Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Рай (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Winter in Eden, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
hammster (2017 г.)
Корекция и форматиране
VeGan (2018 г.)

Издание:

Автор: Хари Харисън

Заглавие: Зима в Рая

Преводач: Григор Гачев

Година на превод: 1998

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Камея“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1998

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Полипринт“ ЕАД — Враца

Редактор: Владимир Зарков

Художник на илюстрациите: Бил Сандерсън

ISBN: 954-8340-44-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1495

История

  1. — Добавяне

41

Нангегуаракавок ситкасиагпаи.

Целта няма значение, само пътуването.

Пословица на парамутаните

glava41.png

Щом решението беше взето, лудостта донякъде изчезна от очите на Керик. Беше го разкъсвала именно неразрешимата вътрешна борба. Той и Армун бяха в безопасност, но от другата страна на океана самадите на тану и саску бяха обречени на смърт. Колкото по-добре вървяха нещата за него, толкова по-зле ставаха за тях. Обвиняваше себе си за непоносимото положение и виждаше Вейнте като дух на смъртта, освободен именно от него. Знаеше без нито капка съмнение, че тя преследва разрушителните си цели, само за да го убие. Отговорността му тежеше. А беше избягал. Спря чак сега и като приклещено животно се обръщаше, за да нападне. И също като животното нито за миг не се замисли дали ще оцелее или ще умре. Знаеше само, че трябва да удря, да разкъсва и да мачка.

Армун обаче виждаше твърде добре каква ще е разплатата при неуспех. Гледаше го как виси над картите, и й се искаше да имаше друг начин. Нямаше. Трябваше да отплават в неизвестността или да останат тук, докато той полудее. Сега обаче Керик беше щастлив, дори се усмихваше, сравняваше картите, очертаваше курса, по който да поемат. Въпреки че бъдещето беше мрачно и неизвестно, Армун остана доволна от решението си. Керик запълни пустотата, изтръгна я от самотата, от един живот, който изобщо не беше живот. Не приличаше на другите ловци, умееше неща, които те не можеха да правят. Той ги поведе и те го последваха, за да победят мургу. След като бяха превзели града обаче, те го бяха отхвърлили. Тя знаеше твърде добре какво е да си отхвърлен. Където и да я поведеше той сега, щеше да го следва. Малък боен отряд от един човек. Не, всъщност двама, не биваше да забравя за парамутана, който виждаше мъдрост в лудостта и смело плаваше през виелиците на арктическата зима.

Калалек наистина беше много щастлив. Пееше сам на себе си ловни песни, докато оглеждаше платното на лодката шев по шев и пришиваше с още черва, ако откриеше слабо място. Направи същото с корпуса — провери го и запуши всички процепи. Първата част от пътешествието на юг щеше да бъде най-тежка и преди да тръгнат, трябваше да се вземат всички възможни предпазни мерки. Натоварена и завързана здраво храна, също и мехове за вода. Той знаеше много добре какво може да направи бесът на зимните бури. Щеше да има две помпи вместо една, защото повредеше ли се тя, те бяха изгубени. Какво преживяване! Разсмя се на глас и се правеше, че не вижда ревнивите и завистливи погледи на останалите. Какво пътуване само щеше да бъде!

Дори когато всичко беше подготвено, трябваше да изчакат, защото точно по средата на зимата ветровете духаха най-лошо, подмятаха снега около паракаутите и пищяха непрекъснато над главите им. Сега те можеха само да чакат. С всеки изминал ден мрачното настроение на Керик се връщаше по малко и той се опитваше да се бори със себе си, знаеше, че не може да се направи нищо. Щом си свърши работата, Калалек спеше и събираше сили. Армун оставаше спокойна и решителна, това успокояваше Керик. Когато времето им позволеше, щяха да тръгнат.

Когато Керик се събуди, веднага усети нещо много различно. Пищящият вятър, ръфал паракаута дълги дни, беше изчезнал. Всичко беше спокойно. Калалек стоеше пред него, отворил кожите на входа, за да пусне вътре яркото слънце.

— Какво време! Колко хубаво!

— Тръгваме ли?

— Веднага, скоро, мигновено, без бавене! Духът на вятъра ни каза, че можем да потегляме, докато той си почива. Но той няма да си почива дълго, ще се опитаме да пресечем залива на бурите, преди да се е върнал. Към лодката!

