Джефри Арчър
Блудната дъщеря (25)

24.

До тази сутрин Ричард никога не бе чувал за майор Абаньо. Нито пък някой друг американец — с изключение на онези, които проявяваха ревностен интерес към вътрешните работи на Намбаве, най-малката държава в Централна Африка. Въпреки всичко именно майор Абаньо стана причина Ричард да закъснее за най-важния си ангажимент за деня — единадесетия рожден ден на единствения си син.

В апартамента на Шестдесет и четвърта улица обаче майор Абаньо бе напълно изместен от главата му от Анабел, която само преди минути бе изляла върху рожденика чаша чай в знак на протест, че не й се обръща достатъчно внимание. Не беше обърнала внимание, че чаят е врял, и сега получаваше още по-малко внимание, защото Уилям ревеше, та се късаше, и всички деца трябваше да бъдат пратени по домовете си. След минутка Анабел също ревеше, след като Ричард я нагласи на коляното си и я нашляпа, преди и двете деца да бъдат пратени в стаята — Уилям с два аспирина и торбичка лед, а Анабел — за допълнително наказание. Единадесетте свещи — и една, за да порасне още повече — изгоряха до глазурата на огромната торта, останала недокосната на масата в дневната.

— Боя се, че Уилям ще си остане с белег на дясната ръка до края на живота си — каза Флорентина, след като се увери, че синът им най-сетне е заспал.

— Но въпреки това го понесе мъжки.

— Не съм съгласна — каза Флорентина. — Никога не е бил от ревливите.

— Сигурно нямаше да се случи, ако се бях върнал навреме — въздъхна Ричард, без да обръща внимание на думите й. — Този проклет майор Абаньо!

— Кой е майор Абаньо? — попита Флорентина.

— Някакъв млад офицер, спретнал преврат в Намбаве днес.

— Как може някаква малка африканска държава да ти попречи да дойдеш навреме за рождения ден на Уилям?

— Въпросната малка африканска държава има неизпълнен договор за петгодишен заем в размер на триста милиона долара, подписан с „Лестър“ през 1966 година. Срокът му изтича след три месеца.

— Значи сме вътре с триста милиона долара? — втрещи се Флорентина.

— Не, не — каза Ричард. — Петнадесет процента от заема са изплатени, а останалите осемдесет и пет са разпределени между други тридесет и седем финансови институции.

— Можем ли да преживеем загуба на четиридесет и пет милиона долара?

— Можем, докато верига „Барон“ остава наш приятел — отвърна Ричард и се усмихна на жена си. — Това означава загуба на три годишни печалби, без да споменавам силното накърняване на репутацията ни заедно с репутацията на другите банки, както и неминуемия спад на цените на акциите ни утре.

На другия ден акциите на „Лестър“ паднаха повече от очакванията на Ричард поради две причини. Генерал Абаньо, новият самоназначил се президент на Намбаве, обяви, че няма намерение да спазва договорите на предишното правителство, сключени с „фашистки режими“ като тези в Америка, Великобритания, Франция, Германия и Япония. Ричард се запита колко ли руски банкери в същия момент се качват в самолетите за Централна Африка.

Втората причина се разбра, когато един репортер от „Уолстрийт Джърнъл“ му се обади с въпроса дали ще направи изявление във връзка с преврата.

— Наистина нямам какво да кажа — обясни Ричард, като се мъчеше да говори така, сякаш цялата тази история му досажда не повече от муха пред лицето. — Сигурен съм, че проблемът ще се уреди в рамките на следващите няколко дни. В края на краищата това е само един от многото заеми, отпуснати понастоящем от „Лестър“.

— Господин Джейк Томас едва ли ще се съгласи с подобна позиция — каза журналистът.

— Нима сте разговаряли с господин Томас? — слиса се Ричард.

— Да, той се обади в редакцията днес сутринта и проведе неофициален разговор с редактора, като даде ясно да се разбере, че ще бъде изненадан, ако „Лестър“ успее да се оправи от удара.

— Не коментирам — рязко отговори Ричард и затвори телефона.

