Джефри Арчър
Блудната дъщеря (4)

3.

През ноември 1936 година Хенри Осбърн бе избран в Камарата на представителите като конгресмен от Девети избирателен окръг Илинойс. Бе получил малко по-малко гласове от предшественика си — факт, който можеше да се обясни само със собствения му мързел — Рузвелт бе спечелил във всички щати без Върмонт и Мейн, а в Конгреса републиканците бяха само седемнадесет в Сената и сто и трима — в Камарата на представителите. За Авел обаче значение имаше единствено това, че неговият човек е вътре в играта. Незабавно му предложи мястото на председател на комитета по планиране на хотелска верига „Барон“. Хенри прие с радост.

Авел насочи цялата си енергия в изграждане на нови и нови хотели — не без помощта на конгресмена Осбърн, който успяваше да уреди разрешителни за строеж навсякъде, където пожелаеше баронът. Авел винаги се отплащаше на Хенри за услугите. Нямаше никаква представа какво прави с парите, но очевидно част от тях попадаха в подходящи ръце. Повече подробности не искаше и да знае.

Въпреки влошените взаимоотношения със Зофя, Авел все още искаше син и започна да се отчайва от несполучливите опити жена му да зачене. Отначало обвиняваше Зофя, която също искаше второ дете. Накрая тя го принуди да отиде на лекар. Почувства се унизен, когато научи, че спермата му е с ниски показатели — докторът приписа това на гладуването му като дете и отсече, че е малко вероятно да стане баща за втори път. От този момент престанаха да говорят по този въпрос и Авел насочи цялото си внимание и надежди към Флорентина, която растеше сякаш с часове. Единственото нещо, което растеше по-бързо, бе хотелската верига „Барон“. Той построи по един нов хотел на север и на юг, като същевременно ремонтира и модернизира вече съществуващите.

На четиригодишна възраст Флорентина тръгна на детска градина. Настоя Авел и Франклин Д. Рузвелт да дойдат с нея първия ден. Повечето от другите момичета бяха съпровождани от жени и Авел с изненада откри, че те невинаги бяха майки, а детегледачки и дори една гувернантка (както учтиво бе поправен). Още същата вечер каза на Зофя, че иска Флорентина да има гувернантка.

— Това пък защо? — остро попита жена му.

— Защото не искам никой да започне живота си в по-добра позиция от дъщеря ни.

— Мисля, че е глупаво пилеене на пари. Какво толкова може да направи някой друг, което да не мога и аз?

Авел не отговори, но още на следващата сутрин пусна обяви за гувернантка в „Чикаго Трибюн“, „Ню Йорк Таймс“ и „Лондон Таймс“, като ясно описваше условията. От цялата страна заваляха отговори от висококвалифицирани жени, които желаеха да работят за шефа на хотелската верига. Имаше писма на завършили Радклиф, Васар и Смит; писаха му дори от федералния изправителен дом за жени в Олдърсън, Западна Вирджиния. Най-много обаче го заинтригува бележката на една госпожа, която очевидно никога не бе и чувала за Чикагския барон.

Олд Ректъри

Мъч Хедъм

Хартфордшир

12 септември 1938

Уважаеми господине,

Във връзка с обявата Ви на първата страница от днешния брой на „Таймс“, бих желала да се кандидатирам за гувернантка на дъщеря Ви.

Аз съм на тридесет и две години, шестата дъщеря на о. Л. Х. Тредголд, неомъжена, от енорията Мъч Хедъм в Хартфордшир. Понастоящем преподавам в местното начално училище и помагам на баща ми в работата му като старши свещеник.

Завършила съм девическия колеж „Челтнъм“, където учих латински, старогръцки, френски и английски. След това продължих образованието си в Нюнъм Колидж в Кеймбридж. Завърших университета със специалност „Съвременни филологии“, като получих отлични оценки на всички изпити. Нямам степен бакалавър, тъй като правилникът на университета не допуска присъждането й на жени.

Готова съм да се явя на интервю в удобно за Вас време и бих се радвала на възможността да работя в Новия свят.

