло але Куатро Фонтане“. Приятен ден — добави той, докато Флорентина трескаво пишеше в бележника си. След това се върна при останките от чайника си, без да й обръща повече внимание.

Флорентина излезе, като внимателно затвори вратата. Бавно заслиза по мраморните стъпала. Защо я беше приел толкова бързо? Откъде може да знае за нея?

През следващата седмица прекара дълги дни в криптите на музея „Фог“, заровена в научните списания. Подготвяше диапозитиви на плановете на Боромини на „Сан Карло“ и дори провери дългия списък с разходите, за да разбере колко е струвала забележителната постройка. Намери време дори да отскочи до отдела за порцелан на „Шрев, Кръмп и Лоу“.

Когато завърши доклада си, го прочете на глас вечерта преди представянето му и се почувства сигурна в изложението си. Тази увереност обаче се изпари в мига, когато отиде на семинара на професор Ферпози. Стаята вече бе пълна с очакващи студенти, а когато провери окачения на стената списък, Флорентина с ужас установи, че е единствената незавършила студентка, единствената, която не е от факултета по изящни изкуства, и единствената жена в курса. На бюрото на професора бе поставен проектор, насочен към голям бял екран.

— А, разрушителката на къщи се появи отново — отбеляза професорът, докато Флорентина заемаше единственото останало място отпред. — Едно предупреждение за онези, които все още не са се сблъсквали с госпожица Розновски — не я канете на чай.

Усмихна се на собствената си шега и почука с лулата си по масата, за да призове към ред.

— Госпожица Розновски — продължи уверено той — ще изнесе доклад върху „Оратори ди Сан Филипо Нери“ на Боромини.

Сърцето на Флорентина се сви.

— Не, не — отново се усмихна той. — Грешката е моя. Доколкото си спомням, за църквата „Сан Карло“.

През следващите двадесет минути Флорентина изнасяше доклада си, показваше диапозитивите и отговаряше на въпроси. Ферпози стоеше мълчаливо и неподвижно с лулата си и само веднъж я прекъсна, за да поправи погрешното произнасяне на наименованието на някакви римски монети от седемнадесети век.

Когато Флорентина най-сетне се върна на мястото си, той замислено кимна и заяви:

— Чудесно представяне на гениална творба. — За първи път през целия ден Флорентина си позволи да се отпусне и в същия миг Ферпози бодро скочи на крака. — Мое неприятно задължение е да ви запозная с нейната противоположност. Искам всички да си водите бележки за дискусията следващата седмица.

Ферпози се засуети около проектора и постави първия диапозитив. На екрана се появи някаква сграда.

Флорентина се взираше смаяна в десетгодишната снимка на чикагския „Барон“, издигащ се над групата малки елегантни жилищни сгради на Мичиган авеню. В стаята настъпи гробна тишина. Един-двама студенти се обърнаха към нея, за да видят реакцията й.

— Варварщина, нали? — Усмивката на Ферпози се появи отново. — Нямам предвид само сградата, която сама по себе си е най-долнопробен символ на плутократското самодоволство, а цялостния ефект, който тя оказва върху града около нея. Обърнете внимание как тази кула нарушава нормалното чувство за симетрия и равновесие, само и само за да е сигурно, че тя е единственото нещо, което ще се набива на очи.

Мина на следващия диапозитив. Този път бе „Барон“ в Сан Франциско.

— Тук сме свидетели на известно подобрение — обяви професорът на внимателно слушащата аудитория, — но само защото след земетресението от 1906 година градската управа на Сан Франциско забранява строежа на сгради с повече от двадесет етажа. Нека сега излезем в чужбина — продължи професорът и отново се обърна към екрана. Появи се изображение на „Барон“ в Кайро. Блестящите му прозорци отразяваха хаоса и бедността на копторите, струпани в далечината. — Кой може да обвинява местните, че подкрепят една или друга революция, при положение че в собствения им двор е издигнат подобен паметник на Мамона, а самите те се мъчат да оцелеят в съборетини от кирпич, в които няма дори електричество?

Професорът безмилостно продължи да показва снимки на хотелите „Барон“ в Лондон, Йоханесбург и Париж.

— За следващата седмица искам критичните ви мнения относно всички тези чудовища. Имат ли архитектурна стойност, може ли съществуването им да се оправдае от финансова гледна точка и дали внуците и правнуците ви ще се радват да ги видят? И ако е така, защо? Приятен ден.

Всички излязоха с изключение на Флорентина, която махна опаковъчната кутия на пакета до себе си.

