Джефри Арчър
Блудната дъщеря (7)

6.

Влизането в гимназиалните класове бе повод за второто пътуване на Флорентина до Ню Йорк, тъй като единствените магазини, в които можеха да се намерят официалните униформи на Девическото латинско училище, бяха „Маршъл Фийлдс“ в Чикаго, а за обувки — „Абъркромби и Фич“ в Ню Йорк. Авел изсумтя и заяви, че това е изопачен снобизъм в най-лошия си вид. Все пак му се налагаше да пътува до Ню Йорк, за да провери наскоро отворения „Барон“, така че се съгласи да придружи мис Тредголд и единадесетгодишната си дъщеря до Медисън авеню.

Авел отдавна бе на мнение, че Ню Йорк е единственият голям град на света, който не може да се похвали с истински първокласен хотел. Възхищаваше се на „Плаза“, „Пиер“ и „Карлайл“, но не смяташе, че са в състояние да се сравняват с „Кларидж“ в Лондон, „Джордж V“ в Париж или „Даниели“ във Венеция — а само те отговаряха на стандартите, които се опитваше да постигне в нюйоркския „Барон“.

Флорентина знаеше, че папа прекарва все повече и повече време в Ню Йорк, и се натъжаваше от това, че близостта между майка й и баща й сякаш е останала в миналото. Караниците помежду им ставаха толкова чести, че се чудеше дали има причина да го обвинява за отсъствието му.

След като мис Тредголд поръча всичко, което можеше да се намери в „Маршъл Фийлдс“ — три пуловера (тъмносини), три поли (тъмносини), четири ризи (бели), шест чифта кюлоти (тъмносини), шест чифта чорапи (светлосиви), една тъмносиня копринена рокля с бяла яка и маншети — тя реши да отиде до Ню Йорк.

Двете с Флорентина взеха влака от Централна гара в Чикаго. Още с пристигането си в Ню Йорк отидоха право в „Абъркромби и Фич“ и избраха два чифта кафяви обувки марка „Оксфорд“.

— Какви прилични обувки — провъзгласи мис Тредголд. — С такива никога няма да имаш проблеми с краката.

След това продължиха по Пето авеню. Мис Тредголд измина няколко метра, преди да усети, че е сама. Обърна се и видя, че Флорентина е залепила нос на витрината на „Елизабет Арден“. Побърза да се върне при нея. „Десет различни цвята червило за модерната жена“ — гласеше надписът върху стъклото.

— Розово-червеното ми е любимо — с надежда каза Флорентина.

— Училищните правила са повече от ясни — категорична бе мис Тредголд. — Никакво червило, никакви найлонови чорапи и никакви накити освен пръстен и часовниче.

Флорентина с нежелание се откъсна от червилата и закрачи до гувернантката си по Пето авеню към хотел „Плаза“, където баща й ги очакваше на чай в Палмовия салон. Авел се поддаде на изкушението да се върне в хотела, където бе чиракувал като младши сервитьор. И макар че разпозна единствено стария Сами, оберкелнера на Дъбовия салон, всички много добре знаеха кой е той.

След ореховките и сладоледа за Флорентина, кафето за себе си и лимонов чай с воден крес за мис Тредголд, Авел се върна на работа. Мис Тредголд направи справка с пътеводителя на Ню Йорк и заведе Флорентина на върха на Емпайър Стейт Билдинг. Когато асансьорът стигна сто и втория етаж, на Флорентина й се зави свят. И двете се разсмяха, когато се оказа, че от мъглата над Ийст Ривър не могат да видят дори сградата на Крайслер. Мис Тредголд отново провери брошурата и реши, че ще е най-добре да посетят музея „Метрополитън“. Директорът господин Франсис Хенри Тейлър наскоро се бе сдобил с голямо платно на Пабло Пикасо. Оказа се, че изработената с маслени бои картина изобразява жена с две глави и една гърда, излизаща от рамото й.

