Джефри Арчър
Блудната дъщеря (28)

27.

Уилям и Анабел прекараха Коледа с родителите си във фамилната къща на Каин в Кейп Код. Флорентина се радваше, че може да прекара празниците с децата си, и срещата й с тях бързо я зареди с нови сили.

Уилям, който бе почти на петнадесет, вече говореше за влизане в Харвард и по цял ден висеше над разни дебели учебници по математика, от които дори Ричард не разбираше нищо. Анабел прекара по-голямата част от празниците на телефона и говореше с приятелките си за момчета, докато на Ричард не му се наложи да й обясни как точно телефонната компания „Бел“ печели парите си. Флорентина се опитваше да чете и покрай Анабел се налагаше да слуша отново и отново пуснатия на пълна мощност хит на Роберта Флак „Убивай ме бавно с тази песен“. На Ричард парчето му писна до такава степен, че започна да умолява дъщеря си да превключи проклетата станция. Тя се подчини и Ричард за пръв път чу една популярна песен, която със сигурност щеше да му харесва до края на живота му. Анабел с изненада видя майка си да се усмихва на стиховете, припявани от сякаш омагьосания й баща:

Ела си вкъщи, Джеси, на леглото има дупка,

там където спеше, Джеси, студено е сега,

Джеси, блусът…

Когато коледната ваканция свърши, Флорентина отлетя за Ню Йорк заедно с Ричард. Отне й една седмица, за да се запознае с отчетите на веригата и да се срещне с директорите на всички отдели, но накрая изпита задоволство, че се е запознала с всичко ставащо в нейно отсъствие.

През тази година бяха завършили хотелите в Брисбейн и Йоханесбург и бяха направили основни ремонти и преустройства на старите „Барони“ в Нашвил и Кливланд. В нейно отсъствие Ричард бе забавил малко планираната програма, но въпреки това успя да завърши 1974 година с рекордната печалба от четиридесет и пет милиона долара. Флорентина нямаше никакви основания да се оплаква, особено като се имаше предвид, че „Лестър“ също показваше бавен, но сигурен ръст през годината.

Единственото й безпокойство бе, че на Ричард започна да му личи възрастта. На челото и около очите му се появиха бръчки, причинени несъмнено от непрекъснатия стрес, на който бе подложен. Когато го гълчеше, че работи неприлично много (в последно време бе започнал да посяга по-рядко дори към челото), той шеговито й отговаряше, че му се налага да извърви дълъг път, ако иска да стане Пръв джентълмен.

Конгресдамата Каин отлетя за Вашингтон в началото на януари. Беше изпратила там Джанет Браун още през декември, за да оглави съвещателния й щаб и да се погрижи за предаването на поста от предшественика й. Когато Флорентина дойде, всичко изглеждаше готово, чак до апартамента „Джордж Новак“ в местния „Барон“. През изминалата половин година Джанет се бе утвърдила като незаменима помощничка и Флорентина бе напълно готова за откриването на първата сесия на 94-тия Конгрес. Джанет разпредели годишната сума от 227270 долара, полагаща се на всеки конгресмен за издържане на екипа му. Бе изпълнила съвестно задачата си, като поставяше компетентността на сътрудниците пред възрастта им. Беше избрала лична секретарка на Флорентина — Луиз Дръмънд, юридически съветник, секретар за връзки с пресата, четирима юридически кореспонденти, натоварени със задачата да се проучват подробностите около отделните въпроси и да обработват пощата, две допълнителни секретарки и администратор. Освен тях Флорентина бе оставила трима помощници в избирателния си район начело с един опитен полски представител.

Флорентина получи стаи на седмия етаж на сградата „Лонгуърт“ — средната и най-старата от трите сгради на Долната камара. Джанет й каза, че по-рано същите помещения били заемани от Линдън Джонсън, Джон Линдзи и Пит Макклоски. „Не чувай нищо лошо, не виждай нищо лошо, не казвай нищо лошо“ — коментира тя. Новите кабинети на Флорентина бяха само на двеста метра от Капитолия и винаги можеше да стигне до там през късия подземен проход, ако времето бе лошо или й се искаше да избегне вездесъщите организирани групи туристи.