— Донесох ви прощален подарък — каза тя, стана и му подаде керамичния чайник. Точно когато Ферпози протегна ръце да го поеме, Флорентина го пусна да се разбие в краката му.

Професорът остана неподвижен, загледан в парчетата на пода.

— Не заслужавам нищо друго — каза най-сетне той и й се усмихна.

Флорентина бе твърдо решена да каже онова, което искаше.

— Постъпката ви бе крайно недостойна за човек с репутация като вашата.

— Абсолютно правилно — отвърна той. — Трябваше обаче да разбера дали имате гръбнак. Нали разбирате, повечето жени нямат.

— Да не би да си мислите, че положението ви ви позволява…

Той я прекъсна с пренебрежително махване с ръка.

— Госпожице, другата седмица с интерес ще прочета вашата защита на империята на баща ви и ще се радвам да открия онова, което търся.

— Да не би да си представяте, че ще стъпя повече тук?

— О, разбира се, госпожице Розновски. Ако сте дори наполовина такава, за каквато ви представят колегите ми, следващата седмица ме очаква истинско сражение.

Флорентина излезе, като едва се сдържа да не затръшне вратата с все сила.

През следващите седем дни разговаря с професори по архитектура, специалисти по градоустройство в Бостън и международни градски консерватори. Телефонира на баща си, на майка си и на Джордж Новак и накрая с неохота стигна до заключението, че макар всички да имаха различни обяснения, професор Ферпози е прав. Седмица по-късно се върна в кабинета на най-горния етаж на библиотеката и седна на задния ред, изпълнена с ужас при мисълта за онова, което ще кажат колегите й.

Професор Ферпози я гледаше, докато тя съвсем не се сви на стола си. След това почука с лулата си по пепелника и започна да говори.

— Ще оставите есетата си на бюрото ми след семинара. Днес искам да разгледаме влиянието на Боромини върху европейската църковна архитектура по време на века след смъртта му.

Последвалата лекция бе така интересна, цветиста и прочетена с такъв авторитет, че студентите седяха като омагьосани и попиваха всяка произнесена дума. Когато приключи, професорът посочи един светлорус младеж от първия ред и му заръча за следващия път да приготви доклад за първата среща между Боромини и Бернини.

И този път Флорентина остана на мястото си, докато студентите оставяха работите си на бюрото на Ферпози и излизаха. Когато останаха сами, тя му подаде увит в опаковъчна кутия пакет. Той го разтвори и намери вътре чайник от костен порцелан, направен през 1912 година.

— Великолепен е — каза Ферпози. — И ще си остане такъв, докато някой не го изпусне.

Двамата се разсмяха.

— Благодаря ви, госпожице.

— Аз ви благодаря, че не ме подложихте на допълнителни унижения — отвърна Флорентина.

— Нямаше никаква нужда с оглед на вашето достойно за уважение самообладание, така необичайно за една жена. Надявам се да ми простите, но също толкова осъдително би било да не опитам да повлияя на човек, който един ден ще застане начело на най-голямата хотелска империя в света.

Подобна мисъл никога не бе минавала през главата на Флорентина.

— Моля ви да уверите баща си, че всеки път, когато ми се налага да пътувам, отсядам именно в „Барон“ — продължи Ферпози. — Стаите, храната и обслужването са най-добрите сред всички по-големи вериги и няма нищо, за което да се оплачеш, когато си вътре в хотела. Постарайте се да научите за сина на каменоделеца най-малкото толкова, колкото аз зная за строителя на империи от Слоним. Да си имигрант е нещо, което вашият баща и аз самият винаги с гордост бихме посочили като обща черта. Приятен ден, госпожице.

Флорентина напусна кабинета му тъжно замислена върху факта колко малко знае всъщност за управлението и начина на работа на империята на баща си.

През тази година наблегна върху съвременните езици, но всеки вторник следобед сядаше сред купищата книги и внимателно слушаше лекциите на професор Ферпози. А по време на една официална вечеря ректорът Конънт отбеляза, че е жалко, че именитият му колега не е имал преди тридесет години такова приятелство, каквото е в момента приятелството му с Флорентина.

 

 

Денят на връчването на дипломите в Радклиф бе бляскав и многоцветен. Горди, модерно облечени родители се смесваха с професорите, надянали алени, пурпурни и какви ли не други на цвят тоги в зависимост от положението си. Преподавателите крачеха достолепно като епископи и уведомяваха посетителите как са се представили децата им, като понякога си позволяваха и по някоя друга добре премерена волност. В случая с Флорентина нямаше нужда от преувеличения — тя завърши summa cum laude^[1] и през годината бе избрана във Фи Бета Капа.

