Джефри Арчър
Блудната дъщеря (2)

1.

Раждането не бе от леките, но пък на Авел и Зофя Розновски нищо не им се бе удавало лесно и двамата се бяха настроили философски на тази тема — всеки по свой начин. Авел искаше син, който някой ден да го наследи и да застане начело на „Барон Груп“. Беше сигурен, че по времето, когато момчето стане готово за поста, името му ще стои наравно с Риц и Статлър, а „Барон“ ще бъде най-голямата хотелска верига на света. Авел крачеше нервно в коридора на болница „Сейнт Люк“ в очакване на първия вик на новороденото и с изтичането на часовете лекото му накуцване започваше да личи все повече и повече. От време на време завърташе сребърната гривна на китката си и се вглеждаше в написаното върху нея име. Обърна се, за да мине по коридора за пореден път, и видя доктор Додек да крачи насреща му.

— Честито, господин Розновски — каза му той.

— Благодаря — с нетърпение отвърна Авел.

— Имате чудесно момиченце — каза докторът.

— Благодаря — тихо повтори Авел; мъчеше се да не показва разочарованието си. Последва акушера в малката стая в дъното на коридора. Зад стъклото имаше няколко сбръчкани личица. Докторът посочи първата му рожба. За разлика от другите, нейните малки пръстчета бяха свити в мъничко юмруче. Авел бе чел някъде, че новородените започват да правят това чак след третата седмица. Усмихна се, обхванат от гордост.

Майката и дъщерята останаха в болницата още шест дни и Авел ги посещаваше всяка сутрин след сервирането на закуската в хотела и всеки следобед, веднага щом и последният посетител излизаше от трапезарията. Около леглото на Зофя имаше телеграми, цветя и излезлите наскоро на мода поздравителни картички — свидетелства, че и други хора се радват на събитието. На седмия ден майката и детето, което все още нямаше име (Авел бе обмислял само момчешки), се прибраха у дома.

Точно две седмици след раждането на детето го кръстиха Флорентина, на името на сестрата на Авел. След като бебето бе настанено в прясно боядисаната детска стая на горния етаж, Авел прекарваше часове, като просто се взираше в дъщеря си, гледаше я как спи и се събужда и осъзнаваше, че трябва да работи още повече, за да осигури бъдещето й. Твърдо бе решен да осигури на Флорентина по-добър старт в живота, отколкото бе имал той самият. За нея не бяха нищетата и мизерията на собственото му детство, нито пък унижението да пристигне на източния бряг на Америка с няколко обезценени руски рубли, скътани в жилетката на единствения му костюм.

Щеше да се погрижи Флорентина да получи образованието, от което той бе лишен — не че му липсваше особено. Франклин Д. Рузвелт обитаваше Белия дом, а по всичко личеше, че малката хотелска верига на Авел ще преживее Депресията. Америка се отнасяше благосклонно към имигрантите.

Всеки път, когато оставаше сам с дъщеря си в детската й стая, той си спомняше собственото си минало и кроеше планове за бъдещето й.

Когато пристигна в Съединените щати, бе успял да си намери работа в малка месарница в Долен Ийст Сайд в Ню Йорк, където прекара две дълги години, преди да намери свободно място в хотел „Плаза“ като помощник-сервитьор. Още от първия ден старият оберкелнер Сами се отнасяше с него, сякаш е някаква най-нисша форма на живот. Четири години по-късно щеше да бъде впечатлен от работата и небивалите усилия, положени от въпросната нисша форма на живот, за да се добере до мястото помощник на оберкелнера в Дъбовия салон. През онези ранни години Авел бе прекарвал по пет следобеда седмично над книгите в Колумбийския университет, а след вечерята четеше до късно през нощта в стаята си.

Конкурентите му се чудеха дали изобщо му остава време за сън.

