Джефри Арчър
Блудната дъщеря (35)

34.

— … поради което издигам кандидатурата си за длъжността президент на Съединените щати.

Флорентина погледна към сенатската съвещателна зала и триста и петдесетте аплодиращи я присъстващи, заемащи място, което според дежурния разпоредител бе предвидено само за триста души. Телевизионните екипи и фотографите от пресата подскачаха и се мъчеха да намерят място, за да не заснемат единствено тиловете на анонимните глави пред себе си. Флорентина остана права по време на продължителните овации, последвали обръщението й. Когато шумът най-сетне утихна, зад микрофоните застана Едуард.

— Дами и господа — каза той, — уверен съм, че кандидатът с удоволствие ще отговори на вашите въпроси.

Половината от присъстващите заговориха едновременно. Едуард кимна на един мъж от третия ред и му даде думата.

— Албърт Хънт от „Уолстрийт Джърнъл“ — представи се той. — Сенатор Каин, кого смятате за свой най-сериозен противник?

— Кандидатът на републиканците — без колебание отвърна тя.

Последва вълна смях и се чуха отделни ръкопляскания.

Едуард се усмихна и посочи втори журналист.

— Сенатор Каин, това означава ли, че искате да се кандидатирате на мястото на Пит Паркин?

— Не, не се интересувам от длъжността вицепрезидент — отвърна Флорентина. — В най-добрия случай това е период на стагнация, докато чакаш с надежда да свършиш нещо истинско. В най-лошия се сещам за думите на Нелсън Рокфелер: „Не приемайте второто място, освен ако не сте готови за четиригодишен семинар по политически науки за напреднали и за множество погребения с държавни почести“. Не съм в настроение за нито едно от двете.

— Смятате ли, че Америка е готова за жена президент?

— Да, в противен случай не бих изявила желание за поста. Но ще бъда в по-добра позиция да ви отговоря на този въпрос след трети ноември.

— Мислите ли, че републиканците също могат да издигнат кандидатурата на жена?

— Не, те нямат куража за толкова дръзка постъпка. Ще изчакат демократите да успеят с идеята си и ще я копират на следващите избори.

— Смятате ли, че имате достатъчно опит за тази длъжност?

— Била съм съпруга, майка, председател на управителния съвет на мултимилионна корпорация, член на Камарата на представителите в продължение на осем години, а в Сената съм от седем години. В кариерата, която съм избрала, президентският пост е максималното завоевание. Така че — да, смятам, че съм годна за тази длъжност.

— Очаквате ли, че успехът на вашия Закон за социалните помощи ще ви осигури гласовете на бедните и на цветнокожите?

— Надявам се този закон да ми осигури подкрепа от всички обществени слоеве. Основната ми цел с него бе да направя така, че и онези, които плащат социалните помощи чрез данъците си, и онези, които получават помощите, да приемат тази система като справедлива и хуманна в съвременното общество.

— След руската инвазия в Югославия администрацията ви ще поеме ли по-твърд курс към Кремъл?

— Унгария, Чехословакия, Афганистан, Полша, а сега и Югославия, както и последните съветски офанзиви по пакистанската граница потвърждават старото ми убеждение, че трябва да сме бдителни и да браним народа си. Никога не трябва да забравяме, че двата огромни океана, които ни защитаваха в миналото, не са гаранция за безопасността ни в бъдеще.

— Президентът ви описа като ястреб с гълъбови пера. Как ще коментирате това?

— Не зная дали думите му бяха коментар на облеклото или на възгледите ми, но подозирам, че комбинацията между тези две птици не се различава много от американския орел.

— Смятате ли, че можем да запазим добрите си отношения с Европа след изборните резултати във Франция и Великобритания?

— За мен решението на французите да се върнат към голистко правителство и на англичаните да изберат нова лейбъристка администрация не са повод за безпокойство. Жак Ширак и Рой Хатърсли са се доказали като добри приятели на Америка в миналото, ето защо не виждам причина това да се промени в бъдеще.

— Очаквате ли кампанията ви да получи подкрепата на Ралф Брукс?