По негова молба Флорентина свика заседание на управителния съвет на верига „Барон“, за да се увери, че „Лестър“ ще получи необходимата финансова подкрепа. За тяхна най-голяма изненада Джордж изобщо не бе убеден, че веригата следва да се замесва с проблемите на банката, и заяви, че поначало не подкрепял използването на акциите на „Барон“ като гаранция за поглъщането на банката.

— Тогава си замълчах, но не смятам да мълча и сега — каза той и постави ръцете си върху широката заседателна маса. — Авел никога не хвърляше добри пари след лоши, независимо от личните си намерения. Често повтаряше, че всеки може да говори за бъдещи печалби и да започне да харчи пари, преди да ги е спечелил. Да сте се замисляли, че подобно действие може да ни доведе до банкрут?

— Въпросната сума не е чак толкова голяма за веригата — каза Ричард.

— Авел винаги смяташе, че всяка загуба причинява десетократно повече проблеми за всяка печалба — каза Джордж. — А колко още заеми сте отпуснали на други страни по целия свят, където може да стане преврат, докато спим спокойно в леглата си?

— Само един извън Общия пазар — двеста милиона за шаха на Иран. И там сме основен заемодател с тридесет милиона, но Иран никога не е закъснявал с изплащането на вноските и лихвите с повече от час.

— Кога предстои да направят последната си вноска? — попита Джордж.

Ричард разтвори обемистата папка пред себе си и прокара пръст по колоната числа. Поведението на Джордж го беше подразнило, но въпреки това се чувстваше горд, че може да покаже колко добре се е подготвил за всеки възможен въпрос.

— На деветнайсети юни седемдесет и осма година.

— Искам гаранции, че няма да отпускаш нов заем, когато срокът на този изтече — твърдо заяви Джордж.

— Какво? — изненада се Ричард. — Шахът е толкова стабилен, колкото и Националната банка на Англия…

— Която напоследък се оказа не толкова стабилна.

Ричард започна да се ядосва и се канеше да отговори, но Флорентина взе думата.

— Чакай малко, Ричард. Джордж, ако „Лестър“ се съгласи да не отпуска нов заем на шаха през седемдесет и осма и да не сключва сделки със страни от Третия свят, ще се съгласиш ли „Барон“ да поръчителства за загубата от четиридесет и пет милиона по африканския договор?

— Не, трябва ми нещо по-убедително.

— Като? — сопна се Ричард.

— Ричард, не е нужно да повишаваш тон. Все още съм президент на верига „Барон“ и съм посветил тридесет години от живота си на издигането на компанията до сегашното й състояние. Нямам намерение накрая да бъда свидетел как всичко това се сгромолясва за половин час.

— Извинявай — каза Ричард. — Почти не съм спал последните четири дни. Какво искаш да знаеш, Джордж?

— Като се изключи сделката с шаха, „Лестър“ отпускала ли е други заеми на стойност повече от десет милиона?

— Не — отвърна Ричард. — Повечето от големите държавни заеми се обслужват от големи банки като „Чейс“ или „Кемикъл“, а за нас остава само малък процент от общата сума. Очевидно Джейк Томас е решил, че заемът за Намбаве, където има богати залежи на мед и манган, е абсолютно сигурна инвестиция.

— Вече знаем на свой гръб, че господин Томас не е безгрешен — каза Джордж. — Добре, а колко са заемите на стойност над пет милиона?

— Два — отвърна Джордж. — Единият е за седем милиона с Националната електрическа компания на Австралия, който е гарантиран от правителството, и един с Ай Си Ай в Лондон. И двата са отпуснати за пет години с фиксирани крайни дати и засега всички вноски по тях се правят по график.

— Ако веригата отпусне четиридесет и пет милиона, колко време ще е нужно на „Лестър“, за да възстанови загубите?

— Зависи от това каква лихва ще иска заемодателят и за какъв период е заемът.

— Петнадесет процента за пет години.

— Петнадесет процента? — шокиран повтори Ричард.

