Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Каин и Авел (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Prodigal Daughter, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
4,6 (× 19 гласа)

Информация

Сканиране
alex1343
Корекция и форматиране
Еми (2018)

Издание:

Автор: Джефри Арчър

Заглавие: Блудната дъщеря

Преводач: Венцислав Божилов

Година на превод: 2004

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2004

Тип: роман

Националност: английска

Излязла от печат: 19.04.2004

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 954-585-528-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6550

История

  1. — Добавяне

25.

— Познай от три пъти кой се обажда.

— Имам ли право на джокери? — попита Флорентина, раздразнена, че познава гласа, но не може да го свърже с конкретен човек.

— Добре изглеждащ, интелигентен и национален идол.

— Пол Нюман.

— Студено. Пробвай пак.

— Робърт Редфорд.

— Още по-студено. Последен опит.

— Трябва ми втори джокер.

— С ужасен френски, много по-добър английски и все така влюбен в теб.

— Едуард. Едуард Уинчестър. Глас от миналото… само дето не се е променил ни най-малко.

— Ще ти се. Вече съм над четиридесет, а между другото, догодина и ти ставаш на толкова.

— Как е възможно? Та нали тази година навърших двадесет и четири?

— Какво, пак ли?

— Не, замразиха ме за петнадесет години.

— Не и според това, което чета за теб. Справяш се все по-успешно и по-успешно.

— А ти?

— Съдружник съм в една адвокатска кантора в Чикаго — „Уинстън и Строун“.

— Женен?

— Не, реших да те чакам.

Флорентина се разсмя.

— Ако ти е трябвало толкова време да се обадиш и да ми предложиш ръката си, знай, че съм семейна от повече от петнадесет години и имам син на четиринадесет и дъщеря на дванадесет.

— Добре де, тогава няма да ти правя предложение, но въпреки това искам да те видя. По личен въпрос.

— Личен въпрос? Звучи интригуващо.

— Ако другата седмица дойда до Ню Йорк, ще се съгласиш ли да обядваме заедно?

— С удоволствие. — Флорентина прелисти работния си календар. — Какво ще кажеш за следващия вторник?

— Става. Какво ще кажеш за един часа в „Четирите сезона“?

— Там съм.

Флорентина затвори и се облегна в креслото си. С изключение на коледните картички и някои нередовни писма, не поддържаше почти никакви връзки с Едуард през последните шестнадесет години. Отиде до огледалото. Около очите и устата й бяха започнали да се появяват първите малки бръчки. Застана настрани, за да се увери, че фигурата й е все така стройна. Не се чувстваше остаряла. Наистина, имаше дъщеря, която караше младежите по улицата да спират и да се обръщат, и син на тийнейджърска възраст, когото трябваше да държи под око. Не беше честно. Ричард не изглеждаше на четиридесет — по слепоочията му се бяха появили няколко бели косъма и косата му може би изглеждаше малко оредяла, но иначе бе точно толкова жилав и пъргав, колкото в деня на първата им среща. Възхищаваше му се, че все още намира време да играе скуош два пъти седмично в харвардския клуб и да свири на чело през повечето уикенди. Обаждането на Едуард я накара за първи път да се замисли за средната възраст. Ама че ужас. А след нея трябваше да мисли за смъртта. Тадиъс Коен бе починал миналата година; от неговото поколение бяха останали само майка й и Кейт Каин.

Опита се да докосне пръстите на краката си и не успя, затова потърси утеха и подкрепа в месечните отчети на „Барон“. Лондон все още не носеше достатъчно печалба, макар че хотелът заемаше едно от най-добрите места на „Мейфеър“. Англичаните успяваха да комбинират някак си исканията за баснословни заплати с високата безработица и липсата на достатъчно персонал. Наложи се да изхвърлят почти цялата управа на хотела в Рияд заради кражба, а полското правителство все още не позволяваше износа на конвертируема валута извън страната. Но независимо от тези дребни проблеми, всеки от които можеше да се разреши от екипа й, компанията беше в добра форма.

Флорентина бе заявила на Ричард, че печалбите на „Барон“ ще надхвърлят четиридесет и един милиона за 1974 година, докато в „Лестър“ щяха да се радват, ако направят и осемнадесет. Ричард обаче предрече, че печалбите на „Лестър“ ще надминат тези на веригата. Тя се престори, че гледа презрително на финансовите му прогнози, но знаеше, че те рядко се оказват погрешни.