Авел не виждаше как новополучената диплома ще му помогне да се издигне, ако продължава да обслужва масите в Дъбовия салон на хотел „Плаза“. Отговорът дойде от един червендалест тексасец, Дейвис Лерой, който бе наблюдавал цяла седмица как Авел грижливо обслужва клиентите. Господин Лерой, собственик на единадесет хотела, му предложи мястото на заместник-директор на главния си хотел „Ричмънд Континентал“ в Чикаго с единственото задължение да отговаря за ресторантите.

Авел внезапно се върна в настоящето, защото Флорентина се обърна и започна да удря по преградата на креватчето. Протегна пръст и дъщеря му го сграбчи като спасително въже, хвърлено на удавник. Започна да го хапе с онова, което сигурно си мислеше, че са зъби…

Когато Авел пристигна в Чикаго, откри, че хотел „Ричмънд Континентал“ е силно западнал. Не му трябваше много време, за да открие причината. Директорът Дезмънд Пейси въртеше далавери — и доколкото можеше да прецени Авел, това по всяка вероятност продължаваше вече тридесет години. През първите шест месеца след назначаването си новият заместник-директор събираше доказателствата, нужни му да притисне Пейси, след което предостави на работодателя си досието с фактите. Когато Дейвис Лерой разбра какво се е вършело зад гърба му, незабавно изхвърли Пейси и постави на негово място новото си протеже. Това принуди Авел да заработи още по-усърдно и той стана толкова сигурен, че е в състояние да заздрави нещата във веригата „Ричмънд“, че когато възрастната сестра на Лерой пусна за продан двадесет и пет процента от акциите на компанията, продаде цялото си имущество, за да ги купи. Дейвис Лерой бе очарован от всеотдайността на младия си служител и му се отблагодари, като го назначи за главен управител на веригата.

От този момент двамата станаха съдружници, а професионалната им връзка прерасна и в тясна дружба. Авел бе първият, който оцени колко трудно е един тексасец да признае един поляк за равен. За първи път, откакто се бе установил в Америка, той се почувства сигурен — докато не откри, че самите тексасци са не по-малко горди от поляците.

Авел все още не можеше да приеме станалото след това. Ако Дейвис му се беше доверил и му бе казал истината за финансовото състояние на групата — кой ли нямаше проблеми по време на Депресията? — сигурно двамата щяха да измислят нещо. На шестдесет и две години Дейвис Лерой бе уведомен от банката си, че кредитът му вече не се покрива от стойността на хотелите му и че са необходими нови гаранции, за да се съгласят да платят заплатите за следващия месец. В отговор на този ултиматум Дейвис Лерой бе вечерял насаме с дъщеря си и се бе оттеглил в президентския апартамент на дванадесетия етаж с две бутилки бърбън. След което бе отворил прозореца и се бе хвърлил през него. Авел никога нямаше да забрави как стоеше на ъгъла на Мичиган авеню в четири сутринта. Трябваше да идентифицира тялото на своя ментор. Успя единствено благодарение на сакото, което Лерой бе носил предишната вечер. Занимаващият се със случая следовател му каза, че това било седмото самоубийство в Чикаго за деня. Това никак не му помогна. Как би могъл полицаят да знае колко много бе направил за него Дейвис Лерой и как той смята да му се отблагодари за приятелството в бъдеще? В набързо написаното завещание Дейвис бе оставил своите седемдесет и пет процента от акциите на съдружника си и бе посочил, че макар и те да са напълно лишени от стойност, стопроцентовата собственост върху веригата може да му помогне при опит да договори нови условия с банката.

Флорентина отвори очи и заплака. Авел я вдигна нежно и незабавно съжали, когато докосна мокрите й пеленки. Препови я бързо, като не забрави внимателно да я подсуши, преди да сгъне чистото парче плат на голям триъгълник и да я закопчае така, че безопасните да са далеч от тялото й. Всяка грижовна майка би кимнала одобрително на подобно старание. Флорентина затвори очи, клюмна и заспа на рамото на баща си.

— Неблагодарно хлапе — промърмори добродушно той и я целуна по бузата.