— Ричард, верига „Барон“ не е благотворителна организация и докато аз съм неин президент, в предмета й на дейност няма да влиза подкрепяне на изпаднали в затруднение банки. По професия ние сме хотелиери и за последните три десетилетия имаме възвръщаемост от седемнадесет процента годишно. Ако ви отпуснем заем от четиридесет и пет милиона, ще можете ли да ни го върнете след пет години с лихва от петнадесет процента?

Ричард се поколеба, направи няколко изчисления в тефтерчето си и се зарови в папката си, преди да отговори.

— Да, сигурен съм, че ще бъдем в състояние да ви се изплатим до последния цент за пет години, дори и да приемем, че африканската сделка се провали напълно.

— Считам, че трябва да я смятаме за точно такава — каза Джордж. — От собствени източници зная, че крал Еробо, досегашният управник на страната, е избягал в Лондон, настанил се е в „Кларидж“ и в момента си търси къща на площад „Челси“. Очевидно парите му в швейцарските банки са повече от тези на иранския шах, така че не очаквам да се забърза обратно към Африка — и не го обвинявам за това. — Ричард се опита да се усмихне, а Джордж продължи: — Ако одиторите потвърдят казаното от теб, ще се съглася да покрия африканския заем при уговорените условия. Желая ти късмет, Ричард. Искам да ти издам и една малка тайна — Авел си падаше по Джейк Томас точно колкото и ти самият, и именно това наклони везните. — Джордж затвори папката си. — Надявам се да ме извините, имам обяд с Конрад Хилтън, а той за тридесет години не е закъснявал нито веднъж.

След като Джордж излезе, Ричард се обърна към Флорентина.

— Господи, на коя страна си мисли, че застава?

— На наша — отговори Флорентина. — Сега разбирам защо баща ми му повери фирмата, без да се замисля, когато отиде да се бие с немците.

Публикуваното в следващия брой на „Уолстрийт Джърнъл“ съобщение, че хотелска верига „Барон“ става гарант на заема на „Лестър“, доведе до покачване на цените на акциите и Ричард се върна към онова, което наричаше „моята петгодишна робия“.

— Какво смяташ да правиш с Джейк Томас?

— Смятам да го игнорирам — каза Ричард. — Времето е на моя страна. Нито една банка в Ню Йорк не би го наела на работа, след като знае, че е готов да тича при журналистите всеки път, когато има противоречия с бившите си работодатели.

— Но как ще разберат?

— Скъпа, щом „Уолстрийт Джърнъл“ знае нещо, значи всички го знаят.

Ричард се оказа прав. Цялата история му беше преразказана по време на един работен обяд с директора на банковия тръст само седмица по-късно.

— Този човек наруши златното правило на банкера — отбеляза директорът. — Отсега нататък ще му е трудно да си отвори и банкова сметка.

 

 

Уилям се оправи от изгарянето по-бързо, отколкото очакваше Флорентина, и след няколко дни се върна в училище с белег, който беше толкова малък, че не можеше дори да впечатли приятелите му. През първите дни след инцидента Анабел извръщаше очи всеки път, когато видеше ръката на брат си, и изглеждаше наистина разкаяна.

— Мислиш ли, че ще ми прости някога? — попита тя майка си.

— Разбира се, скъпа. Уилям е също като баща си — още на сутринта е забравил всяка кавга.

 

 

Флорентина сметна, че е време да направи обиколка на хотелите „Барон“ в Европа. Екипът й изработи подробен маршрут, включващ Рим, Париж, Мадрид, Лисабон, Берлин, Амстердам, Стокхолм, Лондон и дори Варшава. Докато пътуваха към летището, тя сподели с Ричард, че се чувства още по-сигурна да остави управлението на веригата на Джордж. Той се съгласи и й напомни, че никога не са били разделени за повече от три седмици, откакто се познават.

— Ще го преживееш, скъпи.

— Ще ми липсваш, Джеси.

— Хайде, не ставай толкова сантиментален. Знаеш, че трябва да работя цял живот, за да осигуря мястото на съпруга си начело на управителния съвет на една нюйоркска банка.

— Обичам те — каза Ричард.