Това бе първият въпрос, който я изненада.

— Може би е най-добре да попитате него, но естествено се надявам, че сенатор Брукс ще бъде радостен от решението ми.

Не се сети какво друго да добави.

— Сенатор Каин, одобрявате ли сегашната система на предварителните избори?

— Не. Въпреки че не подкрепям националните предварителни избори, смятам, че работещата в момента система е архаична във всяко отношение. Америка като че ли е развила процес на избиране на президент, който е по-отговорен към изискванията на новинарските екипи, отколкото към нуждите на съвременното управление. Освен това тази система окуражава и кандидатите дилетанти. Днес имате по-голям шанс да станете президент, ако сте временно без работа и сте наследили няколко милиона долара от баба си. След това разполагате с четири години, за да обикаляте страната и да събирате поддръжници, докато много по-подготвените за вашето място хора работят с все сила нещо друго. Ако стана президент, ще внеса в Конгреса законопроект, който няма да пречи на никого да се кандидатира за високия пост поради липса на време или средства. Трябва да възстановим вековното виждане, че никой роден в тази страна и имащ желанието и способностите да й служи, не бива да се окаже дисквалифициран още преди пускането на първия глас.

Въпросите продължаваха да валят един след друг. Последният бе зададен час по-късно.

— Сенатор Каин, ако станете президент, дали ще бъдете като Вашингтон и няма да изречете никога лъжа, или като Никсън, който имаше своя собствена дефиниция за истина?

— Не мога да обещая, че никога няма да лъжа. Всички ние лъжем, понякога за да защитим приятел или член на семейството си, а ако си президент — може би за да защитите родината. Друг път лъжем просто защото не искаме да се разбира истината. Мога само да ви уверя, че съм единствената жена в Америка, която никога не е била способна да лъже за възрастта си. — Когато смехът утихна, Флорентина остана права. — Бих искала да завърша тази пресконференция с думите, че независимо от резултатите от днешното ми решение съм благодарна като гражданин на Америка на факта, че една дъщеря на имигрант успява да се кандидатира за най-високия държавен пост. Не вярвам, че подобна амбиция е достижима в която и да било друга държава в света.

 

 

Животът на Флорентина започна да се променя от мига, в който излезе от помещението: четирима агенти от Тайните служби незабавно я наобиколиха, като движещият се отпред умело проправяше коридор пред насъбралата се тълпа.

Флорентина се усмихна, когато Брад Стеймс й се представи и й обясни, че до края на кампанията й винаги ще има на разположение четирима агенти, които ще се сменят на всеки осем часа. В първата смяна имаше две жени, чието телосложение и външен вид доста напомняха нейното. Флорентина благодари на господин Стеймс, но така и не свикна да вижда телохранител всеки път, когато се обърнеше. Малките слушалки на агентите ги отличаваха от навалицата и Флорентина си спомни историята за една възрастна дама, присъствала на предизборно събрание на Никсън през 1972 година. След речта на президента тя отишла при един от сътрудниците му и заявила, че категорично ще гласува за него, тъй като той очевидно съчувствал на хора като нея, които имат проблеми със слуха.

След пресконференцията Едуард оглави в канцеларията събрание за определяне на предизборната стратегия и съставиха груб план на предстоящата кампания. Вицепрезидентът вече бе обявил, че кандидатът е той. Неколцина други претенденти също надигнаха гласове, но пресата вече бе решила, че истинската борба ще бъде между Каин и Паркин.

Едуард бе събрал внушителен екип от социолози, финансисти и политически съветници, които бяха допълнени от стария екип на Флорентина във Вашингтон, начело на който бе Джанет Браун.

Отначало Едуард състави план за всеки ден до първите предварителни избори в Ню Хампшир, следвани от изборите в Калифорния и така чак до Детройт. Флорентина се опита да уреди конференцията да се проведе в Чикаго, но вицепрезидентът наложи вето — не би си позволил да отправи предизвикателство срещу нея на собствения й терен. Паркин не пропусна да напомни на демократите, че изборът на Чикаго за мястото на конференция и последвалите вълнения в града бяха едва ли не единствената причина Никсън да спечели пред Хъмфри на изборите през 1968 година.