— Какво мислите за това? — попита Флорентина.

— Нищо особено — отвърна мис Тредголд. — Подозирам, че в училище е получавал същите бележки по рисуване като твоите.

Когато пътуваше някъде, на Флорентина винаги й харесваше да отсяда в някой от хотелите на баща си. Можеше да обикаля с часове и да се опитва да забележи пропуските. В края на краищата, бе посочила тя на мис Тредголд, ставаше въпрос за собствените им инвестиции. Същия ден по време на вечерята в грил-залата на нюйоркския „Барон“ Флорентина каза на баща си, че не е помислил много за магазините в хотелите.

— Че какво им е? — попита Авел просто така, без да обръща особено внимание на отговорите.

— Нищо, което да се забележи на пръв поглед — отговори Флорентина, — освен това, че изглеждат ужасно нескопосано в сравнение с истинските магазини, като онези на Пето авеню.

Авел си записа „магазини — ужасно нескопосани“ на гърба на менюто и го огради грижливо, след което каза:

— Утре няма да се върна в Чикаго с теб, Флорентина.

Момичето изведнъж млъкна.

— Появиха се някои проблеми около хотела и трябва да съм тук, докато нещата не се оправят — каза той, сякаш го бе репетирал.

Флорентина го хвана за ръката.

— Опитай се да се върнеш утре. Ще ни липсваш — на мен и на Елинор.

 

 

Когато се върнаха в Чикаго, мис Тредголд се зае да подготвя Флорентина за гимназията. Всеки ден по два часа се занимаваха с различни предмети, но Флорентина имаше разрешението сама да решава дали да учат сутрин, или следобед. Единственото изключение бе в четвъртък, когато заниманията бяха винаги сутрин — следобед мис Тредголд имаше почивка.

Точно в два часа в тези дни тя излизаше от къщата и не се връщаше до вечерта. Никога не обясняваше какво прави, а и Флорентина така и не събра кураж да я попита. Но с напредването на ваканцията любопитството й нарастваше все повече и повече и накрая тя реши да разбере тайната.

След уроците по латински сутринта и лекия обяд в кухнята, мис Тредголд се сбогува с Флорентина и се оттегли в стаята си. Точно в два часа отвори външната врата и тръгна по улицата — носеше голяма платнена чанта. Флорентина я наблюдаваше внимателно от прозореца на стаята си. Когато мис Тредголд изчезна зад ъгъла на Риг стрийт, момичето се втурна навън. Когато стигна пресечката, забеляза възпитателката си да чака автобуса на десетина метра от нея. Сърцето й се разтуптя при мисълта, че няма да може да я проследи по-нататък. След минутка автобусът дойде и мис Тредголд се качи по витата стълба на двуетажната машина. Без да се колебае нито за миг, Флорентина се затича и скочи върху потеглящата платформа, след което бързо си проби път напред.

Когато контрольорът я попита накъде е тръгнала, Флорентина изведнъж си даде сметка, че изобщо няма представа.

— Докъде сте? — попита тя.

Контрольорът я погледна с подозрение и отговори:

— До Колелото.

— Тогава един билет до Колелото — уверено каза Флорентина.

— Петнадесет цента — каза контрольорът.

Флорентина порови в джоба на якето си и видя, че разполага само с десет.

— Докъде мога да стигна за десет цента?

— До училище „Риландс“ — гласеше отговорът.

Флорентина му даде парите, като се молеше мис Тредголд да слезе преди да й се наложи да слезе на нея; изобщо не се замисляше как ще се прибере.

Сниши се на мястото си и се озърташе бдително всеки път, когато автобусът спираше. Беше преброила вече дванадесет спирки, но мис Тредголд все още не се появяваше. Минаха по Лейк Фронт покрай Чикагския университет.

— На следващата спирка слизаш — неумолимо й каза кондукторът.