Виелицата свърши и всеки знаеше, че дългоочакваното пътешествие ще започне най-сетне. Паракаутите се изпразниха, викащата и смееща се тълпа се събра при лодката. Вдигнаха я над снега и я отнесоха до водата. Вълните още се разбиваха в облаци пръски и стигаха далеч нагоре по наклонената плоскост на скалата за рязане. Имаше шумни спорове как е най-добре да стане спускането на вода, но бързо беше постигнато съгласие. Разпалени доброволци завлякоха лодката в прибоя и я задържаха във вълните, смееха се и кряскаха, когато ледената вода ги обливаше. Други сграбчиха тримата пътници, вдигнаха ги на рамене, за да ги опазят сухи, и нагазиха във водата. Щом тримата се оказаха на борда, Калалек вдигна платното и напънати докрай ръце ги забутаха навътре през вълните. Когато лодката се устреми напред, доброволците бяха съборени и отнесени към брега от силния прибой, където се смяха до премала. Армун гледаше с изумление — никога нямаше да разбере тези странни, покрити с козина ловци.

С преобладаващ вятър откъм запад трябваше много често да сменят галса, за да спазват курса на юг и запад. Калалек знаеше, че брегът на юг от тях върви от изток на запад, и че няма как да заобиколят издадената на запад от залива земя, ако позволят да бъдат отнесени към брега. Гледаше и платното, и небето, водеше подскачащия мъничък съд по курс, който да ги държи достатъчно далеч от брега.

Морската болест събори Армун почти веднага и тя се сви измокрена под кожените си завивки. Керик май не страдаше от подскачащото напредване по вълните и помагаше в оправянето на въжетата, когато се налагаше. Той също се усмихваше, дори се смееше като парамутана, докато пръските замръзваха по косата и брадата му. Калалек споделяше вълнението му и като че само Армун разбираше рисковете и ужасното безумие на това пътуване. Но беше твърде късно за връщане назад.

Доброто време се задържа почти цели два дни, с приятен вятър и чисто небе. Когато бурите се върнаха, не бяха жестоки като преди. Те плаваха още три дни, накрая ледът по лодката стана толкова тежък, че трябваше да излязат на брега, за да го почистят. Издърпаха лодката далеч нагоре по пясъка на малък плаж, кълцаха леда, измокриха се и премръзнаха, после се присвиха до огъня, разпален от Керик, от мокрите им дрехи се вдигаше пара, докато те се опитваха да ги изсушат.

Бяха подминали базата на мургу по време на бурята, но не забелязаха нищо, нито пък очакваха да намерят някое от тези обичащи топлината създания в студеното северно море по това време на годината. Но с всеки ден пътуване на юг времето се подобряваше. Бурите сякаш позагубиха беса си, а малкото корабче се движеше бавно и неотклонно на юг край скалистия бряг.

Призори беше мъгливо и ръсеше ситен, мокрещ дъжд, който ги изстудяваше повече от мразовитите, но сухи северни ветрове. Керик стоеше на носа и се вглеждаше най-старателно към брега. Скалите се издигаха над мъглата отсреща, и те бързо се движеха към тях, носени от вятъра и течението. Керик погледна от картата към сушата и нервно задъвка устната си. Трябваше да е това, като че нямаше съмнение. Той бързо се обърна и повика Калалек:

— Обръщай лодката колкото се може по на запад. Сигурен съм, че се приближаваме вече до Генагле, течението тук е страшно при навлизането в другото море.

— Наистина ли сме близо? Това е чудесно! — провикна се Калалек и се разсмя, докато наблягаше върху кормилното весло. Завърза го в ново положение и изтича към платното. — Непременно трябва да видя това, цял един нов свят, пълен с мургу. Дали мургу плават по морето сега?

— Мисля, че не, не и по това време. Но след като пресечем покрай теснината на Генагле, ще стигнем до големия континент Ентобан, където винаги е топло. Там вече трябва да внимаваме.

Мургу, илане, двете думи се сливаха в ума му. Те скоро щяха да стигнат до острова. И трябваше да ги удари, точно както те връхлитаха тану от другата страна на този океан. Както сигурно ги нападаха и в момента.

— Те не се бият — каза Херилак. Устните му бяха побелели от гняв. — Не ни нападат и когато ние тръгнем срещу тях, те се отдръпват зад отровните си стени, където не можем да ги достигнем.

— Те са мургу. Не може да се очаква мургу да воюват като тану и саску — отвърна Саноне.

Протегна се да разбърка огъня с пръчка, искрите се издигнаха високо и бяха раздухани от студения бриз. Нощем през зимата дори в тази закътана долина въздухът ставаше студен, а той вече не беше млад и нямаше толкова гореща плът. Уви се по-плътно в дебелата си роба и се озърна към спящата долина. Единствено той и Херилак бяха още будни, останалите спяха.

— Те се учат, мургу се учат — промълви горчиво Херилак. — Отначало можехме да ги наръгаме с копията си през нощта, да ги съсечем и избием. Сега не можем да ги достигнем нощем. Нито пък денем. Те стоят в безопасност и не напредват, докато ние не си тръгнем. След това настъпват — бавно, но винаги все по-близо.