Флорентина вече бе приела факта, че е почти невъзможно да победи вицепрезидента в южните щати, затова бе жизненоважно да започне със силен старт в Нова Англия и Средния запад. Съгласи се през следващите три месеца да посвещава седемдесет и пет процента от енергията си на кампанията и през следващите няколко часа екипът й обсъди всевъзможни идеи за най-добрия начин на оползотворяване на това време. Разбраха се да прави редовни посещения на основните три града, които участваха в първите предварителни избори, и ако успее да покаже добър резултат в традиционно консервативния Ню Хампшир, да планират стратегията й по-нататък.

Между честите пътувания до Ню Хампшир, Върмънт и Масачузетс Флорентина се мъчеше да отметне и колкото се може повече работа в Сената. Специално за нея Едуард бе наел един шестместен „Лиър джет“ с двама пилоти, които бяха винаги на разположение, така че да може да напусне Вашингтон във всеки момент. И в трите щата имаше много силни предизборни щабове и където и да отидеше, Флорентина виждаше толкова плакати и стикери с надпис „Каин — президент“, колкото бяха и тези на Пит Паркин.

До първия от предварителните избори оставаха само седем седмици и Флорентина започна да отделя все повече и повече време в гонене на гласовете на сто четиридесет и седемте хиляди регистрирани демократи в щата. Едуард не очакваше да спечели повече от тридесет процента от гласовете, но все пак смяташе, че те могат да се окажат достатъчни за печеленето на предварителните избори и за убеждаването на колебаещите се, че изгледите й са по-добри. Флорентина се нуждаеше от всеки глас, който можеше да си осигури, преди да тръгнат на юг — дори да премине магическите сто хиляди шестстотин шейсет и шест гласа до момента, когато влезе в заседателната зала в Детройт.

Първите признаци бяха добри. Личният й социолог Кевин Палумбо я увери, че върви рамо до рамо с вицепрезидента в надпреварата. „Галъп“ и „Харис“ като че ли потвърждаваха това. Едва седем процента от гласоподавателите заявяваха, че в никакъв случай не биха гласували за жена, но Флорентина знаеше колко решаващи могат да бъдат тези проценти в решителния момент.

Графикът й предвиждаше кратки спирки в сто и петдесет от общо двеста и петдесетте градчета в Ню Хампшир. Въпреки постоянното тичане всеки ден, Флорентина започна да обиква класическите провинциални градчета на Нова Англия, раздразнителните фермери от Гранитния щат и суровата красота на природата му.

Откри състезание с теглени от кучета шейни във Франкония и посети най-северното селище при канадската граница. Научи се да уважава проницателните мнения на главните редактори на местните вестници, мнозина от които бяха пенсионирани високопоставени служители в национални списания и новинарски екипи. Избягваше дискусиите по един-единствен въпрос, след като разбра, че жителите на Ню Хампшир упорито защитават правото си да се противопоставят на подоходния данък и по този начин привличат мнозина високоплатени професионалисти да пресичат всеки ден границата с Масачузетс.

Неведнъж бе благодарна за смъртта на издателя Уилям Лойб, чието скандално използване на манчестърския „Юнити Лийдър“ бе достатъчно, за да съсипе кандидатурите на Едмънд Мъски и Джордж Буш преди нея. Не бе тайна, че Лойб бе категоричен противник на участието на жени в политиката.

Едуард съобщаваше, че в щабквартирата им в Чикаго непрекъснато постъпват нови средства и във всеки щат се появяват нови и нови предизборни бюра под лозунга „Каин — президент“. В някои от тях се стичаха повече доброволци, отколкото можеха да поберат; това доведе до превръщането на десетки апартаменти и гаражи из цяла Америка в импровизирани агитационни пунктове.