С уважение,

У. Тредголд

Трудно му бе да повярва, че съществува учебно заведение като девически колеж „Челтнъм“ или пък населено място на име Мъч Хедъм. Какво пък оставаше за твърденията за отлични оценки и никаква диплома.

Помоли секретарката си да се обади във Вашингтон. Когато най-сетне се свърза с човека, който му трябваше, прочете писмото на глас.

Гласът от Вашингтон потвърди, че всяка дума може и да е истина — нямало причина да се съмнява в достоверността на писмото.

— Сигурна ли сте, че наистина има девически колеж „Челтнъм“? — настоя Авел.

— Повече от сигурна, господин Розновски. Аз самата съм го завършила — отвърна секретарката на британския посланик.

Вечерта Авел прочете отново на глас писмото — този път на Зофя.

— Какво ще кажеш? — попита той, макар че вече бе взел решение.

— Не ми харесва — отвърна Зофя, без да престава да чете списанието си. — Щом трябва да вземем жена, защо да не е американка?

— Помисли за преимуществата, които би имала Флорентина, ако се обучава от английска гувернантка. — Авел замълча. — Може дори и за теб да е добра компания.

Този път жена му вдигна поглед.

— Защо? Да не би да се надяваш, че ще образова и мен?

Авел не отговори.

На следващата сутрин прати телеграма до Мъч Хедъм и предложи на мис Тредголд мястото на гувернантка.

Когато след три седмици отиде да я посрещне на гарата на улица „Ласал“, веднага разбра, че изборът му е бил правилен. Позна я още като я видя самичка на перона с три различни по големина куфара. Беше висока, слаба и имаше малко надменен вид, а кокът й я правеше поне с пет сантиметра по-висока от работодателя й.

Зофя обаче посрещна мис Тредголд като натрапница, дошла да подрони позицията й на майка. Когато двете отидоха до детската стая, Флорентина не се виждаше никъде. Но изпод леглото към тях се взираха две подозрителни очички. Мис Тредголд първа забеляза момичето, коленичи и каза:

— Страхувам се, че няма да съм ти от особена полза ако останеш там, дете. Прекалено голяма съм, за да се побера под леглото.

Флорентина се разкикоти, изпълзя навън и каза:

— Много смешно говориш. Откъде си?

— От Англия — каза мис Тредголд и седна до нея на леглото.

— Къде е Англия?

— На една седмица оттук.

— Неее, колко е далече?

— Зависи от това как пътуваш. По колко начина бих могла да измина такова дълго разстояние? Можеш ли да се сетиш за три?

Флорентина се съсредоточи.

— Ами ще се кача на колелото и когато стигна края на Америка, ще се кача на…

Никоя от двете не забеляза, че Зофя е излязла.

Само след два дни мис Тредголд стана за Флорентина братът и сестрата, които тя никога нямаше да има.

Флорентина прекарваше часове само в слушане и Авел с гордост гледаше как старата мома на средна възраст (изобщо не беше в състояние да приеме, че е колкото него — на тридесет и две) учи четиригодишната му дъщеря на неща, за които и самият той с удоволствие би научил нещо повече.

Авел попита Джордж дали може да изреди имената на шестте съпруги на Хенри VIII — ако не можеше, май нямаше да е зле да назначат още две гувернантки от девическия колеж „Челтнъм“, преди да се окаже, че Флорентина знае повече от тях. Зофя не искаше и да знае за Хенри VIII и шестте му жени и все още смяташе, че дъщеря им трябва да бъде възпитавана според простите полски традиции; отдавна обаче се бе отказала да убеждава Авел по този въпрос. Постара се да си състави такъв режим, че да не се среща с гувернантката през по-голямата част от деня.