Когато спряха на Седемдесет и първа улица, Флорентина разбра, че е претърпяла провал. Слезе с неохота на тротоара, замислена за дългото ходене до дома. Твърдо беше решена следващата седмица да си вземе достатъчно пари за двете посоки.

Стоеше оклюмала и гледаше как автобусът потегля, само за да спре отново на петдесетина метра по-нататък. И от него слезе една жена, която можеше да е единствено мис Тредголд. И изчезна в пресечката, сякаш знаеше съвсем точно накъде се е запътила.

Флорентина се затича с всички сили, но когато стигна задъхана до ъгъла, от мис Тредголд нямаше и следа. Тя бавно тръгна по пресечката, като се питаше къде ли е изчезнала гувернантката й. Може би в някоя от къщите? Или пък беше свила по друга пресечка? Реши да стигне до края на улицата и ако не я види, да тръгне към къщи.

Тъкмо смяташе да се връща, когато се озова на някакъв площад, в края на който се мъдреше голяма арка от ковано желязо, на която с гравирани златни букви пишеше „Клуб Южен бряг“.

Флорентина и за миг не помисли, че мис Тредголд може да е вътре, но любопитството й надделя и тя надникна през портата.

— Какво желаете? — попита униформеният портиер.

— Търся гувернантката си — неуверено каза Флорентина.

— Как се казва?

— Мис Тредголд — каза Флорентина, без да й мигне окото.

— Тя вече влезе в клуба. — Портиерът посочи заобиколената с дървета викторианска сграда на около четиристотин метра нагоре по стръмния склон.

Без да каже нито дума повече, Флорентина дръзко влезе и тръгна напред, като внимаваше да върви по пътеката заради надписите „Пазете тревата“, които се виждаха на всеки няколко крачки. Държеше сградата под око и имаше достатъчно време да се скрие зад едно дърво, когато видя мис Тредголд. Едва я позна — бе облечена във вълнени панталони на червени и черни квадрати, дебел пуловер и дебели кафяви обувки. На рамото й удобно се мъдреше сак със стикове за голф.

Омагьосана, Флорентина се взираше в гувернантката си.

Мис Тредголд отиде до първата площадка, остави сака и извади една топка. Нагласи я и избра един стик. След няколко пробни замахвания се съсредоточи, прицели се и запрати топката в средата на игрището. Флорентина не можеше да повярва на очите си. Искаше й се да изръкопляска, но вместо това изтича до съседното дърво, докато мис Тредголд вървеше към топката.

Вторият удар запрати топката само на двадесет метра от края на тревната площ. Флорентина изтича до няколко дървета непосредствено до игрището и видя как мис Тредголд връща топката обратно и я вкарва в дупката с още два удара. Нямаше и съмнение, че бе посветила доста време на тази игра.

Мис Тредголд извади от джоба си някаква малка бяла карта и написа нещо на нея, след което тръгна към втората площадка. Докато крачеше, гледаше към игрището, което се намираше вляво от мястото, където се криеше Флорентина. Мис Тредголд отново се съсредоточи и се прицели, но този път топката падна само на петнадесет метра от скривалището на момичето.

Флорентина погледна към дърветата, но по тях можеше да се изкатери само котка. Затаи дъх и клекна зад най-дебелото, но не устоя на изкушението да погледне мис Тредголд, която изучаваше разположението на топката си. Гувернантката промърмори нещо неразбираемо и избра стик. Флорентина издиша в мига, в който мис Тредголд замахна. Топката полетя високо във въздуха и тупна в средата на игрището.

Флорентина гледаше как мис Тредголд прибира стика в сака си.

— Трябваше да държа ръцете си по-стегнати при първия удар и нямаше да се стигне дотук.

Флорентина си помисли, че мис Тредголд отново се укорява, и остана скрита зад дървото.

— Ела тук, дете.

Флорентина послушно изтича на открито, но не каза нищо.