През последната седмица преди първите предварителни избори Флорентина бе интервюирана от Барбара Уолтърс, Дан Радър и Франк Рейнолдс и се появи в сутрешните новини и на трите основни програми. Както посочи прессекретарят й Анди Милър, интервюто й с Барбара Уолтърс било гледано от петдесет и два милиона зрители, а само за да се ръкува с толкова хора щяха да са й необходими повече от петстотин години. Въпреки това местните активисти настояваха да посети дома на едва ли не всеки възрастен човек в щата.

Флорентина продължаваше да обикаля улиците на градчетата в Ню Хампшир, да се ръкува с работници от заводите за хартия в Берлин, както и с изглеждащите като пияни обитатели на постовете за ветерани от войните и Американския легион, които сякаш съществуваха във всяко градче. Научи се да се спира по-често при ски пистите при по-малките хълмове вместо в големите курорти, посещавани предимно от туристи от Ню Йорк и Масачузетс.

Знаеше, че ако не успее да си осигури този малък електорат в северния край на Америка, това ще доведе до сериозни съмнения в способностите й като кандидат навсякъде другаде.

В който и град да отидеше, Едуард неизменно я чакаше и не й позволяваше да спре, докато не дойдеше време да се качи обратно в самолета си.

Едуард й каза, че трябва да са благодарни за любопитството, предизвикано от жена кандидат. Екипът му никога нямаше проблем да напълни и най-голямата зала навсякъде, където предстоеше да говори Флорентина.

Пит Паркин, извадил късмет с малкия брой погребения, на които трябваше да присъства, доказа, че един вицепрезидент няма много друга работа; прекарваше в щата повече време дори от Флорентина. Когато дойде денят на предварителните избори, Едуард успя да покаже, че член от екипа на Каин се е свързал по телефона, с писмо или с лична визита със сто двадесет и пет хиляди от общо сто четиридесет и седемте хиляди регистрирани демократи. Но, добави той, по всяка вероятност същото е направил и Пит Паркин, тъй като много от избирателите си останали неубедени, а някои дори били настроени враждебно.

Последната вечер Флорентина проведе събрание в Манчестър — присъстваха над три хиляди души. Когато Джанет й каза, че утре по това време ще е изминала една петдесета част от цялата кампания, Флорентина й отвърна: „Или с кампанията ще е свършено“. Прибра се в мотелската си стая малко след полунощ, следвана от камерите на Си Би Ес, Ен Би Си, Ей Би Си, „Кейбъл Нюз“ и четиримата агенти. Всички бяха убедени, че победителката ще е тя.

Когато гласоподавателите от Ню Хампшир се събудиха, валеше сняг и духаха ледени ветрове. През целия ден чак до затварянето на избирателните секции Флорентина ги обикаляше една след друга и благодареше на отишлите да гласуват. В девет часа и единадесет минути Си Би Ес първа обяви в националния ефир, че броят на гласувалите е около четиридесет и седем процента, което според Дан Радър не бе никак малко предвид лошото време. Първоначалните извадки показваха, че предвижданията на социолозите са верни — Флорентина и Пит Паркин вървяха рамо до рамо, като разликата между тях никога не надхвърляше един-два процента. Флорентина седеше в мотелската си стая с Едуард, Джанет, най-близките си сътрудници и двама агенти, когато оповестиха и окончателните резултати.

— Резултатът не би могъл да бъде по-равностоен, дори и да бе нагласен — каза Джесика Савич, която първа съобщи новините по Ен Би Си. — За сенатор Каин са гласували тридесет и един процента, за вицепрезидента Паркин — тридесет, за сенатор Бил Брадли — шестнадесет процента, а останалите гласове са разпръснати между петима други кандидати, които по мое лично мнение няма смисъл да си запазват стаи в хотелите за следващите предварителни избори.

Флорентина си спомни думите на баща си: „Ако резултатът от предварителните избори в Ню Хампшир се окаже задоволителен…“.

Тръгна към Масачузетс с шест делегатски гласа; Пит Паркин имаше пет. Националната преса обяви, че няма победител, но са налице петима отпаднали. В Масачузетс имаше само трима кандидати и Флорентина сякаш опроверга твърденията, че като жена не може да бъде сериозен кандидат.