От друга страна, програмата на мис Тредголд беше нещо средно между дисциплината на Кралската гвардия и педагогическата система от осемнайсети век. Флорентина ставаше точно в седем, сядаше да закусва с гръб, който никога не докосваше облегалката на стола, и получаваше уроци по обноски на масата. Между седем и половина и осем без четвърт мис Тредголд избираше две-три заглавия от „Чикаго Трибюн“, прочиташе ги и ги обсъждаше с нея, като я препитваше отново един час по-късно. Флорентина незабавно прояви интерес към свързаните с президента новини — може би защото бе кръстен на мечето й. Мис Тредголд откри, че й се налага да посвети значителна част от свободното си време на изучаване на тънкостите на странната американска система на управление, за да е сигурна, че въпросите на възпитаницата й няма да останат без отговор.

От девет до дванадесет Флорентина и ФДР посещаваха детската градина, където се занимаваха с неща, много по-приемливи за връстниците й. Когато мис Тредголд идваше да я вземе, винаги бе лесно да се разбере дали Флорентина е избрала в този ден да си играе с лепилото, ножицата, пластилина, или пък да рисува с пръсти. В края на всеки учебен ден я прибираха право вкъщи и тя влизаше в банята и се преобличаше, съпроводена от обичайното „Тц-тц“ и от време на време — „Просто не знам“.

Следобед двете обикновено предприемаха някаква експедиция, която мис Тредголд бе планирала предварително и без знанието на Флорентина — макар че момичето винаги се опитваше да отгатне какво е намислила гувернантката.

— Какво ще правим днес?

Или:

— Къде ще ходим?

— Търпение, дете.

— Ама ще можем ли да отидем, ако вали?

— Ако времето е хубаво, ще отидем. Ако вали, имам резервен план.

— Какво е „зервен план“? — объркана питаше Флорентина.

— Нещо, което да ти послужи, ако всичко друго се окаже неизпълнимо — обясняваше мис Тредголд.

Следобедните експедиции включваха разходки в парка, посещения в зоологическата градина, а понякога и возене на трамвай — нещо, което според Флорентина бе извънредно опасно приключение. Мис Тредголд използваше това време, за да я научи на първите няколко думи на френски, и беше приятно изненадана да открие, че възпитаничката й има естествена склонност към научаването на чужди езици. Когато се прибираха, прекарваха половин час с мама преди времето за чай, след което отново идваше ред на банята. В седем вечерта Флорентина си лягаше. Мис Тредголд й прочиташе малко от Библията или Марк Твен (не че американците виждаха разликата, както се бе изразила в един момент, който й се струваше като проява на фриволност), след което гасеше лампата и оставаше с възпитаницата си и с ФДР, докато и двамата не заспиваха.

Този режим се следваше неотклонно и се нарушаваше единствено в редките случаи на нечий рожден ден или на националните празници, когато мис Тредголд скланяше да заведе Флорентина до театъра „Юнайтед Артистс“ на улица „Уест Рандолф“, където да гледат филми като „Снежанка и седемте джуджета“ — но само при условие че мис Тредголд е гледала филма седмица по-рано, за да е сигурна, че е подходящ за възпитаницата й. Уолт Дисни получи одобрението й, както и Лорънс Оливие в ролята на Хийтклиф — тя гледа този филм три пъти през свободните си следобеди в сряда, когато прожекцията струваше двадесет цента. Дори убеди себе си, че шестдесетте цента си струват — в края на краищата, „Брулени хълмове“ бе класика.

Мис Тредголд никога не пречеше на Флорентина да я пита за нацистите или за Новия курс на Рузвелт, въпреки че понякога бе явно, че не е наясно с отговорите. Момичето вече бе открило, че майка му невинаги е в състояние да удовлетвори любопитството му. А на няколко пъти и на мис Тредголд й се наложи да изчезне в стаята си и да се консултира с Енциклопедия Британика, за да може да даде правилен отговор.

На пет години Флорентина започна да посещава подготвителния клас към Девическото латинско училище в Чикаго и само след седмица бе преместена в по-горен клас, тъй като бе много по-напред от връстниците си. В нейния свят всичко изглеждаше прекрасно. Имаше си мама и тате, мис Тредголд и Франклин Д. Рузвелт, и нямаше неща, които да й се струват недостижими.