Личният й кабинет представляваше скромно помещение с масивна кафява конгресна мебелировка — дървено бюро, голямо кафяво кожено канапе, няколко тъмни неудобни стола и два шкафа със стъклени витрини. От вида, в който беше оставен, беше повече от ясно, че предишният обитател е бил мъж.

Флорентина бързо запълни лавиците с издания на различните щатски кодекси, Правилника на Конгреса, Ревизирания статут на Илинойс с анотации от Хърд и шесттомната „Биография на Линкълн“ от Карл Сандбърг — едно от любимите й четива въпреки партийната принадлежност на автора. След това окачи избрани лично от нея акварели върху еднообразните кремави стени, като се опита да прикрие дупките от пирони, останали от предишния обитател. На бюрото разположи снимка на семейството си, направена пред първия й магазин в Сан Франциско, а когато откри, че всеки член на Конгреса има право да се грижи за растения от ботаническата градина, нареди на Джанет да получи максималния възможен парцел и да се погрижи всеки понеделник на бюрото й да има свежи цветя.

Освен това поръча на помощницата си да украси главната канцелария по начин, който да бъде едновременно гостоприемен и достоен. Забрани окачването на свои портрети по какъвто и да било повод. Не й харесваше как повечето от колегите й изпълват приемните си с образите си и с гръмки напомняния на собственото си величие.

Не беше особено съгласна, но най-накрая склони да постави флага на Илинойс и държавния флаг зад бюрото си.

Следобеда преди началото на работата на Конгреса направи парти за семейството си и за помощниците в кампанията й. Ричард и Кейт долетяха с децата, а Едуард дойде от Чикаго с майката на Флорентина и отец О’Райли. Флорентина бе изпратила стотина покани до приятели и поддръжници от цялата страна. И за нейна приятна изненада, на партито дойдоха над седемдесет души.

По време на празненството издърпа Едуард настрана и го покани да влезе в управителния съвет на „Барон“. Малко прекалил с шампанското, той прие и след това забрави за предложението, докато не получи писмо от Ричард, в което той потвърждаваше назначаването му и добавяше, че и за Флорентина би било ценно да има предвид две мнения в управителния съвет и да се съсредоточи върху политическата си кариера.

Когато Флорентина и Ричард се озоваха в поредното огромно легло в „Барон“, той отново й каза колко се гордее с постигнатото от нея.

— Не бих се справила без вашата подкрепа, господин Каин.

— Няма признаци да съм те подкрепял, Джеси, макар че с нежелание трябва да призная, че съм крайно доволен от победата ти. А сега трябва да наваксам с тези европейски прогнози, преди да изгася нощната лампа.

— Иска ми се да поукротиш малко темпото, Ричард.

— Не мога, скъпа. И двамата не можем. Тъкмо затова сме толкова добри един за друг.

— Аз добра ли съм за теб? — попита Флорентина.

— Накратко — не. Ако можех да се върна в миналото, щях да се оженя за Мейзи и да спестя пари от няколко чифта ръкавици.

— Боже мили, какво ли прави Мейзи сега?

— Още е в „Блумингдейл“. Оставила всякаква надежда за мен и се омъжила за някакъв пътуващ търговец, така че явно си оставам при теб. А сега мога ли да дочета този доклад?

Тя взе папката от ръцете му и я пусна на пода.

— Не, скъпи.

 

 

При откриването на първата сесия на 94-тия Конгрес спикерът Карл Албърт, облечен в мрачен тъмен костюм, зае мястото си на подиума, удари с чукчето и погледна към представителите, насядали в полукръг в зелените си кожени кресла. Флорентина се обърна и се усмихна на Ричард и децата си, които се бяха разположили в галерията. Когато огледа останалите си колеги в залата, веднага реши, че са най-зле облечените хора, които е виждала. Яркочервеният й вълнен костюм по последната средно дълга мода се набиваше в очи и я караше едва ли не да изглежда подозрителна.

Спикерът помоли парламентарния капелан, преподобния Едуард Лач, да произнесе благословията. След нея последваха встъпителните речи на лидерите на двете партии и на спикера. Господин Албърт напомни на конгресмените, че речите им трябва да са кратки и да се въздържат да вдигат шум в залата, когато техен колега говори. След това разпусна събранието и всички излязоха, за да се присъединят към някой от десетките приеми по случай първия работен ден.