— Колко близо са сега? — запита Саноне.

— Ограждат ни от всички страни. Още не се виждат, но са там, на четири дни път във всяка посока. Кръгът не е затворен, имат отделни въоръжени лагери, но всички те са неуязвими. Ако нападнем някой от тях, те си стоят вътре и не се придвижват. Но докато правим това, другите се приближават. Един ден всички ще бъдат тук и долината ще бъде обградена, и това ще бъде краят.

— Тогава трябва да се измъкнем, преди да е станало твърде късно, преди да са ни уловили в капан.

— Да избягаме… къде? — Очите на Херилак се разшириха от смесените чувства и бялото им проблесна в светлината на огъня. — Има ли такова място, което да е защитено от тях? Ти си мандуктът на саску, ти водиш твоите ловци и жени. Знаеш ли безопасно място, където можем да ги отведем сега?

Саноне се размърда неспокойно, преди да проговори:

— От другата страна на пустинята на запад. Говори се, че там имало вода и зелена трева.

— Искаш ли да отведеш твоите саску там?

Огънят запука и един от пъновете се разпадна. Мина много време, преди Саноне да отвърне:

— Не. Не искам да ги отведа от тази долина. Ние винаги сме живели тук. Уместно и редно е, ако трябва да умрем, да умрем тук.

— Аз не искам да умирам, но съм уморен от бягане. И моите самади също. Аз ще ги отведа оттук, ако те искат да вървят, но мисля, че и те се чувстват като мен. Времето за бягане свърши. Рано или късно трябва да спрем и да се противопоставим на мургу. Нека бъде по-рано. Всички вече сме уморени.

— Водата в реката е по-ниска, отколкото трябва да бъде. По това време на годината дъждовете в планините я напълват чак догоре.

— Ще взема няколко ловци сутринта и ще я проследя към хълмовете. Мислиш ли, че може да е някаква хитрост на мургу?

— Не знам. Но се боя.

— Всички се боим, мандукте. Мургу напредват към нас като зимните снегове и да ги спреш е също толкова трудно. Една от жените е видяла зелени лози да висят от скалите наоколо. Каза, че не е могла да се приближи, но отдалеч приличали на отровните лози на мургу.

— Скалите са високи.

— Лозите растат дълги. Докато спя, сънувам смъртна песен. Знаеш ли какво означава това?

Усмивката на Саноне беше студена и мрачна.

— Нямаш нужда от мандукт, за да ти разтълкува този сън, силни Херилак. И аз чувам смъртни песни.

Самадарът погледна навъсен нагоре към звездите.

— Когато се родим, започваме да умираме. Знам, че моят тарм един ден ще бъде там горе. Близостта на този ден обаче ме смразява по-силно от вятъра. Няма ли нищо, което можем да направим?

— Керик веднъж ни поведе срещу мургу, до победа.

— Не изричай името му. Той изчезна и ни изостави да умираме. Той никога повече няма да ни води.

— Той ли те изостави или ти изостави него, силни Херилак? — тихо попита Саноне.

Грамадният ловец подскочи от внезапния гняв и отвори уста да заговори свирепо, но млъкна. Вдигна ръце и ги стисна здраво в юмруци, чак тогава започна:

— Ако ловец ме беше попитал, и то така, щях да го ударя. Но не и теб, Саноне, защото ти можеш да надникнеш вътре в някого и да разбереш какви са тайните му мисли. Откакто всички от моя самад бяха убити, в моята глава живеят двама души. Единият винаги кипи от гняв, иска да убива, няма нужда от съвети и отхвърля всякакво приятелство. Този Херилак, който обърна гръб на Керик, точно когато той имаше нужда от помощта ми. Но това е минало. Ако той беше тук сега, щях да имам за него думи. Но него го няма, мъртъв е някъде на север. Сега сме в тази долина и навсякъде около нас има мургу, аз усещам, че гневът ми умира и отново се чувствам един цял човек. Но е малко късно.

— Никога не е късно да вървиш по правилния път към Кадаир.

— Не познавам твоя Кадаир. Но по своя начин ти си прав. Ерманпадар е раздухал искрицата, която е станала мой тарм. И моят тарм много скоро ще свети сред звездите.

— Пътят е утъпкан в скала, за да го видим. Ние можем само да го следваме.

Огънят се превърна в купчинка червени въглени и вятърът се засили, свистеше надолу из долината откъм север. Звездите светеха ярко и остро на ясното нощно небе. Самадите и саску спяха, мургу се приближаваха с всеки изминал ден. Саноне хвърли поглед към отпуснатата глава на Херилак и се замисли кой ли ще бъде тук в долината, когато първите зелени кълнове на пролетта поникнат над земята.