Мис Тредголд измъкна втора топка от страничния джоб на сака и я сложи на земята. След това избра един стик, подаде го на възпитаницата си и каза:

— Опитай да пратиш топката натам. — И посочи едно знаменце на стотина метра от тях.

Флорентина хвана несръчно стика и направи няколко опита, като след всеки се налагаше да маха онова, което мис Тредголд наричаше „чимове“. Накрая успя да я запрати на двадесет метра към игрището и цялата грейна.

— Както виждам, очаква ни дълъг следобед — примирено въздъхна мис Тредголд.

— Съжалявам — каза Флорентина. — Ще ми простите ли?

— За това, че си ме проследила — да. Но не и за играта ти на голф. Трябва да започнем от основните положения. Както изглежда, не ми се очертава да имам свободен четвъртък следобед — не и след като откри единствения порок на баща ми.

Мис Тредголд учеше Флорентина как да играе голф със същата енергия и прилежност, както й преподаваше старогръцки и латински. В края на лятото четвъртък следобед бе станало любимото време от седмицата за детето.

 

 

Гимназията много се различаваше от основното училище. Имаха отделен преподавател по всеки предмет, а не един за всички, с изключение на физическото. Учениците трябваше да се местят от кабинет в кабинет всеки час и в много мероприятия момичета и момчета участваха заедно. Любимите предмети на Флорентина бяха съвременна политическа обстановка, латински, френски и английски, макар че с нетърпение очакваше и двата часа биология седмично — тогава можеше да се наслаждава на училищната колекция от буболечки, които разглеждаше през микроскоп.

— Насекоми, дете. Трябва да наричаш онези малки създания насекоми — настояваше гувернантката й.

— Всъщност, мис Тредголд, това са нематоди.

Флорентина продължи да проявява интерес към облеклото и забеляза, че модата на късите дрехи, причинена от принудителните икономии по време на войната, бе започнала да остарява и да се измества от достигащите почти до земята поли. Нямаше особено големи възможности да експериментира в тази област, тъй като училищната униформа си оставаше една и съща година след година — изглежда, в детския отдел на „Маршъл Фийлдс“ не бяха запалени почитатели на „Вог“. Това не й попречи да проучи всички списания в библиотеката и непрекъснато да кара майка си да я води на нови ревюта. От друга страна, според мис Тредголд, която не си бе позволила да открие коленете си дори през оскъдните дни на Подкрепата^[1], новата мода само доказваше, че е била права през цялото време.

В края на първата година в гимназията преподавателката по съвременни езици реши да постави „Орлеанската дева“ на френски. Тъй като бе единствената, която можеше дори да мисли на този език, Флорентина бе избрана за ролята на Жана д’Арк, Орлеанската дева, и се зае да репетира в старата детска стая заедно с мис Тредголд, която играеше всички останали роли и същевременно бе и суфльор. Дори когато казваше репликите си безупречно, мис Тредголд добросъвестно продължаваше заниманията.

— Само папата и аз даваме аудиенция — тъкмо произнасяше Флорентина, когато телефонът звънна.

— За теб е — каза мис Тредголд.

На Флорентина й харесваше да й се обаждат по телефона, въпреки че гувернантката не одобряваше подобна практика.

— Здравей, обажда се Едуард. Трябва да ми помогнеш.

— Защо? Да не би да си се научил да четеш?

— Не се и надявай, глупачке. Дадоха ми ролята на дофина, а не мога да произнасям всички думи.

Флорентина се опита да сподави смеха си.

— Идвай в пет и половина и ще можеш да участваш в репетициите. Само че трябва да те предупредя, че засега мис Тредголд се справя чудесно с ролята ти.

Едуард започна да идва всеки ден и въпреки че мис Тредголд от време на време се мръщеше, когато „момчето“ започваше да говори с американски акцент, той бе „почти готов“, когато настъпи денят на генералната репетиция.