— И аз те обичам — отвърна Флорентина. — Но въпреки това ми дължиш петнадесет милиона и петдесет и шест долара.

— Тези петдесет и шест пък откъде изникнаха?

— От времето в Сан Франциско. Така и не ми върна онези петдесет и шест долара, които ти заех, преди да се оженим.

— Нали каза, че били зестра!

— Не, ти го каза. Аз казах, че е заем. Мисля, че ще послушам съвета на Джордж за това как да си прибера парите веднага щом се върна. Предполагам, че петнадесет процента за петгодишен период е разумно условие, господин Каин, което означава, че към днешна дата ми дължите около четиристотин долара. — Тя се наведе и го целуна за довиждане.

Шофьорът откара Ричард обратно в Ню Йорк. Веднага щом влезе в кабинета си, той звънна на „Картие“ в Лондон, даде ясни указания за онова, което му трябва, и добави, че му е нужно след осемнадесет дни.

Беше дошло време да приготви годишния доклад за състоянието на банката. Африканската история го подлудяваше. Без нея „Лестър“ щеше да излезе на много добра печалба — дотук бяха мечтите му да подобри постиженията на Джейк Томас още първата година. Сега акционерите щяха да помнят единствено голямата загуба в сравнение с миналата година.

Следеше с интерес подробната програма на Флорентина и се грижеше да се засичат по телефона най-малкото по веднъж във всяка столица. Тя изглеждаше доволна от повечето, което бе видяла, и макар и да имаше някоя и друга идея за промени, трябваше да признае, че европейските директори движат доста добре хотелите на Стария континент. Всички допълнителни разходи бяха причинени от собствените й изисквания за по-високи стандарти в архитектурата. Когато се обади от Париж, Ричард й предаде новината, че Уилям е спечелил наградата на класа по математика и че вече е сигурен, че ще го приемат в „Сейнт Пол“. А след инцидента с врелия чай Анабел бе станала по-съвестна ученичка и дори бе успяла да се измъкне от последното място в класа. За Флорентина това бяха най-добрите новини, които би могла да чуе.

— Къде е следващата ти спирка? — попита Ричард.

— В Лондон — отвърна тя.

— Страхотно. Имам чувството, че един познат ще поиска да ти се обади, като пристигнеш — засмя се той. Вечерта си легна, чувствайки се значително по-добре в сравнение с последните дни.

Флорентина се обади много по-рано, отколкото бе очаквал. Към шест сутринта Ричард спеше блажено и сънуваше как двамата с генерал Абаньо са застанали на дуел един срещу друг. Ричард натисна спусъка и куршумът излетя от цевта. В същия миг телефонът звънна, той се събуди и вдигна слушалката, очаквайки да чуе последните думи на генерала.

— Обичам те.

— Какво?

— Обичам те.

— Джеси, знаеш ли кое време е?

— Дванайсет без нещо.

— В Ню Йорк е шест без осем.

— Само исках да ти кажа колко ми харесва диамантената брошка.

Ричард се усмихна.

— Ще я сложа за обяда със сър Колин и лейди Дъдли. Всеки момент ще дойдат да ме откарат до „Мирабел“, така че трябва да ти кажа дочуване. Ще говорим утре, не днес.

— Ти си луда.

— Между другото, не зная дали за теб представлява интерес, но тук в обедните новини някакъв журналист съобщи, че някой си генерал Абаньо бил убит при контрапреврат в някаква централноафриканска държавица и утре сваленият крал щял да се върне в родината си.

— Какво?!

— Тъкмо в момента тече интервю с краля, така че повтарям дословно: „Моето правителство смята да изплати всички дългове, които сме натрупали към западните си приятели“.

— Какво?! — отново повтори Ричард.

— Изглежда доста свестен тип, а короната определено му отива. Лягайте си, господин Каин. Приятни сънища.

 

 

Докато Ричард подскачаше в леглото си като малко дете, на вратата на Флорентина се почука и сър Колин и лейди Дъдли влязоха в апартамента й.

— Готова ли сте, млада лейди? — попита сър Колин.

— Разбира се — отвърна Флорентина.