Телефонът звънна пак. Джани ди Ферпози се интересуваше дали не иска да види новата колекция за ревюто в Париж, така че старият й съученик излезе от главата й до един часа на следващия вторник.

 

 

Пристигна в „Четирите сезона“ няколко минути след уречения час, облечена в една от новите рокли на Джани — средно дълга бутилковозелена коприна с жилетка без ръкави. Чудеше се дали ще познае Едуард. Заизкачва се по широкото стълбище и видя, че я чака на горния край. Дълбоко в себе си се надяваше да е остарял като нея.

— Едуард! — извика тя. — Изобщо не си се променил!

Той се разсмя.

— Сериозно — подразни го Флорентина. — Винаги съм си падала по побелелите, а и килограмите ти отиват. Не съм очаквала по-малко от един изтъкнат адвокат от родния ми град.

Той я целуна по двете бузи, хвана я под ръка и тръгнаха след оберкелнера към масата си. Там вече ги очакваше бутилка шампанско.

— Шампанско! Колко мило. Какво празнуваме?

— Просто това, че сме отново заедно, скъпа. — Едуард забеляза, че Флорентина сякаш потъна в размисъл. — Всичко наред ли е?

— Да. Просто се сетих как седях на пода в училището и плачех, когато откъсна лапата на Франклин Д. Рузвелт и изля мастилницата си върху главата му.

— Заслужаваше си го — беше ужасна малка фукла. Виж, ФДР не го заслужаваше. Горкото мече. Още ли го пазиш?

— Разбира се. Настанил се е в спалнята на дъщеря ми. И тъй като тя успя да запази останалите му лапи невредими, следва да призная, че Анабел се справя с младите мъже далеч по-добре от мен.

Едуард се разсмя.

— Ще поръчваме ли? Имам да ти казвам много неща. Забавно беше да следя кариерата ти по телевизията и вестниците, но искам да разбера дали си се променила.

Флорентина си поръча сьомга и салата, а Едуард се спря на ребърца с аспержи.

— Заинтригува ме.

— С какво? — не разбра Едуард.

— Защо един чикагски адвокат е прелетял чак до Ню Йорк, за да се срещне с някаква хотелиерка?

— Не съм тук като чикагски адвокат и нямам никакъв интерес да разговарям с хотелиери. Идвам като касиер на Демократическата партия за окръг Кук.

— Миналата година дарих сто хиляди долара на демократите в Чикаго — каза Флорентина. — А, между другото, Ричард дари също толкова на нюйоркските републиканци.

— Не искам парите ти, Флорентина, макар и да знам, че подкрепяш окръга при всеки избори. Искам теб.

— Я, това е нещо ново — ухили се тя. — Напоследък мъжете престанаха да ми казват подобни неща. Знаеш ли, Едуард — вече сериозно продължи Флорентина, — през последните години съм толкова затрупана с работа, че едва имам време да гласувам, да не говорим за личното ми участие в кампаниите. А освен това след „Уотъргейт“ Никсън ми стана съвсем отвратителен, Егню — по-зле и от него, а тъй като Мъски не се кандидатира, ми остава единствено Джордж Макгъвърн, който изобщо не ми е любимец.

— Но несъмнено…

— Освен това имам съпруг, две деца и се грижа за компания с капитал двеста милиона долара.

— И какво смяташ да правиш през следващите двадесет години?

Тя се усмихна.

— Да увелича капитала на милиарди.

— Или с други думи, да се повтаряш. Съгласен съм с теб за Макгъвърн и Никсън — единият е прекалено добър, а другият — прекалено лош, а не виждам на хоризонта никой, който да ме грабне.

— Да не би да искаш да се кандидатирам за президентските избори през седемдесет и шеста?

— Не. Искам да се кандидатираш за Конгреса като представител на Девети избирателен окръг.

Флорентина изпусна вилицата си.

— Доколкото си спомням длъжностната характеристика, става въпрос за осемнадесетчасов работен ден, четиридесет и две хиляди долара годишна заплата, отказ от семейния живот, а избирателите ти имат право да се отнасят с теб толкова грубо, колкото си поискат. И най-лошото — задължително трябва да живееш в избирателния си район.

— Не е чак толкова зле. „Барон“ се намира в Девети окръг, а освен това става въпрос само за първа крачка.

— Към какво?

— Към Сената.

— Където целият щат може да се отнася грубо с теб.

— А след това към президентския пост.