 

 

В Масачузетс разполагаше с четиринадесет дни, за да спечели колкото се може повече от сто и единадесетте делегатски гласа. Начинът й на работа тук не се промени много. Всеки ден минаваше според организирания от Едуард график. Програмата бе съставена така, че да може да се срещне с колкото се може повече гласоподаватели и същевременно да се появява в сутрешните или вечерните новини.

Флорентина се снима с бебета, профсъюзни лидери и собственици на италиански ресторанти, качи се на ферибота при Нантъкет и в автобуса от Аламеда до щатската магистрала; правеше крос по плажовете, преходи по Бъркшир и пазарува в бостънския „Куинси“, само и само да докаже, че има енергия колкото всеки мъж. Докато потапяше схванатото си тяло във ваната, стигна до заключението, че ако баща й бе останал навремето в Русия, пътят й към президентския пост в СССР едва ли щеше да е много по-труден.

В Масачузетс Флорентина за втори път изпревари Пит Паркин и взе четиридесет и седем делегатски гласа срещу тридесет и девет за вицепрезидента. Същия ден във Върмънт успя да си осигури осем от общо дванадесетте гласа. Поради изненадващите резултати на Флорентина политическите наблюдатели вече казваха, че повечето хора отговарят утвърдително на въпроса „Може ли жена да спечели президентските избори?“. Но дори самата тя бе страшно изненадана и развеселена, когато научи, че шест процента от избирателите дори не знаят, че сенатор Каин е всъщност жена. Пресата не пропусна да отбележи, че следващото й голямо изпитание ще бъде на юг — предварителните избори във Флорида, Джорджия и Алабама се провеждаха в един и същи ден. Ако спечелеше и в трите щата, щеше да има реален шанс, тъй като надпреварата за демократическия кандидат се бе превърнала в лична война между нея и вицепрезидента. Бил Брадли, който спечели едва единадесет процента от гласовете в Масачузетс, отпадна от съревнованието поради липса на средства. Въпреки това името му остана върху бюлетините на още няколко щата и никой не се съмняваше, че той ще се превърне в много сериозен кандидат в бъдеще. Брадли бе първият избор на Флорентина за съратник и името на сенатора от Ню Джърси вече фигурираше в краткия списък на евентуалните кандидати за вицепрезидент.

След преброяването на бюлетините във Флорида Паркин най-изненадващо се сдоби с шестдесет и два от общо сто делегатски гласа. Тенденцията се повтори в Джорджия, където спечели с 40 срещу 23, и в Алабама с двадесет и осем от общо четиридесет и пет гласа. Въпреки това Пит Паркин не успя, както бе обещал на пресата, „да «смаже» тази дребна дама, когато елегантните й крачета стъпят в Юга“. Вицепрезидентът постоянно се опитваше да надмине Флорентина като любимец на военните, но изборът му да разположи така наречения „Фронт Гринго“ покрай мексиканско-американската граница вече започваше да се обръща срещу него в Югозапада, където си представяше, че е непобедим.

Едуард и екипът му вече работеха с няколко предварителни избори преднина и кръстосваха страната надлъж и нашир; всеки път, когато реактивният й самолет кацаше на летището в поредния щат, Флорентина благодареше на Бога за средствата, с които разполагаше за кампанията си. Енергията й остана все така силна и всъщност вицепрезидентът бе онзи, който започна да се запъва и да изглежда уморен и пресипнал в края на деня. И двамата кандидати трябваше да предвидят отскачане до Сан Хуан, а когато в средата на март и в Пуерто Рико се проведоха предварителните избори, двадесет и пет от общо четиридесет и един делегати предпочетоха Флорентина. Два дни след това тя се върна за изборите в родния си щат, като следваше Паркин със 164 срещу 194 гласа.