— Изглеждате много доволна. Несъмнено реставрацията на крал Еробо е причина да разцъфнете като роза.

— Сър Колин, добре информиран човек като вас знае, че причината не е в това — каза Флорентина и хвърли поглед към картичката на масата пред себе си. На нея пишеше:

Надявам се да приемете това като гаранция, докато успея да си върна заема от петдесет и шест долара плюс лихвите.

Господин Каин

— Каква красива брошка имате — отбеляза лейди Дъдли.

— Изобразява магаренце, нали? Има ли някакво скрито значение?

— Определено, лейди Дъдли. Означава, че подаряващият смята отново да гласува за Никсън.

— В такъв случай ще трябва да му отговорите с копчета за риза във формата на слончета — каза сър Колин.

— Знаете ли, Ричард се оказа прав — в никакъв случай не подценявай британците — каза Флорентина.

 

 

След обяда Флорентина се обади в училището на мис Тредголд и секретарката я свърза с учителската стая. Оказа се, че мис Тредголд няма нужда да бъде информирана за починалия генерал Абаньо — тя проявяваше голям интерес към всичко свързано с Уилям и Анабел. След това Флорентина посети „Сотби“ и помоли да разговаря с някой от шефовете на отдела.

— Могат да минат много години преди подобна вещ да се появи на търг, госпожо Каин — обясни й експертът.

— Разбирам — отговори Флорентина. — Но въпреки това ви моля да ме уведомите, когато настъпи подобен момент.

— Разбира се, госпожо — каза експертът и си записа името и адреса й.

 

 

Когато след три седмици се завърна в Ню Йорк, Флорентина се зае да осъществи промените, които бе намислила по време на европейската обиколка. Към края на 1972 година с помощта на нейната енергия, мъдростта на Джордж и гения на Джани ди Феранти успя да излезе на значителна печалба. А тъй като крал Еробо удържа на думата си, Ричард също декларира значителни приходи.

Вечерта след годишното събрание на акционерите Ричард, Флорентина и Джордж се събраха на празнична вечеря. Макар че официално се бе оттеглил от поста си на шестдесет и четвъртия си рожден ден, Джордж продължаваше да се появява в кабинета си всяка сутрин в осем часа. Бяха нужни само двадесет и четири часа, за да могат всички служители на верига „Барон“ да разберат, че наименованието „прощално празненство“ е неточно. Флорентина започна да разбира колко самотен се чувства Джордж, след като бе изгубил повечето от връстниците си, сред които и най-близкия си приятел — баща й. Нито веднъж не му предложи да намали темпото — знаеше, че е безсмислено — и особено много се радваше, когато Джордж взимаше Уилям и Анабел и ги извеждаше някъде на разходка. И двете деца му викаха „дядо“, с което неизменно го просълзяваха и си гарантираха по един голям сладолед.

Флорентина си мислеше, че знае колко много е сторил Джордж за фирмата, но истината пролича едва след като пенсионирането му вече не можеше да се отложи. Джордж почина в мир, докато спеше, през октомври 1972 година. В завещанието си пишеше, че оставя цялото си имущество на Полския Червен кръст, и молеше в една кратка бележка Ричард да се погрижи за изпълнението на последната му воля.

Ричард изпълни всичките му заръки и двамата с Флорентина отидоха до Варшава, за да се срещнат с президента на Полския Червен кръст и да обсъдят най-добрия начин за използване на дарението. Когато се върнаха в Ню Йорк, Флорентина разпрати директива до управителите на всички хотели, според която Президентският апартамент се прекръстваше на „Апартамент «Джордж Новак»“.

 

 

Когато Ричард се събуди на сутринта след връщането им от Варшава, Флорентина вече бе будна и с нетърпение го очакваше да отвори очи. Каза му, че макар и да я е научил на безброй неща приживе, Джордж продължава да я учи и след смъртта си.

— Какво имаш предвид?

— Джордж завеща всичко свое за благотворителни цели, но никога не спомена нито думичка за факта, че баща ми рядко е правил подобни жестове — с изключение на отделни дарения за полски или политически каузи. Аз съм нехайна точно като него и ако не беше добавил към отчета на веригата бележката за данъчните облекчения заради благотворителност, сигурно тази мисъл никога нямаше да ми мине през главата.