— Това ли е цялата ти работа, мамо? — попита Анабел.

Флорентина се разсмя.

— Не, скъпа, това беше само откриване. Истинската работа започва от утре.

На следващата сутрин дори Флорентина бе изненадана. В пощата й имаше сто шестдесет и една пратки, сред които четирите основни чикагски вестника, шест любезни писма от конгресмени, с които все още не се бе срещала, четиринадесет покани за сбирки на професионални асоциации, седем писма от групи по интереси, няколко покани да говори на събрания (някои в Чикаго, други — във Вашингтон), трийсетина от избиратели, две молби за включване в списъка с адреси, петнадесет резюмета от търсещи работа и бележка от Карл Албърт, в която се съобщаваше, че е записана в бюджетната комисия и комисията за дребния бизнес.

Пощата се оказа нищо в сравнение с безкрайните телефонни обаждания за какво ли не — от искания на нейна официална фотография до покани за интервюта за пресата. Вашингтонските репортери на чикагските вестници се обаждаха най-редовно, но Флорентина поддържаше тесен контакт и с вашингтонската преса, която винаги живо се интересуваше от всяка нова жена в Конгреса — особено такава, която не прилича на професионален борец. Бързо научи имената, които задължително трябваше да знае, включително тези на Максин Чешайър и Бети Бийл, както и на Дейвид Бродер и Джо Олсоп. Преди края на март беше дала интервю за „Поуст“, поместено на първата страница в модната притурка, а материал за нея се появи и във вашингтонското списание „Ню Старс он дъ Хил“. Отказваше безкрайните покани за участие в „Панорама“ и започна да се пита възможно ли е да намери подходящ баланс между придобиването на популярност, която би могла да използва в работата си, и посвещаването на цялото си работно време на медиите.

През следващите няколко седмици сякаш не правеше нищо друго освен да тича с всички сили, за да огрее навсякъде. Смяташе, че е изкарала късмет да бъде избрана от делегацията от Илинойс за член за могъщата бюджетна комисия — първият новобранец от много години, на когото се падаше подобна чест, — но откри, че нищо не се оставя на шанса — получи една набързо написана бележка от кмета Дейли, на която пишеше само: „Длъжница сте ми“.

Намираше новия си свят за вълнуващ и интересен, но въпреки това всичко доста й напомняше училищните години, когато търсеше из коридорите стаите на различни комисии, спринтираше по подземния проход към Капитолия за поредното гласуване, срещаше се с лобисти, четеше комюникета и подписваше хиляди писма. Идеята да се сдобие с машинка за подписи й се струваше все по-примамлива.

Един възрастен колега от Чикаго я посъветва да праща веднъж на два месеца бюлетини до всичките сто и осемдесет хиляди домакинства, гласували за нея.

— Запомни, мила моя — добави той, — може да ти се стори просто като засипване на Девети район с купища хартия, но има само три начина да си осигуриш преизбирането — честност, писма и подписи.

Освен това посъветва Флорентина да отдели двама души от екипа си в Чикаго, за да събират всички статии от местните вестници, които по един или друг начин са свързани с избирателите. Така те започнаха да получават поздравителни писма по случай сватби, раждания, по-важни местни постижения, а откакто осемнадесетгодишните получиха право на глас — дори поздравления за победи на баскетболни мачове. Когато беше уместно, Флорентина винаги добавяше по два-три реда на полски и тихичко благодареше на майка си, че не се бе подчинила на заповедта на Авел да не й говори на родния им език.

С помощта на Джанет, която винаги пристигаше в офиса преди нея и оставаше там, след като всички си тръгваха, Флорентина постепенно започна да се оправя с цялата бумащина и към 4 юли вече успяваше да контролира почти всичко. Все още не бе говорила пред Конгреса, а изявите й на заседанията на комисиите се брояха на пръсти. Сандра Рийд, нейна колежка от Ню Йорк, я посъветва през първата половин година предимно да слуша, през втората — да мисли, а през третата — да се обажда от време на време.

— А последната половин година? — попита Флорентина.

— Тогава ще водиш кампанията за преизбирането си — гласеше отговорът.

През уикендите Флорентина разказваше на Ричард как бюрокрацията разхищава парите на данъкоплатците и за безумната система, по която работи американската демокрация.