Движението във Ветровития град замря, докато жителите му посрещаха любимата си дъщеря и й дадоха всичките си сто седемдесет и девет делегатски гласа на Илинойс. Флорентина отново поведе — с триста четиридесет и три гласа. Но когато продължиха в Ню Йорк, Кънектикът, Уисконсин и Пенсилвания, вицепрезидентът намали разликата и когато стигнаха Тексас, разполагаше с петстотин деветдесет и един делегатски гласа срещу шестстотин петдесет и един за Флорентина.

Никой не се изненада, когато Пит Паркин спечели сто процента от гласовете в родния си щат; последният президент оттук бе Линдън Б. Джонсън и мъжката половина на Тексас споделяше мнението, че макар и да има своите недостатъци, Дж. Р. Юинг е напълно прав с твърденията си, че мястото на жената е в къщата. Вицепрезидентът си тръгна от ранчото си край Хюстън със седемстотин четиридесет и три гласа срещу шестстотин петдесет и пет за Флорентина.

При обикалянето на страната при такъв ужасен ежедневен натиск и двамата кандидати бързо откриха, че всяка неофициална фраза или неволен коментар лесно може да се превърне във водещо заглавие в утрешната преса. Пит Паркин направи първия гаф, когато обърка Перу с Парагвай, и фотографите полудяха, когато мина с мерцедес през една автоколона във Флинт. Флорентина също не мина между капките. Когато в Алабама я попитаха дали би се съгласила да покани за свой вицепрезидент чернокож, тя отвърна: „Разбира се, вече обмислях подобна идея“. Нужни бяха многократни изявления, докато убеди пресата, че все още не е поканила някой от чернокожите лидери на Америка да й бъде подгласник.

Най-голямата си грешка обаче направи във Вирджиния. Изнасяше реч към Юридическото училище на щатския университет за системата за условно освобождаване и за промените, които би направила, ако стане президент. Речта бе написана и проверена от един от вашингтонските й помощници, който работеше за нея още от времето на Конгреса. Тя прочете внимателно текста в нощта преди събранието, възхити се на идеално свършената работа и направи само малки промени. Изнесе речта в претъпкана със студенти зала, които я приеха с бурен ентусиазъм. Когато тръгна за вечерната среща в „Ротари Клуб“ в Шарлотсвил, където щеше да говори за проблемите на фермерите, отглеждащи добитък, вече беше забравила за речта си в университета. Припомни й я сутрешният брой на местния вестник.

Ричмъндският „Нюз-Лийдър“ излезе с история, която моментално бе подета от всички национални медии. Някакъв местен журналист направи най-големия удар в живота си с предположението, че изключителната реч на Флорентина дължи качествата си на факта, че е дело на един от най-доверените сътрудници на сенатор Каин — Алън Кларънс, който е бил осъден на шест месеца затвор и едногодишен изпитателен срок, преди да започне да работи за Флорентина. Само няколко вестника уточниха, че става въпрос за шофиране в нетрезво състояние и че Кларънс е бил пуснат само три месеца по-късно след обжалване. Когато я запитаха какво смята да прави с господин Кларънс, Флорентина отговори: „Нищо“.

Едуард настояваше да го уволни незабавно, колкото и несправедливо да изглеждаше, защото журналистите, които били срещу нея (да не говорим за Пит Паркин), нямало да престанат да повтарят, че един от най-доверените хора в екипа й е бивш затворник. „Представяте ли си кой ще управлява затворите в страната, ако тази жена спечели изборите?“ стана любимата забележка на Паркин. В края на краищата Алън Кларънс доброволно подаде оставка, но злото вече бе сторено. Докато стигнаха Калифорния, Пит Паркин вече бе дръпнал още по-напред и имаше деветстотин деветдесет и един делегатски гласа срещу осемстотин осемдесет и три за Флорентина.

Когато Флорентина пристигна в Сан Франциско, Белла я посрещна на летището. За тридесет години не бе смъкнала нито килограм. До нея стояха: Клод, един огромен син и една слаба дъщеря. Белла се втурна към Флорентина в мига, в който я видя, но на пътя й се изпречи един от едрите агенти на Тайните служби. Спаси я прегръдката на кандидат-президента.

— Никога не съм виждал такова женище — промърмори агентът. — В състояние е да избута и „Джъмбо“.

