Хари Харисън
Зима в рая (8)

6

Упосмеликфариги икемеспеилане. Опосмеликилане икемеспенеил, емейенси топаа абалесо.

Фарги ляга да спи и една сутрин се събужда илане. От яйцето на времето насам илане, която ляга да спи, винаги се събужда илане.

Мъдрост на илане

Вейнте наблюдаваше суетнята с жив интерес. До този момент градът беше за нея просто име — мореопасаният Икхалменец. Почти винаги го наричаха така и сега тя разбираше защо. Икхалменец беше отгледан покрай извито естествено пристанище — причината за съществуването му. Другите острови от този архипелаг бяха скалисти и голи. Не и този. Градът лежеше на брега, в основата на висока планина, която улавяше влажните ветрове, изстудяваше ги в облаци, както се издигаха нагоре, докато накрая, претоварени от влага, те не я пуснеха като сняг или дъжд. Снегът оцветяваше в бяло върха на планината, а дъждът се стичаше надолу по склоновете и достигаше града.

Но Икхалменец беше повече морски град, отколкото земен. Покрай брега имаше наредени урукето и около тях плуваха по-малки рибарски лодки, тежко натоварени с улов. Ерефнаис предаваше надолу указания за управление на урукетото през гъмжилото към свободно място на дока. Вейнте остана настрани, докато членовете на екипажа се спускаха от перката и привързваха създанието.

— Всички да останат тук — нареди Ерефнаис, преди да слезе.

Вейнте я изслуша, след това заговори, като внимаваше да не изрази антипатия:

— И към мен ли е адресирана заповедта ти?

Ерефнаис замръзна за миг в размисъл.

— Не искам из града да се разнасят щури разкази за станалото в Алпеасак. Първо ще говоря с ейстаа и ще се подчиня на заповедта й. Но теб… теб не мога да те командвам, Вейнте. Мога само да те помоля…

— Необходимостта да ме молиш е претенциозна/близо-до-обида.

— Нямам подобни намерения!

— Разбирам и не се обиждам. Вейнте не клюкарства в амбеседа.

Зад тях се чу пухтене — Акотолп прехвърляше туловището си през върха на перката, напъваше с всички сили, за да влачи протестиращия Есета< след себе си. Тя изобрази молба-поради-задължение към Ерефнаис.

— Необходимо е да освободя себе си от грижата за това мъжко същество. Уверявам ви, че докато върша тази работа в града, никой няма да чуе от мен за разрушаването на Алпеасак.

— Мое задължение е да ти помогна — обади се Вейнте. — Мъжкарят ще бъде съпроводен между нас до ханалето. Така ще породим най-малко възможно смущение/ привличане сред фаргите.

— В дълг съм пред Вейнте — отвърна Акотолп с удоволствие-от-благодарността. — Самотен мъжкар е рядко срещана гледка. Не искам да създавам нежелани емоции.

Ерефнаис обърна гръб и затвори ума си за темата. Така или иначе, слуховете щяха да плъзнат навън достатъчно бързо, макар не от Вейнте и учената. Членовете на екипажа й обаче щяха бързо да се разклюкарстват. Трябваше да потърси помощта на Ланефенуу, ейстаа на Икхалменец, преди това да е станало, и да й доложи всичко, което знаеше, всичко видяно. Беше товар като за ейстаа, не като за нея, и й се искаше да се освободи от него.

Докато Акотолп се спускаше бавно, Вейнте я чакаше на издрасканото дърво на дока и ноздрите й бяха широко отворени за миризмите откъм града, почти забравени през дните в морето. Тежката миризма на риба, топлото дишане на фарги, лек дъх на разложение от коренищата и всичко това се носеше в богатата прегръдка на растящия град. По тялото й пробяга неочаквано удоволствие от пребиваването на брега.

— Оправдано чувство, Вейнте, и аз го споделям — обади се Акотолп, спряла с широко отворена уста до нея.