Само „най-добрите семейства“, както ги описваше Авел, пращаха децата си в Латинското училище; ето защо мис Тредголд бе донякъде шокирана, след като покани някои от приятелките на Флорентина на чай и те учтиво отказаха. Най-добрите приятелки на момичето — Мери Джил и Сюзи Джейкъбсън — идваха на гости сравнително често; повечето родители на другите момичета обаче измисляха някакви неубедителни извинения и мис Тредголд скоро разбра, че макар и скъсал оковите на бедността, Чикагския барон все още не може да си намери място във висшите кръгове на Чикаго. Зофя никак не помагаше в това отношение — почти не правеше усилия да се запознае с другите родители, а за участието й в разни благотворителни комитети, болнични настоятелства или клубове не можеше да става и дума.

Мис Тредголд направи всичко на Пето авеню, но трудно можеше да постигне нещо — в очите на повечето родители тя бе просто прислужница. Молеше се Флорентина никога да не научи за тези предразсъдъци — но молитвите й останаха несбъднати.

Флорентина завърши без никакъв проблем първи клас — представи се повече от добре в групата и единствено ръстът й издаваше, че е с една година по-малка.

Авел бе прекалено зает да изгражда своята нова империя, за да си задава въпроси за социалното си положение или за проблемите, с които би могла да се сблъска мис Тредголд. Хотелската верига вървеше сигурно и обещаващо и целта на Авел бе да върне заема на благодетеля си до 1938 година. Всъщност предвиждаше печалба от двеста и петдесет хиляди долара, независимо от мащабната строителна програма.

Истинските му грижи не бяха свързани с детската градина и хотелите — те бяха на осем хиляди километра, в любимата му родина. Най-лошите му страхове се сбъднаха на 1 септември 1939 година, когато Хитлер нахлу в Полша, а два дни по-късно Англия обяви война на Германия. След избухването на новата война Авел започна да мисли дали да не прехвърли управлението на хотелите на Джордж — който се оказа надежден заместник — и да отиде в Англия, за да постъпи в полската Армия Крайова. Но Джордж и Зофя успяха в крайна сметка да го разубедят и той насочи вниманието си към увеличаването на печалбата си и изпращането на помощи за британския Червен кръст, като същевременно лобираше пред политиците от Демократическата партия за влизането на Щатите във войната на страната на Англия.

Една сутрин Флорентина го чу да казва:

— ФДР има нужда от всеки приятел.

 

 

Към последното тримесечие на 1939 година Авел с помощта на един малък заем от Първа градска банка на Чикаго стана стопроцентов собственик на акциите на верига „Барон“. Предвиди в годишния отчет печалба от половин милион долара за 1940 година.

Франклин Д. Рузвелт (онзи с червените очи и мъхнатата кафява козина) рядко се отделяше от Флорентина дори когато тя мина във втори клас. Мис Тредголд бе на мнение, че може би е дошло времето да започнат да оставят ФДР вкъщи. При други обстоятелства тя би настоявала — може би щяха да се пролеят малко сълзи и въпросът щеше да се реши; въпреки това обаче тя сметна, че е по-добре да остави детето да върви по своя път. Това решение се оказа една от малкото грешки, които бе допускала.

Всеки понеделник момчетата в Латинското училище учеха френски заедно с момичетата при мадмоазел Метине. За всички освен за Флорентина това бе първата болезнена среща с чуждия език. Докато класът повтаряше в хор след мадмоазел думички като boucher, boulanger и epicier, Флорентина — повече от скука, отколкото от показна храброст — започна да разговаря с ФДР на френски. Съседът й по чин — високо и доста мързеливо момче, казваше се Едуард Уинчестър и очевидно не бе в състояние да схване разликата между le и la, се наведе към нея и й каза да не се фука. Флорентина се изчерви.

— Просто се опитвах да обясня на ФДР разликата между мъжки и женски род.

— Така ли? Ей сега ще ти покажа le difference, мадмоазел Всезнайкова — каза Едуард и в пристъп на ярост грабна ФДР и с цялата сила, на която бе способен, откъсна едната му лапа.

