Джефри Арчър
Блудната дъщеря (23)

22.

Авел вдигна телефона на нощното шкафче.

— Намерете ми Джордж. Трябва да се облека.

Прочете отново писмото. Не можеше да повярва, че Уилям Каин е бил тайнственият му покровител.

Когато Джордж дойде, Авел не каза нищо, а просто му подаде листа. Джордж бавно го прочете и пророни:

— Боже господи!

— Трябва да ида на погребението.

Пристигнаха в църквата „Св. Троица“ в Бостън няколко минути след началото на службата и застанаха зад последната редица опечалени. Ричард и Флорентина стояха от двете страни на Кейт. На опелото присъстваха трима сенатори, петима конгресмени, двама епископи, повечето управители на водещи банки и издателят на „Уолстрийт Джърнъл“. Председателят и всички директори от управителния съвет на „Лестър“ също бяха тук.

— Мислиш ли, че могат да ми простят? — попита Авел.

Джордж не отговори.

— Ще отидеш ли да ги видиш?

— Да, разбира се.

— Благодаря ти, Джордж. Надявам се Уилям Каин да е имал такъв добър приятел като теб.

Авел седеше в леглото и час по час поглеждаше към вратата. Когато тя най-сетне се отвори, той едва позна прекрасната млада дама, която някога бе наричал „мъничката ми“. Усмихна й се предизвикателно, докато я гледаше над очилата си. Джордж остана на прага, докато Флорентина изтича до леглото и се хвърли в обятията на баща си — дълга прегръдка, която не можеше да компенсира изминалите десет години, както й призна той.

— Имаме да говорим за толкова много неща — каза Авел. — Чикаго, Полша, политиката, магазините… Но първо за Ричард. Ще повярва ли, че до вчера не знаех, че баща му е бил моят благодетел?

— Да, папа. Той самият го научи завчера и още не можем да разберем ти как си разбрал.

— Получих писмо от адвокатите на „Фърст Нешънъл“ в Чикаго, според което не трябвало да бъда уведомяван, докато е жив. Ама че глупак съм бил! — добави Авел. — Ричард ще иска ли да ме види? — Гласът му внезапно се разтрепери.

— Много иска да те види. Чака долу с децата.

— Да дойдат, да дойдат по-скоро. — Гласът на Авел отново се засили.

Джордж се усмихна и изчезна.

— Още ли искаш да станеш президент? — попита Авел.

— На верига „Барон“ ли?

— Не, на Съединените щати. Защото ако е така, още си спомням моята част от сделката. По целия път до върха, дори това да ми коства пълно разоряване.

Флорентина се усмихна, но не отговори.

След минута на вратата се почука. Авел се опита да се надигне, когато Ричард влезе, следван от децата. Главата на семейство Каин пристъпи напред и топло се здрависа с тъста си.

— Добро утро, господине — каза той. — За мен е чест да се запознаем.

Авел не можа да намери думи, така че Флорентина му представи Анабел и внука му.

— А ти как се казваш? — попита старецът момчето.

— Уилям Авел Каин.

Авел сграбчи ръката му.

— Горд съм, че моето име стои наред с името на другия ти дядо. Не мога да ти опиша как съжалявам за баща ти — обърна се той към Ричард. — Така и не разбрах. Толкова много грешки за толкова много години. Нито за миг не ми е минавало през ума, че баща ти би могъл да е моят благодетел. Бог ми е свидетел, иска ми се да можех да му благодаря лично.

— Той щеше да разбере — каза Ричард. — Но във фамилния тръст имаше една клауза, която не му позволяваше да разкрие самоличността си поради потенциална възможност за конфликт между професионални и лични интереси. Никога не би и помислил да престъпи и най-малкото правило. Затова клиентите му му имаха толкова голямо доверие.

— Дори ако това доведе до смъртта му? — попита Флорентина.

— Аз съм същият инат — каза Авел.

— Това е умуване със задна дата — каза Ричард. — Никой не би могъл да предположи, че Хенри Осбърн ще пресече пътищата ни.

— Знаеш ли, двамата с баща ти се срещнахме в деня, когато почина — каза Авел.

Флорентина и Ричард го погледнаха слисани.

— Да, наистина — каза Авел. — Разминахме се на Пето авеню, беше дошъл да гледа откриването на магазина ти. Вдигна шапка, за да ме поздрави. Беше достатъчно. Повече от достатъчно.

Не след дълго разговаряха на по-весели теми; смяха се малко и много плакаха.

— Трябва да ни простиш, Ричард — каза Авел. — Ние поляците сме сантиментално племе.

— Знам — отвърна той. — Децата ми са наполовина поляци.

— Ще останете ли за вечеря?

— Разбира се — каза Ричард.

— Пробвал ли си някога истинска полска кухня, момчето ми?

— Всяка Коледа от десет години насам.

Авел се разсмя, след което заговори за бъдещето и за това как вижда развитието на компанията.

— Трябва да отворим по един твой магазин във всеки хотел — обърна се той към Флорентина.

Тя се съгласи.

Авел имаше само една молба към дъщеря си — двамата с Ричард да го придружат до Варшава след девет месеца за откриването на най-новия „Барон“. Ричард го увери, че и двамата ще отидат.

През следващите месеци Авел се събра с дъщеря си и бързо обикна зет си и започна да изпитва все по-голямо уважение към него. Джордж се бе оказал прав през цялото време — как бе могъл да е толкова упорит?

Сподели с Ричард, че иска завръщането им в Полша да бъде незабравимо за Флорентина. Беше помолил дъщеря си да открие варшавския „Барон“. Тя обаче възрази, че единствено президентът на веригата има право да извършва подобна церемония, макар че в последно време се безпокоеше за здравето на баща си.

Флорентина и Авел непрекъснато следяха напредването на новия хотел. С наближаването на датата старецът дори започна да репетира речта си пред дъщеря си.

Пътуваха до Варшава заедно. Огледаха първия западен хотел, построен зад Желязната завеса, за да се уверят, че всичко е точно така, както бе обещал Авел.

Церемонията по откриването се състоя в обширната градина пред хотела. Полският министър на туризма произнесе встъпителна реч и приветства гостите с добре дошли. След това даде думите на президента на хотелска верига „Барон“.

Речта на Авел бе произнесена точно както бе написана и след края й хилядата гости станаха на крака и започнаха да ръкопляскат.

След това министърът на туризма връчи на президента големите ножици. Флорентина преряза лентата пред входа с думите:

— Обявявам „Барон“ във Варшава за открит.

Флорентина отиде в Слоним, за да разпилее праха на баща си. Докато стоеше на земята, където се бе родил Авел, тя се закле никога да не забравя откъде тръгва родът й.

Ричард се опита да я утеши, но бързо разбра, че тъст му е предал всичките си качества на дъщеря си.

Флорентина знаеше, че никога няма да може да се примири с мисълта, че се е сдобрила с баща си толкова малко преди смъртта му. Имаха много да си кажат — и още повече да научи от него. Многократно благодари на Джордж за времето, което бе прекарал с баща й — знаеше, че загубата е не по-малка и за него. Последният барон Розновски остана да почива на родна земя, а единственото му дете и най-старият му приятел се завърнаха в Америка.