— Не беше ли избрана да се изправиш тъкмо срещу това? — поинтересува се той и погледна надолу към жена си, която седеше с кръстосани крака на пода пред него.

— Ще са нужни двадесет години, та нещо изобщо да се промени. Само си помисли — комисиите взимат решения, касаещи милиони долари, при положение че половината от членовете им гласуват без ни най-малка представа за какво точно, а другата половина дори не присъстват, а гласуват чрез свои представители.

— В такъв случай ще трябва да станеш председател на някоя комисия и да накараш членовете й да си пишат домашните и да присъстват на заседанията.

— Не мога.

— Как така не можеш? — попита Ричард и най-сетне вдигна поглед от сутрешния си вестник.

— Председател на комисия се избира по старшинство, така че няма никакво значение кога достигаш върха на умствените си възможности. Щом някой е по-възрастен от теб, автоматично заема мястото. В момента има двадесет и две комисии и трима от председателите им са прехвърлили седемдесетте, а тринадесет са на повече от шейсет, което означава, че само шестима са по-млади. Изчислих, че мога да стана председател на бюджетната комисия на шейсет и осмия си рожден ден, стига да се задържа двадесет и осем години в Конгреса. Тоест, ако спечеля тринадесет поредни избора — изгубиш ли един-единствен, започваш отначало. Ето защо толкова много от южните щати избират в Конгреса новаци под трийсетте. Ако управлявахме „Барон“ по начина, по който се управлява Конгресът, отдавна да сме фалирали.

Флорентина бавно започваше да приема, че ще са й необходими години, докато стигне върха на политическата стълбица, както и да разбира истината, че това катерене изисква продължителна тежка работа, известна като „жертване на личното време“. Съдействаш и получаваш, както бе подхвърлил председателят на комисията. Реши, че ако иска нещата да бъдат по-различни за нея, ще трябва да преодолее недостатъка, че е новак, с преимуществото си, че е жена.

Всичко стана по начин, който изобщо не бе планирала. През първата половин година не бе излизала да говори по време на сесия, макар че оставаше в залата с часове, гледаше как се водят дебатите и се учеше от опитните конгресмени, които умело използваха ограниченото си време. Когато видният републиканец Робърт К. Л. Бюканан обяви, че ще предложи добавка против аборта към новия финансов законопроект за отбраната, Флорентина реши, че е време да произнесе първата си реч.

Написа бележка до председателя с молба да й бъде позволено да говори против предложението. Той й отговори с любезна бележка, че й желае късмет и че ще разполага само с пет минути.

Бюканан произнесе прочувствена реч пред смълчаната зала и използва петте си минути с опита на професионален депутат. Флорентина го определи като най-лошия пример за изкопаемо и добави няколко допълнителни бележки към изказването си. Когато Бюканан си седна, дадоха думата на Сандра Рийд, която направи силно и аргументирано изказване против добавката, макар че непрекъснато бе прекъсвана от шумни забележки от залата. Третият изказал се не допринесе с нищо към дебата, а просто повтори думите на Бюканан, колкото да си осигури вписването в протокола и появяването във вестникарските колонки. След това спикерът Албърт даде думата на „уважаемата дама от Илинойс“. Цялата разтреперана, Флорентина стана и отиде до мястото за изказване в центъра, като се мъчеше да скрие силното си вълнение.

— Господин спикер, трябва да се извиня на събранието, че първото ми изказване е изказване против направено предложение, но не мога да го подкрепя поради няколко причини.

И Флорентина заговори за ролята на майката, която иска да продължи професионалната си кариера. След това очерта причините, поради които Конгресът не би трябвало да приеме поправката. Ясно усещаше, че е нервна и често се запъва, а след минута забеляза, че Бюканан и изказалият се преди нея републиканец водят оживена дискусия. Това само окуражи някои от присъстващите да започнат да си приказват, а някои дори станаха, за да побъбрят с други колеги. Скоро шумът стана толкова силен, че Флорентина едва чуваше собствения си глас. Изведнъж, както бе по средата на поредното изречение, тя млъкна.

Спикерът удари с чукчето си и я попита дали преотстъпва времето си на някой друг.

Тя се обърна към Карл Албърт.

— Не, господин спикер, не желая да продължа.