Флорентина бе така смаяна, че не помръдна дори когато Едуард изсипа мастилницата върху главата на мечето.

Мадмоазел Метине, която никога не бе одобрявала събирането на момчета и момичета в един клас, се втурна към тях, но вече бе късно. Тъмносин от главата до петите, ФДР седеше на пода в центъра на малък кръг от пълнежа на откъснатата си лапа. Флорентина гушна любимия си приятел и сълзите й разредиха разлятото мастило. Мадмоазел Метине поведе Едуард в кабинета на директора и заръча на останалите да стоят тихо, докато не се върне.

Флорентина пълзеше по пода и безнадеждно се мъчеше да закрепи откъснатата лапа към тялото на ФДР. Едно русо момиче, което никога не бе харесвала, се наведе и изсъска:

— Така ти се пада, тъпа полякиня такава.

Всички се разкискаха и някои започнаха да викат: „Тъпа полякиня, тъпа полякиня!“. Флорентина стискаше ФДР и се молеше мадмоазел Метине да се върне по-скоро.

Сякаш бяха изминали часове, когато учителката по френски най-сетне се появи. Едуард вървеше подире й и се правеше на посърнал. Подигравките спряха в мига, когато мадмоазел влезе, но Флорентина не успя да събере сили дори да вдигне поглед. Във възцарилата се неестествена тишина Едуард отиде до нея и й се извини с глас, който бе колкото висок, толкова и неискрен. След това се върна на мястото си и се ухили на съучениците си.

Когато мис Тредголд взе възпитаницата си от училище, не можеше да не забележи, че лицето на момичето е зачервено от плач и че то ходи оклюмало, хванало измацания със синьо ФДР за здравата лапа. Измъкна цялата истина от Флорентина още преди да се приберат у дома. След това я почерпи с любимия й хамбургер и със сладолед — храна, която по принцип не одобряваше — и я сложи да си легне рано с надеждата, че детето ще заспи бързо. След един час безплодни усилия с четката и сапуна мис Тредголд се видя принудена да се признае за победена. Когато сложи мократа животинка до Флорентина, изпод завивките се разнесе тънко гласче:

— Благодаря, мис Тредголд. ФДР има нужда от всеки приятел.

Когато Авел се прибра малко след десет — напоследък закъсняваше почти всяка вечер — мис Тредголд му каза, че иска да си поговорят. Авел се изненада от молбата й и незабавно я покани в кабинета си. За година и половина, откакто бе при тях, мис Тредголд винаги бе докладвала за развитието на дъщерята на господин Розновски веднъж седмично — в понеделник, между десет и десет и тридесет сутринта, когато Флорентина заедно с майка си посещаваше месата в катедралата „Светото Име“. Докладите й неизменно бяха ясни и точни; ако не друго, тя имаше склонност да подценява постиженията на детето.

— Какво има, мис Тредголд? — попита Авел, като се мъчеше да изглежда спокоен. Подобно нарушаване на установения ред го изпълни със страх — опасяваше се, че гувернантката ще иска да напусне.

Мис Тредголд му разказа за случилото се в училището.

С напредването на разказа лицето на Авел ставаше все по-червено и когато мис Тредголд привърши, бе станало алено.

— Това е недопустимо — бяха първите му думи. — Флорентина незабавно трябва да бъде преместена оттам. Утре лично ще се срещна с госпожица Алън и ще й кажа точно какво ми е мнението за нея и нейното училище. Предполагам, че одобрявате решението ми, мис Тредголд.

— Не, сър, не го одобрявам — последва необичайно острият отговор.

— Моля? — невярващо каза Авел.

— Смятам, че заслужавате точно толкова упреци, колкото и родителите на Едуард Уинчестър.

— Аз? Защо?

— Би трябвало отдавна да сте казали на дъщеря си какво е да бъде полякиня и как да се справя с проблемите, които могат да възникнат от това. Би трябвало да й обясните дълбоко вкоренените предразсъдъци на американците към поляците. Предразсъдъци, които по мое лично мнение заслужават точно толкова упрек, колкото предубежденията на англичаните към ирландците и са само на крачка от варварското поведение на нацистите по отношение на евреите.