Есета<, хванат здраво за китката, се озърташе любопитно, но се отдръпна бързо със страх, когато Вейнте го хвана за другата ръка. Тя изпита удоволствие и стисна пръсти по-силно от необходимото. Така поеха към главния проход, водещ към Икхалменец. Фаргите се обръщаха след тях с разширени от интерес очи, скоро се присъединяваха и тръгваха в процесия след тях. Вейнте разгледа последвалите я с едно обърнато назад око, след това подаде сигнал за внимание.

— Която от вас е с умение-да-говори и познание-награда да излезе напред.

Имаше малко разбъркване, докато зяпналите по-млади отпред се дърпаха назад, изплашени от срещата. Те бяха изблъскани настрани от по-възрастна фарги.

— От низша към най-висшата пред нея, държаща мъжки. Аз имам известни познания и желание да бъда от полза.

— Знаеш ли къде е ханалето?

— Мястото ми е известно.

— Води ни.

Фарги, надута от важност, закрачи бързо напред, и процесията си проби път по широката пътека. Големи клони надвисваха, пазейки от слънцето, но прохладният северен вятър правеше топлината на светилото по-скоро желана. Тръгнаха по осветената страна и скоро стигнаха до голяма конструкция със запечатана врата. Пред нея стояха две фарги, държащи изсушен и консервиран хезотсан като символ на положението им.

— Повикайте есекасак, която отговаря за всички неща тук — нареди Вейнте.

Пазачките се размърдаха в нископоставено объркване, докато Вейнте не изсъска пояснение към заповедта:

— Тази да върви, другата ще остане да пази!

Когато се появи и ги видя да чакат, тукашната есекасак излъчи липса-на-информация за пристигането им и желание-за-подчинение. Вейнте се обърна към нея и всяко движение на тялото й изискваше подчинение и почит:

— Тук има нов мъжкар за твоята вярна защита. Ще го въведем вътре вместо теб.

Щом влязоха и тежката врата се затвори зад тях, не можеха да бъдат подслушвани.

— Ето какво трябва да се направи — каза Вейнте. — Това е Есета<, току-що пристигна през океана от далечен град. Той е уморен и има нужда от почивка. Също има нужда от безкрайно уединение, докато твоята ейстаа не заповяда иначе. Ти ще му носиш месо и ще разговаря само с теб. Ако те питат кой е издал тези заповеди, ще кажеш, че го е направила Вейнте. Ясно ли е?

— Великата Вейнте пресече океана и стана ейстаа в далечен град — каза Акотолп скромно, но гордо.

Умишлено обясняваше отминали неща по този начин, та слушателката да си помисли, че все още са такива. Вейнте одобри навременната помощ.

— Както е заповядала Вейнте, така ще бъде — отвърна мигновено есекасак, изобрази молба за разрешение да напусне, и отведе Есета< веднага, щом й беше предаден.

А той не беше толкова глупав, че да даде израз на омразата и страха от случилото се напоследък, които усещаше. Вместо това се огледа в топлата сигурност на ханалето и остави движенията си да покажат удоволствие-от-пристигането, което си беше вярно.

Отвън все още чакаше неголяма група фарги. Нищо друго не беше привлякло вниманието им и те стояха тъпо на мястото, където за последен път видяха нещо интересно. По-старата, която ги беше довела тук, се беше дръпнала настрани, и изрази почтително подчинение, когато Вейнте погледна към нея.

— Името ти?

— Меликеле. Позволено ли е на низшата да знае името на висшата, която говори?

— Това е Вейнте — обади се Акотолп и се погрижи с името да бъдат свързани всички най-висши изрази на почитание.

— Искаш ли да ме последваш, Меликеле? — попита Вейнте.

— Където и да води пътят. Аз съм твоя фарги.

— Най-напред към мястото за хранене. След това ще искам да науча повече за този град.

Акотолп беше виждала повелителното излъчване на Вейнте и преди, но отново се изпълни с почит. В този град върху скала в морето, където никога не беше стъпвала преди, тя спокойно налагаше мигновено подчинение. И спомена за храна… Отлична идея. Акотолп щракна шумно с челюсти при мисълта.