За Белла и Флорентина това бе ден на радост и тъга. Щяха да се разделят, тъй като живееха в двата противоположни края на Америка — едната в Ню Йорк, а другата — в Сан Франциско. Белла бе направила предложение за женитба на Клод на 28 февруари през третата учебна година („Не можах да изчакам следващата високосна“ — обясни тя) и през пролетната ваканция двамата се бяха оженили в църквата „Хоутън“ в Харвард. Флорентина разбра колко щастливи са двамата, когато Клод я срещна на приема и отбеляза:

— Нали е прекрасна?

Флорентина се усмихна и се обърна към приятелката си, която тъкмо казваше колко й е мъчно, че Уенди не е с тях.

— Не че някога си е подготвяла домашните де — добави тя и се ухили.

— Флорентина работи с всички сили през последната година и никой не би се изненадал от постиженията й — каза госпожица Роуз.

— Сигурен съм, че огромна част от заслугата е именно ваша, госпожице Роуз — отвърна Авел.

— О, не. Надявах се Флорентина да се върне в Кеймбридж и да продължи с докторска програма, а след това да постъпи във факултета. Но както изглежда, тя има други планове.

— Определено е така — каза Авел. — Флорентина ще постъпи в „Барон“ като директор на магазините във веригата. През последните няколко години се разраснаха неимоверно и се боя, че досега не им обръщах особено внимание.

— Не си ми казвала подобно нещо, Флорентина — избоботи Белла. — Май споменаваше нещо за…

— Шшшшш, Белла — каза Флорентина и й направи знак да мълчи.

— Това пък какво е, госпожице? Да не би да криеш някаква тайна от мен?

— Папа, сега не е нито времето, нито мястото за този разговор.

— Стига де, не ни дръж в напрежение — каза Едуард. — Обединените нации или „Дженеръл Мотърс“ са убедени, че не могат да оцелеят без теб?

— Трябва да призная, че след като си получила най-доброто, което би могъл да ти осигури този университет, и на мен ми е безкрайно интересно за какво смяташ да го използваш.

— Може би се надява да стане прочута танцьорка — обади се Клод.

— Това е засега най-близкото попадение — отбеляза Флорентина.

Всички се разсмяха — с изключение на майка й.

— Какво пък, ако не си намериш работа в Ню Йорк, винаги можеш да потърсиш и в Сан Франциско — каза Белла.

— Ще имам предвид офертата — отвърна Флорентина.

За нейно облекчение по-нататъшните обсъждания на бъдещето й станаха невъзможни, защото започна церемонията по връчването на дипломите. Джордж Кенън, бившият американски посланик в Русия, пръв взе думата. Речта му се прие с бурни ръкопляскания и ентусиазъм. На Флорентина особено й хареса финалният цитат на Бисмарк: „Да оставим на децата си само няколко недовършени задачи“.

— Някой ден ти ще държиш подобна встъпителна реч — каза й Едуард.

— И моля ви, сър, ще ме осведомите ли на каква тема?

— Проблемите, с които се сблъсква първата жена президент.

Флорентина се разсмя.

— Все още го вярваш, така ли?

— Както и ти, ако ще да ми се наложи винаги да ти го напомням.

През изминалата година често виждаха Едуард и Флорентина заедно и приятелите им се надяваха в най-скоро време двамата да обявят годежа си. Но Едуард знаеше, че това никога няма да се случи. „Тази жена винаги ще си остане недостижима за мен“, мислеше си той. Бяха орисани да са близки приятели, но не и любовници.

След като си събра багажа и се сбогува с майка си, Флорентина огледа за последно стаята си за нещо забравено и седна на ръба на леглото, потънала в спомени за прекараното в Радклиф време. Единственото видимо нещо бе, че беше пристигнала тук с три куфара, а си тръгваше с шест и с диплома на бакалавър по хуманитарни науки. Алената хокейна шайба, подарена й навремето от Скот, все още висеше на стената. Флорентина я свали, подържа я за момент и я пусна в кошчето за боклук.

Настани се на задната седалка до баща си и шофьорът за последен път насочи колата към изхода на кампуса.

— Бихте ли карали малко по-бавно? — помоли тя.

— Разбира се, госпожице.

Флорентина се обърна и загледа през задния прозорец как кулите на Кеймбридж изчезват зад високите дървета. Скоро от миналото не остана и следа.