Авел не отговори. Беше минало много време, откакто някой му бе казвал, че е постъпил неправилно.

— Имате ли да ми кажете още нещо? — попита той, след като най-сетне дойде на себе си.

— Да, господин Розновски. Ако преместите Флорентина от Латинското училище, незабавно ще подам оставка. Ако избирате да избягате още при първия случай, когато детето ви се сблъска с някакъв проблем, как бих могла да я науча да се справя с живота? При положение че собствената ми страна е във война само защото искахме да вярваме, че Хитлер е разумен човек, макар и объркан, едва ли можете да очаквате от мен да предам същото невярно обяснение на нещата и на Флорентина. Сърцето ми се къса при мисълта да я напусна, защото не бих могла да обичам Флорентина повече дори да беше мое дете, но не мога да се съглася да прикривам истинския свят само защото имате достатъчно пари, за да държите истината удобно скрита още някоя и друга година. Извинявайте за прямотата ми, господин Розновски. Мисля, че отидох прекалено далеч, но не мога да укорявам предразсъдъците на другите хора и същевременно да прощавам вашите собствени.

Авел се облегна в креслото си и дълго остана безмълвен.

— Мис Тредголд, би трябвало да бъдете посланик, а не гувернантка — каза накрая той. — Разбира се, че сте права. Как ще ме посъветвате да постъпя?

Мис Тредголд, която все още стоеше права (не можеше и да си помисли да седи в присъствието на работодателя си, освен ако не е с Флорентина), се поколеба.

— Детето трябва да става половин час по-рано всяка сутрин и да учи история на Полша. Трябва да знае защо поляците са велика нация и защо са готови да предизвикат мощта на Германия, въпреки че сами никога не биха могли да победят. Така ще може да се изправи срещу онези, които се подиграват заради произхода й, със знания, а не с невежество.

Авел я погледна право в очите.

— Сега разбирам какво е имал предвид Джордж Бърнард Шоу, когато казва, че за да разбереш защо Англия е велика, трябва да срещнеш английска гувернантка.

Двамата се разсмяха.

— Изненадан съм, че не желаете да постигнете нещо повече в живота си, мис Тредголд — каза Авел и веднага си даде сметка, че думите му може би са прозвучали обидно. Но дори и да беше така, мис Тредголд не показа, че се е засегнала.

— Баща ми има шест дъщери. Винаги се е надявал на момче, но така и не му провървя.

— Какво става с другите пет?

— Всички са омъжени. — В отговора й нямаше и следа от съжаление или завист.

— А вие?

— Веднъж баща ми каза, че съм родена за учителка и че всички ние сме част от Божия план, така че може би ще бъда учителка на дете, на което предстои велико бъдеще.

— Да се надяваме, че е така, мис Тредголд. — На Авел му се искаше да й говори на малко име, но не го знаеше. Беше се подписала като „У. Тредголд“ и нещата стигнаха дотам. Усмихна й се.

— Желаете ли да пийнете нещо, мис Тредголд?

— Благодаря, господин Розновски. Малко шери би ми се отразило чудесно.

Авел й наля сухо шери, а на себе си сипа щедра доза уиски.

— Зле ли е ФДР?

— Опасявам се, че е осакатен завинаги, което само ще засили любовта й към него. Смятам, че за в бъдеще ФДР трябва да си остава вкъщи и да излиза само в мое присъствие.

— Започвате да говорите като Елинор Рузвелт относно президента.

Мис Тредголд се засмя отново и отпи от шерито си.

— Мога ли да ви посъветвам още нещо относно Флорентина?

— Разбира се — каза Авел и продължи да слуша внимателно препоръките й. Когато привършиха второто питие, кимна одобрително.

— Добре — каза мис Тредголд. — В такъв случай, с ваше позволение ще се заема с въпроса при първа възможност.