— Но уважаемата представителка спря насред изречението…

— Така е, господин спикер, но виждам, че в тази височайша зала има хора, които се вълнуват повече от звука на собствените си гласове, отколкото от чуждата гледна точка. — Бюканан стана да протестира, но му бе направен знак да си седне. Надигна се ропот и представители, които никога досега не я бяха забелязвали, впериха поглед в нея.

Тя остана на трибуната, докато спикерът продължаваше да удря с чукчето. Когато залата най-сетне утихна, Флорентина продължи:

— Господин спикер, давам си сметка, че е необходимо да прекараш тук няколко години, преди да можеш да се надяваш да постигнеш нещо. Но не съм предполагала, че са нужни не по-малко години, за да могат някои да се научат на достатъчно добри маниери, че да изслушват останалите.

Отново се надигна буря от протести. Флорентина остана мълчалива на трибуната. Вече трепереше от главата до петите. Накрая спикерът въдвори ред.

— Приемам забележката на почитаемата представителка — каза той и изгледа свирепо двамата главни виновници, които се чувстваха доста неловко. — На няколко пъти в миналото съм споменавал за този вреден навик. Нужен беше нов член на парламента да ни напомни колко безочливи и неучтиви сме станали. Може би уважаемата дама от Илинойс ще пожелае да продължи изказването си.

Флорентина провери докъде е стигнала. Камарата чакаше в пълно мълчание.

Канеше се да продължи, когато усети нечия уверена ръка върху рамото си. Обърна се и видя усмихнатата Сандра Рийд.

— Седни си. Направо им разгони фамилиите. Ако говориш сега, само ще развалиш ефекта, който създаде. Щом стане следващият изказващ се, незабавно напусни залата.

Флорентина кимна, преотстъпи оставащото си време и се върна на мястото си.

Спикерът Албърт даде думата на следващия представител и Флорентина тръгна към изхода заедно със Сандра Рийд. Когато стигнаха вратата, Сандра я остави с думите:

— Браво. Оттук нататък се оправяй сама.

Флорентина не разбра какво искаше да й каже, докато не излезе в кулоарите, където незабавно бе заобиколена от тълпа репортери.

— Бихте ли излезли навън? — попита я представителят на Си Би Ес.

Флорентина го последва и застана пред гората от телевизионни камери, репортери, прожектори и светкавици.

— Смятате ли, че Конгресът е непочтително място?

— Ще подкрепите ли защитниците на правото на аборт?

— Как бихте променили процедурата?

— Планирахте ли всичко това?

Към Флорентина заваляха въпрос след въпрос, а вечерта й се обади Майк Мансфийлд, лидерът на Демократическата партия в Сената, за да я поздрави. Освен това получи покана от Барбара Уолтърс да участва в шоуто „Днес“.

На следващата сутрин от публикуваната във „Вашингтон Поуст“ версия на случилото се човек можеше да остане с впечатлението, че Флорентина едва ли не е обявила война. Ричард й се обади, за да й прочете текста под снимката й в „Ню Йорк Таймс“: „В конгреса се появява храбра жена“. С напредването на деня стана очевидно, че конгресдамата Каин е станала прочута с това, че не е произнесла речта си. На следващия ден представителят от Пенсилвания Филис Милс я предупреди да избира внимателно темата на следващото си изказване, защото републиканците я дебнат и са решили да се реваншират на всяка цена.

— Май е по-добре да се откажа, докато имам преднина — каза Флорентина.

Когато фурорът постепенно утихна и в пощата й вместо хиляда отново започнаха да се получават по обичайните триста плика на ден, Флорентина се зае да си изгради сериозна репутация. В Чикаго тя вече растеше благодарение на редовните й посещения веднъж на всеки два месеца. Избирателите й започнаха да вярват, че тя действително е в състояние да повлияе на събитията. Това я разтревожи, тъй като бързо бе научила с колко малко възможности за маневриране разполагат политиците извън установените правила. Знаеше обаче, че на местно ниво може да помага на хората, които просто бяха притиснати от огромната бюрократична система. Реши да назначи още един човек в екипа си в Чикаго.