— Знам, че не планираш да пишеш завещание, така че какво си намислила?

— Какво ще кажеш да основем фондация в памет на бащите си? Да съберем двете семейства. Да направим това, което те не успяха приживе.

Ричард седна в леглото и загледа жена си, която тръгна към банята, без да престава да говори.

— „Барон“ може да дарява на фондацията по един милион долара годишно.

— Но единствено от приходите, не от капитала — вмъкна той.

Флорентина затвори вратата на банята, което му даде възможност да обмисли предложението й. Все така се изненадваше на дързостта и замаха, с които тя подхождаше към всяко ново начинание, дори и (както подозираше) да не бе премислила подробностите — като например, кой ще се занимава с ежедневните грижи около подобно начинание. Усмихна се под мустак, когато вратата на банята се отвори.

— Можем да използваме парите за подпомагане на първо поколение имигранти, които нямат възможност да си позволят прилично образование.

— И да учредим стипендии за особено надарени деца независимо от произхода им — добави Ричард, докато се измъкваше от леглото.

— Блестящо, господин Каин.

— Баща ти би го направил — каза Ричард и влезе в банята.

 

 

Тадиъс Коен настоя лично да се заеме със съставянето на устава на фондация, която да отговаря на изискванията и на двамата. Отне му повече от месец. Когато фондът започна дейността си, пресата приветства новото финансово начинание като поредния пример от страна на Ричард и Флорентина Каин за съчетаване на дръзката оригиналност и здравия разум.

Един журналист от чикагския „Сън-Таймс“ се обади на Тадиъс с въпроса защо фондацията е била кръстена по този начин. Коен обясни, че са се спрели на името „Ремажен“, тъй като именно на това бойно поле полковник Розновски, без да знае, е спасил живота на капитан Каин.

— Нямах представа, че са се срещали на бойното поле — каза младият глас.

— Те също — отвърна Тадиъс Коен. — Това се установи едва след смъртта им.

— Изумително. Кажете, господин Коен, кой ще бъде главен попечител на фондацията?

— Професор Луиджи Ферпози.

 

 

През следващата година банка „Лестър“ и хотелска верига „Барон“ поставиха нови рекорди — Ричард се утвърди като една от главните сили на Уолстрийт, а Флорентина направи обиколка на новите си хотели в Средния изток и Африка. Крал Еробо даде банкет в нейна чест, когато пристигна в Намбаве, и макар да обеща да построи хотел в столицата, Флорентина не се впусна в обяснения защо „Лестър“ не е сред банките, отпуснали поредния заем на кралството.

Уилям се представи много добре през първата си година в „Сейнт Пол“ и показа същия математически талант, какъвто имаше и баща му. Тъй като учителят им бе един и същ, баща и син гледаха да не питат за сравнения. Анабел не напредваше толкова бързо, макар че учителят й призна, че има подобрения — въпреки че се бе влюбила в Боб Дилан.

— Кой е Боб Дилан? — попита Флорентина.

— Не зная — каза Ричард. — Каза ми, че за нея той бил това, което е бил Синатра за теб преди двадесет и пет години.

 

 

На шестата си година като председател на управителния съвет на веригата Флорентина откри, че започва да се повтаря. Ричард сякаш винаги успяваше да намери нови предизвикателства, а Джани ди Феранти контролираше доста добре веригата магазини и не си правеше труда да я пита нещо различно от това къде да праща чековете. Групировката „Барон“ бе толкова ефективна, а управителният й тръст — толкова компетентен, че никой не се разтревожи, когато една сутрин Флорентина не се появи в кабинета си.

Вечерта, докато Ричард седеше в червеното кожено кресло до камината и четеше „Убийство за един милиард долара“, тя изрази гласно чувствата си.

— Омръзна ми.

Ричард не коментира.

— Време е да направя с живота си нещо друго от това да градя върху основите на баща си — добави тя.

Ричард се усмихна, без да вдига глава от книгата.