Стотици хора стояха по краищата на пистата и скандираха: „Каин — президент“. Следвана от Белла, Флорентина тръгна право към тях. Към нея се протегнаха ръце — реакция, която винаги повдигаше духа й. Плакатите гръмко декларираха „Калифорния за Каин“ и за първи път по-голямата част от посрещачите бяха мъже. Когато понечи да се обърне и да тръгне към терминала, зърна огромен червен надпис върху една от стените: „Искате ли полска кучка за президент?“. Отдолу с бели букви пишеше: „Да“.

Белла, междувременно директорка на едно от най-големите училища в Калифорния, след влизането на Флорентина в Сената бе станала и председател на градския съвет на Демократическата партия.

— Винаги съм знаела, че ще се кандидатираш за президент, така че реших да се погрижа да ти осигуря Сан Франциско.

И наистина се беше погрижила с помощта на хилядата така наречени доброволци, които тропаха от врата на врата. Заради раздвоената Калифорния — консервативен юг и либерален север — бе трудно да си центрист, за какъвто се мъчеше да се представи Флорентина. Но въпреки това нейната работоспособност, съпричастност и интелигентност бяха убедили дори някои от най-твърдите представители на левицата и десницата. Резултатите от изборите в Сан Франциско отстъпваха единствено на Чикаго. На Флорентина й се прииска да има още петдесет и една такива като Белла, защото само вотът на Сан Франциско й спечели шестдесет и един процента от целия щат. Именно благодарение на Белла Флорентина пристигна на конференцията в Детройт със сто двадесет и един гласа повече от Паркин.

На празничната вечеря Белла я предупреди, че най-големият проблем не е бил „Никога няма да гласувам за жена“, а „Тя е прекалено богата“.

— Само не и този изтъркан виц. Нищо повече не мога да направя по въпроса — каза Флорентина. — Вече прехвърлих собствените си акции в „Барон“ на фондацията.

— Там е работата — никой не знае с какво се занимава фондацията. Знам, че помага по някакъв начин на децата, но на колко деца и за какви пари става въпрос?

— Миналата година тръстът е похарчил над три милиона долара за три хиляди сто и дванайсет имигранти в неравностойно положение. Освен това четиристотин и две надарени деца са получили стипендии „Ремажен“ за университети, а едно от тях впоследствие спечели стипендията „Роудс“ в Оксфорд.

— Не знаех — каза Белла. — Но непрекъснато ми натякват, че Пит Паркин построил някаква мижава малка библиотека за Тексаския университет в Остин. Прави всичко възможно да я направи толкова известна, колкото и библиотеката „Уиденер“ в Харвард.

— И какво смяташ, че трябва да направи Флорентина? — попита Едуард.

— Защо не предложиш на професор Ферпози да организира пресконференция? Той е от хората, на които обществеността ще обърне доста внимание. Така всички ще научат, че Флорентина Каин е загрижена за другите и харчи собствените си пари за тях.

На следващия ден Едуард се занимаваше с уреждане на статии в подбрани списания и с организирането на пресконференцията. Накрая се получи по едно кратко съобщение в повечето списания и вестници, но пък за сметка на това „Пийпъл“ помести на корицата си снимка на Флорентина с Албърт Шмид, стипендианта на „Ремажен“ и „Роудс“. Когато стана ясно, че Албърт е с немско потекло и родителите му са избягали от лагер за военнопленници и впоследствие са напуснали Европа, Дейвид Хартман покани младежа да участва на следващия ден в „Добро утро, Америка“. След това момчето сякаш стана по-известно и от Флорентина.

През уикенда, докато пътуваше към Вашингтон, Флорентина научи, че губернаторът на Колорадо, когото никога не бе смятала за приятел или политически съюзник, най-ненадейно я подкрепил на един симпозиум по проблемите на слънчевата енергетика в Боулдър. Нейният подход към индустрията и опазването на околната среда, заявил той пред събранието, предлагал най-добрите надежди за бъдещето на богатите на ресурси западни щати.