— Разбира се — повтори Авел. — Разбира се, що се касае до тези сутрешни уроци, за мен може и да не бъде особено практично да изкарам цял месец без почивка. — Мис Тредголд понечи да каже нещо, но Авел добави: — Имам ангажименти, които не мога да отложа, така че се надявам, че ще ме разберете.

— Господин Розновски, вие трябва да правите онова, което смятате, че е най-добро. И ако смятате, че има нещо по-важно от бъдещето на дъщеря ви, аз съм сигурна, че тя ще ви разбере.

Авел разбра, че е претърпял поражение. Отмени ангажиментите си извън Чикаго за целия месец и започна да става половин час по-рано всяка сутрин. Дори Зофя одобри идеята на мис Тредголд.

Първия ден Авел разказа на Флорентина как се е родил в една гора в Полша, как е бил осиновен от семейството на ловец и как по-късно се е сприятелил с барона, който го взел в замъка си Слоним на руско-полската граница.

— Отнасяше се с мен като със собствен син — каза Авел.

През следващите дни Авел разказа на дъщеря си как сестра му Флорентина, на чието име е кръстена, също се преместила в замъка и как открили, че баронът е истинският му баща.

— Знам, знам как! — извика Флорентина.

— Откъде знаеш, мъничката ми?

— Имал е само едно зърно на гърдите — каза Флорентина. — Това е, това е. Виждала съм те в банята. И ти имаш само едно, значи си му син. Всички момчета в училище имат по две… — Авел и мис Тредголд я зяпнаха с изумление, а тя продължи: — … но ако аз съм твоя дъщеря, защо и моите са две?

— Защото това се предава само от баща на син и почти не се среща у дъщерите.

— Не е честно. Искам само едно.

Авел се разсмя.

— Е, може би ако имаш син, той ще е с едно.

— Време е да си сплетеш плитките и да тръгваш на училище — каза мис Тредголд.

— Но тъкмо започна да става интересно!

— Прави каквото ти се казва, дете.

Флорентина с нежелание остави баща си и тръгна към банята.

— Какво ли ще се случи утре, мис Тредголд? — попита тя на път за училище.

— Нямам представа, дете. Но, както веднъж ме съветваше господин Аскуит, потърпи и ще разбереш.

— Господин Аскуит бил ли е в замъка с папа?

 

 

През следващите дни Авел обясни какъв е бил животът в руски лагер за военнопленници и от какво е окуцял. След това дойде ред на историите, които му бе разказал баронът в тъмницата преди повече от двадесет години. Флорентина слушаше в захлас за легендарния полски герой Тадеуш Косцюшко и всички останали велики личности чак до наши дни, а мис Тредголд посочваше местата на картата на Европа, която бе закачила на стената в спалнята.

Накрая Авел разказа на дъщеря си как е станал собственик на сребърната гривна, която все още носеше на китката си.

— Какво пише на нея? — попита Флорентина, загледана в гравираните букви.

— Опитай да прочетеш, мъничката ми — каза Авел.

— Ба-рон А-вел Роз-нов-ски — засрича тя. — Но това е твоето име!

— Както и името на баща ми.

След няколко дни Флорентина можеше да отговаря на всички въпроси на баща си, макар че Авел не бе в състояние да отговори на всички нейни.

В училище тя очакваше всеки ден да се сблъска отново с Едуард Уинчестър, но той като че ли бе забравил за случая, а веднъж дори й предложи ябълка.

Не всички в класа обаче бяха забравили — особено една дебела глупава съученичка, на която й доставяше голямо удоволствие да прошепва „тъпа полякиня“ всеки път, когато можеше да я чуят.

Флорентина не побърза да си отмъсти, а изчака няколко седмици, когато на един тест по история съученичката й се оказа с най-ниския възможен брой точки, а тя — с максималния.

— Какво пък, поне не съм полякиня — обяви на всеослушание момичето.

Едуард Уинчестър се намръщи, но някои от децата се разкискаха.

Флорентина изчака всички да млъкнат и каза:

— Вярно е. Не си полякиня, а трето поколение американка с история от около сто години. Моята може да се проследи хиляда години назад. Тъкмо затова ти си на най-ниското стъпало на историята, а аз — на най-високото.