Ричард се радваше на успешната нова кариера на Флорентина и се стараеше да й спестява колкото се може повече от рутинната работа, свързана с хотелската верига. Едуард Уинчестър също помогна доста, като пое върху себе си част от задълженията както в Ню Йорк, така и в Чикаго. В Чикаго той получи значително влияние в опушените помещения на кметството, когато кметът Дейли се сети, че се нуждае от ново поколение политически работници след президентските избори от 1972 година. Изглежда, старите поддръжници на Дейли започваха да се примиряват с бъдещето на Флорентина. Ричард бе повече от доволен от работата на Едуард като член на управителния съвет на „Барон“ и вече обмисляше дали да не го включи и сред директорите на „Лестър“.

 

 

Малко след края на първата си година в Конгреса Флорентина се оплака на Ричард, че скоро й предстои нова предизборна кампания.

— Що за безумна система е да влизаш в Камарата на представителите само за две години! Тъкмо си свикнал с мястото, и трябва отново да изравяш и рециклираш предизборните плакати.

— А как би я сменила? — попита Ричард.

— Сенаторите например са в по-добра позиция — избират ги веднъж на шест години. Така че мисля, че мандатът за Камарата на представителите би следвало да се увеличи най-малкото на четири години.

Когато повтори оплакванията си на Едуард в Чикаго, той изрази съчувствието си, но отбеляза, че в нейния случай това няма особено значение, тъй като нито републиканците, нито демократите са в състояние да излъчат сериозен противник.

— Ами Ралф Брукс?

— Явно здравата се е насочил към Министерството на правосъдието, откакто наскоро се ожени. Може би заради общественото си положение жена му не иска да го вижда сред политиците във Вашингтон.

— Не вярвам — каза Флорентина. — Пак ще се появи.

 

 

През септември Флорентина отлетя до Ню Йорк и двамата с Ричард откараха Уилям до Конкорд в Ню Хампшир, за да започне петгодишното си обучение в „Сейнт Пол“. Колата бе пълна с повече стереоуредби, записи на „Роулинг Стоунс“ и уреди за гимнастика, отколкото с книги. Анабел учеше за първа година в „Мадейра“, за да може да е по-близо до майка си, но все още не показваше признаци, че иска да последва пътя на Флорентина и да продължи в Радклиф.

Флорентина бе разочарована, че единствените интереси на дъщеря й сякаш са единствено към момчетата и купоните. През цялата ваканция тя нито веднъж не отвори дума за успеха си в училище и не прочете и една книга. Избягваше компанията на брат си, а понякога дори сменяше темата, когато в разговора се споменаваше името му. От ден на ден ставаше все по-очевидно, че завижда на постиженията на Уилям.

Керъл правеше всичко по силите си да я държи заета, но на два пъти Анабел не се подчини на баща си, а веднъж се върна от среща часове по-късно от уговореното.

За облекчение на Флорентина, дойде време Анабел да тръгне отново на училище — тя беше решила да не реагира остро на летните простъпки на дъщеря си. Надяваше се, че се дължат единствено на растежа и че скоро всичко ще отмине.

 

 

Борбата за оцеляване в мъжкия свят не бе нещо ново за Флорентина и тя започна втората си година в Конгреса с доста повече увереност в себе си. Животът около веригата „Барон“ бе малко по-спокоен в сравнение с политиката. В края на краищата тя бе председател на съвета, а Ричард винаги бе на нейна страна. Едуард побърза да отбележи, че малко повече борба няма да й се отрази зле, когато дойде време да се изправи срещу нови опоненти. Когато я попита колко от колегите си смята за достатъчно способни, за да заемат място в управителния съвет на „Барон“, тя трябваше да признае, че са наистина малцина.

Втората година й хареса много повече от първата, а и през нея имаше много повече важни събития. През февруари тя успешно подкрепи една поправка, според която излизащите в тираж под десет хиляди бройки научни издания се освобождават от данъци. През април се противопостави на няколко постановки от проектобюджета на Рейгън. През май двамата с Ричард получиха покана за прием в Белия дом в чест на кралица Елизабет II. Но най-приятното от цялата година бе усещането, че за първи път наистина оказва влияние върху въпроси, засягащи всекидневния живот на избирателите й.

Поканата, която й достави най-голямо удоволствие, бе от министъра на транспорта Уилям Колмън да гледа как платноходите влизат в нюйоркското пристанище в чест на двестагодишнината от основаването на Съединените щати. Това й напомни, че Америка също има история, с която може да се гордее.