Меликеле ги поведе обратно по склона към брега, после към покрито място край водата. Не беше обичайното време за хранене, широкото място под прозрачния покрив беше празно. Покрай стената имаше резервоари и работещите тук фарги вадеха от тях големи риби, режеха ги със струнни ножове, изкормваха ги и ги почистваха, поставяха готовите резени месо в ензимни разтвори.

— Разточителство — заяви Акотолп. — Тази обработка може да е нужна за стогодишни пържоли от ненитеск, но не и за риба. Я да видим какво имат тук в резервоарите. Дребни ракообразни, превъзходни, когато са пресни — разкош!

Тя стисна едно по-голямо с пръсти, отчупи главата и крайниците му, обели го с привично движение, метна го в устата си и задъвка с удоволствие. Вейнте не се грижеше много за това какво яде, затова си взе парче риба върху лист. Меликеле направи същото веднага щом Вейнте се обърна настрани.

Акотолп си тананикаше от удоволствие, докато купчината изхвърлени черупки пред краката й растеше. Излъчваше удоволствие-от-храненето и не забелязваше фаргите, които работеха около нея, нито една илане, която се появи от съседна конструкция, изгледа я, после се вторачи и накрая се приближи.

— Времето минава — раздялата свършва — каза новодошлата възбудено. — Ти си Акотолп, трябва да си Акотолп. Има една-единствена Акотолп.

Учената вдигна поглед в изумление, с парче бяла плът увиснало от устата й, и епикантните мембрани на очите й премигаха от изненада.

— Познат глас, познато лице — възможно ли е да си ти, по-тънка-от-всякога Укереб?

— Дебела-както-винаги, години-откакто-се-разделихме.

Вейнте гледаше с интерес как Акотолп и новодошлата впримчиха пръсти в топлата прегръдка на ефенселе, въпреки че жестът съдържаше модификатор, който леко променяше тази връзка.

— Вейнте, това е Укереб. Въпреки че не сме от едно и също ефенбуру, ние сме близки като ефенселе. Израснахме заедно, учехме и трупахме знания от Амбаласи, която беше стара като яйцето на времето и знаеше всичко.

— Привет на теб, Вейнте, и бъди добре дошла в мореопасания Икхалменец. Приятелят на приятеля е двойно добре дошъл. Нека се отдръпнем от това обществено място в моето лично, то е много добро за удоволствие-от-храненето.

Минаха през съседната лаборатория — Акотолп вдигна голям шум при вида на оборудването й, — и влязоха в удобната стая зад нея. Меки места за лежане или седене, декоративни завеси, които да отморяват окото. Вейнте се облегна назад и се заслуша в разговора на двете учени. Беше търпелива и изчака, докато обсъждат старите приятели и новите открития, накрая Укереб зададе по-насочен въпрос.

— Чух, че си в Алпеасак, че всички от Икебан отишли там. Четох за някои от научните работи, проведени там, за купищата открити нови видове — какво богатство от радост-от-откритията трябва да е било! Но сега вие сте в Икхалменец. Защо пътувате към нашите острови, когато сте имали пред краката си цял континент за откриване?

Акотолп не отговори, вместо това се обърна за помощ, а Вейнте я успокои и накара да замълчи с жест на разбиране.

— Случиха се неописуеми неща, Укереб, и Акотолп се колебае дали да ти ги разкаже. Бих желала аз да отговоря на този въпрос, ако ми бъде позволено, тъй като бях част от всичко, което стана.

Вейнте говореше по най-прост начин, без описателност или отклонения, и разказа на учената, за неин растящ ужас, за разрушаването на далечния Алпеасак. Когато тя привърши, Укереб издаде вик на болка и прикри очи с ръка в детински жест на нежелание-да-възприеме.

— Не мога да понеса мисълта за нещата, които ми разказа — и ти си ги преживяла, силата ти е невероятна. Какво да се прави, какво да се прави?

Тя се заклати от една на друга страна бавно, отново детински жест на безцелно носене по силното течение на водата.