След погребението на Дейвис Лерой Авел посети „Каин и Кабът“ — банката на веригата „Ричмънд“ в Бостън — и умолява единия от директорите да не обявява единадесетте хотела за продан. Опита се да убеди банката, че ако го подкрепи, след време веригата ще заработи на печалба. Зализаният студен мъж зад скъпото директорско бюро остана непреклонен. „Длъжен съм да отстоявам интересите на банката“ — обясни той. Авел никога нямаше да забрави унижението да се обръща към човек на своята възраст с „господине“ и въпреки това да остане с празни ръце. Банкерът сигурно имаше душа като на касов апарат, за да не разбира колко хора ще бъдат засегнати от решението му. За стотен път Авел си обеща, че някой ден ще го върне тъпкано на господин Уилям „Бръшлянената лига“^[1] Каин.

Същата нощ Авел пътуваше към Чикаго с мисълта, че всички беди в живота му вече са се случили — само за да открие, че „Ричмънд Континентал“ е изгорял до основи, а полицията му предявява обвинение в умишлен палеж. Оказа се, че палеж наистина има, но е дело на жадуващия за отмъщение Дезмънд Пейси. При арестуването си той с готовност призна, че целта му е била да съсипе Авел. И щеше да успее, ако на помощ на Авел не се бе притекла застрахователната компания. Дори сега той се питаше дали нямаше да е по-добре да си беше останал в руския лагер за военнопленници, вместо да бяга в Америка. Точно тогава късметът го сполетя отново — някакъв анонимен благодетел, който според Авел бе господин Дейвид Макстън от хотел „Стивънс“, купи веригата „Ричмънд“ и предложи на Авел да остане на старата си директорска длъжност; даде му шанс да покаже, че е в състояние да докара компанията до печалба.

Авел си спомни как се срещна отново със Зофя — самоувереното момиче, с което се бе запознал на борда на кораба до Америка. Тогава го бе накарала да се чувства незрял. Но не и когато се срещнаха отново и се оказа, че тя работи като сервитьорка в „Стивънс“.

Оттогава бяха минали две години и макар че новосъздадената верига „Барон“ не приключи 1933 година с печалба, загубите възлизаха само на двадесет и три хиляди долара — до голяма степен благодарение на празненствата по случай стогодишнината на Чикаго, когато градът бе посетен от повече от един милион туристи, дошли да видят Световното изложение.

След като Пейси бе осъден за палежа, Авел трябваше само да изчака плащането на парите от застраховката, за да започне да строи отново хотела в Чикаго. Беше използвал промеждутъка, за да посети останалите десет хотела от веригата и да ги очисти от служителите, които проявяваха същите склонности като Дезмънд Пейси. На мястото на изхвърлените назначаваше хора от дългите опашки безработни, появили се в цяла Америка.

Зофя започна да негодува срещу честите му пътувания от Чарлстън до Мобайл и от Хюстън до Мемфис, за да наглежда хотелите на юг. Но Авел си даваше сметка, че ако иска да спази своята част от уговорката с анонимния си благодетел, няма да има много време да се заседява вкъщи — колкото и да обожаваше дъщеря си. Разполагаше с десет години, за да върне заема на банката. Ако успееше, според една клауза в договора щеше да има право да купи останалите шестдесет процента от акциите на компанията за три милиона долара.

Зофя всяка вечер благодареше на Бога за това, с което вече разполагаха, и го умоляваше да намали темпото. Нищо обаче не бе в състояние да спре Авел от опитите му да постигне целта си.

— Вечерята е готова — извика Зофя.

Авел се престори, че не я е чул, и продължи да се взира в спящата си дъщеря.

— Не ме ли чу? Вечерята е готова.

— Какво? Не те чух, скъпа. Извинявай. Идвам.

Изправи се с неохота. Червеното пухено юрганче на Флорентина лежеше на пода до креватчето. Той вдигна меката завивка и внимателно я постави върху одеялото, с което бе завита спящата му дъщеря. Не искаше тя никога да усеща студ. Бебето се усмихна в съня си. „Може би това е първият й сън?“ — питаше се Авел, докато гасеше лампата.