Като цяло за Флорентина това бе ярка и запомняща се година. Единственото тъжно събитие бе смъртта на майка й, която от месеци страдаше от дихателни проблеми. Вече повече от година Зофя се бе оттеглила от светския живот на Чикаго — точно когато името й се срещаше във всяка светска хроника. Още през 1968 година, на революционното шоу на Ив Сен Лоран във Ветровития град, тя бе споделила с дъщеря си, че „Тази нова мода просто не става за жени на моята възраст“. След това започна рядко да се появява на по-важните благотворителни мероприятия и не след дълго името й започна да изчезва от поканите с воден знак, използвани при подобни случаи. Тя часове наред с удоволствие слушаше истории за внуците си и често даваше по някой и друг майчински съвет, с който печелеше все по-голямото уважение на дъщеря си.

Флорентина настоя за скромно погребение. Докато стоеше до гроба с двете си деца и слушаше отец О’Райли, разбра, че вече никога няма да може да разчита на уединение, дори при смърт — светкавиците на фотоапаратите не преставаха да проблясват. А после пръстта покри дървения капак и последният представител на фамилията Розновски напусна този свят.

 

 

През последните седмици преди президентските избори Флорентина прекарваше по-голямата част от времето в Чикаго, като остави офиса във Вашингтон в ръцете на Джанет. След като представителят Уайън Хейс призна, че член от неговия екип получава по четиринадесет хиляди годишно, въпреки че не може да напише нито дума на пишеща машина или да се оправя с телефоните, Джанет и Луиз повдигнаха въпроса за повишаване на заплатите.

— Да, но госпожица Рей осигурява на господин Хейс услуги, които все още не намирам за необходими в моя офис — отвърна Флорентина.

— Но проблемът е, че този офис е друг начин за постигане на същото — каза Луиз.

— Какво искаш да кажеш?

— Че непрекъснато ни се отправят предложения от представители, които ни мислят за поредните капитолийски фльорци.

— Колко представители са ти правили предложения, Луиз? — разсмя се Флорентина.

— Над двайсет.

— И колко от тях прие?

— Три — ухили се Луиз.

— А на теб колко пъти ти предложиха — обърна се Флорентина към Джанет.

— Три пъти.

— И колко пъти прие?

— Пак толкова.

Когато най-сетне престанаха да се смеят, Флорентина отсъди:

— Е, май Джоан Мондейл е права. Демократите правят със секретарките си онова, което републиканците правят с държавата. Добре, и двете ще получите повишаване на заплатите.

 

 

Едуард се оказа абсолютно точен в предвижданията си. Демократите не издигнаха друг кандидат и предварителните избори си бяха като триумфална обиколка. Стюарт Лайъл, който отново се кандидатира като представител на Републиканската партия, сами призна на четири очи, че няма особен шанс. Стикерите с надписи „Преизбери Каин“ сякаш бяха навсякъде.

Флорентина с нетърпение очакваше новата сесия на Конгреса с президент демократ в Белия дом. Републиканците бяха избрали Джери Форд след усилена битка с губернатора Рейгън, докато демократите се бяха спрели на Джими Картър — човек, за когото почти не бе чувала до предварителните избори в Ню Хампшир.

Битката между Форд и Рейгън не беше от особена полза за президента, тъй като хората още не му бяха простили за оправдаването на Никсън. В личен план Форд като че ли не можеше да избегне разните дребни и наивни грешки — като това да си удари главата във вратата на хеликоптера или да падне по стълбите на самолета. А по време на телевизионния дебат с Картър Флорентина направо се втрещи, когато Форд заяви, че в Източна Европа нямало доминиране на Съветите.

— Кажи го на поляците — изсумтя тя на малкия екран.

Кандидатът на демократите също допусна доста грешки, но накрая на Ричард му се струваше, че ако образът на Картър като антивашингтонски настроен християнин евангелист се съпостави с проблемите, наследени от Форд поради връзките му с Никсън, това ще е достатъчно Картър да спечели изборите с минимална преднина.

— Защо тогава бях преизбрана с още повече гласове от първия път? — възрази Флорентина.

— Защото много републиканци гласуваха за теб, но не и за Картър.

— И ти ли беше сред тях?

— Позовавам се на Петата поправка^[1].