— Където ще се присъедини и останалият свят. Едуард, не сме в началното училище и не разполагам с два живота, с единия от които да се занимавам с хотелите, а с втория…

— А с втория да върнеш част от онова, което си взела от другите.

— Това беше грубо, Едуард.

— Да, зная. Извинявам се. Но винаги съм вярвал, че можеш да играеш роля в националната политика, както го направи веднъж, и имам чувството, че моментът е настъпил — особено след като се убедих, че не си се променила.

— Но не съм се занимавала от години с политика дори на квартално ниво, да не говорим за национално.

— Флорентина, и двамата прекрасно знаем, че повечето хора в Конгреса нямат нито твоя опит, нито интелекта ти. Като се замислиш, същото се отнася и за повечето президенти.

— Поласкана съм, Едуард, но не и убедена.

— Е, ще ти кажа, че групата в Чикаго е убедена, че трябва да се върнеш у дома и да се кандидатираш за Девети район.

— Старото място на Хенри Осбърн?

— Да. Демократът, който спечели мястото на Осбърн през петдесет и четвърта, след тази сесия се оттегля. Кметът Дейли търси силен кандидат, способен да бие всеки републиканец.

— Жена? При това полякиня?

— Която според „Тайм“ се нарежда на трето място по състояние след Джаки Кенеди и Маргарет Мийд.

— Ти си се побъркал, Едуард. На кого му е нужно това?

— Подозирам, че на теб самата. Отдели ми само един ден, ела в Чикаго и се срещни с хората, които те искат. Изрази със свои думи мнението си за бъдещето на страната. Можеш ли да направиш поне това за мен?

— Добре, ще помисля и ще ти се обадя след няколко дни. Но те предупреждавам — Ричард ще си помисли, че съм се смахнала.

 

 

Оказа се, че греши с последното си твърдение. Ричард се прибра късно вечерта след пътуване до Бостън и на закуска й каза, че е говорила насън.

— Какво казах?

Ричард я погледна.

— Нещо, което винаги съм подозирал.

— И какво е то?

— „Мога ли да си позволя да се състезавам“?

Флорентина не отговори.

— Защо Едуард толкова много настояваше да се срещнете на обяд?

— Иска да се върна в Чикаго и да се кандидатирам за Конгреса.

— Значи това е причината. Е, Джеси, на твое място бих си помислил сериозно върху подобна оферта. Откакто те познавам, все мърмориш, че компетентните жени не се допускат в политиката. И винаги говориш без заобикалки за качествата на онези, които стават публични личности. Сега можеш да спреш да се оплакваш и да направиш нещо по въпроса.

— А „Барон“?

— Фамилията Рокфелер успя да оцелее, когато Нелсън стана губернатор. Няма съмнение, че и фамилията Каин ще се оправи някак си. Във всеки случай, във веригата в момента работят двадесет и седем хиляди души, така че предполагам, че ще успеем да ти намерим десетина заместници.

— Благодаря, господин Каин. Но как да живея в Илинойс, когато вие сте в Ню Йорк?

— Лесна работа. Ще летя до Чикаго всеки уикенд. Всяка сряда вечер ще се връщам в Ню Йорк и тъй като Керъл се съгласи да остане, това няма да създаде неудобства на децата. А когато те изберат, ще сменя курсовете до Вашингтон.

— Говорите така, сякаш сте го обмислили предварително, господин Каин.

 

 

Флорентина отлетя за Чикаго седмица по-късно и Едуард я посрещна на летището. Валеше, а вятърът духаше толкова силно, че дори Едуард, стиснал големия чадър с двете си ръце, едва успя да я защити.

— Сега знам защо искам да се върна в Чикаго — каза тя, като се пъхна в колата, цялата измръзнала и мокра до кости.

На път за града Едуард набързо й разказа за хората, с които й предстоеше да се срещне.

— Всички до един са заклети партийни активисти и само са чели за теб или са те виждали по телевизията. Ще се изненадат, като видят, че имаш две ръце, два крака и глава също като тях.

— Колко души се очакват за срещата?

— Шейсетина. Най-много седемдесет.

— И искаш от мен само да застана пред тях и да им кажа с няколко думи мнението си за политическия живот?

— Да.

— След което съм свободна да си вървя вкъщи?

— Щом така искаш.