Денят завърши дори още по-добре, след като „Ройтерс“ разгласи из цяла Америка, че Отделът за социални грижи публикувал първия си пълен доклад след приемането на „Закона Каин“. За първи път след реформата на системата за социално подпомагане броят на излезлите от регистъра надвишаваше броя на онези, които кандидатстваха за социални помощи.

Финансовата подкрепа бе винаги проблем за Флорентина, тъй като и най-запалените й поддръжници смятаха, че тя би могла и сама да издържа кампанията си. Паркин, който се ползваше с подкрепата на нефтените магнати начело с Марвин Шнайдер от „Блейд Ойл“, никога не се изправи пред подобен проблем. Но през следващите няколко дни в щаба на Флорентина наред с поздравителните телеграми и добрите пожелания продължаваха да пристигат и дарения.

Влиятелните журналисти в Лондон, Париж, Бон и Токио започнаха да споменават на читателите си, че ако Америка желае президент с международен авторитет и доверие, не може да става и дума за сравнение между Флорентина Каин и краваря от Тексас.

Флорентина много се радваше на подобни статии, но Едуард й напомни, че нито читателите, нито авторите им няма да дръпнат лостовете на машините за гласуване в Америка, макар и да знаеше, че този път наистина са изпреварили Паркин. Освен това не пропусна да отбележи, че все още има над четиристотин от общо три хиляди триста тридесет и един делегати, които и след предварителните избори и съвещанията не са взели окончателно решение. Политическите капацитети очакваха двеста от тях да гласуват за вицепрезидента и едва сто — за Флорентина. По всичко личеше, че съревнованието ще е толкова оспорвано, колкото между Рейгън и Форд.

 

 

След Калифорния Флорентина се върна във Вашингтон с поредния куфар, пълен с мръсни дрехи. Знаеше, че ще й се наложи да придумва, умолява и извива ръцете на тези четиристотин делегати. През следващите четири седмици разговаря лично с триста осемдесет и осем от тях — с някои по три или четири пъти. Винаги най-трудни се оказваха жените, макар и да бе очевидно, че се радват на вниманието, което им се обръща — особено в онова време от месеца, когато никой не би и помислил да ги потърси.

Едуард уреди да инсталират в апартамента й компютърен терминал, с достъп до данните в останалите щабквартири. Разполагаше с информация за всички четиристотин и двадесет колебаещи се делегати — включително и кратка биография, даже и номерата на стаите им в хотелите на Детройт. Смяташе да е готов да пусне плана си в действие, когато стигнеше до града.

 

 

През петте дни от следващата седмица Флорентина направи всичко възможно да следи отблизо телевизионните предавания. Републиканците се бяха събрали в Сан Франциско и се препираха за бъдещия си водач — никой от кандидатите не бе вдъхновил особено избирателите по време на предварителните избори.

Изборът на Ръсел Уорнър не изненада Флорентина. Той се бе кандидатирал всеки път, откакто стана губернатор на Охайо. Пресата го описваше като добър губернатор в лоша година и това й напомни, че основната й задача е да победи Паркин. Флорентина отново имаше чувството, че ще й е по-лесно да се справи с републиканския лидер, отколкото с опозицията в собствената й партия.

 

 

През уикенда преди събранието Флорентина и Едуард отидоха при семейството в Кейп Код. Макар и напълно изтощена, Флорентина все пак успя отново да го бие на голф. Помисли си, че й изглежда по-уморен дори от нея. Беше благодарна, че „Барон“ се управлява от нови и млади директори, сред които вече бе и Уилям.

В понеделник Флорентина и Едуард трябваше да летят за Детройт, където щяха да превземат поредния „Барон“. Хотелът щеше да е пълен с хора от екипа, поддръжници, журналисти и сто двадесет и четирима от все още не взелите решение делегати.

Когато в неделя вечерта пожелаваше лека нощ на Едуард и на мъжете и жените от Тайните служби (които вече започваше да възприема едва ли не като част от семейството), Флорентина ясно разбираше, че следващите четири дни ще са най-важните в политическата й кариера.