Когато дойде вечерта на самото представление, мис Тредголд заръча на Флорентина и Едуард в никакъв случай да не поглеждат към публиката с надежда да видят родителите си, защото зрителите няма да повярват в ролите им. Това е крайно непрофесионално, заяви тя и напомни случая, когато господин Ноел Коуърд напуснал сцената по време на представянето на „Ромео и Жулиета“, защото господин Джон Гилгуд го гледал втренчено по време на монолога му. Флорентина се съгласи, макар че нямаше никаква представа кои са въпросните господа.

Когато завесата се вдигна, тя нито веднъж не погледна отвъд прожекторите. Мис Тредголд реши, че усилията й са „напълно оправдани“, и по време на антракта обърна внимание на майката на Флорентина върху сцената, в която Девата е сама в центъра на сцената и говори на гласовете в главата си.

— Трогателно — бе описанието на мис Тредголд. — Несъмнено трогателно.

Когато завесата най-сетне се спусна, Флорентина бе възнаградена с буря от овации — дори от онези, които не разбираха нито думичка френски. Едуард стоеше на крачка зад нея, доволен, че е завършил представлението си без прекалено много грешки. Грейнала от вълнение и радост, Флорентина махна грима си (за първи път слагаше червило и пудра), преоблече се в училищната си униформа и се присъедини към майка си и мис Тредголд, които пиеха кафе заедно с останалите родители в столовата. Няколко души дойдоха да я поздравят за играта — сред тях бе и преподавателят по латински в мъжкото училище.

— Забележително постижение за момиче на нейните години — обърна се той към госпожа Розновски. — Макар че като се замислите, тя е само няколко години по-малка от Жана д’Арк, когато се е изправила срещу цялата мощ на френската държава.

— Но на Орлеанската дева не й се е налагало да учи нечии реплики, при това на чужд език — отвърна поласканата Зофя.

Флорентина не обърна внимание на думите й — оглеждаше се и търсеше сред тълпата баща си.

— Къде е папа? — попита тя.

— Не успя да дойде.

— Но той обеща — каза Флорентина. — Обеща!

Очите й се напълниха със сълзи. Едва сега разбра защо мис Тредголд й бе заръчала да не гледа към публиката.

— Дете, не бива да забравяш, че баща ти е много зает. Грижи се за цяла една малка империя.

— Орлеанската дева също — каза Флорентина.

Когато вечерта си легна, мис Тредголд дойде да изгаси лампата.

— Папа вече не обича мама, нали?

Зададеният толкова пряко въпрос свари мис Тредголд неподготвена. Нужни й бяха няколко мига, за да се окопити.

— Сигурна съм само в едно нещо, дете — че и двамата обичат теб.

— Тогава защо папа престана да се прибира?

— Не мога да ти кажа, но каквито и да са причините, трябва да се отнасяме към тях с разбиране, като зрели хора — каза мис Тредголд и оправи една къдрица, спуснала се на челото на момичето.

Флорентина се почувства много незряла и се запита дали Жана д’Арк се е чувствала толкова нещастна, когато е изгубила любимата си Франция. След като мис Тредголд тихо затвори вратата, тя пъхна ръка под леглото, за да намери спокойствие във влажния нос на Елинор.

— Поне ще имам винаги теб — прошепна тя.

Елинор се измъкна от скривалището си, скочи в леглото и се настани до Флорентина, обърната към вратата — ако мис Тредголд се появеше отново, щеше да й се наложи бързо да се изнесе до кошницата си в кухнята.

 

 

Флорентина не видя баща си през цялата лятна ваканция. Отдавна бе спряла да вярва на обясненията, че растящата хотелиерска империя го държи далеч от Чикаго. Когато споменаваше за него пред майка си, отговорите на Зофя често бяха доста горчиви. А от дочутите телефонни разговори разбра, че майка й е започнала да се консултира с адвокати.