Колата спря пред щабквартирата на Демократическата партия в окръг Кук на Рандълф стрийт и Флорентина бе посрещната от някоя си госпожа Каламич — пълна непретенциозно изглеждаща жена, която я въведе в главната зала. Флорентина се стъписа, когато видя, че е пълна с хора — имаше дори правостоящи. Докато влизаше, започнаха да й ръкопляскат.

— Каза ми, че има само петдесетина души, Едуард — прошепна му тя.

— И аз съм не по-малко изненадан. Очаквах най-много седемдесет, а не над триста.

Флорентина се изнерви, докато я запознаваха с членовете на изборния комитет и я водеха към сцената. Седна до Едуард, като много добре си даваше сметка колко студена е залата и колко много хора има в нея. Хора с много надежда в очите, радващи се на капка от привилегиите, които тя смяташе за дадености. Колко много се различаваше това помещение от заседателната зала на собствения й управителен съвет, в която се събираха хора със скъпи костюми, хора, за които бе съвсем обичайно да си поръчват мартини преди вечеря. За първи път в живота си се почувства едва ли не засрамена от богатството си. Надяваше се, че не й личи.

Едуард стана от стола си и заяви:

— Дами и господа, за мен е чест тази вечер да ви представя една жена, която си спечели уважението и възхищението на целия американски народ. Тя изгради една от най-големите финансови империи на света и вярвам, че би могла да направи и политическа кариера с не по-малки мащаби. Искрено се надявам политическата й кариера да започне тази вечер и от тази зала. Дами и господа — госпожа Флорентина Каин.

Флорентина нервно се изправи. Искаше й се да бе отделила повече време за подготовката на речта си.

— Благодаря, господин Уинчестър, за любезните ви думи. Чудесно е да се върна отново в родния Чикаго и съм благодарна, че толкова много хора са излезли в студа и дъжда заради мен.

— Подобно на вас, аз също се чувствам предадена от сегашните политически лидери — продължи тя. — Вярвам в една силна Америка и ако изляза на политическата сцена, ще се посветя изцяло на онова, което Франклин Д. Рузвелт изрече в този град преди повече от тридесет години: „Не може да има по-голямо призвание от службата на обществото“.

Осмели се да огледа залата.

— Баща ми пристигнал в Чикаго като имигрант от Полша и едва в Америка успя да постигне успеха, към който се стремеше. Всеки от нас трябва да изиграе своята роля за съдбата на обичаната ни родина и никога няма да забравя вашия жест да ме поканите за свой кандидат. Бъдете сигурни, че никак не ми бе лесно да взема окончателното си решение. Не съм подготвила специална реч и затова предпочитам да отговарям на въпросите, които смятате за най-важни.

Седна под ентусиазираните аплодисменти на всички присъстващи. Когато залата утихна, Флорентина започна да отговаря на въпроси от всякакво естество, вариращи от мнението й за американските бомбардировки в Камбоджа до легализирането на аборта и от аферата „Уотъргейт“ до енергийната криза. За първи път й се случваше да присъства на събрание, без да разполага с всички факти и цифри, и се изненада колко сигурна се чувства по толкова много теми. След като час по-късно отговори и на последния въпрос, тълпата стана — скандираше: „Каин в Конгреса“ и не млъкна, докато тя не слезе от подиума. Това бе един от редките моменти в живота й, когато не знаеше какво да направи. За щастие, на помощ й се притече Едуард.

— Знаех, че ще те харесат — каза той, очевидно зарадван.

— Но аз бях ужасна — опита се да надвика шума тя.

— В такъв случай с нетърпение чакам да те видя в по-добра форма.

Едуард й помогна да слезе от подиума и хората тръгнаха към нея. Един блед мъж в инвалидна количка успя да се приближи и я докосна по ръката. Тя се обърна.

— Това е Сам — каза Едуард. — Сам Хендрик. Изгуби двата си крака във Виетнам.

— Госпожо Каин — каза инвалидът, — сигурно не ме помните. Навремето двамата лепяхме пликове в тази зала за Стивънсън. Ако решите да се кандидатирате за Конгреса, двамата с жена ми ще работим денонощно, за да успеете. Мнозина от нас винаги са вярвали, че някой ден ще се върнете и ще станете наш представител.

Съпругата му, която стоеше зад количката, кимна и се усмихна.

— Благодаря — отвърна Флорентина. Обърна се и се опита да тръгне към изхода, но пътят й бе блокиран от протегнатите ръце на многобройните й доброжелатели. На изхода отново бе спряна, този път от момиче на около двадесет и пет години.