Никой в класа повече не се обади по тази тема.

Когато мис Тредголд научи за станалото, се усмихна.

— Ще разкажем ли довечера на папа? — попита Флорентина.

— Не, миличка. Горделивостта не е добродетел. Има случаи, когато е по-добре да премълчиш.

Шестгодишното момиче замислено кимна, след което попита:

— Смяташ ли, че поляк може да стане президент на Съединените щати?

— Разбира се, стига американците да преодолеят собствените си предразсъдъци.

— Ами ако е католик?

— Това ще стане без значение, при това в най-скоро бъдеще.

— При това жена? — добави Флорентина.

— Е, дете, за това ще е нужно повечко време.

 

 

Същата вечер мис Тредголд съобщи на господин Розновски, че уроците не са се оказали напразни.

— И кога ще започнете втората част от плана си, мис Тредголд? — попита Авел.

— Утре — отвърна тя и се усмихна.

В три и половина следобед на следващия ден мис Тредголд стоеше на ъгъла на улицата и чакаше възпитаницата си да излезе от училище. Флорентина се появи, бъбрейки си с другите деца. Продължи да приказва и изминаха няколко пресечки, преди да забележи, че не вървят по обичайния маршрут към дома.

— Къде отиваме, мис Тредголд?

— Търпение, дете. Скоро ще разбереш.

Мис Тредголд се усмихваше, докато момичето разказваше колко добре се е представила на теста по английски сутринта. Монологът й продължи чак до Меномони стрийт, когато гувернантката като че ли започна да обръща повече внимание на номерата по вратите, отколкото на истинските и въображаемите постижения на Флорентина.

Накрая спряха пред прясно боядисана червена врата с номер двеста и осемнадесет. Мис Тредголд почука два пъти. Флорентина стоеше до нея, мълчалива за първи път, откакто бе излязла от училище. Изминаха няколко секунди, след което вратата се отвори и на прага се появи мъж в сив пуловер и дънки.

— Идвам по обявата ви в „Сън Таймс“ — каза мис Тредголд, преди мъжът да успее да отвори уста.

— А, разбира се — отвърна той. — Заповядайте.

Мис Тредголд влезе в къщата, следвана от обърканата Флорентина. Минаха през тесен коридор — стените бяха покрити с фотографии и многоцветни розети — и стигнаха задната врата, от която се излизаше в някакъв двор.

Флорентина ги забеляза веднага. Бяха в една кошница в дъното на двора и тя се затича към тях. Шестте жълти бебета лабрадори се сгушиха по-близко до майка си. Едно от тях изостави топлината на роднините си и изскочи от кошницата, за да заподскача към Флорентина.

— Това е куцо — каза Флорентина, вдигна кутрето и заразглежда лапичката му.

— Да, за жалост — каза мъжът. — Но другите пет са в идеално състояние, можеш да си избереш което поискаш.

— Какво ще стане, ако никой не я пожелае?

— Ами… — Мъжът се поколеба. — Ще трябва да я приспим.

Флорентина погледна отчаяно мис Тредголд и прегърна кутрето, което с усърдие ближеше лицето й.

— Искам това — каза Флорентина без колебание, изпълнена със страх от реакцията на гувернантката.

— Колко ви дължа? — попита мис Тредголд и отвори портмонето си.

— Нищо, госпожо. Радвам се, че ще попадне на добро място.

— Благодаря ви — каза Флорентина. — Благодаря.

Опашката на кутрето не спря да се размахва през целия път до новия му дом, докато за изненада на мис Тредголд Флорентина не отрони нито дума. Всъщност тя не пусна кученцето чак докато не го внесе на сигурно място в кухнята. Зофя и мис Тредголд гледаха как малкият лабрадор куцука през помещението към купичката с топло мляко.

— Прилича ми на папа — каза Флорентина.

— Не бъди неучтива — сгълча я мис Тредголд.

Зофя потули усмивката си.

— Е, Флорентина, как ще я наречеш?

— Елинор.