Всеки ден Флорентина извеждаше Елинор на разходка по Мичиган авеню с надеждата да види колата на баща си. Една сряда реши да изневери на традицията и тръгна на запад, за да разгледа модните магазини на Ветровития град. Елинор беше доволна от големите улични лампи, които неотдавна бяха поставени на двадесет метра една от друга. Флорентина вече си бе купила сватбена рокля и бален тоалет с петте долара джобни пари, които й се отпускаха всяка седмица, и тъкмо оглеждаше една елегантна вечерна рокля за петстотин долара от витрината на „Марта Уидъредс“ на ъгъла на Оук стрийт, когато видя в стъклото отражението на баща си. Без изобщо да се замисли и да се огледа, тя се хвърли на улицата, като го викаше. Един жълт автомобил наби спирачки и рязко зави пред внезапно появилата се синя пола, след което се чу тъп удар. Останалите коли спираха сред писъци на спирачки, а един добре облечен мъж, следван по петите от полицай, изтича на шосето. Миг по-късно Авел и таксиметровият шофьор стояха и гледаха невярващо безжизненото тяло.

— Мъртва е — каза полицаят, поклати глава и извади бележник от джоба си.

Разтреперан, Авел падна на колене.

— И най-лошото е, че вината е моя — каза той и вдигна поглед към полицая.

— Не, папа, аз съм виновна — изплака Флорентина. — Не трябваше да слизам на улицата. Аз убих Елинор.

Шофьорът на таксито, който бе ударил лабрадора, обясни, че не е имал избор — трябвало да удари кучето, за да не пострада детето.

Авел кимна, вдигна дъщеря си на ръце и я отнесе до тротоара, като не й позволяваше да поглежда назад към смазаната Елинор. Настани я на задната седалка на колата си и се върна при полицая.

— Казвам се Авел Розно…

— Зная кой сте, сър.

— Мога ли в такъв случай да оставя нещата на вас, полицай?

— Да, сър — отвърна полицаят, без да вдига очи от бележника си.

Авел се обърна към шофьора си и му нареди да кара към „Барон“. Държеше дъщеря си за ръка, докато минаха през препълнения коридор към частния асансьор, който ги отведе на четиридесет и втория етаж. Когато вратите се отвориха, Джордж ги чакаше. Канеше се да поздрави кръщелницата си с някоя полска шега, но забеляза лицето й.

— Джордж, помоли мис Тредголд да дойде незабавно.

— Разбира се — отвърна той и изчезна в кабинета си.

Авел седна и изслуша няколко разказа за Елинор, без да прекъсва дъщеря си нито за миг. Когато чаят и сандвичите пристигнаха, Флорентина успя да изпие само глътка мляко. След това най-неочаквано смени темата.

— Защо не се прибираш вкъщи, папа?

Авел си наля втора чаша чай и разля малко в чинийката.

— Искаше ми се много пъти да дойда и не желаех да пропускам „Орлеанската дева“, но двамата с майка ти ще се развеждаме.

— Не, това не може да е истина. Папа…

— Вината е моя, мъничката ми. Не бях добър съпруг и…

Флорентина се хвърли в обятията му.

— Това означава ли, че никога повече няма да те видя?

— Не. С майка ти се разбрахме, че ще стоиш в Чикаго, докато си на училище, но през останалото време ще бъдеш при мен в Ню Йорк. Разбира се, винаги можеш да ми се обаждаш и по телефона.

Флорентина не каза нищо. Авел нежно галеше косата й.

След известно време на вратата се почука и влезе мис Тредголд. Дългата й рокля изшумоля по килима, докато тя бързо се приближаваше към Флорентина.

— Мис Тредголд, бихте ли я завели у дома?

— Разбира се, господин Розновски. Ела с мен, дете — каза тя. Флорентина все още бе в сълзи. Гувернантката се наведе и прошепна: — Опитай се да не показваш чувствата си.

Дванадесетгодишната дъщеря целуна баща си по челото, хвана мис Тредголд за ръка и излезе.

Вратата се затвори. Останал сам и без подкрепата на мис Тредголд, Авел се разплака.