— Живях във вашата стая в Радклиф и също като вас един ден стоях и слушах президента — Кенеди. Америка се нуждае от нов Кенеди. Защо той да не бъде жена?

Флорентина зяпна пламенното, напрегнато младо лице.

— Завърших и сега работя в Чикаго — продължи момичето, — но в деня на изборите хиляди студенти от Илинойс ще излязат на улицата да разберат дали сте избрана.

Флорентина се опита да научи името й, но тълпата я избута. Накрая Едуард успя да я измъкне до очакващата кола, която ги откара до летището. По време на пътуването не каза нито дума. Когато стигнаха на летището, чернокожият шофьор изскочи и й отвори вратата. Тя му благодари.

— За мен е удоволствие, госпожо Каин. Искам да ви благодаря за позицията ви към моите събратя от Юга. Няма да забравим, че вие поведохте нашата борба за равностойно заплащане и че всички хотели в страната трябваше да ви последват. Надявам се да имам шанса да гласувам за вас.

— Благодаря — пак каза Флорентина и се усмихна.

Едуард я отведе до терминала и я изпрати до вратата за заминаващи.

— Благодаря, че дойде, Флорентина. Моля те да ме уведомиш какво си решила. — Той замълча за момент. — Ако решиш, че не можеш да продължиш, ще те разбера.

Целуна я леко по бузата и си тръгна.

По време на обратния полет Флорентина седеше и си мислеше за случилото се и за това колко неподготвена се бе появила на срещата. Искаше й се баща й да можеше да присъства в залата и да я види с очите си.

Стюардесата я попита дали желае нещо за пиене.

— Не, благодаря ви.

— Мога ли да направя нещо друго за вас, госпожо Каин?

Флорентина я погледна, изненадана, че младото момиче знае името й.

— Работих в един от вашите хотели.

— Къде?

— В Детройт. Винаги са били предпочитаният избор за стюардесите. Ако Америка се управляваше, както се управляват хотелите ви, нямаше да сме в сегашното положение — каза момичето и продължи по пътеката.

Флорентина прелисти броя на „Нюзуик“. Под голямото заглавие „Докъде се простира «Уотъргейт»?“ се мъдреха снимките на Ерлихман, Халдеман и Дийн. Тя ги погледа известно време, след което затвори списанието. На корицата имаше снимка на Ричард Никсън. Текстът под нея гласеше: „Кога президентът е научил?“.

Пристигна на Шестдесет и четвърта улица малко след полунощ. Ричард седеше в червеното кресло до камината. Стана да я посрещне.

— Е, помолиха ли те да се кандидатираш за президент на Съединените щати?

— Не. Но как ти се струва конгресдама Каин?

 

 

На следващия ден звънна на Едуард и му каза:

— Съгласна съм да запишете името ми като кандидат на Демократическата партия за Конгреса.

— Благодаря ти. Трябва да се опитам да изразя мислите си по-пълно, но засега — благодаря ти.

— Едуард, мога ли да знам кого щяхте да издигнете, ако бях отказала?

— Натискаха мен. Но им казах, че имам предвид по-добър кандидат. И съм сигурен, че този път ще се вслушваш в съвети, дори ако станеш президент.

— Така и не успях в училище.

— Аз успях, но сега отново ти служа.

— Откъде да започна, треньоре?

— Предварителните избори са през март, така че по-добре си запази всички уикенди отсега до есента.

— Вече съм го направила, започвайки от този. Коя беше младата жена от Радклиф, която ме спря на изхода и говореше за Кенеди?

— Джанет Браун. Въпреки възрастта си е сред най-уважаваните дейци в градския отдел по хуманитарните въпроси.

— Имаш ли телефонния й номер?

 

 

През седмицата Флорентина уведоми управителния съвет за решението си. Ричард бе назначен за съпредседател на компанията и избраха двама нови директори.

Флорентина се обади на Джанет Браун и й предложи работа като своя помощничка. За нейна радост, Джанет веднага прие. След това тя добави две нови секретарки към екипа си, които да отговарят само за политическата работа. Накрая се обади в „Барон“ в Чикаго и се разпореди да оставят тридесет и осмия етаж свободен с предупреждението, че ще й е нужен на разположение най-малко една година.

— Приемаме нещата сериозно, а? — подхвърли Ричард вечерта.

— Да. Ще трябва здравата да се потрудя, за да станеш Пръв джентълмен.