— Твоята ейстаа сега е осведомена за събитията, трагични-извън-разбиране. Ще трябва да говоря с нея. Но ти, Укереб, не бива да бъдеш смущавана от събития-преди-да-са-свършили. Ще говорим за други неща, красиви предмети, обсъждането на които ще облекчи болката ти. Като например планината на този остров, черна скала, похлупена с бяла шапка. Изключително красиво. Винаги ли има сняг на върха?

Укереб изобрази страх-от-новостите.

— Преди той е бил непознат, но сега снегът на върха не се топи изобщо. Зимите ни са студени и ветровити, лятото е много кратко. Затова и изразих двойно по-голяма болка от разрушаването в далечния Гендази. Имаше надежда да се спасим там. Градове умират, Икхалменец става все по-студен. Сега там, където преди имаше надежда, има страх.

— Надеждата не може да бъде разрушена и бъдещето ще е светло! — отговори Вейнте с такова въодушевление и убеденост в щастието, че Акотолп и Укереб бяха стоплени от силата на духа й.

Разбира се, че беше щастлива. Смътните идеи се превръщаха в планове за действие. Детайлите скоро щяха да станат ясни, и тогава тя щеше да е сигурна какво точно трябва да се направи.

 

 

Не беше така с Енге. За Дъщерите на живота смъртта твърде често изглеждаше близо.

Напуснаха урукетото призори. Не ги забелязаха, докато се катереха в перката и се спускаха без затруднения във водата от гърба на създанието. Но морето беше бурно, вълните се разбиваха над главите им и ги притискаха надолу. Плуването до брега беше дълго и изморително. Урукетото изчезна зад тях в утринната мъгла и те останаха сами. Отначало се обаждаха една на друга, но скоро имаха нужда от цялата си сила, за да достигнат мамещите ги пясъци. Енге, изплашена за спътниците си, се измъкна първа през прибоя, намери обаче сили да се върне във вълните и да изтегля едно мокро тяло след друго. Накрая се проснаха на пясъка в топлината на слънцето.

Всички, освен една. Енге безпомощно пляскаше през прибоя, първо на една страна, после на друга, но тази, която търсеше, никога не се появи. Добрата Акел, силната Акел бе погълната от океана.

След това другите я издърпаха навън, докосваха я с разбиране и я накараха да си почине, докато те търсеха. Напразно. Морето беше пусто, Акел изчезна завинаги.

Енге най-сетне намери сили да седне, после се изправи и отърси пясъка от себе си с уморени движения. Пред нея водата беснееше и хвърляше пръски, малките глави на непорасло ефенбуру хвърляха погледи към нея и изчезваха изплашени, когато тя помръднеше. Дори това възхитително зрелище не можеше да пробие чернотата на отчаянието й. Но все пак то я развлече, помогна й да се върне при себе си, да си спомни, че другите зависят от нея и дългът й е към живите, не към мъртвите. Тя погледна над пясъците към далечните очертания на Йебеиск по океанския бряг.

— Вие трябва да отидете в града. Трябва да се смесите с фаргите и да се слеете с тях. Ще внимавате и винаги ще помните ужасните уроци, които научихме в смъртоносния Гендази. Много от сестрите ни умряха там, но смъртта им може да има някакъв смисъл, ако сме научили урока си добре. Ако сме научили как Угуненапса виждаше истината, говореше за нея ясно и ни я даваше. Някои бяха слаби и не разбираха. Но сега ние знаем, че Угуненапса говореше цялата истина. Имаме познанието — и какво ще правим с него?

— Ще го споделяме с останалите! — каза Ефен с радост-от-утре, изразена като силно желание. — Това е нашата мисия, и не трябва да се проваляме в нея.

— Никога не бива да го забравяме. Аз обаче трябва внимателно да обмисля как да го осъществяваме. Ще намеря място за почивка и за мислене. Ще ви чакам там да се върнете.

С мълчаливи движения на съгласие и постоянство те докоснаха леко пръсти. След това се обърнаха и тръгнаха след Енге към града.